Истината за Марино Цветанов и Велислава Цанкова, трагедията в Лесидрен

Не искам да започвам по този предвидим и посредствен начин, но истината понякога е предвидима и посредствена.

Когато бях малка и родителите ми гледаха новините по БНТ, Бтв или Нова телевизия, винаги слушах докато си играех или се занимавах с друго. И никога не съм им се чудила, нито пък съм влагала каквато и да е мисъл в тях. Израснала съм с фонова музика от цитати като 'Мъж намушка жена си 13 пъти' или 'Бяха убити 8 деца в училище в х град'. Никога дори не съм си правила труда да попитам защо, как, какво. Никога не ми е минавало през ума, че имената на мъртвите, които топовно съобщават всяка вечер по новините в седем могат да бъдат моето име, имената на моите родители или...имената на моите най-добри приятели. Всяка вечер цяла България сяда на масата с шише ракия (което може да бъде отровно и да избие цялата рода), със зелена салата (пестициди, които ни тровят също толкова успешно) и с усмивка пуска новините да гледа все едни и същи лица, които сякаш наизуст и механично изричат имената на убити, пребити, изнасилени и разкъсани деца, възрастни и стари хора. С каменни усти и мълчаливи очи гледат празно в екрана и докато баща ми сърба от чашата с ракия а майка ми реже храната на малки залци, тия репортери напояват детството ми с истории за брутални убийства по улиците и градовете на моята родна страна, майка България.

Както казах, това на мен (а може би и на повечето българчета), никога не ми е правило особено впечатление. Докато не се случи няколко от почернените имена във вечерните новини да са едни от имената, които най-често съм изричала.

Много от вас може би знаят за трагедията, случила се на 11 август, 2015та година край село Лесидрен, в която брутално бяха убити от Филип Михайлов, Велислава Цанкова и Марино Цветанов, а на Петя Божкова бе нанесена средна телесна повреда. Поне така започват всички статии, всички надписи по вестници, всички репортажи по новините вечер. През последните пет месеца чух, прочетох и видях какви ли не версии на тази трагедия, преиначени и изкривени до полуда от медиите, с цел не зная каква. Затова реших, за пръв път в моя живот да не бъда безразлична към умрелите българи. Към поредните двама умрели, които на 11 август 2015та година по случайност се оказаха моите прекрасни приятели Вили и Марино. Имайки това предвид, аз бях отвратена от хилядите версии на една история за смъртта на две деца. Отвратена от публичността, която дава пари на живите, за сметка на мъртвите. Отвратена от хората, които я четат и хвърлят обвинения без реално да осъзнават чия е вината. Отвратена от мненията и етикетите грозно залепени върху хора, които аз лично познавам и обичам. 

И ето ме тук. Отново в моя познат блог, но този път...пишеща нещо по-различно. Този път ще изпиша реален случай. Случаят 'Лесидрен' от 11ти август, 2015та година. Ще ви разкажа всичко така, както трябваше да сте го прочели или поне чули в обичаните вечерни новини. Защото просто 'Починаха Велислава Цанкова и Марино Цветанов'...не е достатъчно да хване окото и да задържи ухото. Това, което ще ви разкажа е по думи на моята най-добра приятелка (а и най-добра приятелка на Марино и Вили), която е била на мястото на инцидента. И понеже нейните свидетелства липсваха в днешното дело, провело се в Ловеч срещу Филип Михайлов (Фильо), ето ги и тях -

