Исидро и Алвера Тапѝя

Исидро Тапия беше роден в югоизточна Испания. Той обичаше Андалусия с цялото си сърце, а Алмерия с цялата си душа. Прекарваше всяко лято на работа в Малага, продаваше сладолед и захарен памук на минувачите, а те му се усмихваха и го обичаха, както той боготвореше Испания. Летата му минаваха бързо и неусетно, а той се прибираше вкъщи доволен от изкараните пари, колкото и малко да бяха. През останалите сезони, времето си прекарваше в Кордоба, в къщата на баба му, която беше най-впечатляващата жена в цяла Европа, според негова преценка. Живееше само с нея, защото родителите му и сестра му отдавна се бяха преместили в Англия, за да започнат бизнес и да развиват работа различна от тази, която вирее в Алмерия. Той отказа да направи това още в ученическите си години и се съгласи да живее при баба си, стига да го посещават всяка зима за поне няколко дни. Сестра му, Алвера, никога не идваше защото си имаше някакви проблеми, но той не се притесняваше от това, стигаше му да я чува през седмица по телефона. 

Района на Кордоба беше плодороден и горещ, а жените и мъжете усмихнати и спокойни в действията си. Ходеха бавно по улиците, а за работа закъсняваха. Къщите там бяха ниски и отрупани с цветя, а Исидро можеше да прекара цял един живот в съзерцаване на рисунките по саксиите, виснали величествено от тесните прозорци на къщата на баба му. 

За всеобщо нещастие бабата на Тапия се поразболя и залиня, взе да излиза все по-рядко, а цветята по прозорците й да изсъхват все по-често. Жената беше на над деветдесет години, а двадесет годишната глава на Исидро не можеше да побере какво е това небе, дето иска да вземе у себе си толкова добра и така нужна на земята жена. Все му се струваше, че щом баба му си отиде, земята в Кордоба ще спре да бъде тъй напоена с любов и ще хване да ражда грозни и червиви плодове, лоши на вкус и негодни за ядене. Лятото на миналата година той остана вкъщи, да се грижи за баба си, а остави улиците в Малага на другите продавачи на сладолед - конкуренцията, която така му липсваше и с която така обичаше да пие вечер. Една вечер тя го повика в стаята си, когато икономката вече си беше отишла вкъщи. Като влезе в стаята й, Исидро се уплаши, понеже всичките килими бяха свити, а картините бяха покрити с копринени шалове. Точно като по филм, баба му го повика да седне на ръба на леглото, а той се подчини.

- Виж Исидро, аз си отивам сега, понеже така ми се иска. Видях достатъчно от красотата на Андалусия и тя ме обичаше с целите си горещини и ухания. Ти не се плаши, а като си отида събери тези съкровища от стаята ми и ги пренеси при родителите ти. Не оставяй килимите и картините за случайните минувачи, аз ги обичам и ги ценя, оцени ги и ти. - после с ярко оцветените си устни го целуна по двете бузи и го отпрати да си върви. Той само я гледаше учудено, даже не знаеше как да заплаче. Няколко пъти му махна с ръка, а той все стоеше и я гледаше в очите. - Хайде, Исидро, отиди да лягаш. Лека нощ. - му каза и се обърна настрана.

На следващия ден по обяд тя почина, а Исидро остана сам в огромната къща и сякаш сам в цяла Испания. Нито хората, нито цветята се промениха, но той вече не усещаше уханията им и любовта им както преди. Слънцето не го топлеше, а го пареше, а уличния глъч му се струваше досаден и му причиняваше ненужни главоболия. Знаеше, че е време да напусне Кордоба.

Погребението беше огромно и красиво, стотици цветя обсипваха ковчега на баба му и това му се хареса. Баща му и майка му плачеха, а Алвера идваше в Испания за пръв път от години. Тя също гледаше цветята и ги броеше с очи, едно по едно, а когато някой сложеше ново, се ядосваше, че не го познава. Тя беше по-голяма от него с две години и живееше сама, отделно от родителите им. Не беше свикнала да е заобиколена от семейство и приятели и сякаш присъствието им я дразнеше, но тя също обичаше баба им и знаеше, че трябва да бъде там.

В завещанието беше описано, че килимите и шаловете отиват при бащата и майката на Исидро и Алвера, картините - при Исидро, а скъпоценностите - при Алвера.

***

Още следващия месец, заедно с настъпващата есен, Исидро прецени, че е по-добре да отиде в Англия и да се опита да забрави Малага, Андалусия или каквото и да е от предишния му дом, за да може да излекува душата си от липсващата му баба. Знаеше, че не може да остане с родителите си, затова помоли Алвера да го приюти. Тя веднага се съгласи, защото го обичаше и уважаваше, макар да не говореха често. Алвера живееше в Борнмут, на брега на океана, в средно голяма тъмно червена къща. Имаше колонка в местния вестник и в няколко сайта, беше учила литература, психология и журналистика и в нея се кореняха много таланти, които тя не пресъздаваше в действия, понеже тялото й ума й бяха уморени и пренаситени от страхове.Живееше с натрапчивите си мисли всеки ден, които не й позволяваха да излиза повече от веднъж, да се храни повече от два пъти и всякакви други неща, които Исидро не разбираше и искрено се ядосваше, че ще трябва да ги гледа в следващите няколко месеца. Въпреки всичко, тя беше усмихната и изключително умна.

Когато пристигнаха в Англия, Исидро не беше изобщо впечатлен нито от времето, нито от хората. Земята изглежда не беше много плодородна, а хълмовете бяха полегати и ниски, липсваха планини и височини. Алвера го уверяваше, че Борнмут е по-различен град и със сигурност ще му хареса. Противно на нейните очаквания, Борнмут подразни Исидро още повече, поради наличието на море, но невъзможността да се изкъпеш в него. Плажовете бяха сякаш изпуснати там от Бог, сякаш изобщо не е искал да ги постави в тази мрачна и грозна страна. Стояха зле сложени, а морето беше ядосано, че се докосва до този грозен бряг, затова винаги шумеше и не позволяваше на хората да го докосват. Палмите също изглеждаха пресилено подредени по краищата на улиците. Нещото, което притесни Исидро най-много бяха къщите - така еднакви и добре подредени, те правеха Алвера толкова щастлива и спокойна, но него изкарваха извън равновесие. Беше свикнал с неподредените провинции на Испания и силната миризма на манджи, струяща от всеки прозорец, с горещия асфалт и босите деца по него. Алвера го развеждаше и го запознаваше с всеки край на нейния любим град, а той не се впечатляваше от ни една нейна дума.

Следващите седмици бяха мъчителни за него, защото единствено я гледаше как пише, как готви и как гледа през прозореца. Всичко това, всеки ден, по едно и също време. Почти му се струваше невъзможно изпод ръцете на този така статичен човек да излязат истории заслужаващи прочит, но тя пишеше толкова прекрасни неща. Викаха я в университети, по конференции, но тя все отказваше и все пишеше в тази колонка. Това го влудяваше, той й се караше, а после й говореше спокойно, но тя винаги отговаряше с все едно и също. 

- Исидро защо ми е да излизам, когато тук ми е добре? Защо ми е да правя каквото и да било, щом мога да изкарвам пари и да пиша? Аз само това искам Исидро, само това... - все така повтаряше. Само това искам. И Исидро се съгласяваше. 

