Тия неща
за жени като теб
се пишат на електронни носители,
защото кучки като теб
обичат да късат хартията
и да я гълтат после.
Обичат да пият мастилото ми
и да го плюят в лицето ми.
И докато тече по мен
да се смеят и да го размазват по ръцете ми.
Иска ми се
да искам
да те прегърна.
Но единственото, което повикваш у крайниците ми
са тикове.
Като Тик и
като Так.
Иска ми се да искам да те чуя.
Но единственото, което ушите ми приемат, когато говориш
е звукът от скърцане на ножица по коса.
Иска ми се да искам да те видя пак
Но очите ми искат да четат името ти върху плоча.
За кучки като теб не се пише.
По кучки като теб се плюе.
Жалко, че устата ми е пресъхнала, понеже повърнах, пак.
Иска ми се да не искам да си татуирам лицето ти на ръката си,
но като чуя изкуство, си представям снимката ти
от времето когато не беше утрепка, може би ми се иска да предам душата си
пак,
но за кучки като теб душа покрита с прах е нищо.
Кучки като теб искат тела
с тикове
с очи и уши, слепи и глухи за ваш'то зло.
С Тик и Так, като необратими малки джобни часовничета.
За кучки като теб, ставам електронна. Тогава поне не се чува тиктакане.
вторник, 24 март 2015 г.
понеделник, 23 март 2015 г.
Магия
Пиша това за Ния, Катерина и Ержебет. И за другата част от мен.
***
Понякога кръста много ме боли. Като просто вървя по-дълго или когато скоча прекалено високо, бъбреците ми пламват. Кръвта ми точно тогава увяхва от липса на хемоглобин и всичко ме боли.
Понякога ми е много тъжно. Тогава сядам някъде на земята, където и да съм, паля цигара и се чудя как да се измъкна от безкрайния водовъртеж на рутинното нещастие.
Понякога плача толкова много, а когато майка ми ме хване и ме пита какво ми е, аз се изхвърлям и й отговарям, че всъщност нищо няма смисъл. (Тогава лъжа много безочливо, но в своя защита, ще кажа, че в такива моменти съм заслепена от безнадежността си)
Във всички тия моменти съм съкрушена от грубите ръце на живота, които са ме стиснали за раменете и ме тресат с всички сили. В такива моменти, вярваш или не, се сещам за тебе. Сещам се, че някъде на тоя свят, има един човек с три сърца и три умове (вероятно и повече), който днес е мислил поне веднъж за мен. И се сещам, че ако ще се държа за нещо, това нещо ще си ти. Ще сте вие. Всеки път, като ми се прииска да умра, налегната от отчаяние, се сещам, че на другия край на континента виси сама другата половина от главата ми и за да успея да умра, все пак, трябва да съм цяла, нали така?!
Не бях сигурна за какво искам да говоря в това си писание. Само знам, че докато хората тичат като мишки по тунелите на животите си, понякога се сблъскват с други хора. Понякога тия други хора остават, понякога идват за кратко и си заминават. Благодаря ти, че успях да израстна заедно с теб. Да тръгна от малка гъбка в средата на десния двор на голямо, старо училище и да се превърна в цялата природа, шест години по-късно, заедно с теб. Да те гледам как разцъфтяваш, как приемаш части от себе си и как отхвърляш онези, които не са благоприятни за развитието ти в положителна посока. Да те уча и да се уча от теб. Да споделям с теб всеки мой път и всеки мой дом. Да позная от толкова близко всеки аспект на твоя живот и да ти позволя да познаеш моя. И колкото и пъти да сме мръзнали заедно навън, през поредната самотна, но толкова чиста и по детски свободна зима, знам, че после сме горели заедно с толкова високи пламъци, че сме станали едно със слънцето. Чувствам се горда и от двете ни. Чувствам ни силни и, честно казано, по-единни от всякога. Искрено ти благодаря, че съществуваш и че по някакво странно стечение на обстоятелствата, твоето съществуване се сблъска с моето. Хубаво е да зная, че ако вляза в затвора, ще има някой, който да пропътува много, само за да ме изкара от там.
