Наца

Наца ходеше по улицата с широки крачки, а ниското токче на обувката й се заклещваше между разнебитените павета. Дърпаше якето си надолу и току се озърташе, докато слагаше кичури тъмна коса зад ушите си. Гледаше между къщите и нервно свиваше и отпускаше юмрук, скрит в джоба. Беше в средата на двадесетте си години, стройна, но малко ниска, със странна походка и съсредоточен поглед. Беше облякла дълга до глезените фуста, а върху нея беше наметнала яке, да я пази от свирещия пролетен вятър. Обувките, изглежда, бе обула набързо, защото бяха неугледни, с квадратни върхове и странни токове. На фона на домашното й облекло, лицето й беше светло и гладко, с ясно изписани тъмни очи и вежди, които сега изглежда бяха неспокойни. Кръстеше ръце пред гърдите си и нервно гледаше ту наляво, ту надясно, изпод черния бретон виснал над челото й.
Майка й я беше изпратила при баба й в квартал Филиповци. Къщата на баба й беше ниска, но хубава, а Наца не идваше да се застоява. От тази къща беше взела грозните обувки и с тях шляпаше към следващата й цел, а именно гледачката Дана, към която баба й я беше изпратила. Видяла се в отчаяние и безизходица, Наца търсеше някой, който да й каже защо не й върви в любовта и какво трябва да направи, за да срещне отново някой, който да обикне. Преди две години се беше разделила с последния си приятел. Той беше наполовина италианец и се казваше Джозепе. Майка му - Марта, беше българка а баща му ги беше изоставил още в детството на Джозепе. Те живееха в предградията на София, в красив дом с огромен двор и високи тъмно кафяви порти. В тоя двор Наца прекарваше някога ежедневието си и изпълваше главата си с мисли за бъдещето за нея и Джозепе. Как ще си имат деца и някога сигурно ще отидат в Италия, а той ще научи пак италиански (беше го забравил, защото не беше много будно момче, а и отдавна не се беше връщал в другата си родина). Джозепе беше със слабо и бяло лице, обиколено от гъста, тъмна коса. Обожаваше Наца и я гледаше като писано яйце, всяка сутрин я посрещаха кафявите му очи. През деня над тях се сключваха сериозни черни вежди, които само за нея се вдигаха нагоре на челото му и се смееха заедно с цялото му лице. Тя също го обичаше и макар постоянното чувство на странна и необяснима тежест, което чувствуваше по време на цялата им връзка, не го оставяше. Тая тежест в устата на Наца имаше вкус на чувство за незавършеност и на нея понякога й се искаше да го събуди нощем, да го разтърси силно и да го накара да избягат някъде. После поглеждаше тъмните му мигли и как трептяха в съня, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше успокоена. Така прекараха заедно много време, докато не се видя и този край. Наца беше съкрушена, а Джозепе взе да не се мярка вече по местата на които обичайно ходеше в София. Минаха се дни, след тях месеци, а накрая Наца започна полека да забравя ръцете на Джозепе. След него опита много пъти с много различни мъже, някои от тях по-млади, други по-стари, но всеки път нещо се объркваше. Две години по-късно, потисната и самотна, Наца се усети длъжна да потърси изход от тая, изглежда, безизходна ситуация.
Сега момичето стоеше пред дървената врата на баба Дана и с малкия си юмрук тропаше бързо и настоятелно. Скоро вратата се отвори и я посрещна образа на ниска старица, с лилава забрадка и дълги сиви косми стърчащи от брадата и носа й. Усмихна се широко и направо хвана Наца за ръката, като я поведе навътре в къщата. Минаха през няколко малки стаи, докато стигнат до последната, където прозорците бяха затулени от дебели пердета. Наца имаше чувството, че ако ги плесне с ръка ще вдигнат такива облаци прах, че бабичката ще се задуши и ще падне на шарения килим. Всяка дървена повърхност в тая стая беше покрита с грозни бели плетеници от тънка прежда, а по побелелите стени имаше малки икони. Струваше й се, че в тая стая баба Дана беше изградила собствения си ковчег, пълен с тайни малки работи, пазени от години и скатавани в стъклените ракли. В тоя ковчег бабичката беше затворила спомени за време, което вече не съществува и така завистливо ги вардеше, че стаята беше задушлива и Наца усети веднага колко време не е била чистена.
- Седай детенце, седай. - заговори Дана със скърцащия си, старчески глас. Наца не се страхуваше, защото знаеше, че е приятелка на собствената й баба. Страхуваше се само какво ще й каже. - Думай що те мъчи.
- Бабо Дане, аз от две години... - поколеба се малко - от две години не съм била с никой. Самичка съм и ми е малко мъчно, та реших да дойда да те питам...
- Знам! - отсече малката баба и размаха сбръчкания си пръст под носа на Наца. - Я знам какво е.
Малко време Дана галеше с палци ръката на Наца, правеше и струваше неща с някакви билки и малки хартийки по масата. Дланите на Наца се потяха, а десния й крак подскачаше под масата покрита с накапана мушама.
- Преди две годин' си опуснала що ти е требвало, Нацо. Човек убав, с църни очи и коси и бело, чисто лице. Опуснала си го, Нацо и нищо не че да намериш след него, под дърво и камик да тражиш, нема що да намериш. Човеко си обичала и он тебе те е обичал, тражи го него, детенце. Тражи го и като го намериш, тъдева ли ще е, по чужбина ли ще е, заобичай го пак тоя човек.
Очите на Наца се наляха с горчиви сълзи, които ненадейно почнаха да се търкалят по бледите й страни. Баба Дана видя, че се е разстроила и стана, па направи чай и изведе момичето от прашната стая. Сложи я да седне в кухнята и нареди пред нея лимонови резенки и локум, да се почерпи. Наца не докосна сладките, отпи няколко бързи глътки от чая и после взе припряно да бърше лицето си с късове домакинска хартия. В главата й беше изплувал образа на Джозепе, описан почти с точност от баба Дана и не искаше да напусне мислите й. След още няколко минути, които изчака от благоприличие, Наца стана и поблагодари на баба Дана и се отправи към вратата. На излизане подпети обувките си, обърна се да прегърне бабичката, а тя я гледаше умилено със замъглените си очи. В погледа й имаше тайнственост и очакване.
Наца на бегом премина пътя до къщата на собствената й баба. Там разказа всичко и вечерта легна с мисълта за Джозепе.
На сутринта се събуди, решена да го намери. Това решение беше и за негово, и за нейно добро. Беше обмислила, че щом тя не ще намери никой друг в живота, това значи, че и той ще остане сам. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че като тръгне да го търси прави услуга и на двама им, като приема съдбата и поема инициативата. На тръгване от Филиповци, даже мислеше как той в момента е някъде и е решил също да я търси.

***

Знаеше се, че Джозепе е заминал извън България. Почти веднага след раздялата им, той каза на единствения им останал общ приятел, че отива в Австрия да работи и да 'разгледа'. След себе си остави самотната му майка, която сега изглежда се беше отдала на изкуство и пътуване по българското черноморие. Дори да беше останала в София, Наца нямаше да се допита до Марта, защото искаше да изненада Джозепе, когато се появи при него в Австрия, а майка му щеше да му издаде всичко. Около седмица след посещението при баба Дана, Наца се срещна с гореспоменатия общ приятел - Денислав. Той се чуваше с Джозепе от дъжд на вятър и дори се виждаха, когато се прибираше в София. Случаите бяха редки, затова Денислав не можеше да обясни на Наца как стоят нещата в подробности. Разказа й, че Джозепе сега живее в град на име Кремс, в Долна Австрия и се занимава с предприемачество. На Наца от това й стана смешно, защото не смяташе, че Джозепе е способен да се занимава с подобно нещо, но запази тия коментари за себе си. Като се разделиха с Денислав го прегърна силно и му благодари няколко пъти.
- Нацо ти си откачена. - каза й той докато се смееше и свиваше рамене. - Няма да излезе много от тая работа. - но Наца не го слушаше вече. Тя вече мислеше как да стигне до Кремс. Денислав не знаеше за баба Дана и за гадателските й умения, нито че самата Наца нямаше друг избор в живота.
Момичето прекара следващите две-три седмици да търси билети, хотели и тям подобни неща в Кремс. Беше ходила в Австрия като по-млада, но само във Виена и не за нещо подобно. Сега щеше да отиде в друга държава, съвсем сама, да догони любовта на живота си. Тая мисъл я вълнуваше и даваше цвят на иначе на първо гледане невзрачния й живот. До късно вечер стоеше пред компютъра и светлината от екрана грееше на слабичкото й лице, а тъмните й, ясни очи играеха по буквите.
След като се погрижи за всички детайли като път на отиване и връщане, хотел, храна и други такива, Наца се захвана за един месец в сладкарницата на баща й като сервитьорка. Сладкарницата беше близо до Пиротска и много от приятелите й минаваха често от там. Питаха я защо изведнъж е решила да захване това, но тя никога не им казваше истината. Харесваше й да пази тази цел в тайна, все едно е голям и дълго мислен подарък. Работеше само за да изкара достатъчно пари, че да може да премести билета за връщане за по-далечна дата, ако Джозепе я помоли да остане с него за по-дълго време. В главата на Наца нямаше вариант, в който той вече е с друга и не я иска. Собственото й отчаяние я беше стиснало в здравата си хватка и не й даваше да отмести поглед от тоя блян. Самотата за Наца беше страшно нещо и тя се вълнуваше не толкова защото искаше да се върне при Джозепе, а повече защото искаше да избяга от себе си.