На 11ти август 2015 година денят започва нормално. Както обикновено. Бях си тръгнала от селото преди няколко дни и този ден бях в София. Ния беше в Лесидрен и възнамеряваше целия ден да остане с Вили вкъщи, за да могат да се видят и да поговорят за всичко най-общо, защото не се бяха виждали дълго време. Както разбирате, плановете й не са се изпълнили в крайна сметка и малка група деца са тръгнали на разходка към Съевата чешма. Тук, за ваша информация ще споделя, че ние не ходим често там. Най-честите ни дестинации за разходки и развлечения са язовир Сопот и филмовата резиденция. На много места прочетох, че Съевата чешма е място на сбирки всяка вечер, което е невярно. В този фатален летен ден, групата тръгнала към Съевата чешма се състои от следните хора - Велислава, Марино, Ния, Петя, Светлин, Денис, Петър и Божидар. В началото на разходката настроението е напълно нормално, обикновено дори приятно за един горещ летен ден. По пътя натам всичко е наред, както и когато пристигат. Слушат музика, замерят се с клечки и камъчета, смеят се, сплитат си плитки, говорят. Всички са спокойни. По някое време, докато Марино си играе с колана на Ния предлага да се върнат обратно към селото, за да могат да излязат и с останалите деца. След известно време всички стават и тръгват. Тук има леко забавяне, защото Денис се е качил на беседката за да отдаде чест на останалите докато ги замеря с клечки. Отново се смеят. После тръгват докато Ния разказва истории от детството и, обичайно за летните дни, вадят телефон за да направят няколко снимки докато вървят през природата. Всички се усмихват и се прегръщат, вече по път обратно за селото. Светлин предлага, както обикновено, на всеки един от групата да се качи на кормилото на колелото, за да го повози и всички отказват, имайки предвид нагорещения метал и риска от пребиване. Марино се съгласява и със смях се качва на кормилото. Останалите им се смеят от далеч и от време на време чуват виковете на Марино 'Много сме се засвяткали!'. Ния прави опит за снимка, но колелото се люшва и Марино скача на крака от кормилото. Светлин и Марино се връщат за да влязат в крачка с останалите. Вървят по нагорещения асфалт, заобиколени от планини и се смеят. Говорят си за това от коя страна на пътя е правилно да се върви, защото тротоар на пътя няма. Марино казва - ляво, а Божидар - дясно. Вили, Петя и Ния решават, уж на шега, да се доверят на инстинкта на марино и минават от лявата страна на шосето, докато Петър, Божидар и Светлин остават от дясната страна. В крайна сметка след кратко време през което са разделени от улицата, Божидар ги повиква и по-специално казва името на Ния. Безапелационно, изобщо без да предполага какво би се случило, Ния пресича улицата за да остане от дясната страна. Вижда колата на Ален (който Филип Михайлов обвинява във всички свои интервюта и изявления) как се приближава до тях и отстъпва още вдясно. Ален намалява скоростта на колата и спира. Тогава Ния забелязва близостта на Аудито на Филип Михайлов. Ауди, с което и аз, и моите приятели сме се возили многократно. Филип губи контрол над колата и започва да занася. Явно опитвайки се да не се блъсне челно в колата на Ален, отбива рязко към лявата страна на улицата където са Петя, Вили и Марино. Ален вече е отминал по пътя, когато Петя отскача леко от се превърта във въздуха ударена от колата на Филип. Веднага след това, два метра над земята политат Вили и Марино. Чува се силен трясък и Аудито, заедно с телата на Вили и Марино изчезва в шубраците. Никой не мърда. Жегата става все по-гъста и въздуха е на вълни. Никой не диша. Не мига. Чува се само слънцето, как пържи асфалта и тревата. Ния се обръща за да срещне погледа на Светлин, Денис, Петър или Божидар. Петър е най-висок и тя поглежда първо него, гледат се за секунди. Срещайки очите му вижда...ужас. Ужас в детски очи. Писък. Още крясъци, нейни и техни. Четири момчета, които познавам от детинство...които сега са мъже. Безсилни под слънцето на август и под натежалата смрад, крещят и...не знаят какво да направят. И пак са деца. Много малки, съвсем малки деца. Деца, които гледат новините и чуват 'Убити са Велислава Цанкова и Марино Цветанов.' Някой изкрещява 'викнете линейка'. Някой от тях. Ния набира докато върви към тялото на Петя. 'Линейка. Пратете линейка, блъснаха три деца.' Отсреща й отговаря съвсем спокоен, свикнал, женски глас 'Линейка искате, така ли? Три деца ли са блъснати?' Все едно я пита дали иска повече сирене на пицата.

