Пътят към Кралството

В горещото лято на две хиляди и някоя година (преди десета, сякаш) беше настъпил поредния сезон на емиграция за българското население. Български студенти, работници и просто хора плъзваха по Европа като разрит мравуняк и се установяваха на всевъзможни дестинации поради едно или друго. Повечето избираха далечното Обединено Кралство, други се задоволяваха с по-близки страници като Франция или Германия. Ние ще обърнем внимание на пътя до споменатото кралство. Повече хора до там стигаха на самолет, някои - дори на кола, защото обичаха да разглеждат, имаха повече време и средства. Но една малка група сънародници избираха (или им се налагаше) да поемат по дългия път през Европа не на друго, а именно на автобус. По онова време от София всеки петък и неделя тръгваха автобуси до Лондон. Е, разбира се, имаше автобуси и в някои други делници, но фирмите, които караха тогава не бяха надеждни. Във времена в които вече всеки гледаше да лети до където може, транспортът по земя и то на такива дълги разстояния беше изгубил някогашния си блясък и минаването под (и най-вече над) Ла Манш-а беше станало повече досада отколкото кокетно изживяване за помпозните жители на Европа. Френските брегове, още натежали с въздишки от втората световна война, вече не изпращаха толкова много търговци и туристи по вода, а с песъчливи очи гледаха дирите оставени от небесните машини, които сега не бяха заплаха а просто заслужена почивка. От друга страна, Лондонската Виктория все още жужеше от неспирния хаос донесен от влакове и автобуси от цял свят, но сега сякаш Лутън и Хийтроу бяха отнели голямата тежест от уморените й рамене и бяха поели нещата в луксозната хватка на белите стени на терминалите.
В един от оказаните дни, от София тръгваше поредния автобус натоварен със странници именно към гара Виктория в Лондон. Пътуването се очертаваше около три дни, а спирките не бяха твърде чести, затова малкото пътници се бяха запасили със закуски и пари за из път. Някои от тях бяха мислили дълго за проблеми от порядъка на липса на минимална хигиена в следващите три дни, други бяха оставили всичко в ръцете на съдбата и гледаха как централна автогара отпуща студените си ръце и ги оставя да отпътуват. Това, впрочем, беше преди гарата да бъде реновирана, та голяма част от сегашните архитектски приумици липсваха, но за меланхоличната душа на истинския българин тя все пак носеше в себе си сладко киселия вкус на заминаването. Един от пътниците в автобуса - казваше се Димо, викаха му Друм, седеше на почти най-предните седалки и свиваше уста в нетърпелива усмивка. Беше облякъл бежово леко яке и синя тениска. Косата му се беше разчорлила от всичките пъти в които вдигаше и слагаше обратно чифт смешни слънчеви очила. С набола козя брадичка и гривна от мидички (явно закупена от черноморието), този кадър изглеждаше като българин, ама не баш. Точно оня българин, който ни знае много добре, но последните години е прекарвал сред ''белите хора''. Той по произход беше от София, но майка му е от Русе, а баща му някъде около Перник. Момчето си говореше съвсем правилно, противно на очакванията и имайки предвид говорните особености на хората от тия краища на България, а като беше на деветнадесет години замина за Кралството (той така го наричаше), за да работи и евентуално да вземе някакви курсове. Какви бяха тия курсове, никой така и не разбра, но Димо явно се справяше, понеже си идваше само от дъжд на вятър, всеки път по-освободен от миналия. Беше натикал известно количество багаж в багажното, а в краката си беше позиционирал малък сак пълен с както изглеждаше - вестници. С тия вестници от покрайнините на София до много по-късно той постоянно шумкаше и току се кискаше на някой виц, та момчето до него се принуди да махне пътната възглавничка за врат и да си говори с него. То пътуваше до Хайделберг, а Друм не престана да повтаря, че не знае това как се спелува.
На българската митница Димо се зарече, че ще се сопне ако искат да го ''ровят'' и така и стана. Ровиха ги, а след ровичкането хората се впуснаха да си закупят цигари от безмитния магазин. Българите тогава доста пушеха, та почти всеки си купуваше стекове. По-натам по пътя не ги ровиха и Друм можеше спокойно да продължи да разговаря с оня до него. Според него момчето беше добро, успяха да завържат разговор и го продължиха доста време. В тия автобуси сякаш губиш представа не само за време, а и за място. В някой момент дърветата и пътя навън ти се чинят еднакви, все едно обикаляш в кръг или си бил там хиляда пъти вече. Димо не обръщаше внимание и се впускаше в още някоя тема с Хайделбергското момче.
В Австрия някакъв, който Димо нарече с някакво обидно английско име, от граничната полиция пожела пътниците да покажат дали имат пари.
- Аз даже не възнамерявам да слизам на Австрийска земя, затова не мисля да имам евро! - сопна му се Димо. После като разказва историята, твърди, че австриеца се бил ококорил, че даже и се бил стреснал. Реално, човека само кимна с глава и продължи да пита останалите. Другите пътници явно им имаха повече страх, затова показваха парите си.
- Гледай ги как размахват пачки под муцуните на тия австрийци...като на селска сватба. - тросна се и седна обратно на мястото си.
По някое време другарят на нашия герой трябваше да слезе, та на Димо му се наложи да се понадигне на седалката и да огледа какво се случва. До този момент от всичките почивки и ходения до тоалетна беше запомнил лицата на всички в рейса, та лесно успя да установи, че автобуса беше взел да се поизпразва. Бяха останали около десетина човека, затова той леко леко стана и се премести до живописна група български циганки.
- Накъде сте тръгнали група? - ухили им се насреща, а те след като си довършиха разговора на цигански се обърнаха към него и със силен акцент обясниха, че отиват в Страсбург.
- Ааа, там е много красиво, бил съм веднъж като дете. - продължи той. Те после му обясниха, че отиват там за да съдят държавата, но той така и не разбра защо. Като поприключи разговора с тях, ставайки от седалката, за да се върне на предното си място, си каза под носа - Явно конспирация некаква!
И така в шеги и закачки Димо стигна Виктория - след тридесет и шест часа път. По-нататък в живота му той щеше да разправя на приятелите си как в автобуса общо взето е било забавно. Все пак не всеки може да каже, че е прекосил почти цяла Европа за три дни. Обяснява им как ако не спиш, четеш или гледаш телевизия, можеш да се любуваш на природни картини, които с изключение на Алпите, са до болка познати - пътища и коли. Това като го кажеше звучеше много меланхоличен и му харесваше. Накрая на историята си винаги казваше:
- Ааа избрах рейс, защото мразя да пътувам със самолет. Иначе самолета е по-удобно сигурно...не знам...аз не летя, за да коментирам самолетите.

***

Друг пътник в края на автобус до Лондонската гара беше Наталия, на която колежките в Англия викаха Нат. Тя беше малко по-възрастна от предния ни герой, но все още беше неомъжена. Живееше в Лондон, а оригинално беше от Видин. Някак си, без особено впечатляващо образование беше успяла да започне работа като секретарка в хубав офис, на човек който можеше да ходи без вратовръзка на работа. Офисът беше добре оборудван и имаше климатици, което беше рядко срещано явление в Англия, според Наталия. В края на лятото беше време да се върне към работата и заедно с навалицата от българи тя тропкаше с токчета по автогарата. Почти обидно, ще си каже човек, беше да гледаш как Наталия с неприязън пипаше дръжките на вратите и през две минути оправяше плътния си бретон. Неестествено изглеждаше тази дама в вихрената шарения на Софийската автогара, но тя беше там поради само една нелепост. Баща й си беше позволил да й закупи самолетен билет, а когато тя разбра, се ядоса изключително много и накъса билета на парчета, като каза, че е обидена. Обидена беше, защото не искаше вече да взема пари от него. До такава степен се разрасна спорът им, че тя си взе билет за автобуса и се впусна в тридневно пътешествие през Европа.
Умишлено беше седнала на един от последните редове, за да не чува телевизора окачен над шофьора. Беше заела почти цялото багажно отделение, а на коленете си държеше тънка тетрадка. Нямаше намерение да разговаря с никого, но щеше да си записва впечатленията от пътуването, за да си припомни друг път да не застъпя така тежко гордостта си.
Някакъв мъж отпред шумя с вестници първите часове от пътуването, което досади на Наталия до краен предел. От време на време й ставаше студено, затова ползваше палтото си за одеяло, което я караше да се чувства така унизена. По-напред стоеше и група циганки, които не спряха да говорят дори за момент и Наталия по някое време се чудеше дали циганите изобщо някога спят.
''Голямо ровене по тия митници...'' - записа по някое време в тънката си тетрадка - ''Имах два стека с цигари, за които ме глобиха 124 марки! Аз учтиво им предложих да ми конфискуват цигарите и да ме оставят на мира, но ми казаха, че трябва да си ги платя и да си ги взема. Егати набутацията.''
Още няколко пъти вадеше да пише, но се уморяваше, защото повечето пътища бяха неравни, а Наталия се дразнеше, когато почеркът й не беше красив. Едното нещо, което я зарадва в пътуването с автобуса, беше Прага. Градът й хареса и тя после щеше да говори на майка си за него и как иска да се върне (но не с автобус!) Когато след тридесет и шест часа път, прекаран в пълно мълчание прекъсвано само от външни дразнения, Наталия най-после стъпи на Английска земя се зарече повече да не се занимава с такива екстремни занятия. Въпреки всичко, тя дълго разказваше на колежките и познатите си за автобусното пътешествие. Винаги не забравяше да спомене колко са я болели костите в дните след края на пътуването.

И така, Наталия и Димо продължиха да си живеят в Кралството. Наталия успя да се изкачи още малко в работата си и сега поне по една вечер в седмицата си позволяваше да хапне пилешки дробчета и да пийне вино. Димо ако я познаваше щеше да й даде съвет:
- Тия дробчета ги яж по-алангле, не ги опичай много, че иначе оставиш ли ги на следващия ден са на камък! И пий една водка, не се лигави с това вино като некоя буржоа!