Единственото време от деня, в който Алвера беше по-интересна за наблюдение, беше в ранния следобед, когато си правеше чаша чай и сядаше до големите прозорци на първия етаж. Пускаше си телевизията за фонов шум и само гледаше минувачите, а за всеки казваше по нещо. Не ги познаваше, но измисляше истории за всеки от тях, коя от коя по-динамични и интересни. Исидро я слушаше подпрян на юмруците си и само се усмихваше. Алвера говореше за всеки един, освен за едно високо момче, което минаваше с бърза крачка по улицата по това време.

- Алвера, ти защо не говориш за този? За него какво мислиш? - питаше я.

- Исидро не ме занимавай, нямам си на представа, аз дори не го познавам! - започваше да вика сестра му и смеейки се изсипваше остатъка от чая в мивката и пак се залавяше да пише. Всеки ден, когато той минеше, усмивката й ставаше по-широка, а статията след него по-интересна. 

Един ден Исидро излезе на улицата под сивото английско небе и като претича по средата й, спря минувача с широкия си разкрач. 

- Спри де! - каза му със силен испански акцент. Момчето пред него се усмихна веднага, струваше му се на двадесет и нещо. С голяма дупка между предните два зъба, ясно изразени скули и огромни кафяви очи, на Исидро му стана тежко само като го гледа в лицето малко по-дълго време. Веднага му се прииска да му каже колко силни черти има и как това е впечатляващо, понеже знаеше, че баба му би искала това да се спомене, но не знаеше как да го каже на английски, затова замълча.

- Кажете? - заговори. Също имаше странен акцент, не като този на продавачките в магазините и на минувачите в Борнмут, нещо по-различно. Исидро нямаше на идея какво да му каже.

- Искате ли да дойдете за чай? - попита високо. Последва кратко мълчание. 

- Ами да! - отвърна непознатия. 

Като влязоха в къщата Алвера вдигна поглед от книгата, която четеше и се вцепени. 

- Исидро какво си направил? - избълва бързо на испански и почна да отмахва кестенявата си коса кичур по кичур от лицето. 

- Запознай се. Може да ти дойде някоя история, нали нищо не знаеш за него. - отвърна Исидро, отново на испански. Непознатият седна на масата и тогава и тримата заговориха на английски. Исидро главно мълчеше, понеже нямаше много богат речник, но сестра му се разговори и би било трудно на непознат да чуе, че е испанка. Момчето се представи, казваше се Рафърти Шърдън и беше чист ирландец, което обясни резките черти на лицето му. Носът му беше прав и дълъг, а пръстите на ръцете дълги. Самият той беше висок и сравнително слаб, когато отпиваше от чая сърбаше силно и се усмихваше на всяка дума, която Алвера изговаряше. Отвръщаше й с не по-кратък разказ и говореше за пътуванията си из Англия. 

- Не ти ли липсва Ирландия? - попита Исидро, понеже той самият все още не можеше да се отърве от мисълта за родината си и разказите на Рафърти му се струваха украсени, дори измислени.

- Това, че обичаш нещо не означава да останеш с него за цял живот! Така лишаваш всичко друго годно за обичане от твоята обич. - отвърна му Рафърти и пак продължи да говори за някаква книга, която чете в момента. Исидро не попита нищо до края на разказа, защото Рафърти говореше много силно и бързо, а даже и малко го плашеше. За сметка на това сестра му изглежда беше доволна от разговора, защото не я беше виждал да говори толкова много от месеци. Това го радваше. 

С течение на времето, Рафърти всеки ден започна да идва в къщата им. Всеки ден пиеше различен чай, което изненадващо не дразнеше Алвера. Един ден тя самата се осмели да сипе горещата напитка в чаши различни от тези предния ден. Всеки ден говореха за различни неща и обсъждаха различни световни теми, понякога викаха. Тя разбира се го надвикваше, защото беше испанка и се палеше лесно, но Рафърти само й се смееше. Изобщо не й позволяваше да е права, както Исидро. Той не се притесняваше от нейното състояние и смяташе натрапчивите й мисли за 'глупави' и 'ненужни'. Ако някой друг й кажеше това, тя започваше скандал, но когато той й го кажеше, тя се съгласяваше и кимаше с глава. Всеки ден я учеше, че не е права за някои неща и я караше да променя местоположението на поне един предмет в къщата. До няколко месеца всички стаи бяха разменени - кухнята беше станала дневна, а спалнята беше станала нещо неузнаваемо, пълно с книги и картини. Когато други хора подценяваха състоянието на Алвера тя се ядосваше и се впускаше в обяснения колко е истинско, но Рафърти я караше да не му обръща внимание - омаловажаваше го до неузнаваемост, а на нея това й харесваше. Исидро вече дори не стоеше в стаята докато говореха, но се радваше на напредъка на сестра му.

Лятото на следващата година поканиха Алвера в едно предаване, което се снима в Лондон, във връзка с една от статиите й. Тя, учудващо за всички (освен за Рафърти) - прие. Същата вечер седна на масата с Исидро и му обясни, че иска да замине и да живее там. Разказа му как като малка е обожавала Уестминстър и винаги е искала да се върне при реката и при окото. Исидро се усмихваше и само я прегръщаше. Идната седмица Алвера и Рафърти бяха стегнали багажа и стояха на прага на къщата в Борнмут.

- Е, Исидро, тръгвам. Това е то. - каза Алвера на испански и го целуна по бузата. После с пръст се опита да махне червилото, но само го размаза. Докато натискаше с пръст бузата му се смееше и плачеше. После се врътна бързо и затегли куфара си към колата. Рафърти остана на прага още малко.

- Благодаря ви, господин Шърдън. - усмихна се Исидро и прегърна Рафърти. Те си говореха на 'господин'.

- Няма защо, господин Тапия. За мен беше огромно удоволствие. И, ей, виж, ще ти кажа една моя тайна... - наведе се и се доближи до ухото му. Исидро напрегна цялото си тяло, очакваше да чуе нещо ужасяващо, което да развали всичко. - Движението е живот! - каза с ясния си глас Рафърти в ухото му. Тия думи влезнаха от там и минаха през цялото тяло на Тапия, убодоха пръстите на ръцете му и изкараха сълзи в очите му. 

Рафърти после го прегърна силно и влезе в колата. 

Исидро отново беше сам. Задъхан, още развълнуван от думите на Рафърти, извади портфейла от джоба на якето си и изтича в задния двор. С треперещи ръце разрови мократа земя. Росата и тревата влизаха под ноктите му, а той бързо изрови малка дупка. Отвори портфейла и извади голямо сиво камъче. Беше го взел от Кордоба, от улицата на баба му. Все имаше чувството, че щом носи това камъче, някой ден ще се върне. Бързо го тикна в меката пръст и го затрупа. После се изправи, заподсмърча и хвана да бърше сълзите си. Огледа се и изведнъж еднаквите къщи му се струваха хубави и добре сложени една до друга, океанския бриз не му се струваше студен и неприятен, а освежаващ. Качи се на втория етаж и си купи билет за влака за Саутхемптън. ''Движението е живот!'' каза си и се усмихна.

***

До ден днешен Исидро и Алвера Тапия обикалят света и обичат всяко негово кътче. Обичта не ги задържа, а ги движи. 