Следва дълъг разговор, в който Ния се опитва да обясни на жената къде точно се намират, а жената задава въпроси от рода на 'Вие във Варна ли сте?' Накрая Ния започва да крещи по телефона, че приятелите й умират и не я интересува дали линейката ще дойде от Кирчево, Сопот или Варна, стига да дойде. При последните викове по телефона, Филип излиза от колата с нашия общ приятел, който се случва да е седял в колата с него - Юлиян. Филип носи тяло. Тялото на Велислава. Ния започва пак да вика. Пита го дали са живи. Той казва 'Да, живи са.' (Не за дълго) Оставя Велислава до Петя, а всички са се събрали около нея и се опитват да спрат кръвта. Тече много кръв. И от двете. Навсякъде. Ния сяда до Вили. Юлиян сяда до Петя, съблича тениската си и превързва ръката й, от където тече най-много и най-силно кръв. Петър не знае какво става. Обикаля между безжизнените тела на двете си приятелки. Гледа как децата с които е израснал се опитват да спасят едни други. Ния започва да мокри ръцете си трепереща, с бутилка вода и да чисти лицето на Вили от мръсотия, набила се по него при падането и от многото кръв. Вили е в безсъзнание, но с леко отворени очи. Дрехите й са разкъсани. Денис съблича тениската си и я завива. Ния е продължила да я плиска с вода, особено по главата, защото раните там са били ужасяващи. Устните на Вили са пресъхнали. Ния брои до пет и казва 'дишай Вили.' и Вили диша. ''Вилка, мила, сега само дишай пък не се притеснявай за никой. Марино е жив, Петя е жива и ти също. Знам, че те боли, но всичко ще бъде наред. Чу ли?'' Но тя не диша. Докато Ния не викне 'ДИШАЙ',  Вили не диша. Спира все по-често. Поема си дъх и така седи - с отворени очи и уста, изсъхнали. Всички питат Петя иска ли вода. Тя е в съзнание, спи й се, но се държи. Гледа в една точка. Отговаря кратко, не поглежда встрани: 'Не. Не искам вода.' Ния е цялата в кръв и шипки. По това време Ален се връща и спира на пътя. Ния продължава да напомня на Вили да диша и след всяко напомняне изкрещява на някой 'Вървете при Марино!', а всички само я гледат. След петото й отпращане към Марино, не я и поглеждат. Телефоните звънят през две минути, вече всички знаят. Накрая Ния вдига - полицията е. Искат имената й и казват, че идват. След разговора с полицията, виждат в далечината колата на човек от селото - Станимир. Спират го чрез ръкомахания. Ния се връща при Вили, но този път и Ален е там, като само вика 'Ще умре, умира, губим я, направи нещо.' Самият той...нищо не прави. Появяват се и кръстниците на Ния. Питат я как е, проверяват пулса на Вили и казват, че й остава съвсем малко. Почват се закани срещу Филип. При всеки замах, Филип тръгва да се пази, но държи ръцете си долу и навежда очи. Готов е да поеме ударите. Казва 'Не бях аз виновен. Не бях. Не бях аз. Не бях аз виновен.' Бавно се превръщат в животни - биещи се над трупове. Ния само стои при Вили и й говори тихо, все едно са затворени в балонче - Дишай, Вилка, дишай. Все това й приказва. Полицията идва. Бабата и дядото на Ния също са на път. Вили вдишва все по-рядко. Ален и Филип идва.

'ДИШАЙ ДИШАЙ' Някой казва, че трябва да й се направи изкуствено дишане, но нито Ния нито Ален знаят как, а Филип само вдига ръце и със страх в очите отстъпва 'Не ми е позволено да я пипам', казва. 

Велислава Цанкова умира. Ния се изправя над нея и я оглежда, да види дали изглежда прилично. Навежда се да й пооправи малко косата и я оставя да почива. Пресича улицата и гледа полето. Слънцето залязва, вече не е толкова горещо, тревичките даже помръдват. Красив залез. Ния, Светлин и Денис са прегърнати и гледат към слънцето, а зад тях лежи трупа на приятелката им. Идва линейка. Ния им обяснява ситуацията - че за Вили вече е късно, че Петя е в съзнание, но губи много кръв, но Марино...все още е под колата. Един от докторите й се усмихва. Ехидно. Усмихва й се. И казва 'Ние знаем каква е процедурата. Стой настрана.' 