***

И днеска още пътуват автобусите от Софийската автогара до Лондонската Виктория. И днес още в тия автобуси пълни с българи-бегълци, можеш да се любуваш на паноптикума от физиономии вътре в тях, които реагират като по правило непредвидимо при всеки опит да ги заговориш. Такива са българите. Било то на автобуси, самолети или на някой ферибот, те не могат да се правят на изтънчените французи. Френските брегове не въздишат по тях така тежко, но като ги видиш, било то мъже или жени, сърдити или не чак толкова, почти чуваш Стара Планина как пее зад гърба им. Все ще има някоя караница на границата, все ще се шмугне някое шише ракия в сака (ако може и туршия), все ще се влачат стекове цигари. Недодялани и малко несигурни, даже когато се мъчат да са елегантни и ерудирани, около тях все нещо има да се случва. Завихрени в живописната плетеница от култури на които са се нагледали, българите-бегълци са сигурно малко по-напредничави по една или друга причина, но в корена си те си остават всичко знаещите и много можещите балкански субекти, за които всички сме писали и още много ще пишем.

Това не е феминизъм

Разговорите за равенство винаги болят и винаги има обиден, обикновено този, който е на по-високата позиция. Сякаш винаги на този, на когото му се казва, че е привилегирован е толкова уплашен и дори обиден от привилегията си, че бърза да се изтупа от нея като от дебел слой прах, да се предпази с ръка, да отрече. По-често, заслужената привилегия се носи гордо, с вирнат нос, когато те сложат лице в лице с нея ти кимаш с усмивка и си казваш ''Да!'' без да се страхуваш от нея. Радваш й се.

Историята, която ще ви разкажа не включва привилегия, нито желанието ми да я имам. Включва недостатък и желанието ми да се отърва от него.
Часът е малко след дванадесет на обяд, с моя приятелка стоим прави пред баничарница съвсем близо до Славейков. И двете сме малко над осемнадесет години. Денят е красив, времето е топло и по улицата има добро количество хора. Обядваме подпрени на една от високите масички пред които стоиш прав пред заведенията за бързо хранене. Приказваме си докато разглеждаме минувачите, когато на отсрещния тротоар минава мъж, който хваща погледите ни и се усмихва. Бута колело. Може би на близо тридесет години. Продължава напред, а ние продължаваме да се храним. След около десет минути виждам как зад приятелката ми се появява същия мъж и се приближава към нас. Вече съм наясно каква сценка ще се разиграе, затова казвам на приятелката ми да мълчи и да не го гледа.
Той идва. Обляга се на масата на която се храним.
- Здравейте. - казва надвесен към нас. Приятелката ми мълчи и не го поглежда. Той повтаря поздрава още няколко пъти, като всеки път се надвесва малко повече над масичката към нас.
- Здравей. - отговорих.
- Как се казвате? - или въпрос от подобен разред. Нещо свързано с обменяне на лична информация.
- Може ли да ни оставиш, моля те. - казвам му. Приятелката ми все още не го гледа. Той първоначално леко се подсмихва, сякаш не му се вярва какво съм казала, но после, като вижда, че не променям изражението си, направо изпада в шок. Вдига вежди и ме гледа в очите. Казва нещо, но аз не го чувам, защото трамваят минава по улицата зад него.
- Моля? - питам го.
- Ти сериозно ли? - пита той в отговор. Сякаш му бях ударила шамар, а не го бях помолила да напусне личното ми пространство докато се храня с човек на масата.
- Да, напълно сериозно. - отвърнах му. До този момент не се бях държала по никакъв начин неучтиво, макар че дори да бях щеше да бъде абсолютно заслужено и на място. Въпреки всичко, той отговори така:
- Ти си ебати изродката... - докато със същото шокирано, вече малко отвратено изражение взе да бута колелото надолу по улицата. Момичето до мен също беше в шок от обидата и взе да ме пита ''Ти чу ли го какво каза?'' Чух много добре. Тогава не ми се стори изобщо странно, даже вътрешно си отдъхнах, че се разминахме само с това.
Вътрешно си отдъхнах, че този почти тридесет годишен мъж благоволи само да ме нарече ''изродка'', защото отказах да му дам информация за себе си и го помолих да напусне личното ми пространство. Преди да разкажа историята уточних, че е 12 на обяд, светло е, има хора по улиците. Налага ми се да давам тези уточнения. Ако беше 12 в полунощ, беше тъмно и нямаше никой на улицата, някой щеше да каже ''нормално е'', ''какво правите в полунощ на улицата'', ''какво очаквате да стане''. Били сме в полунощ на улицата. Тогава е по-тежката артилерия. Със същото това момиче сме се натъквали...или по-скоро те са се натъквали на нас, десетки мъже от различни възрасти, които не приемат ''моля те остави ме'' като достатъчна декларация за нежеланието ни да контактуваме с тях.
Казах, че не е въпрос на привилегия, защото наистина не е. Въпрос е на базисни човешки права. Не е привилегия да можеш да стоиш необезпокояван и да обядваш с приятел. Не е привилегия да можеш да излезеш късно вечер и да не те е страх от таксиметровия шофьор, от бармана, от пийналия младеж пред бара. Не е привилегия да имаш лично пространство и да се реагира адекватно и учтиво на опита ти да го защитиш.
Целия живот на една жена е като голяма игра на криеница. Не минавай от тази улица, обади се на приятел като минаваш от там (или още по-грозния вариант - преструвай се, че говориш по телефона), не излизай сам след толкова часа, някой да те изпрати до колата. Едно излизане за две бири се оказва като сложно изчислен план за действие преди ограбване на банка. Криеш се зад всеки ъгъл, оглеждаш всяко лице. От ранна детска възраст ''момчетата са си момчета'' и защото са си момчета, трябва да им е позволено да са агресивни, груби, безапелационни. ''Той така ти показва, че те харесва.'' На никой не бива да му се показва, че го харесват чрез методи, които са отличителен белег на подигравка и грубиянство. Никой не бива да бъде поздравяван за грешно отношение към друго човешко същество, било то жена или мъж. Никое дете не бива да го е страх за майка му когато се прибира късно от работа. Никое дете не бива да мисли за това.
И така аз цял живот вървя овързана в женствеността си като в стъбло на роза с толкова болезнени тръни, страхуваща се да я сваля, защото без нея губя личността си пред това общество и страхуваща се да я нося гордо защото с нея предизвиквам други личности в това общество. Цял живот претичвам по улицата пред собствената ми къща с тих страх от съседа, майка ми ми разказва истории от нейните младини, по улицата непрестанно някой свирка, подвиква или направо крещи, а друг му ''прави евала''. Живея в притеснение да се усмихна на някой на улицата, за да не би той да сбърка усмивката ми за покана вкъщи. Ако толкова не ви харесва думата феминизъм, оставете това, нека е нещо друго. Нека е просто ''апел да спрете да тормозите жените по улиците''. Или на работата им. Или вкъщи. Където и да е. Дори не искам да говоря за равенство в каквато и да е друга сфера, искам просто да разкажа една от десетките истории за това как един мъж реши, че неговата ерекция е по-важна от моя обяд. От моя разговор с човека срещу мен. От моето занимание, в момента в който той е дошъл с едничката цел да се опита да облекчи нуждата си. Аз не съм специална, нито тази история. Като нея има стотици. Всъщност, е толкова банална и минимална, че минаха няколко седмици от момента в който се случи и аз чак сега решавам да я дам като пример, да я разкажа. Никоя жена няма да се учуди от тази история...може да се отврати, подразни, но не и да се учуди. Нищо чудно няма в това поведение за нас, защото сме свикнали да го получаваме ежедневно.
Всеки път когато излизаме вечер, отиваме на бар или на място, където обикновено се случват най-често тези ''задявки'', винаги се чувствам груба. Винаги се чувствам схваната, лоша, чувствам се неприятно. Имам приятелки, които отговарят на идващите мъже. Без да искат завързват разговор, просто от неудобство и от нежелание да кажат ''махни се'', защото без да кажеш ''махни се'' този човек не знае, че трябва да го направи. А когато в крайна сметка събереш смелост да си поискаш личното пространство обратно, ей така, само за мъничко, ставаш груб, лош, странен.
Това не са всички мъже. Но са достатъчно голям брой от мъжете, че да ме е страх от тези, които не са...въпреки всичко. Ако не си такъв мъж, добре. Не трябва да те поздравявам, нито да ти благодаря за това, че не си такъв мъж. Не трябва да ти благодаря, че не искаш да ме тормозиш. Има жени серийни убийци, но аз не разтръбявам на ляво и на дясно ''Не всички жени са такива! Аз не съм такава!'' и със сигурност никой няма да ме поздрави за това мое постижение. Защото не е постижение. А е просто човещина. Вероятно такива неща са се случвали и на представителите от мъжкия пол. И все пак, по-голямата част от близките ми приятели са негови представители и почти никой от тях няма опит с подобни преживявания. За сметка на това всичките ми приятелки имат поне една-две запомнящи се истории от такова естество. Тази статистика е дребна и лично моя, но някак си смея да кажа, че не е само тук. Не е само при мен.
''Феминизмът включва политически, социални и др. движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените...''
Така казва Уикипедия. Друго казват хората във Фейсбук. Никой не си прави труда да прочете и разбере думата ''равноправие''. Никой не търси вече смисъла на тези неща. Свобода ли е за един мъж да може да си изяде баницата без някой да му навлезе в личното пространство? Свобода ли е за един мъж да може да се качи в такси без да го е страх? Свобода ли е за един мъж да не се налага да се моли на човека срещу себе си, за да спре този човек да изисква от него лична информация? Свобода ли е за един мъж да не носи спрей, нож или каквото и да е устройство за самоотбрана в себе си когато излиза да се забавлява?
Не мисля. Това за един мъж е просто обикновен ден.
И така, бъдете спокойни, защото в това писание явно няма феминизъм. С това си писание аз не искам да ''акцентирам върху свободата на жените''. Искам да акцентирам върху липсата на такава. И върху свободията на онези мъже.