И знаеш ли? Ние дълго търсихме магия, но днес...сега, след толкова години, осъзнах. Нещо невидимо и нещо толкова красиво ни събра и същото това нещо ни държа заедно след всичко, което преживяхме. А ние преживяхме едни такива...такива безумици. Нямам думи да ги опиша. Ние заедно събрахме всяка част от животите ни, успоредно на другата. Преодоляхме времето и пространството, без машина, само с приятелство. Бяхме една до друга без дори да се виждаме. Усещахме мислите и чувствата си, макар водата, въздуха и земята, които ни разделяха. Пропътувахме света заедно, прекарахме толкова много дълги нощи, в разговори, които до ден днешен не свършват. Ходихме на ръце по ребрата на живота и скачахме върху звездите всяка нова година. Обърнахме този малък и злобен свят и го превърнахме в топка от щастие и завършени мечти. Стояхме рамо до рамо пред най-големите си страхове и пред най-мечтаните ни места. И въпреки всичко, което видяхме и направихме, се връщахме в малките панелки и дори там се чувствахме щастливи, заради нас самите. За шест години онова невидимо нещо, което ни събра, успя да ни прекара през най-опасните места на тази земя и да ни покаже най-красивите сънища, които явно могат да станат реалност. Пораснахме заедно. И това невидимо нещо има още да ни показва и мисля...мисля, че вече нямаме нужда то да ни държи заедно. Сега се държим една за друга.
Ако това не е магия
То какво е?
петък, 6 март 2015 г.
Загубен Италианец
Италианец.
Висок, с дълги пръсти,
очила
намазан по ръцете с боя.
Крещящ и малко муден, тромав
майка ти би казала
'загубен'.
Загубен в очите ми
загубен в ръцете ми
загубен пак, в мен.
Пушеше силни цигари
в главата все беше задимен.
И мозъка ти в дим потъваше,
а аз се губех в мислите ти.
Тъжен, тих и много труден
майка ти все те гледаше
и казваше 'загубен'.
Заспал с цигара в уста
така те помня, от есента.
И аз до теб, унесена в сън
ще заспя до тебе лесно
както беше, труден.
Все пиян и все тревожен
шумен и толкова загубен.
Така те помня.
Така ми липсваш.
Това сега?
Това...е нищо.
Висок, с дълги пръсти,
очила
намазан по ръцете с боя.
Крещящ и малко муден, тромав
майка ти би казала
'загубен'.
Загубен в очите ми
загубен в ръцете ми
загубен пак, в мен.
Пушеше силни цигари
в главата все беше задимен.
И мозъка ти в дим потъваше,
а аз се губех в мислите ти.
Тъжен, тих и много труден
майка ти все те гледаше
и казваше 'загубен'.
Заспал с цигара в уста
така те помня, от есента.
И аз до теб, унесена в сън
ще заспя до тебе лесно
както беше, труден.
Все пиян и все тревожен
шумен и толкова загубен.
Така те помня.
Така ми липсваш.
Това сега?
Това...е нищо.
вторник, 3 февруари 2015 г.
ККМ, обаче само бележка
- Някой ден заекът ще умре.
- Но дупката в която е живял ще остане завинаги.
- Но дупката в която е живял ще остане завинаги.
неделя, 1 февруари 2015 г.
Аз и всички в мен
"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
Там си, нали?
Лежах на студения мраморен под пред вратата ти и се опитвах да не умра. Болката в гръдния ми кош се усилваше и идваше на вълни, чувствах се сякаш получавам удар. Не, че преди бях получавала, но ако трябваше да измисля и опиша как се получава удар, това щеше да е чувството. Беше ми топло, понеже бях тичала дълго за да стигна до тук. Лежах и слушах как майка ти плаче. Знаех, че зад вратата до главата ми, тя също е легнала на пода, но сълзите й са направили река в голямата бяла всекидневна и тя се е надигнала над водата. И сега се носи над водата и плаче. Мислех си как ще се удави в собствените си сълзи, в собствения си дом. Но даже не можеше да потъне, понеже ти беше отнела всичко тежко и човешко у нея и тя бе станала повече въздух отколкото животно, човек, същество. Сега само се носеше като коркова тапа или шамандура отгоре над водата, с нос сочещ тавана и чакаш някой спомен да влезе като черта, като прах, като...амфетамин? Кокаин? Като нещо бяло и на прах? Сняг? Като нещо за страхливци. Нещо не твое и нещо толкова не теб, че чак боли да знам, че си него от време, което аз не мога да променя и разбия на парчета кристал. Нещо което те прави да не си теб. Нещо което прави инфаркта по-лесен за преживяване и мраморния под толкова...безличен, дори не студен, дори не топъл, само съществуващ. Под теб, само ти напомня, че е там. Но не ти оказва влияние, никакво, никак. Както аз на теб.