Макар да знаят процедурата, никой не отива при Марино. Отиват при Вили. Всички крещят 'Умря. Умряла е. Умряла е. Няма смисъл. Умря.', те проверяват пулса й. Децата гледат как слагат приятелката ни в чувал. Най-после медиците отиват при колата и вадят разкъсаното тяло на Марино. Слагат го на носилка. Вижда се само червената тениска, резките в кожата и зверските разкъсвания. Главата му е цялата в кръв, толкова окървавена, че променя цвета на тъмната му кестенява коса. Мушват го набързо в линейката.

След това полицаите многократно питат за имената на трите пострадали деца, като успяват да сбъркат три имена по сто различни начина. 

След дълга борба с десетки лекари и умолявания, преливане на кръв, една безсънна нощ и един стресиращ ден...Марино Цветанов умира на 12 август 2015та година. 

Петя Божкова оцелява със средна телесна повреда. 

Това се случи с моите уникални приятели. Дни преди произшествието седях в колата на Филип Михайлов, смеех се и танцувах с Марино Цветанов. Обвиненията са различни. Всички говорят празно и само разнасят пръст от гробовете на две починали преди пет месеца дечица. Не можете да си представите колко тежък ми се струваше тоя малък ковчег в който носеха един от най-добрите ми приятели. И как задушно струеше оранжевата светлина в стаята му, където майка му плачеше а той лежеше затворен в кутия. И как ми призля като някаква непозната жена ми помогна да запаля свещ в стаята му, до трупа му, защото ръцете ми трепереха прекалено силно и виждах зелени петна. Но не е това целта ми - да ви травмирам.

Най-разтърсващото нещо покрай случилото се беше една от последиците, а именно преждевременното ни порастване. Дни по късно, на вечерта на погребението на Марино Цветанов, в центъра на селото, където той е ходил до преди седмици, се бяхме събрали група деца - обичайните заподозрени, без Петя, защото по това време тя се възстановяваше. Сипахме си по чаша бира, в пластмасови чашки, пиринско светло. Сипахме на стълбите. Събрахме чашите си и ги долепихме една за друга и както винаги казах няколко думи за тях. Преди да отпуснем ръцете си, си направих труда да огледам всяко едно от лицата им. И, вярвайте ми, видях ги как остаряват. Видях как тези детски очички угасват и как физиономиите им посърват, как гледат у земята и дишат тежко. Белязани. Разбити до живот. Няколко сърца, на най-близките ми хора, две от тях на небето, останалите тук - размазани от червеното Ауди в което доскоро сме се возили. Но в тоя момент, както бяха остарели и си казах 'Свършено е. Всичко се свърши. Това ни закопа живи.' В тоя момент, всички те се спогледаха и се усмихнаха. И тия малки деца, момчета и момичета с подпухнали от плач очи, със същите тия летни искрящи усмивки ме погледнаха и станаха гиганти.

Марино и Вили вече са мъртви. Вина в това си писание аз няма да сложа на никого. Но ще попитам вас - кой е виновен?

Защото днес са Вили и Марино. Утре вашето дете ще стои и ще слуша стиховете на репортерите от вечерните новини и ще чуе името на майка си. Името на приятелите си. И така всеки ден едно дете ще затваря очи, а друго ще затваря сърце. Аз вече слушам новините. Вече не заспивам докато не знам, че всичките ми близки са си вкъщи. Искате ли това да се случи и на вас? Всички бягаме от България не толкова заради всичките проблеми, които говорите и пишете, а най-вече...защото Българи убиват Българи. Защото всеки ден по родните ни улици деца биват разкъсвани до смърт, изнасилвани, отвличани, продавани. Ние бяхме просто деца. Помислете. Тази вечер...вслушайте се в песента на мъртвите в телевизора. Направете нещо.

Направете така, че вашите деца да си останат деца.

Българио, пази своите българчета.

- Зоя Антонова

А ако съм ви крива...

Още един ненужен пост, безсмислен за четене от който и да е освен мен.