***

Месец по-късно Наца се возеше в таксито от летището към града. Беше си съвсем същата, само че сега слабичкото й светло лице беше изпълнено с надежда и вълнение. Сърцето й трептеше и тя кършеше пръсти в скута си. Докато гледаше през прозореца на колата, красивата Австрийска природа само се отразяваше в очите й, без да я вижда, Наца мислеше само за това, за което беше дошла. Така хубави бяха тия планини и гори отразени в кафявите Нацини очи, но те бяха вече пълни с друго и нямаха място да обхванат онова, което беше реално и истинско около им. Под всичките мисли за любовта и бъдещето, в главата на Наца се пробуждаше от време на време една по-малка мисъл за несигурност и тих страх, бързо затисната и уморена от тежките опити на Наца да избяга от самотата и да се върне към сигурната любов. Тая любов се беше вече изродила и променила формата си. За всеки здравомислещ наблюдател би станало ясно, че тя не беше естествена и натурално породена у Нациното сърце, а беше само маскировка на нейната несигурност и липсата й на самодостатъчност.
Когато пристигна в Кремс, нямаше време да разгледа града. Денислав й беше дал имената на няколко от местата, на които Джозепе прекарваше времето си в този град. Една библиотека, няколко офиса и един бар. В следващата седмица Наца кръстосваше постоянно между тези места. Дори не намери време да извади дрехите от куфара и да ги подреди на рафтовете в хотелската стая. Хранеше се на крак и научи всички автобусни линии, които свързват местата, на които Джозепе ходи. Всеки ден се събуждаше с трепетно очакване, а всяка вечер заспиваше с още по-голяма жажда за успех. В банята на хотелската й стая имаше голямо и красиво огледало, със силна лампа над него. Сутрин го подминаваше бързо и не обръщаше внимание на дрехите или обувките, които носеше. Джозепе и неговата любов бяха обсебили ума й.
Един ден, Наца беше решила да пътува с автобус от единия офис до другия. Да се развърта около единия до обяд и след обяд да отиде пред другия. За беля, почти изпусна автобуса, затова й се наложи да се затича.
Като се качи вътре, нямаше място да седне, затова застана права до прозореца и загледа празно в хората около нея. Задъхана, рееше погледа си сред австрийците и оправяше бретона си с ръка. Тогава видя.
Очите й срещнаха други, кафяви и топли, скрити под сключени черни вежди. За секунда. А после тишина. Та това беше Джозепе! Точно там, в другия край на автобуса, седеше до прозореца и гледаше навън. Наца имаше чувството, че ще се пръсне. Обзе я страшно вълнение, а върху лицето й се разтегли широка усмивка. С малките си, слаби ръце, взе да избутва бавно хората от пътя си и да върви към него. Ето, това щеше да е новото им начало! Той не я виждаше, но беше толкова близо до нея. Дъхът й излизаше на пресекулки, а сърцето й искаше да избие извън гърдите й.
Ала нещо стана в душата на Наца докато ходеше към Джозепе в тоя автобус. С всяка следваща крачка, приближаваща Наца към огъня на любовта, вълнението разтапяше пластмасовата си маска и разкриваше истинското си лице. Наца гледаше Джозепе и се чудеше защо тялото й не иска да я заведе при него, обзе я паника и яд, че толкова време и труд бе вложила в този момент, а сега самата тя го саботираше. Хората в автобуса бавно взеха да изчезват. Телата им избледняха и скоро съвсем ги нямаше, а красивата Австрия навън заглуши цветовете си, за да може Наца да помисли.
''Ала всички ги няма вече! Навън няма нищо! Той защо не ме поглежда?''
Джозепе все още гледаше през прозореца. Наца стоеше права, на няколко метра от него. Слушаше тишината. Дори собственото й сърце сякаш се беше заставило да забави ритъм, за да може тя да чуе тая свещена тишина. Тишина, толкова на мястото си, че всяко пукване на огъня на любовта би звучало излишно и грозно. Момичето гледаше Джозепе и усещаше нежеланието да отиде при него. Тя не го искаше. Приключилите отношения между тях бяха приключили с причина, която Наца сега не можеше да избегне. Бяха минали години. Неспокойствието и яда започнаха бавно да се заместват от примирение. Тогава Джозепе срещна очи с нейните за по-дълго време. Разпозна я.
Образите на хората се появяваха бавно така, както ги бяха оставили. Австрия пусна звуковете и се оцвети отново.
Джозепе и Наца бяха тайна в тоя автобус. В тоя град. В тая държава. Никой там не знаеше, че те са споделяли такава велика любов някога и никой нямаше да разбере. Идеята за тази тайна толкова се хареса на Наца. И в тоя момент, когато никой друг не знаеше за тях освен самите те, връзката им й се стори по-истинска от всякога. Нищо не можеше да я прекъсне или нарани, защото тя не съществуваше за никой друг освен за тях. Те двамата бяха заедно само като спомен. Като подарък след дълъг път. Като тишина. Недокоснати от хората и от света, сега те бяха по-близки от преди. Толкова по-свещена бе тази среща, когато само те двамата знаеха за нея. Наца сега държеше живота си в ръце. Усмихваше се тихо и не откъсваше очи от Джозепе. Знаеше, че предпочита това да остане тайна.
На следващата спирка се обърна и излезе от автобуса.

***

На път за хотела Наца вървя пеша и плака силно. Хлипаше по улицата и търкаше лицето си с ръце. Не беше тъжна. Плачеше от облекчение. Чак когато влезе в хотелската си стая изведнъж усети колко са я болели краката през цялото време. Изхлузи обувките си и влезе в банята. Ми лицето си със студена вода дълго време и накрая вдигна глава.
В огледалото я посрещна собственото й отражение.
Красиво лице на хубав човек. С черни очи и коси и бяло, светло лице. На устата й изгря усмивка. Намери се.

Пролет и есен

Работех в магазин за цветя дълго време. Точно след площада Славейков се простираха чудните багри на моите цветя. През студените месеци от годината беше трудно и хората бяха навъсени, не гледаха витрините на магазина. Аз само седях зад прозорците на малката улична кабинка, четях вестници, решавах кръстословици и ги гледах как вървят. Разбира се, имах редовни клиенти, които купуваха семена дори през зимата, говореха си дълго с мен за различните видове билки и рози. Аз разбирах много от работата си и я харесвах, печелех много малко пари, но за мен това нямаше значение. Това не споменавах на никого, защото все още смятам, че звучи клиширано, особено от устата на не много заможен човек. Покрай работата ми се запознавах с много интересни хора. Тогава бях на около двадесет и осем години и се впечатлявах от хора, които четяха книги. Хората, които идваха от Славейков с големи черни торби пълни с книги за по един и два лева спираха пред цветята и ги гледаха, понякога купуваха. Някои харесвах, други не - струваха ми се претенциозни. 

Един ден през март, когато снеговете се бяха вече стопили, но все още не беше съвсем пролет, пред магазина застана висока и тъмна фигура. Беше с гръб към цветята и изглежда правеше нещо с ръцете си, защото беше навела глава и лактите й помръдваха живо. Известно време я гледах в гръб и се чудех дали е мъж или жена, защото осанката беше слаба и някак изящна като на жена, но тромава и малко прегърбена като на мъж. Скоро любопитството ми взе връх, аз извадих една синя стара химикалка от малкото шкафче пред мен и отворих тихо вратата на магазина. Отвън ме връхлетяха звуковете на трамвая и глъчката от улицата, затова ми беше лесно да хвърля химикалката в краката на фигурата пред мен. После с широка крачка стъпих зад нея и я потупах по рамото.

- Извинете, изпуснахте си химикалката. - казах и посочих собствената си химикалка в краката й. Като се обърна разбрах, че е жена. Може би малко по-млада от мен по онова време, с тъмно кестенява гъста коса. Носът й беше остър и дълъг, а веждите й бяха ниско над очите. Гледаше малко намръщено, но имаше много добри очи. Погледна в краката си, после бързо върна погледа си върху мен. 