Един абитуриент за гимназията

Тази година беше последната ми учебна година от гимназиален етап. Предните пет години от живота ми прекарах в средно училище в София, учейки два чужди езика. Днес беше и вторият държавен зрелостен изпит, който държах.
Напълно естествено и в реда на нещата е, когато човек завърши определен етап от живота си и е с всичкия си, да му се прииска да се обърне назад и да хвърли един общ поглед над наученото и преживяното. Аз ще направя това накратко, за моето и вашето благо - ако сте кандидат-гимназисти, ако вашите деца са такива или пък ако отдавна сте завършили и просто обичате да си спомняте.
Преди пет години избирането на гимназия ми се струваше един от най-сериозните избори в живота ми, а за времето вероятно е и бил. В студените коридори на кварталното училище се суетяха деца, четяха списъци, родители викаха и изобщо беше страшна суматоха покрай точно този избор. Избор, който рядко има значение. Погрешно схващане е, че гимназията, която ще избереш ще повлияе на университета или работата ти. Няма. Ще повлияят единствено оценките, изкарани в тази гимназия. ''Елита'' на гимназиите е абсолютно измислен и единственото, което има значение е ако човек иска да се специализира в определена наука или език - от там насетне, гледайте колко приятно място е училището. Аз тогава не знаех за тези неща и въпреки всичко се опитвах да вляза в елитно учебно заведение, чийто елит е определен от непонятна за мен сила.
След като започнах обучението си в осми клас, установих, че елита няма значение основно защото навсякъде децата са...объркани. Понякога тъжни. Често немотивирани. Не ме разбирайте погрешно - гимназията, в която попаднах далеч не е лошо място откъм преподаване или оборудване. Така е навсякъде. Понякога ми се струваше, че дори децата, които изкарваха отлични оценки, ги изкарваха с нежелание и някак си на сила. Без да им е интересно, за идеята. През първите две или три години бях много сърдита на образователната системата и обвинявах изцяло нея за това състояние на децата. В действителност материала не е нито много, нито труден, а повечето учители са склонни на компромиси ако видят разбиране и добро отношение. Със сигурност системата може да бъде подобрена в много аспекти, като например да се обръща индивидуално внимание на учениците и като цяло програмата на обучение да не е толкова всеобхватна, но не съм тук за да пиша това. Все пак, точно заради тази всеобхватна учебна програма всички българи сме професори по всичко и всичко знаем!
Елитните гимназии са пълни с притиснати ученици и учители поради редица причини. Поради дрогата, която се разпространява свободно в учебните заведения между ученици, поради ниските заплати на учителите, поради възрастта в която се намират учениците, поради липсата на дискусия между ученик и учител, поради неприятната обстановка в старите и неподдържани сгради на повечето училища. Гимназията е друг свят, балонче, в което ученици и учители живеят заедно напълно изолирани от останалите. Родителите имат само бегла представа за случващото се в училище и правят каквото могат - предупреждават децата си за опасностите и за нуждата от образование, говорят каквото знаят от личен опит. Но това е проблема с гимназията - променя се заедно с гимназистите. И ако нашите родители преди години са се страхували от едно, сега е съвсем друго. Като вълни, тенденциите всеки ден изхвърлят депресирани, разстроени и счупени ученици. На бряг пълен с неудовлетворени и ядосани учители. В това балонче, гимназията, се случват неща непонятни за простото око. Събират се хиляди хора в двете най-критични възрасти от човешкия живот и сблъскват стотици интереси с всичка сила един в друг, чупейки собствените си морални ценности на парченца. Зад тухлената фасада на любимото училище стоят посещения при психолози, двойки, цигари, смях и сълзи. В балончето на гимназията се случва най-голямата промяна в живота на децата. А промяната неизбежно боли. За да дойде новото, старото трябва да умре. А то умира в огън.
И там, някъде в този огън, в тези червени пламъци гори Люцкан. Нежна душа, неопетнена и детска, един интелигентен и заинтересован ученик се бори с тия неизбежни пламъци. А редом с него между тях крачи...е, как кой? Бай Ганьо. Той още е сред нас. Той живее във всеки от нас, някои избираме да му запушим устата, а други сме научени да го пускаме да вилнее. Той дори през пламъците на гимназията минава с измами и заобикалки, на гърба на Люцкановците. Пред тия двама типа ученика се предоставя една и съща книга, един и същ учител, един и същ чин. И при все това, единият чете ''Септември'' и трепне от вдъхновение в някоя късна нощ, а за другия е вечно месец май, предваканционно и спокойно ежедневие полято обилно с кафе и бира. Накрая, точно преди балончето да се спука пред тези двама ученика е представен един и същ зрелостен изпит. Зрелостен изпит по-строго контролиран от изборите в нашата държава. Едни не смеят да мръднат. А Бай Ганьо пак е там. Стои на задния чин. Платил или не, спокоен, минал между капките някак си пак, хили се и се върти.
Балончето се пука под пушек на димки пред училищния двор и крясъци до дванадесет. Изпращането. Чалга ритми и просташки изпълнения, пиянство, дрога - сякаш се повтарят последните дванадесет години, само че на бърз кадър за два часа. Дванадесет години борба в червени пламъци. След това учителите влизат в друго балонче - на следващия випуск, някои от тях все така изморени. Учениците цопват във водата на живота.
С този текст, направих кратко резюме на предишните години от моя живот и от живота на хиляди други деца в България. Обръщам се към читателите. Ако сте родители - вслушвайте се в децата си и ги обичайте в период, достатъчно труден и без допълнителни препятствия. Дори да са отлични ученици, интересувайте се живо от случващото се в балончето, защото даже тогава голяма част от грозното лице на гимназиалния курс ще остане скрит за вас. Поне се опитайте. Към учителите - имах щастието да познавам учители, които няма да забравя никога. Вдъхновени и смирени, горящи в пламъците с учениците си. Интересни характери, незабравими хора. Не се предавайте. Разпознайте важността на тази професия и осъзнайте, че вие създавате човешки животи, имате силата да промените всички нас, вие сте един от най-важните водачи на обществото и нацията към по-добър свят.
Към моите съученици - счупете Бай Ганьо. Намерете го в себе си и го счупете. Като българи, всеки от нас го държи в някой таен кът у себе си. Било то в няколко скатани лева, било то в караница с учител, било в преписване на държавен зрелостен изпит. В това балонче, което ви предоставя цялата информация на света - намерете онова, което ви вдъхновява. Намерете интерес. Четете литературата, която ви се предоставя, защото тя е красива. Дръжте се едни за други и най-вече - за себе си.
Но Бай Ганьо сигурно не чете това. Той е в студентски град и празнува завършването. Нека празнува. Когато излезе от пламъците на гимназията, дори да е малко опърлен, ще се удари няколко пъти в гърдите и ще скочи във водите на живота.
В крайна сметка изборът на гимназия няма значение - има значение какъв човек влизаш, какъв ще излезеш и какво ще промениш в това малко балонче. Постарай се!
Честито завършване на всички. Честито и на теб, Ганьо.