Любов 2

''И те обичам.''
Така завършваха всички разкази, които Зита беше оставила в апартамента ми. Аз стоях в едно от помещенията на този апартамент и търсех някакъв кабел. Бърках в дълбоко чекмедже и като напипах някакви листа, реших да ги извадя. Имах навика да прибирам всички документи на едно и също място, нямаше хвърчащи листове никъде и обикновено нямаше листове в дома ми. Горе долу всичко оставях на електронен носител, за да знам, че няма да го загубя. Затова когато ръката ми докосна тънката хартия се изненадах. Като ги извадих веднага познах наклонения почерк и чертичките върху буквата 'т', която написана ръкописно приличаше повече на буквата 'ш' и ако някой непознат четеше тия листове, сигурно щеше да се затрудни и подразни. Текстът беше написан със синя химикалка без да се натиска върху листа, с леки движения, все едно само си драскаш. Тя така пишеше - когато хванеше химикалка почваше с кръгообразни и бавни движения да я върти върху листа, а изпод нея излизаха наклонени, но еднакви по размер букви. Спомних си, че не обичаше да пише на ръка, точно защото почерка й не й харесва, но въпреки това, почти всичко, което ми беше написала беше на ръка. Нямам идея защо. Откакто родителите ми се изнесоха и оставиха целия апартамент на мен, всички нейни разкази прибрах на сигурно място, където никой да не може да ги намери, най-вече аз. Не обичах да ги чета защото изреченията й бяха прекалено дълги и ми припомняха за това колко объркана звучеше докато говореше с мене. Винаги когато четях нещо нейно изпитвах нуждата да извадя молив и да започна да драскам и подчертавам навсякъде, където намеря грешка. Писанията й ме дразнеха основно понеже пишеше често за мен, а всяка публична изява ми беше неприятна, не обичах да ме превъплъщават в нещо неживо и едновременно с това по-живо от мен. Когато ме рисуваше също се чувствах неудобно, но знаех, че тя намира утеха в това. Много харесвах поемите й, една от тях сложих в рамка и научих наизуст още когато бяхме деца. Тя самата не ги пишеше често, защото смяташе, че разказите й са по-добри. Разбрах, че напоследък наистина са - преди не бяха.
Седях на стола и четях ситно изписания лист. Не ми горчеше, както повечето спомени, не го усещах в гърлото, а по-скоро в стомаха. Като балон който се издува и спада бавно в червата ми, всяка нейна дума указваше различно влияние на тялото ми. Някои от тях ми се чинеха излишни и грозно сложени сред текста, а други ме топлеха и ми припомняха добри времена на спокойствие и уют. Със Зита се разделихме преди повече от една година, а точно след раздялата ни брат й Ерни замина да работи в чужбина, което я остави горе долу сама в ръцете на заобикалящия я свят. Тя се натъжи, спря да носи рокли и хвана да облича само джинси и дънкови панталони, които на мен се струваха грозни и груби, неприсъщи за жена като нея. Не съжалявах, че се разделихме, но никога не разбирах какво точно става между нас. Сега когато стоях и четях един от стотиците й разкази за мене, вдигах през няколко реда поглед и си спомнях лицето й. За по-лесно се обърнах назад, където беше балконската ми врата, точно от ляво на гардероба и погледнах към тухлената тераса. Там тя седеше и гледаше към двора на жилищната кооперация. Беше по-ниска отколкото хората си мислят, с малки ръце и къси пръсти. Обичах тялото й, понеже се възхищавах на всякакви женски черти, но никога не можех да кажа това на хората, понеже те свързваха това възхищение с разврата, а за мен то беше чисто и по-морално от останалите ми мисли. Косата й беше мръсно руса, винаги пусната и малко несресана, игрива и буйна. Като седеше на балкона вятъра я раздухваше и я караше да гали лицето си с ръце, за да махне кичурите от очите си. Те бяха общо взето пъстри, но ми бяха любими когато плачеше. Всеки път щом Зита заплачеше очите й ставаха отровно тревно зелени и можеха да ме накарат да направя всичко на този свят, зеленото отразяваше от себе си други цветове. Цветове които обичах да си представям, че отразяват само за мен. Мислех си как когато плаче пред други хора очите й остават просто пъстри, избистрени от жълто и кафяво, а когато плаче за мен светят така отровни и пълни с разни неща непознати за мене. Кожата на лицето й беше много бледа, а на устата й почти синя, но тя винаги носеше червило и никой не знаеше това освен аз. Носът й беше малък и чип, като естествено продължение на винаги изпънатото й от увереност тяло, изглеждаше сякаш натурално носът й да стои все вирнат. Тя никога не се криеше и никога не вървеше бавно, напротив, стъпките й бяха бързи и с голям разкрач, ръцете й се носеха свободно около тялото и тя беше усвоила изкуството на сигурността почти напълно. Върху вирнатия й нос често стояха големи очила. Зрението й беше много увредено, наред с още няколко малки проблеми в здравето й, но тя не се притесняваше от него. Винаги като я гледах как бута очилата си с кокалчето на показалеца си мислех колко е умна и как разбира от всичко, което прави. В действителност далеч не беше така, а тя понякога се изхвърляше съвсем и вършеше неща, от които хал хабер си няма. Когато ме прегръщаше, увиваше ръце около врата ми и на мен винаги ми беше неудобно, понеже трябваше да се привеждам за да сляза до нейния ръст. Но прегръдките й ми даваха утеха и ги обичах.
После обърнах поглед на другата страна и обходих цялата стая с него. Беше пълна с нейни вещи, скрити или не. Харесваше ми да ги крия. Харесвах да крия неща като цяло, тайните ми бяха приятни и исках да имам повече от тях. Споменът за Зита беше една от най-големите ми тайни. Тя скоро щеше да отиде да учи надалеч, в друга държава, а ние с нея отдавна не си бяхме говорили. Подозирах, че още ме обича, но не исках да се връщам при нея или поне ме беше страх. По време на цялата ни връзка тя беше много нестабилна и ми беше трудно да движа личността си толкова бързо, колкото се движеше нейната. Със Зита се разделихме поради много причини, както вече казах, но когато четях тия листове си припомнях за нея. Тя често ме нараняваше без да го разбира, защото беше по детски агресивна и наивна, а детската любов е много груба и недодялана. Тая недодяланост не ми се нравеше и ми пречеше, понеже обичах изпипаните неща. Макар че дългите й изречения ме дразнеха и винаги ми се налагаше да я моля да се смее по-тихо, особено навън, нещо ме караше да я обичам и аз сляпо се подчинявах на това нещо. Не мислех за любовта и какво е, защото знаех, че дори да мисля, няма никакво значение за никой - дори за мен. Само й се подчинявах и тя ме караше да повтарям 'Обичам те, обичам те, обичам те.' И наистина я обичах. Повече от всичко. Но това все не ми стигаше. Може би и на нея. Затова пишеше всички тия текстове с накривен почерк и затова постоянно ги носеше и ги оставяше на масата ми. Аз не исках и не можех да пиша, но изкуството ме вдъхновяваше и ми даваше сили, които не черпех от друго нещо на този свят, намирах го за изумително и се му се възхищавах във всяка негова форма. Понякога взимах от нейните книги и подчертавах в тях изречения, които ме впечатляваха, водех си записки в празните места отстрани - така си представях, че аз също оставям у нея някаква форма на изкуство, макар изкривена и наслагана върху друга.
И до днес понякога се чудя, дали се появявам още в разказите й. Веднъж й казах:
''На този свят обичам три неща - свободата, изкуството и теб.''
Отне ми много време да разбера, че тия три неща са едно и също.