- Благодаря ви. - каза и се наведе да вземе химикалката. Хич не очаквах това да се случи, защото и двамата знаехме, че химикалката не е нейна. Когато я прибра припряно в джоба си ми стана малко смешно от нелепата ситуация, затова свих уста и отстъпих пак назад. - Вие какво продавате тука? - попита и със смръщените си вежди заоглежда китките пред себе си. 

- Плод и зеленчук. - отвърнах й. Тя само ме стрелна с поглед и малко изкриви уста, сякаш че почти искаше да се усмихне.

- Какво цвете смятате, че на мен ще ми отива най-много? - попита ме тя и сложи двете ръце на кръста си като буквата Ф. Беше малко комично, понеже много жени минаваха от тук и аз знаех как да ги ухажвам и в такава ситуация обикновено казвах нещо остроумно или мило, на което те се хихикаха по пътя към вкъщи. Но сега, като гледах момичето пред себе си, ми се струваше нелепо да я оприлича на някое нежно малко цветенце. Беше висока и слаба, с дълги ръце и дълги крака, раменете й бяха широки и силни. Косата й беше до раменете, но беше гъста, както вече споменах. Гласът й беше дълбок и говореше бързо, сякаш знаеше нещо за мене и всяка нейна дума ме караше да го призная сам. Като я гледах и се опитвах да я сравня с някой от цветовете пред мене, в устата ми изведнъж се появи острия вкус на едно много лековито и чудно растение.

- Алое вера! - възкликнах ненадейно и секунда по-късно ме хвана малко срам. 

- Това даже не е цвете! Стига! - тя скри лицето си с ръка и хвана да се смее. - Никой никога не казва цветето, дето трябва. 

- Кое трябва? 

- Казвам се Магнолия. Трябваше Магнолия да кажете. - поклати глава тя и разтърси кестенявите си кичури. 

- Е, но аз това цвете го нямам тук. Пък то също не е съвсем цвете. - отвърнах и отчаяно заоглеждах саксиите и кофите с вода и рози пред малкото магазинче. 

- Няма нищо. Вие как се казвате? 

- Тихомир. Викат ми Тишо. - от там насетне тя спря да ми говори на 'вие' и разговорът продължи още известно време. Питаше ме за различните цветя и за колко ги продавам, купуват ли се и тям подобни работи. Истината беше, че хората вече рядко купуваха. Затова в края на разговора се умилих някак, спомням си топлинката, която се породи вътре в мене. Посегнах да й дам една роза, но някак си ми се стори твърде често правено преди, а тя никак не изглеждаше като другите хора по улицата. Затова й дадох едно лале. Тя се усмихна.

- Дано не го изгубя по пътя. До...когато там се видим, Тишо. - говореше докато вече вървеше по плочките на тротоара. Накрая се скри в тълпата. Аз останах да гледам след нея с кръстосани пред гърдите си ръце. Още колко красиви жени минаха този ден през малкия ми магазин за цветя. 

***

След две седмици аз вече бях забравил за Магнолия и бях потънал в работа отново. Такава нямаше, но аз си намирах какво да правя. Леля ми правеше сватба и искаше да й подрязвам някакви букети, затова аз по цял ден стоях скрит в стъклената кутия до трамвайните релси и с малко джобно ножче кълцах различни стръкове и китки. Осми март беше минал, а тогава, естествено, се купуваха най-много букети. В този ден аз преустановявах мнението си по това колко е хубаво да се работи в цветарски магазин. Енергията ми се презареждаше и аз целия треперех докато давах цветята на хората. На девети март всичко беше като постарому. Затова когато получих поръчка от семейството ми за букетите, се почувствах много важен и ключов елемент за цялата постановка. Взех се на сериозно. 

- Желая да закупя един гербер. - чух плътния глас от тротоара навън. Бях оставил вратата на магазинчето открехната, за да влиза въздух. Вдигнах поглед и видях Магнолия. 

- Разбира се. - повдигнах се от стола ми и с мокрите от водата ръце и сбръчканите ми пръсти взех да връзвам панделка на един жълтеникав гербер. Докато го връзвах я гледах и пак се чудех сам на себе си. Като й го подавах се приближих - миришеше силно на лавандула. Изумих се как в магазин за цветя, където се преплитат десетки силни миризми, тая едничка струйка лавандула успя да надвие и да вземе връх над обонянието ми. 

- Какво те води пак насам? - попитах я, а тя ровеше в джоба на панталоните си за стотинки. 

- Аз нямам цветя в апартамента. Имам само два кактуса, а те нямат нужда от много грижи. Затова искам да започна да си купувам цветя, да ги слагам във вода и да не се налага да се грижа за тях. 

Така започна следващия от поредица разговори, които се случваха при честите посещения на Магнолия в моя магазин. Там друг не работеше освен мен, затова всеки път, когато тя минеше, аз бях там, готов да поговорим. Не водехме кой знае колко интересни разговори, но тя беше искрена и това ми се харесваше. Изглеждаше смешно и не на място с тъмните си дрехи и призрачната си осанка между всичките шарени цветя. Дори името й някак стоеше изкуствено върху външния й вид. Човек ще си рече, че за момче, което стои по цял ден сред свежи цветя няма как да има мрачен миг. Но тогава, като виждах нейния навъсен вид между градината от забравени от хората веселие, тя ми се струваше най-свежото цвете от всички. Как говореше и мислеше, как държеше ръцете си отпуснати, как кръстосваше краката си и се прегърбваше смешно в малкото стъклено магазинче. В някакъв момент спрях да усещам уханието на другите цветя и взе да ми мирише само на лавандула. 

Ден след ден, поминаха се няколко месеца и аз вече очаквах Магнолия почти постоянно в магазина. Цветята не светеха толкова ярки без нейната тъмна осанка изправена като струна до тях. Хората не ме интересуваха, до момента в който тя не седнеше на малкото столче до мен и аз не започвах да правя съпоставка между нея и тях. През нейната мрачна особа, аз откривах прозорче към друг, непознат за мене свят, където е вечно есен и моите цветя не виреят. Тя изглеждаше странно спокойна в онази нейна есен. Усмихваше се истински и кафявите й очи бяха топли и приветливи. Хора като мен биха се загубили безследно в тая есен и цветовете им биха паднали от дъждовете. Магнолия от тия дъждове растеше още по-висока и красива, разцъфваше пред очите ми с всеки изминал ден. Нещо така красиво и безупречно имаше в тая нейна грозота, в тромавостта с която вадеше цветята от кофите с вода. 

Заобичах я така силно, че след една година поисках ръката й. Бяхме се виждали много рядко извън магазина, но аз вече бях сигурен, че не мога да бъда виждам красотата на света без нея. 

- Тишо, това не може да се случи. Трябва да спрем да разговаряме. - отвърна ми тя докато държеше ръката ми в своята и я галеше с дългите си мургави пръсти. Изненадващо за самия мен, очите ми се наляха бързо със сълзи и аз свих устата си като първия път в който я видях и ми стана така смешно. Сега ми се ревеше и само стоях и стисках ръката й. 

- Но аз ще ти позволя да останеш с мене. Ти ще знаеш къде ходя и къде живея. Ще знаеш с какви хора общувам и къде работя, тук, в София. Вярвам ти, че не можеш да живееш без мене, Тишо, аз знам, че това е така. Затова ти позволявам да останеш с мене, но няма да разговаряме. Ще се преструваме, че не се познаваме. - докато говореше това аз почти се задушавах от аромата на лавандулата, но дори в този миг тя успя да ме озадачи. Как тъй щях да остана при нея без да се познаваме? 

След още малко от този разговор, тя ми обясни как ще ми служи като бинокъл към света, как аз мога да ходя след нея навсякъде, но не мога да приказвам с нея, за да не поискам ръката й отново. Обясни ми как не вярва в брака и не може да е с мене, защото това ще я затвори и тя няма да успее да избяга. Позволи ми да обвържа живота си с нейния напълно, да забравя себе си и да гледам само нея, а изборът беше само мой

***

Месец по-късно взех апартамент в жилищната сграда в която тя живееше. Терасите ни бяха една до друга. Входните врати също. Все още продавах цветя в магазина, но повиках братовчед ми да продава три от дните в седмицата, за да мога през тях аз да ходя, където Магнолия ходеше. Превърнах се в нейна истинска сянка. 

Всяка сутрин тя излизаше на балкона да гледа София от седмия етаж и пиеше чай. Аз стоях на моя балкон и я гледах, от един-два метра, без да казвам нито дума. Гледах как слънцето бавно изгрява над тухлените сгради и огрява лицето й, а очите й стават жълто-кафяви. Тя държеше димящата чаша в тънките си ръце и от време на време се обръщаше да ме погледне. 