Наца

Наца ходеше по улицата с широки крачки, а ниското токче на обувката й се заклещваше между разнебитените павета. Дърпаше якето си надолу и току се озърташе, докато слагаше кичури тъмна коса зад ушите си. Гледаше между къщите и нервно свиваше и отпускаше юмрук, скрит в джоба. Беше в средата на двадесетте си години, стройна, но малко ниска, със странна походка и съсредоточен поглед. Беше облякла дълга до глезените фуста, а върху нея беше наметнала яке, да я пази от свирещия пролетен вятър. Обувките, изглежда, бе обула набързо, защото бяха неугледни, с квадратни върхове и странни токове. На фона на домашното й облекло, лицето й беше светло и гладко, с ясно изписани тъмни очи и вежди, които сега изглежда бяха неспокойни. Кръстеше ръце пред гърдите си и нервно гледаше ту наляво, ту надясно, изпод черния бретон виснал над челото й.
Майка й я беше изпратила при баба й в квартал Филиповци. Къщата на баба й беше ниска, но хубава, а Наца не идваше да се застоява. От тази къща беше взела грозните обувки и с тях шляпаше към следващата й цел, а именно гледачката Дана, към която баба й я беше изпратила. Видяла се в отчаяние и безизходица, Наца търсеше някой, който да й каже защо не й върви в любовта и какво трябва да направи, за да срещне отново някой, който да обикне. Преди две години се беше разделила с последния си приятел. Той беше наполовина италианец и се казваше Джозепе. Майка му - Марта, беше българка а баща му ги беше изоставил още в детството на Джозепе. Те живееха в предградията на София, в красив дом с огромен двор и високи тъмно кафяви порти. В тоя двор Наца прекарваше някога ежедневието си и изпълваше главата си с мисли за бъдещето за нея и Джозепе. Как ще си имат деца и някога сигурно ще отидат в Италия, а той ще научи пак италиански (беше го забравил, защото не беше много будно момче, а и отдавна не се беше връщал в другата си родина). Джозепе беше със слабо и бяло лице, обиколено от гъста, тъмна коса. Обожаваше Наца и я гледаше като писано яйце, всяка сутрин я посрещаха кафявите му очи. През деня над тях се сключваха сериозни черни вежди, които само за нея се вдигаха нагоре на челото му и се смееха заедно с цялото му лице. Тя също го обичаше и макар постоянното чувство на странна и необяснима тежест, което чувствуваше по време на цялата им връзка, не го оставяше. Тая тежест в устата на Наца имаше вкус на чувство за незавършеност и на нея понякога й се искаше да го събуди нощем, да го разтърси силно и да го накара да избягат някъде. После поглеждаше тъмните му мигли и как трептяха в съня, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше успокоена. Така прекараха заедно много време, докато не се видя и този край. Наца беше съкрушена, а Джозепе взе да не се мярка вече по местата на които обичайно ходеше в София. Минаха се дни, след тях месеци, а накрая Наца започна полека да забравя ръцете на Джозепе. След него опита много пъти с много различни мъже, някои от тях по-млади, други по-стари, но всеки път нещо се объркваше. Две години по-късно, потисната и самотна, Наца се усети длъжна да потърси изход от тая, изглежда, безизходна ситуация.
Сега момичето стоеше пред дървената врата на баба Дана и с малкия си юмрук тропаше бързо и настоятелно. Скоро вратата се отвори и я посрещна образа на ниска старица, с лилава забрадка и дълги сиви косми стърчащи от брадата и носа й. Усмихна се широко и направо хвана Наца за ръката, като я поведе навътре в къщата. Минаха през няколко малки стаи, докато стигнат до последната, където прозорците бяха затулени от дебели пердета. Наца имаше чувството, че ако ги плесне с ръка ще вдигнат такива облаци прах, че бабичката ще се задуши и ще падне на шарения килим. Всяка дървена повърхност в тая стая беше покрита с грозни бели плетеници от тънка прежда, а по побелелите стени имаше малки икони. Струваше й се, че в тая стая баба Дана беше изградила собствения си ковчег, пълен с тайни малки работи, пазени от години и скатавани в стъклените ракли. В тоя ковчег бабичката беше затворила спомени за време, което вече не съществува и така завистливо ги вардеше, че стаята беше задушлива и Наца усети веднага колко време не е била чистена.
- Седай детенце, седай. - заговори Дана със скърцащия си, старчески глас. Наца не се страхуваше, защото знаеше, че е приятелка на собствената й баба. Страхуваше се само какво ще й каже. - Думай що те мъчи.
- Бабо Дане, аз от две години... - поколеба се малко - от две години не съм била с никой. Самичка съм и ми е малко мъчно, та реших да дойда да те питам...
- Знам! - отсече малката баба и размаха сбръчкания си пръст под носа на Наца. - Я знам какво е.
Малко време Дана галеше с палци ръката на Наца, правеше и струваше неща с някакви билки и малки хартийки по масата. Дланите на Наца се потяха, а десния й крак подскачаше под масата покрита с накапана мушама.
- Преди две годин' си опуснала що ти е требвало, Нацо. Човек убав, с църни очи и коси и бело, чисто лице. Опуснала си го, Нацо и нищо не че да намериш след него, под дърво и камик да тражиш, нема що да намериш. Човеко си обичала и он тебе те е обичал, тражи го него, детенце. Тражи го и като го намериш, тъдева ли ще е, по чужбина ли ще е, заобичай го пак тоя човек.
Очите на Наца се наляха с горчиви сълзи, които ненадейно почнаха да се търкалят по бледите й страни. Баба Дана видя, че се е разстроила и стана, па направи чай и изведе момичето от прашната стая. Сложи я да седне в кухнята и нареди пред нея лимонови резенки и локум, да се почерпи. Наца не докосна сладките, отпи няколко бързи глътки от чая и после взе припряно да бърше лицето си с късове домакинска хартия. В главата й беше изплувал образа на Джозепе, описан почти с точност от баба Дана и не искаше да напусне мислите й. След още няколко минути, които изчака от благоприличие, Наца стана и поблагодари на баба Дана и се отправи към вратата. На излизане подпети обувките си, обърна се да прегърне бабичката, а тя я гледаше умилено със замъглените си очи. В погледа й имаше тайнственост и очакване.
Наца на бегом премина пътя до къщата на собствената й баба. Там разказа всичко и вечерта легна с мисълта за Джозепе.
На сутринта се събуди, решена да го намери. Това решение беше и за негово, и за нейно добро. Беше обмислила, че щом тя не ще намери никой друг в живота, това значи, че и той ще остане сам. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че като тръгне да го търси прави услуга и на двама им, като приема съдбата и поема инициативата. На тръгване от Филиповци, даже мислеше как той в момента е някъде и е решил също да я търси.

***

Знаеше се, че Джозепе е заминал извън България. Почти веднага след раздялата им, той каза на единствения им останал общ приятел, че отива в Австрия да работи и да 'разгледа'. След себе си остави самотната му майка, която сега изглежда се беше отдала на изкуство и пътуване по българското черноморие. Дори да беше останала в София, Наца нямаше да се допита до Марта, защото искаше да изненада Джозепе, когато се появи при него в Австрия, а майка му щеше да му издаде всичко. Около седмица след посещението при баба Дана, Наца се срещна с гореспоменатия общ приятел - Денислав. Той се чуваше с Джозепе от дъжд на вятър и дори се виждаха, когато се прибираше в София. Случаите бяха редки, затова Денислав не можеше да обясни на Наца как стоят нещата в подробности. Разказа й, че Джозепе сега живее в град на име Кремс, в Долна Австрия и се занимава с предприемачество. На Наца от това й стана смешно, защото не смяташе, че Джозепе е способен да се занимава с подобно нещо, но запази тия коментари за себе си. Като се разделиха с Денислав го прегърна силно и му благодари няколко пъти.
- Нацо ти си откачена. - каза й той докато се смееше и свиваше рамене. - Няма да излезе много от тая работа. - но Наца не го слушаше вече. Тя вече мислеше как да стигне до Кремс. Денислав не знаеше за баба Дана и за гадателските й умения, нито че самата Наца нямаше друг избор в живота.
Момичето прекара следващите две-три седмици да търси билети, хотели и тям подобни неща в Кремс. Беше ходила в Австрия като по-млада, но само във Виена и не за нещо подобно. Сега щеше да отиде в друга държава, съвсем сама, да догони любовта на живота си. Тая мисъл я вълнуваше и даваше цвят на иначе на първо гледане невзрачния й живот. До късно вечер стоеше пред компютъра и светлината от екрана грееше на слабичкото й лице, а тъмните й, ясни очи играеха по буквите.
След като се погрижи за всички детайли като път на отиване и връщане, хотел, храна и други такива, Наца се захвана за един месец в сладкарницата на баща й като сервитьорка. Сладкарницата беше близо до Пиротска и много от приятелите й минаваха често от там. Питаха я защо изведнъж е решила да захване това, но тя никога не им казваше истината. Харесваше й да пази тази цел в тайна, все едно е голям и дълго мислен подарък. Работеше само за да изкара достатъчно пари, че да може да премести билета за връщане за по-далечна дата, ако Джозепе я помоли да остане с него за по-дълго време. В главата на Наца нямаше вариант, в който той вече е с друга и не я иска. Собственото й отчаяние я беше стиснало в здравата си хватка и не й даваше да отмести поглед от тоя блян. Самотата за Наца беше страшно нещо и тя се вълнуваше не толкова защото искаше да се върне при Джозепе, а повече защото искаше да избяга от себе си.

***

Месец по-късно Наца се возеше в таксито от летището към града. Беше си съвсем същата, само че сега слабичкото й светло лице беше изпълнено с надежда и вълнение. Сърцето й трептеше и тя кършеше пръсти в скута си. Докато гледаше през прозореца на колата, красивата Австрийска природа само се отразяваше в очите й, без да я вижда, Наца мислеше само за това, за което беше дошла. Така хубави бяха тия планини и гори отразени в кафявите Нацини очи, но те бяха вече пълни с друго и нямаха място да обхванат онова, което беше реално и истинско около им. Под всичките мисли за любовта и бъдещето, в главата на Наца се пробуждаше от време на време една по-малка мисъл за несигурност и тих страх, бързо затисната и уморена от тежките опити на Наца да избяга от самотата и да се върне към сигурната любов. Тая любов се беше вече изродила и променила формата си. За всеки здравомислещ наблюдател би станало ясно, че тя не беше естествена и натурално породена у Нациното сърце, а беше само маскировка на нейната несигурност и липсата й на самодостатъчност.
Когато пристигна в Кремс, нямаше време да разгледа града. Денислав й беше дал имената на няколко от местата, на които Джозепе прекарваше времето си в този град. Една библиотека, няколко офиса и един бар. В следващата седмица Наца кръстосваше постоянно между тези места. Дори не намери време да извади дрехите от куфара и да ги подреди на рафтовете в хотелската стая. Хранеше се на крак и научи всички автобусни линии, които свързват местата, на които Джозепе ходи. Всеки ден се събуждаше с трепетно очакване, а всяка вечер заспиваше с още по-голяма жажда за успех. В банята на хотелската й стая имаше голямо и красиво огледало, със силна лампа над него. Сутрин го подминаваше бързо и не обръщаше внимание на дрехите или обувките, които носеше. Джозепе и неговата любов бяха обсебили ума й.
Един ден, Наца беше решила да пътува с автобус от единия офис до другия. Да се развърта около единия до обяд и след обяд да отиде пред другия. За беля, почти изпусна автобуса, затова й се наложи да се затича.
Като се качи вътре, нямаше място да седне, затова застана права до прозореца и загледа празно в хората около нея. Задъхана, рееше погледа си сред австрийците и оправяше бретона си с ръка. Тогава видя.
Очите й срещнаха други, кафяви и топли, скрити под сключени черни вежди. За секунда. А после тишина. Та това беше Джозепе! Точно там, в другия край на автобуса, седеше до прозореца и гледаше навън. Наца имаше чувството, че ще се пръсне. Обзе я страшно вълнение, а върху лицето й се разтегли широка усмивка. С малките си, слаби ръце, взе да избутва бавно хората от пътя си и да върви към него. Ето, това щеше да е новото им начало! Той не я виждаше, но беше толкова близо до нея. Дъхът й излизаше на пресекулки, а сърцето й искаше да избие извън гърдите й.
Ала нещо стана в душата на Наца докато ходеше към Джозепе в тоя автобус. С всяка следваща крачка, приближаваща Наца към огъня на любовта, вълнението разтапяше пластмасовата си маска и разкриваше истинското си лице. Наца гледаше Джозепе и се чудеше защо тялото й не иска да я заведе при него, обзе я паника и яд, че толкова време и труд бе вложила в този момент, а сега самата тя го саботираше. Хората в автобуса бавно взеха да изчезват. Телата им избледняха и скоро съвсем ги нямаше, а красивата Австрия навън заглуши цветовете си, за да може Наца да помисли.
''Ала всички ги няма вече! Навън няма нищо! Той защо не ме поглежда?''
Джозепе все още гледаше през прозореца. Наца стоеше права, на няколко метра от него. Слушаше тишината. Дори собственото й сърце сякаш се беше заставило да забави ритъм, за да може тя да чуе тая свещена тишина. Тишина, толкова на мястото си, че всяко пукване на огъня на любовта би звучало излишно и грозно. Момичето гледаше Джозепе и усещаше нежеланието да отиде при него. Тя не го искаше. Приключилите отношения между тях бяха приключили с причина, която Наца сега не можеше да избегне. Бяха минали години. Неспокойствието и яда започнаха бавно да се заместват от примирение. Тогава Джозепе срещна очи с нейните за по-дълго време. Разпозна я.
Образите на хората се появяваха бавно така, както ги бяха оставили. Австрия пусна звуковете и се оцвети отново.
Джозепе и Наца бяха тайна в тоя автобус. В тоя град. В тая държава. Никой там не знаеше, че те са споделяли такава велика любов някога и никой нямаше да разбере. Идеята за тази тайна толкова се хареса на Наца. И в тоя момент, когато никой друг не знаеше за тях освен самите те, връзката им й се стори по-истинска от всякога. Нищо не можеше да я прекъсне или нарани, защото тя не съществуваше за никой друг освен за тях. Те двамата бяха заедно само като спомен. Като подарък след дълъг път. Като тишина. Недокоснати от хората и от света, сега те бяха по-близки от преди. Толкова по-свещена бе тази среща, когато само те двамата знаеха за нея. Наца сега държеше живота си в ръце. Усмихваше се тихо и не откъсваше очи от Джозепе. Знаеше, че предпочита това да остане тайна.
На следващата спирка се обърна и излезе от автобуса.