Някак си се успокоих, че аз не мога да се удавя в сълзите си, понеже водата в себе си налях в морето, за да мога да плувам там, в прегръдките му, вместо да се давя у мене си. Не ми се плачеше, а и води нямах вече за плакане. Бях само кръв и огън. Като че ли някой ако ме пореже или нарани, ще потече не кръв, а лава и ще го изпепели жив. Затова и никой не смее вече. Затова и ти не режеш вече. Не режеш, нали? Само се надяваш, че ако издухаш снега от носа си в очите ми ще потушиш нещо. Но да си виждала сняг да потушава вулкан?
Така си и мислех.
Лежах на пода и усещах, как косата ми се мокри. Между пода и вратата на апартамента ти имаше малка пролука, точно на прага водата се просмукваше от там и на голяма локва се опитваше да понесе и мен. Усещах как ме напоява и усещах как повдига врата и раменете ми. После как косата ми се носи вътре в квадрат река, образуван в коридора пред вратата ти. Майка ти и мен щеше да удави.
И аз само лежах. Но пода усещах под себе си сигурно, като камък. Като пясък на дъното на море. И водата ме обхващаше, но не като моята, не прегръщаше, а душеше. Стискаше и отвърташе ставите ми, заглъхваше ушите ми и докато усетя очите ми почти бяха изскочили. От картините по стената се изливаха водопади вода, от шпионката и бравата се изливаше вода, вратата ти едвам я удържаше. Но аз съм прекалено човек. В мен царстват прекалени зверства, немислими дори за най-големия исторически тиранин. В мен се водят войни по-големи от най-красивите мечти на Хитлер. В мен горят огньове по-високи от всеки горски пожар. В мен живеят хора и животни, борят се едни с други и се изяждат, понякога изяждат и мен, понякога драконите в бъбреците ми ми пречат, но сега те просто заедно крещяха. Заедно искаха да излязат от кожата ми, а аз ги държах в оковите на водата и ги заставях.
Заставях ги: "ДАВЕТЕ СЕ, ЗВЕРОВЕ, НЕ СТЕ ДОБРИ, ДАВЕТЕ СЕ"
Но те не искаха. Те крещяха и се биеха, с мен, със себе си, те ревяха и деряха стомаха и гърлото ми отвътре. Те караха водата над мен да бълбука и да се...изпарява.
И тогава си спомних, че сама, за теб, аз казах
"Със стена можеш да се бориш. С всичко можеш да се бориш. Но не и с човек. С човек и неговите желания не би се преборил никога."
И разбрах, че аз съм човек. И аз със себе си вече не ща да се боря.
И ги пуснах. И те разкъсаха кожата ми и после ме събраха, а водата вече се беше отдръпнала. И майка ти не плачеше вече, а аз и драконите, лъвовете, зайците, хората, маскираните мечтатели, жените и мъжете, безумците и гениите вътре в мен, аз с тях станах и тичах.
И тичах.
Тичах на
"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
и те намерих. На същата пейка, на която те намерих и миналия път. Но сега не бях сама. Обаче бях повече мен от всякога. Сега бях мокра до кости, от мен се вдигаше пушек, а около мен се влачеха змии, ревяха лъвове, крещяха деца, смееха се жени и мъже, скачаха зайци.
Но видяха ли те, всички замлъкнаха. Всички заедно с мен. Замлъкнаха и дойдоха при теб.
Аз и те. Всички ние легнахме в краката ти и заспахме укротени.
И не вървях срещу си повече. Пуснах всички в мен да те обичат.
И те те обичаха завинаги.
Там си, нали?