Много добри хора си отидоха от ръцете на съдбата, а тя самата се сплиташе на плитка с едната ръка, докато с другата буташе малки колички през краката им като играчки през оловни войничета, режеше гърлата им и чупеше гръбнаци. Мои приятели си заминаха като стой та гледай, а аз още намирам за безсмислено лутането в хиляди посоки. Тука няма да говоря за умрели хора, защото съм сигурна, че всеки има по един и сега поглежда към небето. Ако роните сълзи - недейте, не помага. Намигнете нагоре и пратете някоя целувка, топли две души - едната тука, другата горе, свита в облаци и спряла жизнения си цикъл...жизнен цикъл спрян до улица, подпрян на дърво, под кола, в болница. Където и да е.
И си извръщам погледа от небето, ама сърцето ми още гледа натам. Гледа и към картата и търси пръснатата ми душа по Италия, Испания, Англия, къде ли още не, раздробена на трохи и нахвърляна за птиците по картата, та те да могат да скачат с малките си крака по нея и да грачат
'Свят, сърце, къде ни водите?'
и после да кълват по пръснатата ми душа и да я гълтат бързо, гладни за любов и за мен, за природа и за тях - пръснати по света, моите частици, моите любими, моя мозък и моя свят пръснат в чужд. По карта. Разграфен на паралели и меридиани. Такъв е.
Мои се пръснаха по небе и по земя, аз само ги гледам и ги търся, с последни сили им се усмихвам и сърцето ми блъска само за тях - обичам ги, хванете ми вяра тука, обичам ги.
И сигурно съм проста, сигурно съм проста като препокрита от пределите на някоя постановка, ама не ща да ви гледам вас. Не ща да ви гледам скълцаните и очукани души, свити по ъглите на изцедени съзнания пълни само с дрога и болки. Моя ум не приема вашите ръце и не ви давам да го галите, защото гръбнака му настръхва от вас. Сигурно е смешно, ама нека - смейте ми се до насита. Смейте ми се и кълнете, говорете. Моите очи вас не искат да гледат. Не искат да ви гледат потрошените сърца, счупени от самите вас...не от друго, а от скука. Разбитите носове в калния сняг, стипчив с мирис на стара кръв. На вкус - металически. Тоя сняг...тоя сняг ви взе душите и на вас. Па ги хвана за ръце, завъртя ги в кръг и още ги чувам как пеят и ехтят по коридора на забравата. Не ви ща. Не ви щат очите ми. Не ви ще ума ми.
Аз този път отварям ръце за звездите, за вълните, за слънцето, за мен, да ме облеят. Огрявам се сама и се топля с онова, което остана от мен и надеждата, която тая, не за вас, а за тях - моите пръснати по вселената. Защото мои има навсякъде. Даже след смъртта.
Нищо не искам да знам. Не искам да чувам за мъдростта ви и не искам да подушвам мъртвите ви съзнания.
А ако съм ви крива...
Нека па да съм ви крива.