***

На път за хотела Наца вървя пеша и плака силно. Хлипаше по улицата и търкаше лицето си с ръце. Не беше тъжна. Плачеше от облекчение. Чак когато влезе в хотелската си стая изведнъж усети колко са я болели краката през цялото време. Изхлузи обувките си и влезе в банята. Ми лицето си със студена вода дълго време и накрая вдигна глава.
В огледалото я посрещна собственото й отражение.
Красиво лице на хубав човек. С черни очи и коси и бяло, светло лице. На устата й изгря усмивка. Намери се.

Пролет и есен

Работех в магазин за цветя дълго време. Точно след площада Славейков се простираха чудните багри на моите цветя. През студените месеци от годината беше трудно и хората бяха навъсени, не гледаха витрините на магазина. Аз само седях зад прозорците на малката улична кабинка, четях вестници, решавах кръстословици и ги гледах как вървят. Разбира се, имах редовни клиенти, които купуваха семена дори през зимата, говореха си дълго с мен за различните видове билки и рози. Аз разбирах много от работата си и я харесвах, печелех много малко пари, но за мен това нямаше значение. Това не споменавах на никого, защото все още смятам, че звучи клиширано, особено от устата на не много заможен човек. Покрай работата ми се запознавах с много интересни хора. Тогава бях на около двадесет и осем години и се впечатлявах от хора, които четяха книги. Хората, които идваха от Славейков с големи черни торби пълни с книги за по един и два лева спираха пред цветята и ги гледаха, понякога купуваха. Някои харесвах, други не - струваха ми се претенциозни. 

Един ден през март, когато снеговете се бяха вече стопили, но все още не беше съвсем пролет, пред магазина застана висока и тъмна фигура. Беше с гръб към цветята и изглежда правеше нещо с ръцете си, защото беше навела глава и лактите й помръдваха живо. Известно време я гледах в гръб и се чудех дали е мъж или жена, защото осанката беше слаба и някак изящна като на жена, но тромава и малко прегърбена като на мъж. Скоро любопитството ми взе връх, аз извадих една синя стара химикалка от малкото шкафче пред мен и отворих тихо вратата на магазина. Отвън ме връхлетяха звуковете на трамвая и глъчката от улицата, затова ми беше лесно да хвърля химикалката в краката на фигурата пред мен. После с широка крачка стъпих зад нея и я потупах по рамото.

- Извинете, изпуснахте си химикалката. - казах и посочих собствената си химикалка в краката й. Като се обърна разбрах, че е жена. Може би малко по-млада от мен по онова време, с тъмно кестенява гъста коса. Носът й беше остър и дълъг, а веждите й бяха ниско над очите. Гледаше малко намръщено, но имаше много добри очи. Погледна в краката си, после бързо върна погледа си върху мен. 

- Благодаря ви. - каза и се наведе да вземе химикалката. Хич не очаквах това да се случи, защото и двамата знаехме, че химикалката не е нейна. Когато я прибра припряно в джоба си ми стана малко смешно от нелепата ситуация, затова свих уста и отстъпих пак назад. - Вие какво продавате тука? - попита и със смръщените си вежди заоглежда китките пред себе си. 

- Плод и зеленчук. - отвърнах й. Тя само ме стрелна с поглед и малко изкриви уста, сякаш че почти искаше да се усмихне.

- Какво цвете смятате, че на мен ще ми отива най-много? - попита ме тя и сложи двете ръце на кръста си като буквата Ф. Беше малко комично, понеже много жени минаваха от тук и аз знаех как да ги ухажвам и в такава ситуация обикновено казвах нещо остроумно или мило, на което те се хихикаха по пътя към вкъщи. Но сега, като гледах момичето пред себе си, ми се струваше нелепо да я оприлича на някое нежно малко цветенце. Беше висока и слаба, с дълги ръце и дълги крака, раменете й бяха широки и силни. Косата й беше до раменете, но беше гъста, както вече споменах. Гласът й беше дълбок и говореше бързо, сякаш знаеше нещо за мене и всяка нейна дума ме караше да го призная сам. Като я гледах и се опитвах да я сравня с някой от цветовете пред мене, в устата ми изведнъж се появи острия вкус на едно много лековито и чудно растение.

- Алое вера! - възкликнах ненадейно и секунда по-късно ме хвана малко срам. 

- Това даже не е цвете! Стига! - тя скри лицето си с ръка и хвана да се смее. - Никой никога не казва цветето, дето трябва. 

- Кое трябва? 

- Казвам се Магнолия. Трябваше Магнолия да кажете. - поклати глава тя и разтърси кестенявите си кичури. 

- Е, но аз това цвете го нямам тук. Пък то също не е съвсем цвете. - отвърнах и отчаяно заоглеждах саксиите и кофите с вода и рози пред малкото магазинче. 

- Няма нищо. Вие как се казвате? 

- Тихомир. Викат ми Тишо. - от там насетне тя спря да ми говори на 'вие' и разговорът продължи още известно време. Питаше ме за различните цветя и за колко ги продавам, купуват ли се и тям подобни работи. Истината беше, че хората вече рядко купуваха. Затова в края на разговора се умилих някак, спомням си топлинката, която се породи вътре в мене. Посегнах да й дам една роза, но някак си ми се стори твърде често правено преди, а тя никак не изглеждаше като другите хора по улицата. Затова й дадох едно лале. Тя се усмихна.

- Дано не го изгубя по пътя. До...когато там се видим, Тишо. - говореше докато вече вървеше по плочките на тротоара. Накрая се скри в тълпата. Аз останах да гледам след нея с кръстосани пред гърдите си ръце. Още колко красиви жени минаха този ден през малкия ми магазин за цветя. 

***

След две седмици аз вече бях забравил за Магнолия и бях потънал в работа отново. Такава нямаше, но аз си намирах какво да правя. Леля ми правеше сватба и искаше да й подрязвам някакви букети, затова аз по цял ден стоях скрит в стъклената кутия до трамвайните релси и с малко джобно ножче кълцах различни стръкове и китки. Осми март беше минал, а тогава, естествено, се купуваха най-много букети. В този ден аз преустановявах мнението си по това колко е хубаво да се работи в цветарски магазин. Енергията ми се презареждаше и аз целия треперех докато давах цветята на хората. На девети март всичко беше като постарому. Затова когато получих поръчка от семейството ми за букетите, се почувствах много важен и ключов елемент за цялата постановка. Взех се на сериозно. 

- Желая да закупя един гербер. - чух плътния глас от тротоара навън. Бях оставил вратата на магазинчето открехната, за да влиза въздух. Вдигнах поглед и видях Магнолия. 

- Разбира се. - повдигнах се от стола ми и с мокрите от водата ръце и сбръчканите ми пръсти взех да връзвам панделка на един жълтеникав гербер. Докато го връзвах я гледах и пак се чудех сам на себе си. Като й го подавах се приближих - миришеше силно на лавандула. Изумих се как в магазин за цветя, където се преплитат десетки силни миризми, тая едничка струйка лавандула успя да надвие и да вземе връх над обонянието ми. 

- Какво те води пак насам? - попитах я, а тя ровеше в джоба на панталоните си за стотинки. 

- Аз нямам цветя в апартамента. Имам само два кактуса, а те нямат нужда от много грижи. Затова искам да започна да си купувам цветя, да ги слагам във вода и да не се налага да се грижа за тях. 