Лежах на студения мраморен под пред вратата ти и се опитвах да не умра. Болката в гръдния ми кош се усилваше и идваше на вълни, чувствах се сякаш получавам удар. Не, че преди бях получавала, но ако трябваше да измисля и опиша как се получава удар, това щеше да е чувството. Беше ми топло, понеже бях тичала дълго за да стигна до тук. Лежах и слушах как майка ти плаче. Знаех, че зад вратата до главата ми, тя също е легнала на пода, но сълзите й са направили река в голямата бяла всекидневна и тя се е надигнала над водата. И сега се носи над водата и плаче. Мислех си как ще се удави в собствените си сълзи, в собствения си дом. Но даже не можеше да потъне, понеже ти беше отнела всичко тежко и човешко у нея и тя бе станала повече въздух отколкото животно, човек, същество. Сега само се носеше като коркова тапа или шамандура отгоре над водата, с нос сочещ тавана и чакаш някой спомен да влезе като черта, като прах, като...амфетамин? Кокаин? Като нещо бяло и на прах? Сняг? Като нещо за страхливци. Нещо не твое и нещо толкова не теб, че чак боли да знам, че си него от време, което аз не мога да променя и разбия на парчета кристал. Нещо което те прави да не си теб. Нещо което прави инфаркта по-лесен за преживяване и мраморния под толкова...безличен, дори не студен, дори не топъл, само съществуващ. Под теб, само ти напомня, че е там. Но не ти оказва влияние, никакво, никак. Както аз на теб.
Някак си се успокоих, че аз не мога да се удавя в сълзите си, понеже водата в себе си налях в морето, за да мога да плувам там, в прегръдките му, вместо да се давя у мене си. Не ми се плачеше, а и води нямах вече за плакане. Бях само кръв и огън. Като че ли някой ако ме пореже или нарани, ще потече не кръв, а лава и ще го изпепели жив. Затова и никой не смее вече. Затова и ти не режеш вече. Не режеш, нали? Само се надяваш, че ако издухаш снега от носа си в очите ми ще потушиш нещо. Но да си виждала сняг да потушава вулкан?
Така си и мислех.
Лежах на пода и усещах, как косата ми се мокри. Между пода и вратата на апартамента ти имаше малка пролука, точно на прага водата се просмукваше от там и на голяма локва се опитваше да понесе и мен. Усещах как ме напоява и усещах как повдига врата и раменете ми. После как косата ми се носи вътре в квадрат река, образуван в коридора пред вратата ти. Майка ти и мен щеше да удави.
И аз само лежах. Но пода усещах под себе си сигурно, като камък. Като пясък на дъното на море. И водата ме обхващаше, но не като моята, не прегръщаше, а душеше. Стискаше и отвърташе ставите ми, заглъхваше ушите ми и докато усетя очите ми почти бяха изскочили. От картините по стената се изливаха водопади вода, от шпионката и бравата се изливаше вода, вратата ти едвам я удържаше. Но аз съм прекалено човек. В мен царстват прекалени зверства, немислими дори за най-големия исторически тиранин. В мен се водят войни по-големи от най-красивите мечти на Хитлер. В мен горят огньове по-високи от всеки горски пожар. В мен живеят хора и животни, борят се едни с други и се изяждат, понякога изяждат и мен, понякога драконите в бъбреците ми ми пречат, но сега те просто заедно крещяха. Заедно искаха да излязат от кожата ми, а аз ги държах в оковите на водата и ги заставях.
Заставях ги: "ДАВЕТЕ СЕ, ЗВЕРОВЕ, НЕ СТЕ ДОБРИ, ДАВЕТЕ СЕ"
Но те не искаха. Те крещяха и се биеха, с мен, със себе си, те ревяха и деряха стомаха и гърлото ми отвътре. Те караха водата над мен да бълбука и да се...изпарява.
И тогава си спомних, че сама, за теб, аз казах
"Със стена можеш да се бориш. С всичко можеш да се бориш. Но не и с човек. С човек и неговите желания не би се преборил никога."
И разбрах, че аз съм човек. И аз със себе си вече не ща да се боря.