Душата на Петра

Петра седеше във вътрешния двор на блок ново строителство с тъмно кафява изолация и големи френски прозорци между етажите. Косата й беше подстригана на къса черта до под ушите и през няколко секунди тя буташе един от кичурите зад ухото си. На ноктите имаше бял лак, а те самите бяха изгризани и къси. Беше навила ръкавите на тъмно зеленото яке до лактите и с кокалести, треперещи пръсти драскаше нещо на лист. Петра не обичаше да пише писма. Използваше компютър или телефон, всякакви електронни носители за пренасяне на информация. Това да напишеш писмо на специален лист, да го пратиш по пощата и да му лепнеш олигавена марка винаги й се беше струвало прекалено претенциозно. Дразнеше се на хората от двадесет и първи век, които копнееха за миналото и се радваха на високи талии и накъдрени коси. Ярки червила или перлени обици. Мислеше си как точно тия хора най-трудно биха оцелели през 20те години, когато бензинът е бил по-скъп от колите и хората са били винаги гладни. Съмняваше се, че биха оцелели дори през 80те, ако трябва да сме честни.
Радваше се на настоящето.
Петра учеше счетоводство в университет и преди година и три месеца се беше запознала с господин Максимов, който се превърна в една от най-големите й любови. Той беше силно казано режисьор. Ходеше с кожени якета, прокъсани обувки, неприсъщи на годините му, увиваше се в шалове когато беше прекалено топло за шалове и пускаше брадата си по-дълга от колкото трябваше. Пръстите му бяха топли и изгорени от цигари. Максимов беше точно от ония хора, дето харесват писмата. От мъжете, които обичат да пият черно кафе и да крещят по непознати цитати от Буковски. Той се беше запознал с Петра в метрото, защото й поиска цигара, но тя не пушеше. От дума на дума, разговорът им потръгна и се превърна в петнадесет месечна сцена, режисирана само от пръстите на този неразбран поет на обществото ни. Тя много го обичаше, понеже той беше по-стар от нея с близо дванадесет години и знаеше много повече за света в който живееха. Разказваше й за места, на които тя не беше ходила. Запознаваше я с жени по-красиви от нея, но въпреки всичко вечер я целуваше точно там, където мислеше, че те са по-изящни. Пишеше по ръцете й с маслен пастел. В несполучливите си филми я слагаше като главен герой. Но всеки път, когато тя посмееше да му оспори, той се обръщаше и казваше 'Числата са измислица.' или пък 'Не говори с тоя делови тон, грозно е.' Понякога дори замяташе драматично шала и казваше 'Счетоводител и режисьор на една маса няма какво да правят'. После ставаше, вземаше си прокъсаната раница и излизаше сам. Скиташе се по улиците с пластмасова чаша вино и изучаваше погледите на бездомните кучета, говореше си с проститутки, пишеше. После се връщаше, готов отново да смаже клетата Петра с всезнанието си.
След година и три месеца обаче, сцената рязко приключи, когато тя веднъж се върна от лекции с голямо желание да му разкаже за новите неща, които беше научила. Той се обърна рязко към нея, като разля малко от кафето си по ръката и отсече 'Моята жена не бива да е консервативна и сериозна. Аз търся души, не тела.' И както обикновено, стана и сам тръгна. Но повече не се и върна.

Тоя път Петра беше хванала химикалка и я носеше трескаво върху листа пред нея. Пишеше писмо. Пишеше писмо, понеже искаше да е истинско. Разбира се, до господин Максимов. Искаше да го пропие с истинност. Искаше листа да се навлажни от потната й ръка, да се вижда къде е натискала повече с химикалката и мастилото се е разтекло, да ухае на дъха й, който се удряше в него. Искаше в ръцете си той да държи нещо, което тя е пипала и да види къде го е смачкала от ярост и къде го е напоила със сълзи.
'Някой ден ще намериш друга жена, с душа по-плътна от моята. С душа, която ще излиза през устата й нощем докато спите един до друг и ще се увива около врата ти, там, където аз съм пипала със студените си пръсти. Душата й ще е все в ярки цветове, дори в най-студените дни, и ще излиза на облачета през носа й докато диша тежко в лицето ти. Нейната душа ще плени твоята у себе си и без да иска обяснения или извинения ще прави любов с демоните ти. Ще я обичаш безумно, много повече отколкото обича мен. Тая жена ще размести магнитите по хладилника ти и ще пита чий са стъклените чаши в шкафа над мивката. Ще разбира писанията ти по друг начин и ще се усмихва там, където аз само съм мълчала и съм гледала как мърдат устните ти докато четеш. Ще пие вино с тебе и ще топи краищата на косата си в чашите, като се надвесва през масата да те целуне. После те ще оставят червена диря по ризата й, но тя няма да се интересува, а на теб това ще ти харесва защото издава свобода.
Ще те попита защо пазиш листи от лекции по счетоводство под пишещата си машина, но ти само ще й отговориш, че я обичаш и ще ги бутнеш по-навътре в шкафа, за да не ги вижда вече. Като те пита коя съм аз от снимките, ще казваш за мен като за стар приятел, но под езика ти ще стоят месеците любов, които си дал и получил. Понеже нейната душа ще е по-горда от моята и няма да понесе предшественици.
Но какво разбираш ти от души?
Нали затова се казва душа...за да не е плът. Да е нещо тихо, да е безцветна и хвърковата. Докато спиш да ляга до теб без да те докосва, но да ти пази топло. Да се свива на геврек над кафето ти и да го изстудява, за да не се опариш от първата глътка. Когато те прегръщам, душата ми да бръкне в кутията с цигари и тайно да изхвърли една или две.
Но няма значение. Остави тая хвърковата душа на мен, да ме напълни отвътре и да ме направи по-лека от въздуха, за да полетя. За себе си задръж тежките души на ония поетични жени с дълги нокти и рошави коси. Като питат за мен само им казвай, че ги обичаш и не ги учи на нищо, понеже те вече...всичко си знаят.'