Понякога звънях на вратата й и тя ме пускаше в апартамента й. Сипваше ми таратор и включваше телевизора или отваряше книга. Аз ядях и я гледах, отново, без да казвам нищо. В тая тишина зарових толкова много признания и толкова много сълзи, но тя беше толкова свещена и красива. Никога не си позволих да престъпя молбата й и никога не й казах нито дума. Тя ми говореше с очи, с усмивки. От време на време идваше в магазина, но без да казва нищо, само кимваше към цветята, които искаше да закупи. Аз ги гласях както ги харесваше, а после в апартамента й носех още от същите. 

Години минаха така. Минахме тридесетте, Тя се срещаше с други хора, но никога не ги водеше вкъщи. Бях убеден, че го прави просто за развлечение или от скука. Аз винаги бях там и я чаках. Тишината, която Магнолия криеше в есента вътре в нея, сега беше излязла и беше покрила с изсъхналите си листа целия ми свят. Всички пролетни багри на моята особа бяха затрупани от шишарки и кестени, но и от тия топли кафяви очи. В тая тишина аз сякаш опознах Магнолия много повече, отколкото бих ако беше говорила по цял ден всеки ден. Ако ме беше запознавала със семейството и приятелите си. Ако беше разказвала истории от детството си. Тая тишина ме убиваше, но и ми даваше сила, която нищо друго на този свят не ще ми даде и до ден днешен. 

***

След още малко време, в което тихо гледах Магнолия, тя се превърна в целия ми свят. Любовта ми към нея цъфтеше и беше силна, когато я виждах рядко и когато бяхме по-млади. Топлата й, есенна душа ми се струваше свежа и лека в тежката пролет, която беше легнала в леглото на ежедневието ми. Ала сега, когато Магнолия беше ежедневието ми, имах нужда от пролет. Имах нужда от думи и от нещо чуждо - някой друг свят. Бях говорил с много хора през изминалите години, но на никой от тях не казвах за Магнолия. Никой от тях не знаеше. Струваше ми се грешно да споделя тая тишина с чужд човек, струваше ми се грозно и почти като изневяра. Въпреки това исках да си отида. Все още я обичах и все още уханието на лавандула ме обземаше вечер, преди да заспя. Но вече чувствах как изпускам себе си.

Затова една сутрин, в късния август, тръгнах по Славейков с бърза крачка. Беше рано и слънцето тъкмо изгряваше, а дъхът ми правеше малки кълбета дим. Мушнах ключа във вратата на магазина и я отворих припряно. Сглобих букет от гербери, рози, карамфили, слънчогледи. В тоя букет сложих най-красивите и свежи цветя, които можех да намеря в малкото ми магазинче. Събрах всички пролетни утрини и ухания, вързах го с много панделки и не сложих опаковъчна хартия, понеже ми се струваше натруфено. Тоя букет, с неговите крещящи цветове, завърших и занесох в тишината между мен и Магнолия.

Позвъних на вратата й към осем сутринта, запъхтян от пътя и от вълнение. Тя отвори бавно вратата, още сънена. Беше остаряла, но осанката й още беше тънка и тъмна. Очите - топли. Усмивката - приветлива. Тишината й пред говора на моите цветя изпъкна така красиво и заигра с тях танца на нашата любов. В този танц, аз се люшнах напред и слях устни с нейните в целувка, която каза всичко, що исках да изрека последните години. По страните ми потекоха топли сълзи, а нейното хладно и изпито лице пламна. Цветята от букета развързаха сами панделките си и залетяха около нас, между застиналия въздух на апартамента й, натежал и напоен от толкова много неизказани мисли - тия цветя сега го поемаха и го преработваха у себе си, изкарваха го чист и нов. Говореха й така, че само тя да го разбере. 

Тайната на нашата пролет остана заключена в този миг и в есента на нейните очи.

Вихрена и Огнян

''Съвсем възможно е още да те обичам. Няма да кажа на никого, защото ме е срам. Че минаха години, а аз още се занимавам със същото нещо, с което се занимавах тогава. И като муха летя в кръг около лепкавата лента, а накрая пак кацам там. Малко е тъжно, малко е смешно. Затова и не казвам на никой. Хората, които познавам тук не знаят името ти. Хора с които се виждам всеки ден нямат представа, че съществуваш, нито пък ти имаш представа за тях. Това ми се харесва. Приятно ми е да те пазя в тайна. Освен това, никой не го е грижа. Не съм се прибирал вкъщи от месеци, понеже малко ме е страх да не те видя...''

Оги седеше на студените плочки пред някакъв широк бял вход на тухлена жилищна сграда. На коленете си държеше червена тетрадка с твърди корици, а върху нея лист хартия, както изглежда, пишеше писмо. На всяко изречение спираше и триеше устата си с ръка, все едно сам се чудеше на глупостта си. Момчето беше добре сложено, около двадесетте години. Изглежда беше идвал тук и преди, понеже жената от кафенето в дясно от входа го гледаше мило и от време на време го питаше нещо. Той само се усмихваше и й махаше с ръка, да се маха, да продължи да пише. От време на време крака му почваше да подскача и той пак почваше да трие устата си. Изпускаше струйка смях, като че на самия него и пак се залавяше да пише ситните букви.
Последните две години беше живял и учил в Небраска, по-точно университета Линкълн. Учеше английски и режисура, а когато роднините му питаха какво точно учи той се смееше и викаше ''Филми!'' Мислеше си, че е много смешно да се връща в България и да се занимава с хора, които нямат представа за живота му в Америка. Полюсното разположение на българските села и американските градчета в главата му, му беше много приятно. Обичаше да прави паралел между мястото на което се беше родил и онова, на което сега живееше. Нямаше за какво да се връща в България, понеже родителите му така или иначе летяха често до Америка. Преди да замине баба му плака горещо и го увещаваше да не ходи. ''Огняне, огняне. Къде си тръгнал, да ти берем страх тука сама. Седи си вкъщи, малко ли е учението тука.'' Нейните доводи бяха глупави и Оги се дразнеше, не обичаше да слуша стари хора особено в България. Те бяха предубедени и живееха старините си само с мисълта, че вече нищо не могат да правят. Но самият той се страхуваше от малък от Америка. Мислеше си колко е голяма и как там са всички - който не е някъде другаде по света, със сигурност е в Америка, нали? Знаеше, че там има много хора и го беше страх да не се изгуби. Отидеше ли там, му се струваше, че ще пропадне в огромна бездна пълна с човешки ръце, които ще поделят душата и тялото му и ще го погълнат. Ще обвият съзнанието му в Американската Мечта и той ще погуби цялостта си, няма да може да се събере вече и ще изчезне от лицето на земята размит в масата на всичките мечтатели в Америка. Не искаше да ходи. Но последната година от гимназията любовта на живота му го изостави. Тя се казваше Вихрена и имаше къса кестенява коса подстригана под ушите. Между предните й два зъба имаше малка дупка, а ръцете й бяха тънки и студени. Пред другите се държеше винаги дръпнато и беше тихичка, но хората я обичаха. Като останеха сами с Огнян всеки път щом го погледнеше или като го слушаше се усмихваше неудържимо. Пред другите се сдържаше, защото смяташе, че като се засмее така изглежда глупава.
Преди това той беше много горд със себе си и обичаше това, което беше изградил като характер. Щом тя си тръгна от него, реши, че не си заслужава никой друг да го вижда. Почна да спира да носи книгите, които четеше със себе си. Не показваше на никой музиката, която слушаше. София му се струваше мрачна, а хората кухи и невзрачни. Подаде си документите и понеже имаше много хубави оценки, а и родителите му имаха достатъчно пари, веднага след дванадесети клас отлетя за Америка и волево се загуби сред масата народ там. Противно на всички очаквания, се влюби в Небраска и манталитета на американците, както и на всички, готови да се променят заради тях. Тълпите му се харесваха и той разбра лекотата на липсващия прожектор, държеше се добре с всички и се носеше с масата. Всичко беше леко. Представяше си Америка като голям автобус претъпкан с хора. В София автобуса беше празен и Огнян трябваше да се държи за да не падне. В Америка беше толкова препълнен, че на всеки рязък завой имаше на кой да се облегнеш. Нямаше нужда да се държиш за нещо. На него това му повлия добре и той сля с еднородната смес на американца. Въпреки това не спря да мисли за Вихрена. Жените в Линкълн бяха хубави, но него това не го интересуваше. Те не бяха като нея.
Като си идваше в България все беше усмихнат. Както преди. Не се преструваше, смееше се на всичко и на всички, гледаше на българите с лъжичка ирония, понеже те от преди още му се струваха смешни и недодялани. На себе си също понякога гледаше така. Затова и сега, докато пишеше това писмо току се подсмихваше под нос.
Не се беше прибирал от близо пет месеца, понеже вече усещаше тежестта на Вихрена в главата му и как обзема съзнанието му по болезнен начин. Когато беше в Небраска мислеше за нея, а като се върнеше в София се страхуваше да не я види. Мислеше си, че ако това се случи ще припадне в краката й или ще се свие на геврек на земята, а тя само ще го прескочи с малките си крачета и ще продължи по пътя си. Спомените му за връзката им също бяха смешни. Като българите - недодялани. В момента на случването им Вихрена и Огнян плачеха, драматизираха, биеха се и викаха. Сега, като си ги спомняше късно вечер той едвам се сдържаше да не прихне в тъмнината. Горчеше му, но и му беше смешно. Работите, за които са се карали и тогава направо им се е чинело, че ще умрат от мъка, сега изглеждаха дребни и толкова пресилени. Начина по който Вихрена го плескаше по раменете с една голяма червена папка, в която си носеше домашните за училище, когато се караха. Начина по който Оги тропаше на вратата й късно вечер а майка й отвътре тихо и уморено, но с усмивка в гласа казваше ''Огняне, моля те, върви да си легнеш.''
След много мисли по въпроса, Оги беше решил какво ще направи. Сега стоеше пред входа на Вихрена и пишеше писмо. Щеше да излъже, че не е бил тука, а го е пратил по пощата - в действителност, той не знаеше адреса й. В писмото освен гореописаното, беше споменал и колко смехотворна е била връзката им, сякаш че вече е толкова надраснал тия времена. Питаше я как е и дали е започнала да учи ''компютри''. Като довърши писмото го сгъна внимателно и го пъхна в плика. Стана. Позавъртя се. Почуди се, като още си търкаше устата с ръка.
Тъкмо да го пусне в кутията, па се обърна и даже малко със смях взе един голям камък от улицата. Издърпа връзките от едната си маратонка и припряно върза писмото за камъка. От улицата се засили и го хвърли към третия етаж. Камъка пръсна стъклото и отвътре се дочу реч. Звучеше като брата на Вихрена. Ломотеше на висок глас. Огнян веднага се усети какво е направил и понечи да се обърне и да избяга, а зад него от прозореца се чу:
- Огняне!? Ти какво правиш бе? - кресна Вихрена и взе да отчупя стъклата от строшения прозорец и да ги хвърля по него, а те се пръскаха на пясък по улицата.
- Вихре, моля ти се! Ела с мене! Ела с мене в Америка! - викна Огнян сам изненадан от думите си. Толкова се изненада, че го напуши смях.
Вихрена веднага спря да чупи от стъклото и замръзна на място. После като го видя как се усмихва хвана да се смее с глас. Толкова се смя, че слабото й лице почервеня, а късата й кестенява коса падаше пред очите.
- Чакай, чакай да сляза.