И ги пуснах. И те разкъсаха кожата ми и после ме събраха, а водата вече се беше отдръпнала. И майка ти не плачеше вече, а аз и драконите, лъвовете, зайците, хората, маскираните мечтатели, жените и мъжете, безумците и гениите вътре в мен, аз с тях станах и тичах.
И тичах.
Тичах на
"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
и те намерих. На същата пейка, на която те намерих и миналия път. Но сега не бях сама. Обаче бях повече мен от всякога. Сега бях мокра до кости, от мен се вдигаше пушек, а около мен се влачеха змии, ревяха лъвове, крещяха деца, смееха се жени и мъже, скачаха зайци.
Но видяха ли те, всички замлъкнаха. Всички заедно с мен. Замлъкнаха и дойдоха при теб.
Аз и те. Всички ние легнахме в краката ти и заспахме укротени.
И не вървях срещу си повече. Пуснах всички в мен да те обичат.
И те те обичаха завинаги.
неделя, 18 януари 2015 г.
Заря в стая
Събудих се бавно и дишах тежко. Усещах празната бутилка натъпкана с усилие във вътрешния джоб на якето ми. По врата ми се стичаше студена пот и, честно казано, не знам как успях да оживея. Не помнех почти нищо от предната вечер, но студеното стъкло опряно о гърдите ми беше показателно за неадекватното ми състояние.
- Джеймс - чух нисък шепот близо до дясното си ухо. Концентрирах цялата си енергия да усетя крайниците си. Открих, че не съм на легло, а седя на твърд дървен стол, без подложка и с високи облегалки за ръцете. С още затворени очи разкърших врата си и обрах студените капки пот от челото си. Ръката ми беше груба и мръсна, миришеше на пръст и трева.
- Джеймс...стани миличък. - гласът пак се понесе в ухото ми. Беше женски и пресипнал. Опитах се да отворя очи, но вместо това отворих уста и измучах ниско. После изпръхтях. Обичайните звуци на човек, който току що се буди и се опитва да игнорира промилите алкохол в кръвта си. Размърдах пръстите на краката си в твърдите кубинки и опънах ръцете си напред.
След като раздвижих всяка костица в тялото си внимателно и след сесия от интересни нечленоразделни звуци, успях да отворя очите си. Първо се отлепи едното, после другото. Завъртях ги бавно, премлясквайки с уста и подсмърчайки.
- Джеймс, миличък, трябва да тръгваш. - някой пак проговори. Асимилирах думите му и се извърнах рязко по посока на звука, а капсите на якето ми се удариха шумно в дървената облегалка на стола. Беше жената, която събираше свещите. Знаете...когато в църквата хората палят свещи и ги оставят в свещниците, а след време някой минава и събира догорелите восъчни пръчки, за да отстъпи място за другите. Това беше тази жена. А аз, очевидно, бях спал в църквата.
Гърдите й бяха точно пред лицето ми и нямаше как да не ги забележа, но и нямаше как да не забележа, че е на близо петдесет години, затова пак изръмжах неволно и се вдигнах от стола бавно.
- Благодаря, че ме събудихте. - казах тихо, с прегракнал глас, навеждайки се към нея леко и оглеждайки помещението с ъгълчето на окото си.
Тя само кимна и се върна към работата си, като ме побутна леко към вратата. Очевидно беше, че мястото ми не е там. Забелязах укорителния поглед на някакъв поп, който оправяше расото си в другия край на залата.
Понякога, когато се напиех, отивах в църквата, понеже само тя не затваряше през нощта и беше длъжна да приема лайна като мен. Иначе от всякъде другаде ме гонеха. А тук просто идвах, сядах на някой дървен стол или пък направо лягах на дългите дървени пейки и чаках алкохола да излезе от кръвта ми. Не бях набожен, даже изобщо. На няколко пъти ми се случваше да пикая в саксиите в църквата вечер, когато всички са по стаите си, а само аз съм влязъл, а бирата напира да излезе.
И все пак уважавах религията на хората и смятах Исус за извънредно изпечено копеле, след като ми позволяваше да пикая по саксиите и да му спя в храма, без да ме накаже.
Кимнах на няколко икони и пратих въздушна целувка на попа, който ме гледаше изкъсо и тръгнах с пружинираща походка към вратата. Така, за да раздвижа малко краката си.