Така пишеше в писмото.

Преждата на Елипса Матис

Елипса Матис беше на цветните двадесет и една години. Живееше в източна Дания и отдавна се беше примирила с комунизма и се беше отказала да се опитва да разбере световните движения или въпроси. Работеше в магазин за копчета. Центъра на града, в който Елипса Матис живееше, беше малък и подреден, с големи магазини и малодушни хора. Магазинът за копчета се държеше от дебела жена с къса мазна коса и сиво палто. Разбира се, споменатия магазин не бе само за копчета, а същевременно и за игли, конци и прежди. Но всички ония малодушни хора вървящи у тоя град му викаха магазина за копчетата. Щом на някой му се скъсаше якето или пък чантата, та дори и джинсите, идваха в магазина и мигом получаваха нови копчета на мястото на стърчащите конци. Понякога младата дама обичаше да слага копчета все по неин вкус...от ония, дето най-много ще приличат на бъдещия им притежател. Преценяваше хората и на някои слагаше обикновени пластмасови копчета, а на други пришиваше блестящи кръгове със сребърни украси. Елипса, естествено, макар властващия и горещ комунизъм погълнал Дания, не печелеше изобщо много, защото кой ли се занимаваше да дава резонни пари за смяна на копчета.
Работеше всеки ден до шест. Вечер си купуваше кафяв ориз с гъби и ядеше към седем. До десет гледаше филми по телевизията и си говореше със синята птица, дето държеше в един кафез над кухненския плот. Тази птица бе кръстила Ситка и я хранеше само със семена от тикви и чушки, а Ситка учудващо живееше без много здравословни проблеми и пеееше на Матис все любимите й мелодии.
- Стига си се драла вече. - казваше й Матис преди да си легне и мяташе по няколко семена в клетката.
Истината беше, че животът на Елипса в Дания не беше особено интересен, а и тя не разполагаше с кой знае какви развлечения. Всичко беше някак застинало. Затова тя понякога взимаше от магазина големи топки прежда и плетеше дълго време. Съботите и неделите, тя прекарваше по кафетата и парковете с куки в ръка. Не можеше да плете чорапи или пуловери, но пък плетеше много красиви квадрати и правоъгълници. И се чувстваше неизмеримо доволна от тях. Толкова доволна, че понякога покриваше мебелите вкъщи с тях. И вместо гостите да влязат и да видят красивите дъбови шкафове с орнаменти, те виждаха груби и дебели парчета прежда, оплетени по всевъзможни методи. Любимият й беше на врат. Прекарваше преждата зад врата си, като бесило и се захващаше да увива китките си една около друга, а изпод пръстите й течаха водопади турско синьо и светло розово. Червено на зелени точки и есенно кафяво, като за католици.
Ходеше на работа, кърпеше дрехите на хората, криеше скъсаната им голота, те не я поздравяваха нито й благодаряха, пееше с птицата си и плетеше и плетеше и плетеше на вълни от застиналост и меланхолия. В една тиха съботна утрин, когато слънцето спеше в облаците, а вятъра галеше дърветата, Елипса Матис стоеше до реката в парка и плетеше поредния голям квадрат оранжева прежда. Пред нея мина редактора на градското списание - Ерих Вюрм, човек с големи рогови очила и зализана назад рижа коса. Носеше стегнати жилетки и обувки с остри върхове. Постоянно разпитваше хората разни глупости и пишеше за самотата, любовта и всякакви такива глупости, от които Матис не се интересуваше ни най-малко.
- Какво правите млада госпожице? - ето, че господин Вюрм щеше да благоволи да 'обагри' деня й с ерудираното си поведение.
- Плета, на какво ви изглежда. - сопна се Елипса и уви шала по-високо около устата си.
- Вие все плетете. Не щете ли да огледате туй езеро и да видите у него отражението на света? Няма ли да попитате писателите нещо умно? Нима не се интересувате от друго освен от игли, куки, прежда и копчета? Вземете някоя книга в ръка, не ви ли влече туй? - заразмахва ръце Вюрм. В държанието му имаше нещо безумно престорено и Елипса не можеше да понесе пошлостта, която той успяваше да придаде на всичко.
- Не. Не ща. Това действие за мен е достатъчно към момента. - отвърна му късо Елипса. Не намираше смисъл да му се обяснява. Той я погледна в очите за миг, не толкова за да види нещо, а по-скоро сякаш, че някой го гледаше отстрани и тоз' наблюдател щеше да анализира погледа му като дълбоко вникване в душата на Елипса Матис. Ала той гледаше празно и изкуствено намръщен.
- Ех, как да разцъфтя сред такъв глупав и затворен народ... - дръпна жилетката си надолу и продължи покрай езерото.
Елипса гледаше дълго след него. Мислеше си, лошо ли е, че тя не си задава ония изкуствени въпроси дето питат всички редактори на списания и писатели по света. Колебаеше се, дали трябва да бъде доволна от спокойното си и рутинно ежедневие. И макар да бе установила колко неистински беше Ерих, тя все пак знаеше, че ония въпроси, които терзаят неговата душа са дълбоки и смислени. Но са безкрайни. Безкрайни, че ако бъдат отговорени, техните отговори няма да стоплят ничия душа и техните екзистенциални разрешения не биха могли да помогнат никому с нищо. Независимо колко си задаваш тези въпроси, оставаш смъртен и пълен с малки прашинки звезди. И колкото и Ерих Вюрц да пита това и онова, колкото и да пише и да гледа смърщен, все някога копчето на дюкяна му щеше да изхвърчи и той да дотърчи в малкото магазинче на Елипса Матис, където тя да спаси екзистенциалния му задник.
Елипса се усмихна тихо и прибра плетивото в малката си чанта. Беше щастлива и това щастие бе по-безкрайно от най-безкрайния въпрос на редактора. А преждата...тя нямаше да свърши скоро.