Любов

''И от някоя планета са изпратили някакво извънземно, имам предвид извънземно, което е учен, разбираш ли? Изпратили са го тук, при нас, да ни инжектира, да речем, някой вирус. Така де, болест. Да проследи развитието й върху нас и да види колко време ще деяним преди да ни умори, разбираш ли? Понеже очевидно всички останали в космоса по другите планети са видели що за стока сме и са били наясно, че нашето съществуване може и да е безполезно, са решили поне да ни превърнат в някакъв, така де, експеримент. Та пратили са това извънземно учен при нас, обаче същия ден то е имало и друга работа, на някоя друга планета, населявана от вид светлинни години по-висш от нашия. Трябвало е да отиде при тях и на тях да инжектира любовта, за да види как те ще се развият чрез нея, понеже до този момент любовта е била най-великото изобретение на космоса и е била предназначена за най-висшите му обитатели, разбираш ли? Били я създали, за да я дадат на ония и те да разцъфнат от нея, да се възвишат още повече. Та епруветката с любовта е била заедно с епруветката с нашия вирус, а извънземното не е сложило етикети и когато е слязло при нас не е успяло да ги различи. В крайна сметка ни е инжектирало любовта и тя е плъзнала по човеците, сиреч нас, но преди да успеят да се усетят всички други в космоса е било вече твърде късно. Висшата раса така и не си получили обещаната епруветка, а любовта останала да ни тече по вените и до днес. Когато извънземното учен се качило обратно на неговата планета се захванало да гледа развитието ни, но това, което инжектираната любов ни карала да правим му се сторило крайно и гротескно. Решило, че няма какво повече да се направи с нас, затова оставило нещата каквито били и до ден днешен причудливите ефекти на една объркана епруветка плуват по нашия вид и ни карат да правим нечовешки неща. Разбираш ли?''

Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.

Тъй рече Кам хазяина

Мери седеше по средата на стаята и препрочиташе последния ред за поне десети път. В ръката си стискаше черна химикалка и подчертаваше по една буква. На всяко следващо прочитане подчертаваше и следващата. От време на време сумтеше и гледаше в тавана за няколко секунди, а по челото вече бяха избили ситни капки пот. Стаята беше добре осветена и пълна с големи цветя в саксии, по рафтовете всичко беше в отделни бели или жълти папки защипани със странни щипки. Тя самата изглеждаше подредена, но леглото й никога не беше оправено. Там през деня държеше подносите с храна които внасяше в спалнята си, защото мразеше да се храни в кухнята. Някъде беше прочела, че цвета в който са боядисани стените не е добър избор за хранене и изобщо храносмилане, затова избягваше да яде там. Работеше в офис четири дни в седмицата, което й беше удобно, защото през останалите три стоеше вкъщи и четеше, опитваше се да разбере писанията на Дени Дидро и слушаше класическа музика на слушалки. Плашеше се от статичната си работа и белите стени на офиса не й носеха особено голям комфорт, макар че обичаше маркетинга. Всичко свързано с него й беше интересно и колегите й бяха отдадени като нея, но имаше нещо, което никога не й достигаше съвсем.

Чужд ключ се завъртя в ключалката от външната страна и зелената входна врата на апартамента се отвори, като повлече оставените чехли и обувки на земята пред нея. Влезе около тридесет годишен мъж с дънки, черно сако и сива тениска. Беше сравнително нисък, а косата му беше сресана назад. Носът и челюстта му бяха остри и добре изразени. Като влезе обходи с големи кафяви очи цялата кухня и разрита някои от обувките на земята, за да остави своите там. Докато потриваше ръце една в друга тръгна към хладилника.

- Мери тук ли си? - провикна се докато вадеше кисело мляко. Гласът му беше богат и плътен. Като говореше изпълваше слуха ти напълно и нямаше как човек да не си помисли, че в неговата уста всяка дума има вкус на гъст маслен крем или течен шоколад. 

- Да Кам идвам след малко. - отвърна Мери от спалнята си. Кам беше хазяинът на сградата в която живееше, а с годините се беше превърнал в неин много близък приятел. Неговата сестра и нейният брат, по странно стечение на обстоятелствата, бяха сгодени, което ги правеше донякъде още по-близки. Той минаваше през апартаментът й поне веднъж седмично и водеха дълги разговори на кухненската маса. 

Мери седна на стола до него и му остави една метална лъжица, с която той бързо гребна от млякото. 

- И в крайна сметка, що е рекъл Заратустра? - попита я с пълна уста.

- Не ми се подигравай. Чета я от миналия месец. Чувствам се като охлюв. - каза Мери като остави синята книжка на масата. Привидно тъничка и стара. 

- Ами тогава бъди. - размаха лъжицата под носа й Кам.

- Да бъда какво? 

- Охлюв. Бъди охлюв. - сви рамене той и съблече сакото си, а после го хвърли на малкото бяло диванче. Мери беше прекарала целия си живот в четене на всевъзможни философи, психологически романи, беше ходила на лекции по висша математика, беше започвала и почти довършвала компютърно инжинерство и много от хората около нея я познаваха като най-будната жена в телефонния им указател. От край време събираше в главата си купища информация по всяка възможна тема, ходеше на театър и вечер заспиваше докато слуша класическа музика. Не си позволяваше да се сприятелява с хора, които не са чели определени книги или не знаят поне една сентенция на латински. Кам беше единствената й връзка с реалността на плоските и човешки човеци, които не искат от себе си повече от това, което на пръв поглед имат. Макар че беше изумително интелигентен и в миналото си беше заровил история на професор по психология в сравнително елитен университет, сега той се задоволяваше с професията на хазяин.

- Не мога Кам. 

- Просто не искаш. - каза той и стана от стола рязко. С кофичката мляко в ръка започна да крачи из кухнята и да оглежда магнитите по хладилника, чашите в шкафа и картините по стените. - Защо така здраво си се хванала за тази идея да излезеш отвъд себе си? 

- Защото ако не правя това, какво да правя цял живот Кам, кажи какво? Да стоя в офиса със Саним и да смятам едни и същи неща всеки ден, да ям бейгъл на закуска и на обяд, а вечер да си лягам по едно и също време. Щом тялото ми е потънало в рутина, ми се ще поне умът ми да прави нещо различно всеки ден. Нали така се казва, 'да храня душата си'.