- Амин, че се изнася, Амин! - чух го да си дудне зад мен. По принцип бих игнорирал, но нещо ми щракна. Спрях и отпъдих всякакви добронамерени мисли от главата ми. Стоях с гръб към попа, на няколко крачки от вратата и се чудех как да реагирам. Определено се чувствах осквернен. И намирах това за грешно, понеже ако и църквата те оскверни, нищо не остава.
Обърнах се и отидох пред него. Застанах на сантиметър от лицето му, така че носовете ни почти да се докосват и примижах за да фокусирам сините му очи. Той застина. Със скръстени ръце, както го бях оставил. Така стоеше и ме гледаше. Ни напред, ни назад.
- За какво амин бе? - процедих през зъби - Амин че си тръгвам от свещеното ти място ли? Амин не се ли казва след молитва? Ти, копеле такова, да не ми казвш, че си се молил да се разкарам от тук? Защо? Защо би искал някой да се махне от църквата?
- Защото я оскверняваш. - отговори бавно и ясно. Сигурно си мислеше, че спокойствието може да ме обърка, но мен точно то само ме забавляваше. Обичах да показвам на хората колко тънки са конците на психиката ми, а те да ми се правят на смели. Страхът им и желанието им да ме пратят в лудница прозираше до безумие.
- Живеем в 21 век. Никой не ходи на църква. Всички започват да се съмняват във вас и да виждат какви изедници сте. Нямаш никакво право да се молиш да се махна, защото може би точно аз съм един от малкото ви последователи. В тази църква не е стъпвал човек под петдесет години от много време, старче. Не се моли за такива неща. Не се моли хората да си отиват. Ще ми викаш 'амин' само когато си си изработил позволението да се молиш. Понеже ти стоиш тук, в тази свещена сграда като мишка, скрит зад було от измислени обещания и не живееш, а си мислиш, че има за какво да се молиш. Моли се ТИ да излезеш. Само за това ти е позволено да се молиш. Само това е добре да искаш. А преди да излезеш, помни, че не можеш да се молиш ако не си бил сдъвкан и изплют. Не можеш да искаш ако вече имаш. Гръмни заря в затворена стая, обичай с всеки мускул на тялото си, изяж собствената си брада, крещи в най-тихата нощ на света, стопли човек през зимата, гори, ГОРИ. Тогава можеш да се молиш. Когато живееш и когато животът те очука, изгори и разтегне лицето ти в грозна, но искрена усмивка от манияшко удовлетворение, ТОГАВА можеш да се молиш, старче, но само тогава. Понеже веднъж започнеш ли да живееш, се пристрастяваш към чувството на адаптация, болка, страст и щастие. Живите са побъркани. Само мъртви като теб се молят за неща, които вече имат. - през почти цялото време крещях в лицето му. Само последните няколко изречения казах тихо, като дишах право в устата му.
Накрая се обърнах и си заминах.
Няколко преки по-надолу, разбрах, че съм бил без гащи през цялото време.
- Джеймс - чух нисък шепот близо до дясното си ухо. Концентрирах цялата си енергия да усетя крайниците си. Открих, че не съм на легло, а седя на твърд дървен стол, без подложка и с високи облегалки за ръцете. С още затворени очи разкърших врата си и обрах студените капки пот от челото си. Ръката ми беше груба и мръсна, миришеше на пръст и трева.
- Джеймс...стани миличък. - гласът пак се понесе в ухото ми. Беше женски и пресипнал. Опитах се да отворя очи, но вместо това отворих уста и измучах ниско. После изпръхтях. Обичайните звуци на човек, който току що се буди и се опитва да игнорира промилите алкохол в кръвта си. Размърдах пръстите на краката си в твърдите кубинки и опънах ръцете си напред.
След като раздвижих всяка костица в тялото си внимателно и след сесия от интересни нечленоразделни звуци, успях да отворя очите си. Първо се отлепи едното, после другото. Завъртях ги бавно, премлясквайки с уста и подсмърчайки.