Тая трагедия беше весела.

Исидро и Алвера Тапѝя

Исидро Тапия беше роден в югоизточна Испания. Той обичаше Андалусия с цялото си сърце, а Алмерия с цялата си душа. Прекарваше всяко лято на работа в Малага, продаваше сладолед и захарен памук на минувачите, а те му се усмихваха и го обичаха, както той боготвореше Испания. Летата му минаваха бързо и неусетно, а той се прибираше вкъщи доволен от изкараните пари, колкото и малко да бяха. През останалите сезони, времето си прекарваше в Кордоба, в къщата на баба му, която беше най-впечатляващата жена в цяла Европа, според негова преценка. Живееше само с нея, защото родителите му и сестра му отдавна се бяха преместили в Англия, за да започнат бизнес и да развиват работа различна от тази, която вирее в Алмерия. Той отказа да направи това още в ученическите си години и се съгласи да живее при баба си, стига да го посещават всяка зима за поне няколко дни. Сестра му, Алвера, никога не идваше защото си имаше някакви проблеми, но той не се притесняваше от това, стигаше му да я чува през седмица по телефона. 

Района на Кордоба беше плодороден и горещ, а жените и мъжете усмихнати и спокойни в действията си. Ходеха бавно по улиците, а за работа закъсняваха. Къщите там бяха ниски и отрупани с цветя, а Исидро можеше да прекара цял един живот в съзерцаване на рисунките по саксиите, виснали величествено от тесните прозорци на къщата на баба му. 

За всеобщо нещастие бабата на Тапия се поразболя и залиня, взе да излиза все по-рядко, а цветята по прозорците й да изсъхват все по-често. Жената беше на над деветдесет години, а двадесет годишната глава на Исидро не можеше да побере какво е това небе, дето иска да вземе у себе си толкова добра и така нужна на земята жена. Все му се струваше, че щом баба му си отиде, земята в Кордоба ще спре да бъде тъй напоена с любов и ще хване да ражда грозни и червиви плодове, лоши на вкус и негодни за ядене. Лятото на миналата година той остана вкъщи, да се грижи за баба си, а остави улиците в Малага на другите продавачи на сладолед - конкуренцията, която така му липсваше и с която така обичаше да пие вечер. Една вечер тя го повика в стаята си, когато икономката вече си беше отишла вкъщи. Като влезе в стаята й, Исидро се уплаши, понеже всичките килими бяха свити, а картините бяха покрити с копринени шалове. Точно като по филм, баба му го повика да седне на ръба на леглото, а той се подчини.

- Виж Исидро, аз си отивам сега, понеже така ми се иска. Видях достатъчно от красотата на Андалусия и тя ме обичаше с целите си горещини и ухания. Ти не се плаши, а като си отида събери тези съкровища от стаята ми и ги пренеси при родителите ти. Не оставяй килимите и картините за случайните минувачи, аз ги обичам и ги ценя, оцени ги и ти. - после с ярко оцветените си устни го целуна по двете бузи и го отпрати да си върви. Той само я гледаше учудено, даже не знаеше как да заплаче. Няколко пъти му махна с ръка, а той все стоеше и я гледаше в очите. - Хайде, Исидро, отиди да лягаш. Лека нощ. - му каза и се обърна настрана.

На следващия ден по обяд тя почина, а Исидро остана сам в огромната къща и сякаш сам в цяла Испания. Нито хората, нито цветята се промениха, но той вече не усещаше уханията им и любовта им както преди. Слънцето не го топлеше, а го пареше, а уличния глъч му се струваше досаден и му причиняваше ненужни главоболия. Знаеше, че е време да напусне Кордоба.

Погребението беше огромно и красиво, стотици цветя обсипваха ковчега на баба му и това му се хареса. Баща му и майка му плачеха, а Алвера идваше в Испания за пръв път от години. Тя също гледаше цветята и ги броеше с очи, едно по едно, а когато някой сложеше ново, се ядосваше, че не го познава. Тя беше по-голяма от него с две години и живееше сама, отделно от родителите им. Не беше свикнала да е заобиколена от семейство и приятели и сякаш присъствието им я дразнеше, но тя също обичаше баба им и знаеше, че трябва да бъде там.

В завещанието беше описано, че килимите и шаловете отиват при бащата и майката на Исидро и Алвера, картините - при Исидро, а скъпоценностите - при Алвера.

***

Още следващия месец, заедно с настъпващата есен, Исидро прецени, че е по-добре да отиде в Англия и да се опита да забрави Малага, Андалусия или каквото и да е от предишния му дом, за да може да излекува душата си от липсващата му баба. Знаеше, че не може да остане с родителите си, затова помоли Алвера да го приюти. Тя веднага се съгласи, защото го обичаше и уважаваше, макар да не говореха често. Алвера живееше в Борнмут, на брега на океана, в средно голяма тъмно червена къща. Имаше колонка в местния вестник и в няколко сайта, беше учила литература, психология и журналистика и в нея се кореняха много таланти, които тя не пресъздаваше в действия, понеже тялото й ума й бяха уморени и пренаситени от страхове.Живееше с натрапчивите си мисли всеки ден, които не й позволяваха да излиза повече от веднъж, да се храни повече от два пъти и всякакви други неща, които Исидро не разбираше и искрено се ядосваше, че ще трябва да ги гледа в следващите няколко месеца. Въпреки всичко, тя беше усмихната и изключително умна.