Така започна следващия от поредица разговори, които се случваха при честите посещения на Магнолия в моя магазин. Там друг не работеше освен мен, затова всеки път, когато тя минеше, аз бях там, готов да поговорим. Не водехме кой знае колко интересни разговори, но тя беше искрена и това ми се харесваше. Изглеждаше смешно и не на място с тъмните си дрехи и призрачната си осанка между всичките шарени цветя. Дори името й някак стоеше изкуствено върху външния й вид. Човек ще си рече, че за момче, което стои по цял ден сред свежи цветя няма как да има мрачен миг. Но тогава, като виждах нейния навъсен вид между градината от забравени от хората веселие, тя ми се струваше най-свежото цвете от всички. Как говореше и мислеше, как държеше ръцете си отпуснати, как кръстосваше краката си и се прегърбваше смешно в малкото стъклено магазинче. В някакъв момент спрях да усещам уханието на другите цветя и взе да ми мирише само на лавандула. 

Ден след ден, поминаха се няколко месеца и аз вече очаквах Магнолия почти постоянно в магазина. Цветята не светеха толкова ярки без нейната тъмна осанка изправена като струна до тях. Хората не ме интересуваха, до момента в който тя не седнеше на малкото столче до мен и аз не започвах да правя съпоставка между нея и тях. През нейната мрачна особа, аз откривах прозорче към друг, непознат за мене свят, където е вечно есен и моите цветя не виреят. Тя изглеждаше странно спокойна в онази нейна есен. Усмихваше се истински и кафявите й очи бяха топли и приветливи. Хора като мен биха се загубили безследно в тая есен и цветовете им биха паднали от дъждовете. Магнолия от тия дъждове растеше още по-висока и красива, разцъфваше пред очите ми с всеки изминал ден. Нещо така красиво и безупречно имаше в тая нейна грозота, в тромавостта с която вадеше цветята от кофите с вода. 

Заобичах я така силно, че след една година поисках ръката й. Бяхме се виждали много рядко извън магазина, но аз вече бях сигурен, че не мога да бъда виждам красотата на света без нея. 

- Тишо, това не може да се случи. Трябва да спрем да разговаряме. - отвърна ми тя докато държеше ръката ми в своята и я галеше с дългите си мургави пръсти. Изненадващо за самия мен, очите ми се наляха бързо със сълзи и аз свих устата си като първия път в който я видях и ми стана така смешно. Сега ми се ревеше и само стоях и стисках ръката й. 

- Но аз ще ти позволя да останеш с мене. Ти ще знаеш къде ходя и къде живея. Ще знаеш с какви хора общувам и къде работя, тук, в София. Вярвам ти, че не можеш да живееш без мене, Тишо, аз знам, че това е така. Затова ти позволявам да останеш с мене, но няма да разговаряме. Ще се преструваме, че не се познаваме. - докато говореше това аз почти се задушавах от аромата на лавандулата, но дори в този миг тя успя да ме озадачи. Как тъй щях да остана при нея без да се познаваме? 

След още малко от този разговор, тя ми обясни как ще ми служи като бинокъл към света, как аз мога да ходя след нея навсякъде, но не мога да приказвам с нея, за да не поискам ръката й отново. Обясни ми как не вярва в брака и не може да е с мене, защото това ще я затвори и тя няма да успее да избяга. Позволи ми да обвържа живота си с нейния напълно, да забравя себе си и да гледам само нея, а изборът беше само мой

***

Месец по-късно взех апартамент в жилищната сграда в която тя живееше. Терасите ни бяха една до друга. Входните врати също. Все още продавах цветя в магазина, но повиках братовчед ми да продава три от дните в седмицата, за да мога през тях аз да ходя, където Магнолия ходеше. Превърнах се в нейна истинска сянка. 

Всяка сутрин тя излизаше на балкона да гледа София от седмия етаж и пиеше чай. Аз стоях на моя балкон и я гледах, от един-два метра, без да казвам нито дума. Гледах как слънцето бавно изгрява над тухлените сгради и огрява лицето й, а очите й стават жълто-кафяви. Тя държеше димящата чаша в тънките си ръце и от време на време се обръщаше да ме погледне. 

Понякога звънях на вратата й и тя ме пускаше в апартамента й. Сипваше ми таратор и включваше телевизора или отваряше книга. Аз ядях и я гледах, отново, без да казвам нищо. В тая тишина зарових толкова много признания и толкова много сълзи, но тя беше толкова свещена и красива. Никога не си позволих да престъпя молбата й и никога не й казах нито дума. Тя ми говореше с очи, с усмивки. От време на време идваше в магазина, но без да казва нищо, само кимваше към цветята, които искаше да закупи. Аз ги гласях както ги харесваше, а после в апартамента й носех още от същите. 

Години минаха така. Минахме тридесетте, Тя се срещаше с други хора, но никога не ги водеше вкъщи. Бях убеден, че го прави просто за развлечение или от скука. Аз винаги бях там и я чаках. Тишината, която Магнолия криеше в есента вътре в нея, сега беше излязла и беше покрила с изсъхналите си листа целия ми свят. Всички пролетни багри на моята особа бяха затрупани от шишарки и кестени, но и от тия топли кафяви очи. В тая тишина аз сякаш опознах Магнолия много повече, отколкото бих ако беше говорила по цял ден всеки ден. Ако ме беше запознавала със семейството и приятелите си. Ако беше разказвала истории от детството си. Тая тишина ме убиваше, но и ми даваше сила, която нищо друго на този свят не ще ми даде и до ден днешен. 

***

След още малко време, в което тихо гледах Магнолия, тя се превърна в целия ми свят. Любовта ми към нея цъфтеше и беше силна, когато я виждах рядко и когато бяхме по-млади. Топлата й, есенна душа ми се струваше свежа и лека в тежката пролет, която беше легнала в леглото на ежедневието ми. Ала сега, когато Магнолия беше ежедневието ми, имах нужда от пролет. Имах нужда от думи и от нещо чуждо - някой друг свят. Бях говорил с много хора през изминалите години, но на никой от тях не казвах за Магнолия. Никой от тях не знаеше. Струваше ми се грешно да споделя тая тишина с чужд човек, струваше ми се грозно и почти като изневяра. Въпреки това исках да си отида. Все още я обичах и все още уханието на лавандула ме обземаше вечер, преди да заспя. Но вече чувствах как изпускам себе си.

Затова една сутрин, в късния август, тръгнах по Славейков с бърза крачка. Беше рано и слънцето тъкмо изгряваше, а дъхът ми правеше малки кълбета дим. Мушнах ключа във вратата на магазина и я отворих припряно. Сглобих букет от гербери, рози, карамфили, слънчогледи. В тоя букет сложих най-красивите и свежи цветя, които можех да намеря в малкото ми магазинче. Събрах всички пролетни утрини и ухания, вързах го с много панделки и не сложих опаковъчна хартия, понеже ми се струваше натруфено. Тоя букет, с неговите крещящи цветове, завърших и занесох в тишината между мен и Магнолия.

Позвъних на вратата й към осем сутринта, запъхтян от пътя и от вълнение. Тя отвори бавно вратата, още сънена. Беше остаряла, но осанката й още беше тънка и тъмна. Очите - топли. Усмивката - приветлива. Тишината й пред говора на моите цветя изпъкна така красиво и заигра с тях танца на нашата любов. В този танц, аз се люшнах напред и слях устни с нейните в целувка, която каза всичко, що исках да изрека последните години. По страните ми потекоха топли сълзи, а нейното хладно и изпито лице пламна. Цветята от букета развързаха сами панделките си и залетяха около нас, между застиналия въздух на апартамента й, натежал и напоен от толкова много неизказани мисли - тия цветя сега го поемаха и го преработваха у себе си, изкарваха го чист и нов. Говореха й така, че само тя да го разбере. 

Тайната на нашата пролет остана заключена в този миг и в есента на нейните очи.

Вихрена и Огнян

''Съвсем възможно е още да те обичам. Няма да кажа на никого, защото ме е срам. Че минаха години, а аз още се занимавам със същото нещо, с което се занимавах тогава. И като муха летя в кръг около лепкавата лента, а накрая пак кацам там. Малко е тъжно, малко е смешно. Затова и не казвам на никой. Хората, които познавам тук не знаят името ти. Хора с които се виждам всеки ден нямат представа, че съществуваш, нито пък ти имаш представа за тях. Това ми се харесва. Приятно ми е да те пазя в тайна. Освен това, никой не го е грижа. Не съм се прибирал вкъщи от месеци, понеже малко ме е страх да не те видя...''