- Джеймс, миличък, трябва да тръгваш. - някой пак проговори. Асимилирах думите му и се извърнах рязко по посока на звука, а капсите на якето ми се удариха шумно в дървената облегалка на стола. Беше жената, която събираше свещите. Знаете...когато в църквата хората палят свещи и ги оставят в свещниците, а след време някой минава и събира догорелите восъчни пръчки, за да отстъпи място за другите. Това беше тази жена. А аз, очевидно, бях спал в църквата.
Гърдите й бяха точно пред лицето ми и нямаше как да не ги забележа, но и нямаше как да не забележа, че е на близо петдесет години, затова пак изръмжах неволно и се вдигнах от стола бавно.
- Благодаря, че ме събудихте. - казах тихо, с прегракнал глас, навеждайки се към нея леко и оглеждайки помещението с ъгълчето на окото си.
Тя само кимна и се върна към работата си, като ме побутна леко към вратата. Очевидно беше, че мястото ми не е там. Забелязах укорителния поглед на някакъв поп, който оправяше расото си в другия край на залата.
Понякога, когато се напиех, отивах в църквата, понеже само тя не затваряше през нощта и беше длъжна да приема лайна като мен. Иначе от всякъде другаде ме гонеха. А тук просто идвах, сядах на някой дървен стол или пък направо лягах на дългите дървени пейки и чаках алкохола да излезе от кръвта ми. Не бях набожен, даже изобщо. На няколко пъти ми се случваше да пикая в саксиите в църквата вечер, когато всички са по стаите си, а само аз съм влязъл, а бирата напира да излезе.
И все пак уважавах религията на хората и смятах Исус за извънредно изпечено копеле, след като ми позволяваше да пикая по саксиите и да му спя в храма, без да ме накаже.
Кимнах на няколко икони и пратих въздушна целувка на попа, който ме гледаше изкъсо и тръгнах с пружинираща походка към вратата. Така, за да раздвижа малко краката си.
- Амин, че се изнася, Амин! - чух го да си дудне зад мен. По принцип бих игнорирал, но нещо ми щракна. Спрях и отпъдих всякакви добронамерени мисли от главата ми. Стоях с гръб към попа, на няколко крачки от вратата и се чудех как да реагирам. Определено се чувствах осквернен. И намирах това за грешно, понеже ако и църквата те оскверни, нищо не остава.
Обърнах се и отидох пред него. Застанах на сантиметър от лицето му, така че носовете ни почти да се докосват и примижах за да фокусирам сините му очи. Той застина. Със скръстени ръце, както го бях оставил. Така стоеше и ме гледаше. Ни напред, ни назад.
- За какво амин бе? - процедих през зъби - Амин че си тръгвам от свещеното ти място ли? Амин не се ли казва след молитва? Ти, копеле такова, да не ми казвш, че си се молил да се разкарам от тук? Защо? Защо би искал някой да се махне от църквата?
- Защото я оскверняваш. - отговори бавно и ясно. Сигурно си мислеше, че спокойствието може да ме обърка, но мен точно то само ме забавляваше. Обичах да показвам на хората колко тънки са конците на психиката ми, а те да ми се правят на смели. Страхът им и желанието им да ме пратят в лудница прозираше до безумие.
- Живеем в 21 век. Никой не ходи на църква. Всички започват да се съмняват във вас и да виждат какви изедници сте. Нямаш никакво право да се молиш да се махна, защото може би точно аз съм един от малкото ви последователи. В тази църква не е стъпвал човек под петдесет години от много време, старче. Не се моли за такива неща. Не се моли хората да си отиват. Ще ми викаш 'амин' само когато си си изработил позволението да се молиш. Понеже ти стоиш тук, в тази свещена сграда като мишка, скрит зад було от измислени обещания и не живееш, а си мислиш, че има за какво да се молиш. Моли се ТИ да излезеш. Само за това ти е позволено да се молиш. Само това е добре да искаш. А преди да излезеш, помни, че не можеш да се молиш ако не си бил сдъвкан и изплют. Не можеш да искаш ако вече имаш. Гръмни заря в затворена стая, обичай с всеки мускул на тялото си, изяж собствената си брада, крещи в най-тихата нощ на света, стопли човек през зимата, гори, ГОРИ. Тогава можеш да се молиш. Когато живееш и когато животът те очука, изгори и разтегне лицето ти в грозна, но искрена усмивка от манияшко удовлетворение, ТОГАВА можеш да се молиш, старче, но само тогава. Понеже веднъж започнеш ли да живееш, се пристрастяваш към чувството на адаптация, болка, страст и щастие. Живите са побъркани. Само мъртви като теб се молят за неща, които вече имат. - през почти цялото време крещях в лицето му. Само последните няколко изречения казах тихо, като дишах право в устата му.