- Глупости. - викна Кам и хвърли лъжицата в мивката. - Пълни. Глупости. Да храня душата си. - изимитира гласа й с насмешка. - Душата ти няма уста? Душата ти не храносмила. Тя няма проблем да седне в стая боядисана със сини стени, защото тя не се храни от такива неща. Музиката и театърът и книгите, всичко, което си мислиш, че душата ти оглозгва до кокал също са човешки дела и са точно толкова груби и лишени от перфекционизъм, колкото е един мръсен тиган хвърлен в мивката. Колкото са три бъркани яйца с малко черупка. Не можеш ли веднъж да спреш да мислиш за какво да мислиш. Откакто те познавам, Мери, а това са осем години, ти постоянно мислиш за какво да мислиш. Чудиш се от къде да късаш знания, да ги ядеш като захарен памук и да се измъчваш от това, че не усещаш пробуждане. Душата ти няма да започне да блъска от вътрешната страна на гърдите ти щом прочетеш всичко на Ницше или дори щом прочетеш всички книги на света. Душата ти знае, че е заклещена в това тяло за сега и онова, което ще я направи спокойна и щастлива е да оставиш това тяло на мира и да правиш каквото ти се прииска. Не можеш ли поне веднъж да започнеш да правиш. Да спреш да мислиш, да си позволиш да бъдеш глупава. И не глупава по оня нов начин, по който хората започват изведнъж да пътуват и да скачат с бънджи и всякакви такива небивалици. Не, бъди празна. Бъди изключително спокойна. Стой си вкъщи цял ден. Прочети списание. Спри да плещиш тия философски неща и спри да четеш тия книги, от които само те сърби мозъка. Ти работиш в офис. В офис със странни нови машини, офис с колежки които клюкарят за други колежки, смяташ малки цифрички всеки ден и от това което знам за теб, на теб ти харесва. Работиш безсмислена работа, пълна глупост. Но това е чудесно! Прекрасно е, работи го, прави го още! Вземи тази скучна работа и я подреди вътре в твоите скучни лавици в твоята глава, сложи там черния си хумор, спомените от средностатистическото ти семейство, страховете от това да си боядисаш косата. Сложи там посредствеността си и я приеми. Забрави за излизането отвъд себе си, изненадай се сама поне веднъж. Приеми себе си. Принадлежи на себе си. Успокой се най-после. Нека всичко върви по дяволите. Всички тичат и търсят собственото си одобрение, търсят да принадлежат към обществена група, да са умни и богати душевно, да знаят какво да питат и да търсят цел на съществуването си. Недей. Отпусни се, приеми това, че си просто човек. В свят от човеци, които се опитват да разберат какво им е рекъл той и се стараят да надхвърлят себе си, надхвърли тях и се хвърли в собствените си две ръце. Бъди човек. - до този момент Кам беше изпуснал кофичката кисело мляко, беше изкрещял няколко пъти и сега дишаше тежко насред кухнята. Мери само го гледаше и стискаше 'Тъй рече Заратустра' в ръката си.

На следващия ден Мери отиде в офиса. Седна на същото бюро на което седеше миналата седмица, поздравиха я същите хора, които я поздравяваха всеки път. Пусна компютъра си и всички странни машинки в офиса си и се приготви да прави безсмислени неща цял ден. И се усмихна. И й харесваше. Облегна се на тялото си. 

Леля Рена

''...а докато ти четеш това аз съм във вилата ни и умирам. От какво умирам не е важно и няма връзка с моята молба, а и не желая да обременявам леката ти детска мисъл с такива факти. Но, Дамари, послушай добрата си леля и изпълни това едно желание. Понеже аз зная, че чичо ти никога не би прочел това писмо и в часа в който ти четеш, ако вече съм умряла (в зависимост от скоростта на пощальонските услуги в този край на Тренто), той може би вече е свалил снимките ми от рамките и е изгорил всичките ми книги. Ти недей да му се сърдиш, защото той просто е такъв. Ще навъси вежди и като го питат за мене ще казва, че съм му изневерила и съм избягала в Рим с някой млад милионер. Сякаш си нямам мои пари. Ти недей да спориш с него и го остави да лъже хората, но понякога капвай по възглавницата му от моя парфюм. Така ще се събужда щастлив и заради доброто настроение ще купува сицилиански бриош от пекарната и ще закусвате заедно, а той ще пие черно кафе и ще се усмихва.
Но остави това настрана. Дамари, ти си умно момче и ще почнеш да го разбираш и без моята помощ. Молбата ми към теб е друга. Слугата ще ме намери някоя сутрин умряла във вилата ни, ще изпадне в шок и веднага ще търчи да звъни по домашния телефон до вкъщи да търси чичо ти. Затова тези дни ти дебни до телефона и не позволявай никой друг да го вдига, дори помощницата. Особено чичо ти. Ще вардиш до него като куче и когато звънне ще вдигаш веднага, за да не може чичо ти да чуе от втория етаж. Като ти съобщят новината ще се изненадаш и ще се обадиш на Ладона и ще й кажеш, че леля ти се е тръшнала умряла в семейната вила. Тя няма да реагира остро, така че не се плаши, даже може да ти даде малко бутерки. Ще дойде до тук и ще изгори тялото ми докато стане на пепел, а пепелта ще сложи в малка червена урна с диаманти. Нали знаеш как обичам червения цвят, затова ще го нося за последен път. Ладона ще донесе урната вкъщи, тогава вече ще се е разчуло из целия град че съм вероятно убита, но тялото ми не е намерено. Само ти и Ладона ще знаете, че съм облечена в тая красива блестяща урна. Ще запалиш самолета на чичо ти, ако не можеш сам викни някой твой приятел, знам, че познаваш всички богати деца в Тренто, а те като малки се учеха да летят на самолетите на бащите им. Ще летиш до Флоренция, там ще снишиш и ще посипеш праха ми над града, за да мога да надделея над цяла Италия за последен път, а ветровете на Флоренция да ме понесат към Рая. Знай, че те обичам Дамари и умирам много щастлива. Урната запази, но не я продавай. Диамантите са за теб. Както леля ти, трябва да се научиш да живееш, а и когато се наложи - да умираш, със стил. ''