Оги седеше на студените плочки пред някакъв широк бял вход на тухлена жилищна сграда. На коленете си държеше червена тетрадка с твърди корици, а върху нея лист хартия, както изглежда, пишеше писмо. На всяко изречение спираше и триеше устата си с ръка, все едно сам се чудеше на глупостта си. Момчето беше добре сложено, около двадесетте години. Изглежда беше идвал тук и преди, понеже жената от кафенето в дясно от входа го гледаше мило и от време на време го питаше нещо. Той само се усмихваше и й махаше с ръка, да се маха, да продължи да пише. От време на време крака му почваше да подскача и той пак почваше да трие устата си. Изпускаше струйка смях, като че на самия него и пак се залавяше да пише ситните букви.
Последните две години беше живял и учил в Небраска, по-точно университета Линкълн. Учеше английски и режисура, а когато роднините му питаха какво точно учи той се смееше и викаше ''Филми!'' Мислеше си, че е много смешно да се връща в България и да се занимава с хора, които нямат представа за живота му в Америка. Полюсното разположение на българските села и американските градчета в главата му, му беше много приятно. Обичаше да прави паралел между мястото на което се беше родил и онова, на което сега живееше. Нямаше за какво да се връща в България, понеже родителите му така или иначе летяха често до Америка. Преди да замине баба му плака горещо и го увещаваше да не ходи. ''Огняне, огняне. Къде си тръгнал, да ти берем страх тука сама. Седи си вкъщи, малко ли е учението тука.'' Нейните доводи бяха глупави и Оги се дразнеше, не обичаше да слуша стари хора особено в България. Те бяха предубедени и живееха старините си само с мисълта, че вече нищо не могат да правят. Но самият той се страхуваше от малък от Америка. Мислеше си колко е голяма и как там са всички - който не е някъде другаде по света, със сигурност е в Америка, нали? Знаеше, че там има много хора и го беше страх да не се изгуби. Отидеше ли там, му се струваше, че ще пропадне в огромна бездна пълна с човешки ръце, които ще поделят душата и тялото му и ще го погълнат. Ще обвият съзнанието му в Американската Мечта и той ще погуби цялостта си, няма да може да се събере вече и ще изчезне от лицето на земята размит в масата на всичките мечтатели в Америка. Не искаше да ходи. Но последната година от гимназията любовта на живота му го изостави. Тя се казваше Вихрена и имаше къса кестенява коса подстригана под ушите. Между предните й два зъба имаше малка дупка, а ръцете й бяха тънки и студени. Пред другите се държеше винаги дръпнато и беше тихичка, но хората я обичаха. Като останеха сами с Огнян всеки път щом го погледнеше или като го слушаше се усмихваше неудържимо. Пред другите се сдържаше, защото смяташе, че като се засмее така изглежда глупава.
Преди това той беше много горд със себе си и обичаше това, което беше изградил като характер. Щом тя си тръгна от него, реши, че не си заслужава никой друг да го вижда. Почна да спира да носи книгите, които четеше със себе си. Не показваше на никой музиката, която слушаше. София му се струваше мрачна, а хората кухи и невзрачни. Подаде си документите и понеже имаше много хубави оценки, а и родителите му имаха достатъчно пари, веднага след дванадесети клас отлетя за Америка и волево се загуби сред масата народ там. Противно на всички очаквания, се влюби в Небраска и манталитета на американците, както и на всички, готови да се променят заради тях. Тълпите му се харесваха и той разбра лекотата на липсващия прожектор, държеше се добре с всички и се носеше с масата. Всичко беше леко. Представяше си Америка като голям автобус претъпкан с хора. В София автобуса беше празен и Огнян трябваше да се държи за да не падне. В Америка беше толкова препълнен, че на всеки рязък завой имаше на кой да се облегнеш. Нямаше нужда да се държиш за нещо. На него това му повлия добре и той сля с еднородната смес на американца. Въпреки това не спря да мисли за Вихрена. Жените в Линкълн бяха хубави, но него това не го интересуваше. Те не бяха като нея.
Като си идваше в България все беше усмихнат. Както преди. Не се преструваше, смееше се на всичко и на всички, гледаше на българите с лъжичка ирония, понеже те от преди още му се струваха смешни и недодялани. На себе си също понякога гледаше така. Затова и сега, докато пишеше това писмо току се подсмихваше под нос.
Не се беше прибирал от близо пет месеца, понеже вече усещаше тежестта на Вихрена в главата му и как обзема съзнанието му по болезнен начин. Когато беше в Небраска мислеше за нея, а като се върнеше в София се страхуваше да не я види. Мислеше си, че ако това се случи ще припадне в краката й или ще се свие на геврек на земята, а тя само ще го прескочи с малките си крачета и ще продължи по пътя си. Спомените му за връзката им също бяха смешни. Като българите - недодялани. В момента на случването им Вихрена и Огнян плачеха, драматизираха, биеха се и викаха. Сега, като си ги спомняше късно вечер той едвам се сдържаше да не прихне в тъмнината. Горчеше му, но и му беше смешно. Работите, за които са се карали и тогава направо им се е чинело, че ще умрат от мъка, сега изглеждаха дребни и толкова пресилени. Начина по който Вихрена го плескаше по раменете с една голяма червена папка, в която си носеше домашните за училище, когато се караха. Начина по който Оги тропаше на вратата й късно вечер а майка й отвътре тихо и уморено, но с усмивка в гласа казваше ''Огняне, моля те, върви да си легнеш.''
След много мисли по въпроса, Оги беше решил какво ще направи. Сега стоеше пред входа на Вихрена и пишеше писмо. Щеше да излъже, че не е бил тука, а го е пратил по пощата - в действителност, той не знаеше адреса й. В писмото освен гореописаното, беше споменал и колко смехотворна е била връзката им, сякаш че вече е толкова надраснал тия времена. Питаше я как е и дали е започнала да учи ''компютри''. Като довърши писмото го сгъна внимателно и го пъхна в плика. Стана. Позавъртя се. Почуди се, като още си търкаше устата с ръка.
Тъкмо да го пусне в кутията, па се обърна и даже малко със смях взе един голям камък от улицата. Издърпа връзките от едната си маратонка и припряно върза писмото за камъка. От улицата се засили и го хвърли към третия етаж. Камъка пръсна стъклото и отвътре се дочу реч. Звучеше като брата на Вихрена. Ломотеше на висок глас. Огнян веднага се усети какво е направил и понечи да се обърне и да избяга, а зад него от прозореца се чу:
- Огняне!? Ти какво правиш бе? - кресна Вихрена и взе да отчупя стъклата от строшения прозорец и да ги хвърля по него, а те се пръскаха на пясък по улицата.
- Вихре, моля ти се! Ела с мене! Ела с мене в Америка! - викна Огнян сам изненадан от думите си. Толкова се изненада, че го напуши смях.
Вихрена веднага спря да чупи от стъклото и замръзна на място. После като го видя как се усмихва хвана да се смее с глас. Толкова се смя, че слабото й лице почервеня, а късата й кестенява коса падаше пред очите.
- Чакай, чакай да сляза.

Тая трагедия беше весела.

Исидро и Алвера Тапѝя

Исидро Тапия беше роден в югоизточна Испания. Той обичаше Андалусия с цялото си сърце, а Алмерия с цялата си душа. Прекарваше всяко лято на работа в Малага, продаваше сладолед и захарен памук на минувачите, а те му се усмихваха и го обичаха, както той боготвореше Испания. Летата му минаваха бързо и неусетно, а той се прибираше вкъщи доволен от изкараните пари, колкото и малко да бяха. През останалите сезони, времето си прекарваше в Кордоба, в къщата на баба му, която беше най-впечатляващата жена в цяла Европа, според негова преценка. Живееше само с нея, защото родителите му и сестра му отдавна се бяха преместили в Англия, за да започнат бизнес и да развиват работа различна от тази, която вирее в Алмерия. Той отказа да направи това още в ученическите си години и се съгласи да живее при баба си, стига да го посещават всяка зима за поне няколко дни. Сестра му, Алвера, никога не идваше защото си имаше някакви проблеми, но той не се притесняваше от това, стигаше му да я чува през седмица по телефона. 

Района на Кордоба беше плодороден и горещ, а жените и мъжете усмихнати и спокойни в действията си. Ходеха бавно по улиците, а за работа закъсняваха. Къщите там бяха ниски и отрупани с цветя, а Исидро можеше да прекара цял един живот в съзерцаване на рисунките по саксиите, виснали величествено от тесните прозорци на къщата на баба му. 

За всеобщо нещастие бабата на Тапия се поразболя и залиня, взе да излиза все по-рядко, а цветята по прозорците й да изсъхват все по-често. Жената беше на над деветдесет години, а двадесет годишната глава на Исидро не можеше да побере какво е това небе, дето иска да вземе у себе си толкова добра и така нужна на земята жена. Все му се струваше, че щом баба му си отиде, земята в Кордоба ще спре да бъде тъй напоена с любов и ще хване да ражда грозни и червиви плодове, лоши на вкус и негодни за ядене. Лятото на миналата година той остана вкъщи, да се грижи за баба си, а остави улиците в Малага на другите продавачи на сладолед - конкуренцията, която така му липсваше и с която така обичаше да пие вечер. Една вечер тя го повика в стаята си, когато икономката вече си беше отишла вкъщи. Като влезе в стаята й, Исидро се уплаши, понеже всичките килими бяха свити, а картините бяха покрити с копринени шалове. Точно като по филм, баба му го повика да седне на ръба на леглото, а той се подчини.

- Виж Исидро, аз си отивам сега, понеже така ми се иска. Видях достатъчно от красотата на Андалусия и тя ме обичаше с целите си горещини и ухания. Ти не се плаши, а като си отида събери тези съкровища от стаята ми и ги пренеси при родителите ти. Не оставяй килимите и картините за случайните минувачи, аз ги обичам и ги ценя, оцени ги и ти. - после с ярко оцветените си устни го целуна по двете бузи и го отпрати да си върви. Той само я гледаше учудено, даже не знаеше как да заплаче. Няколко пъти му махна с ръка, а той все стоеше и я гледаше в очите. - Хайде, Исидро, отиди да лягаш. Лека нощ. - му каза и се обърна настрана.

На следващия ден по обяд тя почина, а Исидро остана сам в огромната къща и сякаш сам в цяла Испания. Нито хората, нито цветята се промениха, но той вече не усещаше уханията им и любовта им както преди. Слънцето не го топлеше, а го пареше, а уличния глъч му се струваше досаден и му причиняваше ненужни главоболия. Знаеше, че е време да напусне Кордоба.

Погребението беше огромно и красиво, стотици цветя обсипваха ковчега на баба му и това му се хареса. Баща му и майка му плачеха, а Алвера идваше в Испания за пръв път от години. Тя също гледаше цветята и ги броеше с очи, едно по едно, а когато някой сложеше ново, се ядосваше, че не го познава. Тя беше по-голяма от него с две години и живееше сама, отделно от родителите им. Не беше свикнала да е заобиколена от семейство и приятели и сякаш присъствието им я дразнеше, но тя също обичаше баба им и знаеше, че трябва да бъде там.

В завещанието беше описано, че килимите и шаловете отиват при бащата и майката на Исидро и Алвера, картините - при Исидро, а скъпоценностите - при Алвера.