Когато пристигнаха в Англия, Исидро не беше изобщо впечатлен нито от времето, нито от хората. Земята изглежда не беше много плодородна, а хълмовете бяха полегати и ниски, липсваха планини и височини. Алвера го уверяваше, че Борнмут е по-различен град и със сигурност ще му хареса. Противно на нейните очаквания, Борнмут подразни Исидро още повече, поради наличието на море, но невъзможността да се изкъпеш в него. Плажовете бяха сякаш изпуснати там от Бог, сякаш изобщо не е искал да ги постави в тази мрачна и грозна страна. Стояха зле сложени, а морето беше ядосано, че се докосва до този грозен бряг, затова винаги шумеше и не позволяваше на хората да го докосват. Палмите също изглеждаха пресилено подредени по краищата на улиците. Нещото, което притесни Исидро най-много бяха къщите - така еднакви и добре подредени, те правеха Алвера толкова щастлива и спокойна, но него изкарваха извън равновесие. Беше свикнал с неподредените провинции на Испания и силната миризма на манджи, струяща от всеки прозорец, с горещия асфалт и босите деца по него. Алвера го развеждаше и го запознаваше с всеки край на нейния любим град, а той не се впечатляваше от ни една нейна дума.

Следващите седмици бяха мъчителни за него, защото единствено я гледаше как пише, как готви и как гледа през прозореца. Всичко това, всеки ден, по едно и също време. Почти му се струваше невъзможно изпод ръцете на този така статичен човек да излязат истории заслужаващи прочит, но тя пишеше толкова прекрасни неща. Викаха я в университети, по конференции, но тя все отказваше и все пишеше в тази колонка. Това го влудяваше, той й се караше, а после й говореше спокойно, но тя винаги отговаряше с все едно и също. 

- Исидро защо ми е да излизам, когато тук ми е добре? Защо ми е да правя каквото и да било, щом мога да изкарвам пари и да пиша? Аз само това искам Исидро, само това... - все така повтаряше. Само това искам. И Исидро се съгласяваше. 

Единственото време от деня, в който Алвера беше по-интересна за наблюдение, беше в ранния следобед, когато си правеше чаша чай и сядаше до големите прозорци на първия етаж. Пускаше си телевизията за фонов шум и само гледаше минувачите, а за всеки казваше по нещо. Не ги познаваше, но измисляше истории за всеки от тях, коя от коя по-динамични и интересни. Исидро я слушаше подпрян на юмруците си и само се усмихваше. Алвера говореше за всеки един, освен за едно високо момче, което минаваше с бърза крачка по улицата по това време.

- Алвера, ти защо не говориш за този? За него какво мислиш? - питаше я.

- Исидро не ме занимавай, нямам си на представа, аз дори не го познавам! - започваше да вика сестра му и смеейки се изсипваше остатъка от чая в мивката и пак се залавяше да пише. Всеки ден, когато той минеше, усмивката й ставаше по-широка, а статията след него по-интересна. 

Един ден Исидро излезе на улицата под сивото английско небе и като претича по средата й, спря минувача с широкия си разкрач. 

- Спри де! - каза му със силен испански акцент. Момчето пред него се усмихна веднага, струваше му се на двадесет и нещо. С голяма дупка между предните два зъба, ясно изразени скули и огромни кафяви очи, на Исидро му стана тежко само като го гледа в лицето малко по-дълго време. Веднага му се прииска да му каже колко силни черти има и как това е впечатляващо, понеже знаеше, че баба му би искала това да се спомене, но не знаеше как да го каже на английски, затова замълча.

- Кажете? - заговори. Също имаше странен акцент, не като този на продавачките в магазините и на минувачите в Борнмут, нещо по-различно. Исидро нямаше на идея какво да му каже.

- Искате ли да дойдете за чай? - попита високо. Последва кратко мълчание. 

- Ами да! - отвърна непознатия. 

Като влязоха в къщата Алвера вдигна поглед от книгата, която четеше и се вцепени. 

- Исидро какво си направил? - избълва бързо на испански и почна да отмахва кестенявата си коса кичур по кичур от лицето. 

- Запознай се. Може да ти дойде някоя история, нали нищо не знаеш за него. - отвърна Исидро, отново на испански. Непознатият седна на масата и тогава и тримата заговориха на английски. Исидро главно мълчеше, понеже нямаше много богат речник, но сестра му се разговори и би било трудно на непознат да чуе, че е испанка. Момчето се представи, казваше се Рафърти Шърдън и беше чист ирландец, което обясни резките черти на лицето му. Носът му беше прав и дълъг, а пръстите на ръцете дълги. Самият той беше висок и сравнително слаб, когато отпиваше от чая сърбаше силно и се усмихваше на всяка дума, която Алвера изговаряше. Отвръщаше й с не по-кратък разказ и говореше за пътуванията си из Англия. 

- Не ти ли липсва Ирландия? - попита Исидро, понеже той самият все още не можеше да се отърве от мисълта за родината си и разказите на Рафърти му се струваха украсени, дори измислени.

- Това, че обичаш нещо не означава да останеш с него за цял живот! Така лишаваш всичко друго годно за обичане от твоята обич. - отвърна му Рафърти и пак продължи да говори за някаква книга, която чете в момента. Исидро не попита нищо до края на разказа, защото Рафърти говореше много силно и бързо, а даже и малко го плашеше. За сметка на това сестра му изглежда беше доволна от разговора, защото не я беше виждал да говори толкова много от месеци. Това го радваше. 

С течение на времето, Рафърти всеки ден започна да идва в къщата им. Всеки ден пиеше различен чай, което изненадващо не дразнеше Алвера. Един ден тя самата се осмели да сипе горещата напитка в чаши различни от тези предния ден. Всеки ден говореха за различни неща и обсъждаха различни световни теми, понякога викаха. Тя разбира се го надвикваше, защото беше испанка и се палеше лесно, но Рафърти само й се смееше. Изобщо не й позволяваше да е права, както Исидро. Той не се притесняваше от нейното състояние и смяташе натрапчивите й мисли за 'глупави' и 'ненужни'. Ако някой друг й кажеше това, тя започваше скандал, но когато той й го кажеше, тя се съгласяваше и кимаше с глава. Всеки ден я учеше, че не е права за някои неща и я караше да променя местоположението на поне един предмет в къщата. До няколко месеца всички стаи бяха разменени - кухнята беше станала дневна, а спалнята беше станала нещо неузнаваемо, пълно с книги и картини. Когато други хора подценяваха състоянието на Алвера тя се ядосваше и се впускаше в обяснения колко е истинско, но Рафърти я караше да не му обръща внимание - омаловажаваше го до неузнаваемост, а на нея това й харесваше. Исидро вече дори не стоеше в стаята докато говореха, но се радваше на напредъка на сестра му.

Лятото на следващата година поканиха Алвера в едно предаване, което се снима в Лондон, във връзка с една от статиите й. Тя, учудващо за всички (освен за Рафърти) - прие. Същата вечер седна на масата с Исидро и му обясни, че иска да замине и да живее там. Разказа му как като малка е обожавала Уестминстър и винаги е искала да се върне при реката и при окото. Исидро се усмихваше и само я прегръщаше. Идната седмица Алвера и Рафърти бяха стегнали багажа и стояха на прага на къщата в Борнмут.

- Е, Исидро, тръгвам. Това е то. - каза Алвера на испански и го целуна по бузата. После с пръст се опита да махне червилото, но само го размаза. Докато натискаше с пръст бузата му се смееше и плачеше. После се врътна бързо и затегли куфара си към колата. Рафърти остана на прага още малко.

- Благодаря ви, господин Шърдън. - усмихна се Исидро и прегърна Рафърти. Те си говореха на 'господин'.

- Няма защо, господин Тапия. За мен беше огромно удоволствие. И, ей, виж, ще ти кажа една моя тайна... - наведе се и се доближи до ухото му. Исидро напрегна цялото си тяло, очакваше да чуе нещо ужасяващо, което да развали всичко. - Движението е живот! - каза с ясния си глас Рафърти в ухото му. Тия думи влезнаха от там и минаха през цялото тяло на Тапия, убодоха пръстите на ръцете му и изкараха сълзи в очите му. 

Рафърти после го прегърна силно и влезе в колата. 

Исидро отново беше сам. Задъхан, още развълнуван от думите на Рафърти, извади портфейла от джоба на якето си и изтича в задния двор. С треперещи ръце разрови мократа земя. Росата и тревата влизаха под ноктите му, а той бързо изрови малка дупка. Отвори портфейла и извади голямо сиво камъче. Беше го взел от Кордоба, от улицата на баба му. Все имаше чувството, че щом носи това камъче, някой ден ще се върне. Бързо го тикна в меката пръст и го затрупа. После се изправи, заподсмърча и хвана да бърше сълзите си. Огледа се и изведнъж еднаквите къщи му се струваха хубави и добре сложени една до друга, океанския бриз не му се струваше студен и неприятен, а освежаващ. Качи се на втория етаж и си купи билет за влака за Саутхемптън. ''Движението е живот!'' каза си и се усмихна.