Така пишеше в писмото от леля ми Рена. Преди месец беше отишла в семейната ни вила, под претекст да си почине и да почете класическа литература, а щом отидеше там тя не се обаждаше нито на мен, нито на чичо ми, а и ние нямахме против, понеже знаехме, че тя обича времето си сама. Прочитах писмото за сигурно двадесети път, а то беше пристигнало преди седмица. Не бях уплашен, защото познавах леля ми добре от малък и знаех, че е много присъщо за нея да планира собствената си смърт. И от каквото и да беше умряла, се радвах, че не е било внезапно и е имала време да измисли този сложен и на първо четене ненужен план. Живеех с нея и чичо ми от дете, понеже родителите ми имали още осем деца и не можели да се справят и с мен, затова леля и чичо са ме осиновили. Честно казано, бях извадил много по-голям късмет от братята и сестрите ми, понеже леля Рена беше една от най-богатите жени в Североизточна Италия и заедно с богатството на чичо ми, те ми бяха осигурили живот изпълнен с облаги, за който все още всеки ден благодарях. Леля Рена беше живяла много преизпълнен живот, за който аз знаех прекалено малко и сега, когато се случваше тази трагедия, беше прехвърлила петдесетте години, затова сякаш не изпитвах толкова много жал за нейната кончина. В писмото й не разчетох нито грам скрита тъга или някакви послания между редовете, а и те не бяха характерни за леля. Тя мразеше трагедията и искаше всички да приемат живота такъв, какъвто е - червен, блестящ и красив до безумие. Затова само от време на време препрочитах писмото и знаех, че в действителност, нейното единствено желание е да гледам красивия й почерк и да знам, че си е отишла с усмивка и е зашеметила всички след изхода. Смъртта й наистина изглеждаше мистериозна за целия град, а и за цялата околност, защото само аз и най-добрата й приятелка Ладона знаехме истината за неоткритото й тяло. Самата Ладона беше минала през къщата ни по-рано същия ден да остави урната и да ме целуне по бузите с устни, оцветени в лилаво. Когато си тръгваше и вървеше с гръб по алеята в двора викаше 'Рена, лудетино! Все си такава, Рена!' и махаше с ръце, които дрънчаха от златни гривни. По гласа й знаех, че се усмихва. Сякаш не й се беше наложило да изгори тялото на най-добрата си приятелка. Но те двете имаха специална връзка, която аз не разбирах, но доколкото бях наблюдавал, се съмнявах Ладона изобщо да е получавала писмо, подобно на моетео - вероятно леля й е казала всичко по телепатия.
Сега оставаше само да изпълня последната част от заръките на леля ми, а именно да посипя прахта й върху Флоренция.
***
Моя стар приятел Луцио управляваше въртолета. Той вече беше на двадесет и девет, имаше си годеница, но винаги беше готов да ми помогне, когато му се обадех. Помолих го да не задава много въпроси, а само да ме отведе до Флоренция. Полета беше кратък, а аз седях до него и стисках урната в потните си ръце. Тропах с нокти по големите скъпоценни камъни.
- Дамари, ако ще правиш нещо, прави, защото сме ниско над Флоренция и ми е омръзнало от твоите глупости. - викна ми той и ме изнесе рязко от унеса в който бях изпаднал. Голяма част от случката ми е в мъгла, само помня как гледах огромната Флоренция под краката ми, а над нея се сипеха песъчинки Рена. И бавно целия град се посипа с нея. Песъчинките летяха бавно пред очите ми и знаех, че сега се полепят по сърцето на този град като злокобна болест, но вместо да го морят, там, където паднеха поникваха бижута и карамфили. Знаех, че сега тялото на леля ми влизаше в очите на случайни минувачи и макар че те плачеха от болката и раздразнението, ставаха по-добри и у тях се засаждаше малко от дяволитостта на Рена. У душите им засядаше неуловимия й дух, който сега можех да видя най-ясно, как лети над Италия и вали над земята, която го е родила и създала. Градините Боболи потъваха в праха й, но вместо да погрознеят и посивеят, те ставаха още по-красиви и се раззеленяваха. Фонтанът на Нептун беше благословен леля Рена да полети над водите му и да се наслои под тях, а самият Нептун сякаш гледаше от небето до мен и се наслаждаваше на случващото се. Скоро праха й покри не само Флоренция, а и цяла Тоскана, а след време - може би се разнесе из цяла Италия. От тогава храната стана по-вкусна, хората по-весели и умни, а децата по-лукави. Дрехите и платовете изтъняха, но станаха по-качествени, а парите се трупаха лесно, но никой не им обръщаше внимание.
Така смъртта на леля ми Рена освети цяла Флоренция, а после промени Италия, ала до ден днешен никой не знае какво се е случило с тялото й, а в Тренто още се носят легенди за обитаваната ни вила. Аз вече съм старче, но до ден днешен виждам Рена у хората, а те се чудят какъв е този блясък, който понякога струи от очите и сърцата на италианците. Някои му викат харизма, други добродушие, но аз знам, че това е просто леля Рена.

Вера и Абел

- Научих те как да отключваш ключалки и ти използваш умението за нещо такова? - Вера се беше подпряла на тухлената стена и гледаше как Абел  клечи пред висока дървена врата и тика малки фиби една след друга в ключалката докато диша тежко. Кестенявата му коса стърчеше на всички страни, а в корените беше мокра и на клечки, заради ситния дъжд който валеше в Будапеща тази нощ. 

***

Вера и Абел бяха близнаци в късните си 18 години, но поради развода на родителите им, се налагаше по учебно време Вера да живее в Будапеща при баща им, а Абел да се оттегля в Дебрецен при майка им. И двамата имаха тревисто зелените очи на баща им, но гъстата пепеляво кестенява коса на майка им. Носовете им бяха чипи и винаги червени, а ушите щръкнали между гъстите снопове коса. Според Абел Дебрецен беше най-хубавия унгарски град и това може би беше единствената причина да не роптае срещу развода на родителите им. Вера, от своя страна, беше отраснала в столицата и намираше местенето в по-малки градове за безсмислено, освен това по нейни думи Будапеща беше най-добре ухаещия град на света, особено през пролетта. Въпреки че и двамата се бяха установили на места, които ги правеха щастливи и водеха нормални животи, те се обичаха безрезервно и развода на родителите им ги дразнеше, поради невъзможността да се виждат по-често. Затова през ваканциите оставяха приятелите си и прекарваха дни и нощи само двамата, без да спират да говорят, да си разказват какво са изпуснали или просто да стоят в една стая заедно и да гледат телевизия. Когато оставаха в Будапеща обикновено се случваха по-забавните неща, понеже баща им вярваше, че понеже не се виждат често, заслужават да могат да прекарват времето си точно както те искат и обикновено преди да излязат се интересуваше единствено дали си имат чадъри и дали не са гладни. Майка им в Дебрецен беше много по-строга, но и много по-умна, затова от детството си до сега, Абел имаше много по-реалистичен поглед над живота и знаеше кога какво се прави, но само на теория - майка му готвеше и чистеше, а поради добрата й работа, никога не го лишаваше от материални облаги. Там той беше добър ученик и за него беше важно социалното положение, за което спомагаше и важната позиция на майка им. На него не му се налагаше да се учи от грешките си, понеже рядко му се позволяваше да допуска такива. За сметка на това, Вера се беше научила да се справя сама, беше развила много интересни способности, които помагаха за самосъхранението й в големия град, без помощта на баща им. Често й се налагаше сама да си вади житейските заключение и макар понякога да бяха прибързани и груби, тя все пак някак си успяваше да ги струпа на малка купчинка някъде в съзнанието й и да ги нарече морал. Що се отнася до грешките, живота й беше наниз от най-глупавите, но поне винаги можеше да си спомня и да се смее. 

Поради различията в начина им на живот, когато Вера и Абел се срещнеха винаги имаха какво да си разкажат. Абел й показваше грамотите от училище и се смееше толкова много на историите й, че джинджифиловата бира му излизаше през носа. Помагаше й по химия и математика и си разменяха книги. Тя му даваше приключенски романи, които крадеше от библиотеката на баща им, а той й разкриваше света на класическата литература. Разхождаха се по провинцията, влизаха в изоставени сгради и не спираха да говорят с часове. Вера го учеше на полезни занаяти, показваше му как да чисти петна от ризите си и как да убие човек с ключа от вкъщи. Характерите им съвпадаха до съвършенство, което те самите не разбираха и вярваха, че ако можеха да прекарват цялото си време заедно, никога не биха постигнали същата хармония. 

Преди две години Абел беше прекарал едно цяло лято в Будапеща и се беше запознал с някои от приятелите на Вера, беше отишъл на четири-пет събирания и беше вкусил от приятния вкус на безгрижието. Тихите вълни на Дунав и светлините на столицата го бяха омаяли и той дори не се сещаше за Дебрецен и приятната стипендия, която го посрещаше всеки месец. От ден на ден Вера го запознаваше с все повече и повече хора и го водеше все на различни места докато в един момент не се усети въвлечен в малка компания от приятели, които Вера наричаше 'второстепенните', понеже не ги харесваше толкова много, но се размотаваше с тях през ваканциите, когато двамата й най-добри приятели заминаваха на почивка и я оставяха сама в столицата. Едно от момичетата във 'второстепенните' се казваше Зита и носеше прекалено много парфюм, но всеки път когато видеше Абел, го прегръщаше и го целуваше и по двете бузи. След няколко разговора с Вера и нейното категорично одобрение, Абел се събра със Зита и живота стана още по-сладък. След като вече си имаше приятелка, може би първата му истинска приятелка, осъзна, че Будапеща наистина е най-добре ухаещия град. Разбира се, ухаеше единствено на силния парфюм на Зита, но Абел нямаше нищо против. Правеше каквото тя му каже и се водеше основно от съветите на сестра му. През ден я питаше какви цветя харесва Зита и постоянно ходеше до тях, носеше дискове с музика и храна, а тя само си лакираше ноктите в грозни неонови цветове и му говореше за братовчедите си в Солнок. Обаче тя не му викаше Солнок, а Солноград, понеже твърдеше, че старите наименования на градовете са по-правилни. Абел изобщо не беше на такова мнение, но все пак я слушаше.