***

Още следващия месец, заедно с настъпващата есен, Исидро прецени, че е по-добре да отиде в Англия и да се опита да забрави Малага, Андалусия или каквото и да е от предишния му дом, за да може да излекува душата си от липсващата му баба. Знаеше, че не може да остане с родителите си, затова помоли Алвера да го приюти. Тя веднага се съгласи, защото го обичаше и уважаваше, макар да не говореха често. Алвера живееше в Борнмут, на брега на океана, в средно голяма тъмно червена къща. Имаше колонка в местния вестник и в няколко сайта, беше учила литература, психология и журналистика и в нея се кореняха много таланти, които тя не пресъздаваше в действия, понеже тялото й ума й бяха уморени и пренаситени от страхове.Живееше с натрапчивите си мисли всеки ден, които не й позволяваха да излиза повече от веднъж, да се храни повече от два пъти и всякакви други неща, които Исидро не разбираше и искрено се ядосваше, че ще трябва да ги гледа в следващите няколко месеца. Въпреки всичко, тя беше усмихната и изключително умна.

Когато пристигнаха в Англия, Исидро не беше изобщо впечатлен нито от времето, нито от хората. Земята изглежда не беше много плодородна, а хълмовете бяха полегати и ниски, липсваха планини и височини. Алвера го уверяваше, че Борнмут е по-различен град и със сигурност ще му хареса. Противно на нейните очаквания, Борнмут подразни Исидро още повече, поради наличието на море, но невъзможността да се изкъпеш в него. Плажовете бяха сякаш изпуснати там от Бог, сякаш изобщо не е искал да ги постави в тази мрачна и грозна страна. Стояха зле сложени, а морето беше ядосано, че се докосва до този грозен бряг, затова винаги шумеше и не позволяваше на хората да го докосват. Палмите също изглеждаха пресилено подредени по краищата на улиците. Нещото, което притесни Исидро най-много бяха къщите - така еднакви и добре подредени, те правеха Алвера толкова щастлива и спокойна, но него изкарваха извън равновесие. Беше свикнал с неподредените провинции на Испания и силната миризма на манджи, струяща от всеки прозорец, с горещия асфалт и босите деца по него. Алвера го развеждаше и го запознаваше с всеки край на нейния любим град, а той не се впечатляваше от ни една нейна дума.

Следващите седмици бяха мъчителни за него, защото единствено я гледаше как пише, как готви и как гледа през прозореца. Всичко това, всеки ден, по едно и също време. Почти му се струваше невъзможно изпод ръцете на този така статичен човек да излязат истории заслужаващи прочит, но тя пишеше толкова прекрасни неща. Викаха я в университети, по конференции, но тя все отказваше и все пишеше в тази колонка. Това го влудяваше, той й се караше, а после й говореше спокойно, но тя винаги отговаряше с все едно и също. 

- Исидро защо ми е да излизам, когато тук ми е добре? Защо ми е да правя каквото и да било, щом мога да изкарвам пари и да пиша? Аз само това искам Исидро, само това... - все така повтаряше. Само това искам. И Исидро се съгласяваше. 

Единственото време от деня, в който Алвера беше по-интересна за наблюдение, беше в ранния следобед, когато си правеше чаша чай и сядаше до големите прозорци на първия етаж. Пускаше си телевизията за фонов шум и само гледаше минувачите, а за всеки казваше по нещо. Не ги познаваше, но измисляше истории за всеки от тях, коя от коя по-динамични и интересни. Исидро я слушаше подпрян на юмруците си и само се усмихваше. Алвера говореше за всеки един, освен за едно високо момче, което минаваше с бърза крачка по улицата по това време.

- Алвера, ти защо не говориш за този? За него какво мислиш? - питаше я.

- Исидро не ме занимавай, нямам си на представа, аз дори не го познавам! - започваше да вика сестра му и смеейки се изсипваше остатъка от чая в мивката и пак се залавяше да пише. Всеки ден, когато той минеше, усмивката й ставаше по-широка, а статията след него по-интересна. 

Един ден Исидро излезе на улицата под сивото английско небе и като претича по средата й, спря минувача с широкия си разкрач. 

- Спри де! - каза му със силен испански акцент. Момчето пред него се усмихна веднага, струваше му се на двадесет и нещо. С голяма дупка между предните два зъба, ясно изразени скули и огромни кафяви очи, на Исидро му стана тежко само като го гледа в лицето малко по-дълго време. Веднага му се прииска да му каже колко силни черти има и как това е впечатляващо, понеже знаеше, че баба му би искала това да се спомене, но не знаеше как да го каже на английски, затова замълча.

- Кажете? - заговори. Също имаше странен акцент, не като този на продавачките в магазините и на минувачите в Борнмут, нещо по-различно. Исидро нямаше на идея какво да му каже.

- Искате ли да дойдете за чай? - попита високо. Последва кратко мълчание. 

- Ами да! - отвърна непознатия. 

Като влязоха в къщата Алвера вдигна поглед от книгата, която четеше и се вцепени. 

- Исидро какво си направил? - избълва бързо на испански и почна да отмахва кестенявата си коса кичур по кичур от лицето. 

- Запознай се. Може да ти дойде някоя история, нали нищо не знаеш за него. - отвърна Исидро, отново на испански. Непознатият седна на масата и тогава и тримата заговориха на английски. Исидро главно мълчеше, понеже нямаше много богат речник, но сестра му се разговори и би било трудно на непознат да чуе, че е испанка. Момчето се представи, казваше се Рафърти Шърдън и беше чист ирландец, което обясни резките черти на лицето му. Носът му беше прав и дълъг, а пръстите на ръцете дълги. Самият той беше висок и сравнително слаб, когато отпиваше от чая сърбаше силно и се усмихваше на всяка дума, която Алвера изговаряше. Отвръщаше й с не по-кратък разказ и говореше за пътуванията си из Англия. 

- Не ти ли липсва Ирландия? - попита Исидро, понеже той самият все още не можеше да се отърве от мисълта за родината си и разказите на Рафърти му се струваха украсени, дори измислени.

- Това, че обичаш нещо не означава да останеш с него за цял живот! Така лишаваш всичко друго годно за обичане от твоята обич. - отвърна му Рафърти и пак продължи да говори за някаква книга, която чете в момента. Исидро не попита нищо до края на разказа, защото Рафърти говореше много силно и бързо, а даже и малко го плашеше. За сметка на това сестра му изглежда беше доволна от разговора, защото не я беше виждал да говори толкова много от месеци. Това го радваше. 

С течение на времето, Рафърти всеки ден започна да идва в къщата им. Всеки ден пиеше различен чай, което изненадващо не дразнеше Алвера. Един ден тя самата се осмели да сипе горещата напитка в чаши различни от тези предния ден. Всеки ден говореха за различни неща и обсъждаха различни световни теми, понякога викаха. Тя разбира се го надвикваше, защото беше испанка и се палеше лесно, но Рафърти само й се смееше. Изобщо не й позволяваше да е права, както Исидро. Той не се притесняваше от нейното състояние и смяташе натрапчивите й мисли за 'глупави' и 'ненужни'. Ако някой друг й кажеше това, тя започваше скандал, но когато той й го кажеше, тя се съгласяваше и кимаше с глава. Всеки ден я учеше, че не е права за някои неща и я караше да променя местоположението на поне един предмет в къщата. До няколко месеца всички стаи бяха разменени - кухнята беше станала дневна, а спалнята беше станала нещо неузнаваемо, пълно с книги и картини. Когато други хора подценяваха състоянието на Алвера тя се ядосваше и се впускаше в обяснения колко е истинско, но Рафърти я караше да не му обръща внимание - омаловажаваше го до неузнаваемост, а на нея това й харесваше. Исидро вече дори не стоеше в стаята докато говореха, но се радваше на напредъка на сестра му.

Лятото на следващата година поканиха Алвера в едно предаване, което се снима в Лондон, във връзка с една от статиите й. Тя, учудващо за всички (освен за Рафърти) - прие. Същата вечер седна на масата с Исидро и му обясни, че иска да замине и да живее там. Разказа му как като малка е обожавала Уестминстър и винаги е искала да се върне при реката и при окото. Исидро се усмихваше и само я прегръщаше. Идната седмица Алвера и Рафърти бяха стегнали багажа и стояха на прага на къщата в Борнмут.

- Е, Исидро, тръгвам. Това е то. - каза Алвера на испански и го целуна по бузата. После с пръст се опита да махне червилото, но само го размаза. Докато натискаше с пръст бузата му се смееше и плачеше. После се врътна бързо и затегли куфара си към колата. Рафърти остана на прага още малко.

- Благодаря ви, господин Шърдън. - усмихна се Исидро и прегърна Рафърти. Те си говореха на 'господин'.

- Няма защо, господин Тапия. За мен беше огромно удоволствие. И, ей, виж, ще ти кажа една моя тайна... - наведе се и се доближи до ухото му. Исидро напрегна цялото си тяло, очакваше да чуе нещо ужасяващо, което да развали всичко. - Движението е живот! - каза с ясния си глас Рафърти в ухото му. Тия думи влезнаха от там и минаха през цялото тяло на Тапия, убодоха пръстите на ръцете му и изкараха сълзи в очите му. 

Рафърти после го прегърна силно и влезе в колата. 

Исидро отново беше сам. Задъхан, още развълнуван от думите на Рафърти, извади портфейла от джоба на якето си и изтича в задния двор. С треперещи ръце разрови мократа земя. Росата и тревата влизаха под ноктите му, а той бързо изрови малка дупка. Отвори портфейла и извади голямо сиво камъче. Беше го взел от Кордоба, от улицата на баба му. Все имаше чувството, че щом носи това камъче, някой ден ще се върне. Бързо го тикна в меката пръст и го затрупа. После се изправи, заподсмърча и хвана да бърше сълзите си. Огледа се и изведнъж еднаквите къщи му се струваха хубави и добре сложени една до друга, океанския бриз не му се струваше студен и неприятен, а освежаващ. Качи се на втория етаж и си купи билет за влака за Саутхемптън. ''Движението е живот!'' каза си и се усмихна.

***

До ден днешен Исидро и Алвера Тапия обикалят света и обичат всяко негово кътче. Обичта не ги задържа, а ги движи.