Накрая се обърнах и си заминах.
Няколко преки по-надолу, разбрах, че съм бил без гащи през цялото време.
петък, 9 януари 2015 г.
Вериги
Помня когато се люлеехме заедно
на зелените люлки
вързани с вериги за парапета на балкона ти.
Прибрах се от там преди по-малко от 24 часа.
Преди време мишката беше бяла, не черна.
Тогава косата ти обикаляше скалпа ти като
много катранени обръчи
и в тях имаше звезди.
И тогава устните ти очертаваха
пътя, по който исках да поема
и по който не исках да се връщам.
И бяха с цветовете на всяка червена роза
и всяко нейно листенце
и устните на всеки, който я е подушил.
А очите ти бяха
гората
на мечтите на неиздавани писатели
и нечути певци
и невидяни танцьорки,
с тънки глезени и чупливи вратлета,
с бели кожи и черни коси.
Очите ти бяха
веригите на люлките
които ме държаха за терасата ти,
които пречеха на гравитацията да ме
убие.
Да ме пръсне под прозореца ти като
диня.
Така че да можеш да разровиш парчетата
и да извадиш сърцето ми.
А тогава ръцете ти бяха дом
къща, колиба, палатка. Нещо малко,
но уютно.
Нещо бедно, но някъде, където
искаш да прекараш празниците.
Без те да бъдат празни.
Сега очите ти са затворени, но аз не паднах.
Сега за мен ти си празна и не ме караш да обичам.
Сега настръхвам, но не от любов, а от
различията ни, които ме пробожат
като игли във всяка пора по кожата ми.
Празна си като вазата на розата през зимата,
като гората без листа
и писателя без мастило.
Но сигурно някой друг те изпълва
налива те като кана вино;
но няма нищо. На мен не ми е тъжно.
Не чети това с тъжен глас и ти.
Понеже промяната е красива.
Красива като падането от терасата ти.
Понеже няма значение дали ще умра, когато падна...
важното е, че
полетях.
на зелените люлки
вързани с вериги за парапета на балкона ти.
Прибрах се от там преди по-малко от 24 часа.
Преди време мишката беше бяла, не черна.
Тогава косата ти обикаляше скалпа ти като
много катранени обръчи
и в тях имаше звезди.
И тогава устните ти очертаваха
пътя, по който исках да поема
и по който не исках да се връщам.
И бяха с цветовете на всяка червена роза
и всяко нейно листенце
и устните на всеки, който я е подушил.
А очите ти бяха
гората
на мечтите на неиздавани писатели
и нечути певци
и невидяни танцьорки,
с тънки глезени и чупливи вратлета,
с бели кожи и черни коси.
Очите ти бяха
веригите на люлките
които ме държаха за терасата ти,
които пречеха на гравитацията да ме
убие.
Да ме пръсне под прозореца ти като
диня.
Така че да можеш да разровиш парчетата
и да извадиш сърцето ми.
А тогава ръцете ти бяха дом
къща, колиба, палатка. Нещо малко,
но уютно.
Нещо бедно, но някъде, където
искаш да прекараш празниците.
Без те да бъдат празни.
Сега очите ти са затворени, но аз не паднах.
Сега за мен ти си празна и не ме караш да обичам.
Сега настръхвам, но не от любов, а от
различията ни, които ме пробожат
като игли във всяка пора по кожата ми.
Празна си като вазата на розата през зимата,
като гората без листа
и писателя без мастило.
Но сигурно някой друг те изпълва
налива те като кана вино;
но няма нищо. На мен не ми е тъжно.
Не чети това с тъжен глас и ти.
Понеже промяната е красива.
Красива като падането от терасата ти.
Понеже няма значение дали ще умра, когато падна...
важното е, че
полетях.
Абонамент за:
Публикации (Atom)