Връзката им вървеше добре и двамата получаваха това, което явно им трябваше - Зита получаваше някой, който да я слуша, а Абел получаваше...е, да кажем, че той просто получаваше приятелка. Явно бяха доволни, понеже дори когато Абел се връщаше в Дебрецен, не спираха да комуникират и поддържаха отношенията си на съвсем добро ниво. Разговаряха по телефона и даже понякога си пращаха писма. Или по-скоро Абел й изпращаше писма, Зита смяташе, че тоя метод за комуникация е остарял и не отива на днешните дни. На Абел винаги му се искаше да я контрира и да я пита тогава защо използва старите имена на градовете, но никога не го казваше. Друг проблем който имаха беше, че Зита поддържаше стройна фигура и се хранеше единствено с растителни продукти, а всеки път когато Абел тръгнеше да си взима гирос с пилешко месо, понеже самия той беше слаботелесен и имаше нужда от подхранване, тя му въртеше очи. Всеки път като се събираха през ваканциите Абел се принуждаваше да спира да яде животински продукти докато е с нея и сутрин на закуска Вера го тъпчеше с яйца и сирене, за да е 'силен през деня'. Единственото което го поддържаше жив бяха картофите, които за него бяха дар от Бог, независимо как бяха приготвени. 

- Не мислиш ли че ядеш прекалено много пържени картофи? - попита го Зита наскоро, докато седяха на кафе с останалите от второстепенната група, а той набождаше с пластмасова вилица остатъците от току що изядения пълнен картоф.

- Ама тоя картоф беше печен. - промълви учуден Абел, а зад гърба му чуваше как Вера едвам сдържа смеха си.

- Е да, аз ти казвам по принцип. - отвърна Зита. После въздъхна и си взе чантата. Обясни на останалите че има някаква работа и изчезна в тълпата на улицата.

След има-няма една седмица, Зита скъса с него след две годишна връзка, в която Абел беше казал най-много двадесет изречения. Обяснението й беше, че иска да се премести в Солнок при братовчедите си и да стане инструктор по фитнес, а начина на живот на Абел не е по вкуса й. Разбира се, той самия беше съкрушен, а Вера само му се смееше и му обясняваше как е щяло да се случи рано или късно. Абел знаеше, че сестра му е права, но онова, което обръщаше стомаха му всеки път, беше глупавата причина на Зита и осъзнаването на загубеното му време. За пръв път му се случваше да допусне грешка и да трябва да се поучи от нея.

Но вместо да постъпи като зрелия мъж, който е, съзнанието му беше обзето от мисли за пържени картофи и възмездие. Двамата с Вера знаеха, че Зита щеше да замине за Солнок чак след няколко месеца, а до тогава щеше да продължава да работи в офиса на майка й за кетъринг. Общо взето офиса се намираше в една от големите стари сгради в центъра и Зита работеше там вторник и четвъртък, като взимаше поръчките на хората и ги препращаше към кухнята, в която те се превръщаха в големи димящи подноси с индийска, китайска, корейска и всякаква друга кухня. Всяка сутрин Зита минаваше през малките улички зад сградата, купуваше си чай от любимия й магазин и влизаше в офиса през задния вход. 

Абел не можеше да понесе мисълта, че ще остави нещата така, затова в една хладна лятна нощ, събуди Вера в полунощ и й каза, че трябва да дойде с него до центъра. Противно на очакванията, тя дори не го попита защо, а само стана и върза гъстата си коса на висока опашка, изми очите си и навлече два плетени пуловера един върху друг и изприпка след Абел до входната врата. 

- Аз си знаех, че ще ти писне. - повтаряше Вера докато слизаха по стълбите на жилищната кооперация - Знаех си. - и се кискаше зад него.

***

Близнаците вървяха по мократа улица, а във всяка ръка държаха по два големи черни чувала. Абел пръхтеше и подсмърчаше. 

- Стига си се вживявал толкова. - изсмя се сестра му. - Не виждаш ли колко е забавно. - часа беше един след полунощ. Вече бяха стигнали до офиса на Зита, а Абел клечеше в една голяма локва пред задната врата. В устата си беше пъхнал две от фибите за коса на Вера, а в ръцете си държеше още две. 

- Нали знаеш, че това и аз мога да го направя? За по-лесно. - каза Вера и понечи да извади фибите от устата му, а той само изсумтя и отметна косата си от челото с рязко движение.

- Не, тоя път ще се оправя сам. - тъкмо каза това и се чу мекото щракване на ключалката, а зелената дървена врата се отвори от само себе си. Абел погледна към Вера и двамата разтеглиха лицата си в идентични усмивки.

***

На следващата сутрин Зита вървеше с бърза крачка към офиса на майка й, а в ръката си държеше малка картонена чаша с димяща течност. Маратонките й скърцаха върху асфалта. Когато мушна ключа в ключалката, се изненада, че вратата е вече отключена. Натисна дръжката и отвори а вътре завари изумителната гледка на цялата рецепция, целия под и всички шкафове затрупани със стотици пържени картофки. Приближи се до стола си и взе от него бележката, написана с красив почерк:

,,Казва се Солнок, а не Солноград. И там пържените картофи са много вкусни.''