***

До ден днешен Исидро и Алвера Тапия обикалят света и обичат всяко негово кътче. Обичта не ги задържа, а ги движи. 

Любов 2

''И те обичам.''
Така завършваха всички разкази, които Зита беше оставила в апартамента ми. Аз стоях в едно от помещенията на този апартамент и търсех някакъв кабел. Бърках в дълбоко чекмедже и като напипах някакви листа, реших да ги извадя. Имах навика да прибирам всички документи на едно и също място, нямаше хвърчащи листове никъде и обикновено нямаше листове в дома ми. Горе долу всичко оставях на електронен носител, за да знам, че няма да го загубя. Затова когато ръката ми докосна тънката хартия се изненадах. Като ги извадих веднага познах наклонения почерк и чертичките върху буквата 'т', която написана ръкописно приличаше повече на буквата 'ш' и ако някой непознат четеше тия листове, сигурно щеше да се затрудни и подразни. Текстът беше написан със синя химикалка без да се натиска върху листа, с леки движения, все едно само си драскаш. Тя така пишеше - когато хванеше химикалка почваше с кръгообразни и бавни движения да я върти върху листа, а изпод нея излизаха наклонени, но еднакви по размер букви. Спомних си, че не обичаше да пише на ръка, точно защото почерка й не й харесва, но въпреки това, почти всичко, което ми беше написала беше на ръка. Нямам идея защо. Откакто родителите ми се изнесоха и оставиха целия апартамент на мен, всички нейни разкази прибрах на сигурно място, където никой да не може да ги намери, най-вече аз. Не обичах да ги чета защото изреченията й бяха прекалено дълги и ми припомняха за това колко объркана звучеше докато говореше с мене. Винаги когато четях нещо нейно изпитвах нуждата да извадя молив и да започна да драскам и подчертавам навсякъде, където намеря грешка. Писанията й ме дразнеха основно понеже пишеше често за мен, а всяка публична изява ми беше неприятна, не обичах да ме превъплъщават в нещо неживо и едновременно с това по-живо от мен. Когато ме рисуваше също се чувствах неудобно, но знаех, че тя намира утеха в това. Много харесвах поемите й, една от тях сложих в рамка и научих наизуст още когато бяхме деца. Тя самата не ги пишеше често, защото смяташе, че разказите й са по-добри. Разбрах, че напоследък наистина са - преди не бяха.
Седях на стола и четях ситно изписания лист. Не ми горчеше, както повечето спомени, не го усещах в гърлото, а по-скоро в стомаха. Като балон който се издува и спада бавно в червата ми, всяка нейна дума указваше различно влияние на тялото ми. Някои от тях ми се чинеха излишни и грозно сложени сред текста, а други ме топлеха и ми припомняха добри времена на спокойствие и уют. Със Зита се разделихме преди повече от една година, а точно след раздялата ни брат й Ерни замина да работи в чужбина, което я остави горе долу сама в ръцете на заобикалящия я свят. Тя се натъжи, спря да носи рокли и хвана да облича само джинси и дънкови панталони, които на мен се струваха грозни и груби, неприсъщи за жена като нея. Не съжалявах, че се разделихме, но никога не разбирах какво точно става между нас. Сега когато стоях и четях един от стотиците й разкази за мене, вдигах през няколко реда поглед и си спомнях лицето й. За по-лесно се обърнах назад, където беше балконската ми врата, точно от ляво на гардероба и погледнах към тухлената тераса. Там тя седеше и гледаше към двора на жилищната кооперация. Беше по-ниска отколкото хората си мислят, с малки ръце и къси пръсти. Обичах тялото й, понеже се възхищавах на всякакви женски черти, но никога не можех да кажа това на хората, понеже те свързваха това възхищение с разврата, а за мен то беше чисто и по-морално от останалите ми мисли. Косата й беше мръсно руса, винаги пусната и малко несресана, игрива и буйна. Като седеше на балкона вятъра я раздухваше и я караше да гали лицето си с ръце, за да махне кичурите от очите си. Те бяха общо взето пъстри, но ми бяха любими когато плачеше. Всеки път щом Зита заплачеше очите й ставаха отровно тревно зелени и можеха да ме накарат да направя всичко на този свят, зеленото отразяваше от себе си други цветове. Цветове които обичах да си представям, че отразяват само за мен. Мислех си как когато плаче пред други хора очите й остават просто пъстри, избистрени от жълто и кафяво, а когато плаче за мен светят така отровни и пълни с разни неща непознати за мене. Кожата на лицето й беше много бледа, а на устата й почти синя, но тя винаги носеше червило и никой не знаеше това освен аз. Носът й беше малък и чип, като естествено продължение на винаги изпънатото й от увереност тяло, изглеждаше сякаш натурално носът й да стои все вирнат. Тя никога не се криеше и никога не вървеше бавно, напротив, стъпките й бяха бързи и с голям разкрач, ръцете й се носеха свободно около тялото и тя беше усвоила изкуството на сигурността почти напълно. Върху вирнатия й нос често стояха големи очила. Зрението й беше много увредено, наред с още няколко малки проблеми в здравето й, но тя не се притесняваше от него. Винаги като я гледах как бута очилата си с кокалчето на показалеца си мислех колко е умна и как разбира от всичко, което прави. В действителност далеч не беше така, а тя понякога се изхвърляше съвсем и вършеше неща, от които хал хабер си няма. Когато ме прегръщаше, увиваше ръце около врата ми и на мен винаги ми беше неудобно, понеже трябваше да се привеждам за да сляза до нейния ръст. Но прегръдките й ми даваха утеха и ги обичах.
После обърнах поглед на другата страна и обходих цялата стая с него. Беше пълна с нейни вещи, скрити или не. Харесваше ми да ги крия. Харесвах да крия неща като цяло, тайните ми бяха приятни и исках да имам повече от тях. Споменът за Зита беше една от най-големите ми тайни. Тя скоро щеше да отиде да учи надалеч, в друга държава, а ние с нея отдавна не си бяхме говорили. Подозирах, че още ме обича, но не исках да се връщам при нея или поне ме беше страх. По време на цялата ни връзка тя беше много нестабилна и ми беше трудно да движа личността си толкова бързо, колкото се движеше нейната. Със Зита се разделихме поради много причини, както вече казах, но когато четях тия листове си припомнях за нея. Тя често ме нараняваше без да го разбира, защото беше по детски агресивна и наивна, а детската любов е много груба и недодялана. Тая недодяланост не ми се нравеше и ми пречеше, понеже обичах изпипаните неща. Макар че дългите й изречения ме дразнеха и винаги ми се налагаше да я моля да се смее по-тихо, особено навън, нещо ме караше да я обичам и аз сляпо се подчинявах на това нещо. Не мислех за любовта и какво е, защото знаех, че дори да мисля, няма никакво значение за никой - дори за мен. Само й се подчинявах и тя ме караше да повтарям 'Обичам те, обичам те, обичам те.' И наистина я обичах. Повече от всичко. Но това все не ми стигаше. Може би и на нея. Затова пишеше всички тия текстове с накривен почерк и затова постоянно ги носеше и ги оставяше на масата ми. Аз не исках и не можех да пиша, но изкуството ме вдъхновяваше и ми даваше сили, които не черпех от друго нещо на този свят, намирах го за изумително и се му се възхищавах във всяка негова форма. Понякога взимах от нейните книги и подчертавах в тях изречения, които ме впечатляваха, водех си записки в празните места отстрани - така си представях, че аз също оставям у нея някаква форма на изкуство, макар изкривена и наслагана върху друга.
И до днес понякога се чудя, дали се появявам още в разказите й. Веднъж й казах:
''На този свят обичам три неща - свободата, изкуството и теб.''
Отне ми много време да разбера, че тия три неща са едно и също.