Хората на Хади

Хади учеше право и политология от една година в университета в Цюрих. Живееше в малък апартамент със съквартиранта му Сена. Носеше обеци и на двете уши, все сребърни, понеже Сена му казваше, че златото е за жени. Въпреки това Хади понякога криеше по няколко от златните топчета на майка му в джобовете си, за късмет. Беше висок и жилав. Имаше гъста черна брада обикаляща издадената му челюст и правилен, дълъг нос. Очите му бяха тъмно кафяви, отиваха даже към черни, а миглите - дълги. Бузите му бяха хлътнали и той често ги почесваше заради постоянно избуяващата брада. Косата му също беше катранено черна и гъста. Понякога на носа си носеше очила с диоптър понеже му беше трудно да вижда монитора от най-задния чин в залата за лекции, но Сена постоянно му ги чупеше. Понякога прекаляваше, може би понеже Хади беше по-бял от него, заради смесения брак на родителите му, но Хади никога нищо не казваше и просто купуваше нови всеки път, с парите които майка му му пращаше от Мароко. Със Сена се молеха заедно всеки ден и се хранеха на една маса и нещо в Хади не му позволяваше да му обърне носа навътре в черепа всеки път, когато не платеше неговата половина от наема. Двамата някак си се чувстваха спокойни един до друг и намираха утеха в това да не правят нищо по цял ден заедно, или да ядат пуканки, или да си сготвят позната храна без да се налага да я правят по-малко люта, понеже на някой не му понася. Пък и имаха моментите в които се намираха един до друг в непозната държава, с един цвят на кожата и в три сутринта бяха рамо до рамо гледащи глобуса и въртящи го. Хади почукваше с пръстените си върху малките очертания на местата, които бяха най-близо до сърцето му и поглеждаше за миг към тавана. После пак гледаше към малкия Мароко и в гърлото му засядаха всички репортажи по телевизията.
- Там са все наши хора, Хади, приятелю... - казваше Сена приведен над глобуса, осветяван само от жълтата светлина на нощната лампа. - Все наши.
- Обаче са там... - промълвяваше в отговор Хади.
- И тука има. И тука. Навсякъде са. Ти само се дръж, пък ще видиш...навсякъде са. - последните думи казваше с трудност и ставаше от стола, разтягайки кръста и ръцете си. С тромава крачка се приближаваше към другата стая, а по пътя отваряше поредната бутилка бира. Все си лягаше с тия думи ''Ти само се дръж, пък ще видиш.'' Но Хади не искаше да гледа. Не искаше да вижда тия неща. И все пак нещо много дълбоко в сърцето му припламваше всеки път като Сена кажеше тия думи. Представяше си тия 'негови' хора как говорят помежду си, как се знаят, как се пазят...как сигурно пазят и него. Усмихваше се плахо в тъмнината, не за друго, а понеже беше сам. После отиваше да се моли и си лягаше.

Хади всеки ден пътуваше с метрото и автобуса до университета, а точно преди да влезе си купуваше еспресо без захар, изпиваше го на няколко глътки и скачаше през две стъпала до големия главен вход на сградата, от където се вмъкваше през една от дървените врати и изчезваше от лицето на земята за няколко часа. Цюрих е голям град, но като се скиташ всеки ден по едни и същи улици започваш да разпознаваш определени лица и да осъзнаваш, че с повечето споделяш едни и същи маршрути. Талис беше едно от познатите лица на Хади. Тя самата го забелязваше почти всеки ден и се качваше с него във влака от един и същи перон. Беше трета година в университета и учеше дентална медицина. Самата тя имаше заслепяващо бяла усмивка и винаги приветстваше Хади с нея когато го видеше да слиза по стълбите към перона. В някои дни го поздравяваше, в други не, но в повечето той профучаваше покрай нея и я оставяше с тежката миризма на марокански кус кус, носеща се от пластмасовата купичка в големите ръце на Хади и освежаващата миризма на прясна мента и живовляк, носеща се от самия него. Талис носеше правата си руса коса на кок, в който промушваше кафява дървена пръчка, но в момента в който с Хади се разминеха в някой от коридорите на университета, тя рязко вадеше пръчката и го озаряваше с тюркоазения си поглед. Той помахваше вяло и дори не я поглеждаше, а продължаваше да тича напред, все загледан на някъде. Дните му минаваха в драскане на арабски пословици в някакви дебели кожени тефтери, телефонни разговори със Сена и опити да преодолее самотата. Красотата на Швейцария не го успокояваше ни най-малко, а водите на реката, която минаваше през Цюрих, чието име дори не знаеше, само му напомняха за шумните времена сред 'неговите хора', както ги наричаше Сена. Ден след ден еспресото, което пиеше, ставаше още по-горчиво, пръстените все повече, а молбите към бога все по-горещи. Слушаше лекциите с едното ухо, а в другото слагаше слушалка и слушаше репортажи от Брюксел или записи от Париж. Буцата от репортажи в гърлото му ставаше все по-голяма, по-голяма от всяка адамова ябълка. Всяка вечер преди лягане Сена говореше все едни и същи приказки и палеше черния фитил на оная свещена свещ вътре в душата на Хади, която веднъж запалена, разтопи восъка на самосъзнанието му и опетни душата му. Самотата натежа. Отхвърлен ли беше от общество, чието одобрение не е искал?

Една сутрин Хади слезе в подлеза на метрото по-бавно от обикновено. Носеше същото кожено яке и малките обеци все още висяха от ушите му. Брадата му, все така гъста и черна, стоеше вчесана от ръцете му върху хлътналите му страни. Всичко изглеждаше нормално, но нещо вътре се беше променило. Свещта беше горяла толкова вечери подред, плахо палена от Сена, че се беше пречупила, а малкото й огънче беше догорило нещо в Хади. Той беше решил, че няма да е сам вече. Слизаше бавно по стълбите и на всяка крачка върху мраморните плочки си представяше, че под краката му са дебелите павета на Мароканските улици. Притвори леко очи. Слушаше виковете на швейцарските дечица и писъците на бебетата от количките, но си представяше малките деца идващи на посещение от Алжир всяка седмица. Носеха подправки и цветя на майка му в големи кошници, после вадеха малка кожена топка и викаха него и сестрите му. Миришеше му на къри и в устата си усещаше лютивия вкус. При всяко вдишване почти вдишваше праха и пясъка летящ от повърхността на мароканските улици. При всяко завъртане сивия Цюрих ставаше все по-жълт, все по-мъглив и ухаещ на наситена религия. На цветя рисувани с червена къна по кафяви ръце. Гледаше високите тавани на Цюрихското метро и си мислеше как са дело на велик архитект, а спомените му го носеха към Рабат и детската му тръпка, когато за пръв път видя Мавзолея. Държеше сестрите си за ръце, стискаше ги в страх да не се загубят, а майка му вървеше напред и се смееше с нейни приятелки. Платовете на роклята й летяха зад нея и плющяха във въздуха, блестящи под светлината. В Рабат слънцето винаги печеше прекалено жарко, а хората бяха потни и Хади почти усещаше как пари на кожата му, почти усещаше как му става горещо в оня дъждовен швейцарски ден. Вече вървеше на перона, а около него десетки хора пиеха кафе от големи картонени чаши. Хади помнеше колко беше хубав чая на големия пазар в Казабланка и как беше винаги готов да чака за влизане през Медината, само за да види баба си, а тя да сипе от тоя горещ чай и да разказва приказки, докато рисува по ръцете на майка му. Да пипне дебелото стъкло на чашите, да влезе в къщата на баба му, да се помоли със семейството си. Докосваше с палец кожата на дланите си, скрити в джобовете. Там, където беше по-бяла. Докосваше я и знаеше, че тия ръце са докосвали земите на войни. Горещината на пясъка пареше на ръцете му, стържеше по пръстите му. Нямаше да е сам. Не беше сам. Неговите хора са навсякъде.
Срещу него, както всяка сутрин стоеше с перфектната си стойка Талис. Беше го видяла с периферното си зрение, но сега гледаше право пред себе си. Щеше да се обърне чак като се приближи. С бавни стъпки Хади вървеше напред, като обвит от мъглата на дима от десетки благовонни клечки. Приближаваше се към нея повече от обикновено. Беше решил. Беше решил, че няма да е сам. Сърцето и душата на Талис, свистяха, тиктакаха все по-бързо с всяка крачка, която Хади правеше. Сините й очи не приличаха на женските очи в Рабат. Хади знаеше, че тя не е негов човек. Но нямаше да бъде сам. Не искаше. Застана съвсем близо до нея, усещаше как душата й трепти. Усмихна й се спокойно и каза:
- Здравей, Талис. - после взриви сърцето й.