Любов

''И от някоя планета са изпратили някакво извънземно, имам предвид извънземно, което е учен, разбираш ли? Изпратили са го тук, при нас, да ни инжектира, да речем, някой вирус. Така де, болест. Да проследи развитието й върху нас и да види колко време ще деяним преди да ни умори, разбираш ли? Понеже очевидно всички останали в космоса по другите планети са видели що за стока сме и са били наясно, че нашето съществуване може и да е безполезно, са решили поне да ни превърнат в някакъв, така де, експеримент. Та пратили са това извънземно учен при нас, обаче същия ден то е имало и друга работа, на някоя друга планета, населявана от вид светлинни години по-висш от нашия. Трябвало е да отиде при тях и на тях да инжектира любовта, за да види как те ще се развият чрез нея, понеже до този момент любовта е била най-великото изобретение на космоса и е била предназначена за най-висшите му обитатели, разбираш ли? Били я създали, за да я дадат на ония и те да разцъфнат от нея, да се възвишат още повече. Та епруветката с любовта е била заедно с епруветката с нашия вирус, а извънземното не е сложило етикети и когато е слязло при нас не е успяло да ги различи. В крайна сметка ни е инжектирало любовта и тя е плъзнала по човеците, сиреч нас, но преди да успеят да се усетят всички други в космоса е било вече твърде късно. Висшата раса така и не си получили обещаната епруветка, а любовта останала да ни тече по вените и до днес. Когато извънземното учен се качило обратно на неговата планета се захванало да гледа развитието ни, но това, което инжектираната любов ни карала да правим му се сторило крайно и гротескно. Решило, че няма какво повече да се направи с нас, затова оставило нещата каквито били и до ден днешен причудливите ефекти на една объркана епруветка плуват по нашия вид и ни карат да правим нечовешки неща. Разбираш ли?''

Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.

Тъй рече Кам хазяина

Мери седеше по средата на стаята и препрочиташе последния ред за поне десети път. В ръката си стискаше черна химикалка и подчертаваше по една буква. На всяко следващо прочитане подчертаваше и следващата. От време на време сумтеше и гледаше в тавана за няколко секунди, а по челото вече бяха избили ситни капки пот. Стаята беше добре осветена и пълна с големи цветя в саксии, по рафтовете всичко беше в отделни бели или жълти папки защипани със странни щипки. Тя самата изглеждаше подредена, но леглото й никога не беше оправено. Там през деня държеше подносите с храна които внасяше в спалнята си, защото мразеше да се храни в кухнята. Някъде беше прочела, че цвета в който са боядисани стените не е добър избор за хранене и изобщо храносмилане, затова избягваше да яде там. Работеше в офис четири дни в седмицата, което й беше удобно, защото през останалите три стоеше вкъщи и четеше, опитваше се да разбере писанията на Дени Дидро и слушаше класическа музика на слушалки. Плашеше се от статичната си работа и белите стени на офиса не й носеха особено голям комфорт, макар че обичаше маркетинга. Всичко свързано с него й беше интересно и колегите й бяха отдадени като нея, но имаше нещо, което никога не й достигаше съвсем.

Чужд ключ се завъртя в ключалката от външната страна и зелената входна врата на апартамента се отвори, като повлече оставените чехли и обувки на земята пред нея. Влезе около тридесет годишен мъж с дънки, черно сако и сива тениска. Беше сравнително нисък, а косата му беше сресана назад. Носът и челюстта му бяха остри и добре изразени. Като влезе обходи с големи кафяви очи цялата кухня и разрита някои от обувките на земята, за да остави своите там. Докато потриваше ръце една в друга тръгна към хладилника.

- Мери тук ли си? - провикна се докато вадеше кисело мляко. Гласът му беше богат и плътен. Като говореше изпълваше слуха ти напълно и нямаше как човек да не си помисли, че в неговата уста всяка дума има вкус на гъст маслен крем или течен шоколад. 

- Да Кам идвам след малко. - отвърна Мери от спалнята си. Кам беше хазяинът на сградата в която живееше, а с годините се беше превърнал в неин много близък приятел. Неговата сестра и нейният брат, по странно стечение на обстоятелствата, бяха сгодени, което ги правеше донякъде още по-близки. Той минаваше през апартаментът й поне веднъж седмично и водеха дълги разговори на кухненската маса. 

Мери седна на стола до него и му остави една метална лъжица, с която той бързо гребна от млякото. 

- И в крайна сметка, що е рекъл Заратустра? - попита я с пълна уста.

- Не ми се подигравай. Чета я от миналия месец. Чувствам се като охлюв. - каза Мери като остави синята книжка на масата. Привидно тъничка и стара. 

- Ами тогава бъди. - размаха лъжицата под носа й Кам.

- Да бъда какво? 

- Охлюв. Бъди охлюв. - сви рамене той и съблече сакото си, а после го хвърли на малкото бяло диванче. Мери беше прекарала целия си живот в четене на всевъзможни философи, психологически романи, беше ходила на лекции по висша математика, беше започвала и почти довършвала компютърно инжинерство и много от хората около нея я познаваха като най-будната жена в телефонния им указател. От край време събираше в главата си купища информация по всяка възможна тема, ходеше на театър и вечер заспиваше докато слуша класическа музика. Не си позволяваше да се сприятелява с хора, които не са чели определени книги или не знаят поне една сентенция на латински. Кам беше единствената й връзка с реалността на плоските и човешки човеци, които не искат от себе си повече от това, което на пръв поглед имат. Макар че беше изумително интелигентен и в миналото си беше заровил история на професор по психология в сравнително елитен университет, сега той се задоволяваше с професията на хазяин.

- Не мога Кам. 

- Просто не искаш. - каза той и стана от стола рязко. С кофичката мляко в ръка започна да крачи из кухнята и да оглежда магнитите по хладилника, чашите в шкафа и картините по стените. - Защо така здраво си се хванала за тази идея да излезеш отвъд себе си? 

- Защото ако не правя това, какво да правя цял живот Кам, кажи какво? Да стоя в офиса със Саним и да смятам едни и същи неща всеки ден, да ям бейгъл на закуска и на обяд, а вечер да си лягам по едно и също време. Щом тялото ми е потънало в рутина, ми се ще поне умът ми да прави нещо различно всеки ден. Нали така се казва, 'да храня душата си'.

- Глупости. - викна Кам и хвърли лъжицата в мивката. - Пълни. Глупости. Да храня душата си. - изимитира гласа й с насмешка. - Душата ти няма уста? Душата ти не храносмила. Тя няма проблем да седне в стая боядисана със сини стени, защото тя не се храни от такива неща. Музиката и театърът и книгите, всичко, което си мислиш, че душата ти оглозгва до кокал също са човешки дела и са точно толкова груби и лишени от перфекционизъм, колкото е един мръсен тиган хвърлен в мивката. Колкото са три бъркани яйца с малко черупка. Не можеш ли веднъж да спреш да мислиш за какво да мислиш. Откакто те познавам, Мери, а това са осем години, ти постоянно мислиш за какво да мислиш. Чудиш се от къде да късаш знания, да ги ядеш като захарен памук и да се измъчваш от това, че не усещаш пробуждане. Душата ти няма да започне да блъска от вътрешната страна на гърдите ти щом прочетеш всичко на Ницше или дори щом прочетеш всички книги на света. Душата ти знае, че е заклещена в това тяло за сега и онова, което ще я направи спокойна и щастлива е да оставиш това тяло на мира и да правиш каквото ти се прииска. Не можеш ли поне веднъж да започнеш да правиш. Да спреш да мислиш, да си позволиш да бъдеш глупава. И не глупава по оня нов начин, по който хората започват изведнъж да пътуват и да скачат с бънджи и всякакви такива небивалици. Не, бъди празна. Бъди изключително спокойна. Стой си вкъщи цял ден. Прочети списание. Спри да плещиш тия философски неща и спри да четеш тия книги, от които само те сърби мозъка. Ти работиш в офис. В офис със странни нови машини, офис с колежки които клюкарят за други колежки, смяташ малки цифрички всеки ден и от това което знам за теб, на теб ти харесва. Работиш безсмислена работа, пълна глупост. Но това е чудесно! Прекрасно е, работи го, прави го още! Вземи тази скучна работа и я подреди вътре в твоите скучни лавици в твоята глава, сложи там черния си хумор, спомените от средностатистическото ти семейство, страховете от това да си боядисаш косата. Сложи там посредствеността си и я приеми. Забрави за излизането отвъд себе си, изненадай се сама поне веднъж. Приеми себе си. Принадлежи на себе си. Успокой се най-после. Нека всичко върви по дяволите. Всички тичат и търсят собственото си одобрение, търсят да принадлежат към обществена група, да са умни и богати душевно, да знаят какво да питат и да търсят цел на съществуването си. Недей. Отпусни се, приеми това, че си просто човек. В свят от човеци, които се опитват да разберат какво им е рекъл той и се стараят да надхвърлят себе си, надхвърли тях и се хвърли в собствените си две ръце. Бъди човек. - до този момент Кам беше изпуснал кофичката кисело мляко, беше изкрещял няколко пъти и сега дишаше тежко насред кухнята. Мери само го гледаше и стискаше 'Тъй рече Заратустра' в ръката си.

На следващия ден Мери отиде в офиса. Седна на същото бюро на което седеше миналата седмица, поздравиха я същите хора, които я поздравяваха всеки път. Пусна компютъра си и всички странни машинки в офиса си и се приготви да прави безсмислени неща цял ден. И се усмихна. И й харесваше. Облегна се на тялото си.