Кръг

Пак глухо тиктакане
лази по ръба на съзнанието ми,
пълзи и гъделичка сетивата ми.
Тропа със стрелки по
гърба на черепа ми,
гъделичка гръбнака ми.
Превивам се под натиска на тежкото стъкло,
притискам ръце в циферблата.
Усещам как стрелката се забива
в гърба ми
бавно.
Но не тече кръв.
Само привиква демоните в раната
да я ближат отвътре, да я молят да зарасне.
А те я дерат и я прояждат, лакоми са за любов.
Ала получават само време, горчиво и щипещо
по дупките в устите им.
Стрелките се обръщат, обръщат и мен,
на осмото завъртане забивам нокти о стъклото
драскам го отвътре и се моля.
Дъха ми го замъглява, искам да изляза.
На деветото завъртане крещя.
На десетото завъртане и ритам.
Гърба ми е гол, изяден от време и тиктакания
гръбнака ми е счупен, но усеща.
На десетото завъртане го дочупвам. Скачам през стъклото,
изтръгвам стрелката и бягам.
Демоните ми излизат от дупката в гърба и се връщат при
стрелките, но не могат да тиктакат, а им крещят.
От устите им тече мастило, а аз бягам и не поглеждам към тях.
Очите ми плачат а лицето ми се смее.
Всичко се завърта и се връща при мен, но го чупя пак.
Чупя го и бягам. И се смея.
Скачам върху предразсъдъците ти и ги тъпча, давя ги в кал.
Времето се върти
всичко се завърта,
твоето е вече мое.

Изкуството на чакащия

Аз съм изпращала много

и още някак си ще изпратя.

Гледала съм гърбовете на приятели

и на любовници

и на семейство.

Как се качват по стъпалата в голямата машина, по-голяма от заешкото ми сърце. Което бие до пръсване, докато вдишвам последния сноп аромат от махащите им ми за сбогом ръце. И ги докосвам през прозорците на летища. Целувам писма. Прегръщам снимки. Пазя чужди дрехи, понякога дори ги нося. От всеки ми остана нещо…или няколко неща. Някои ми оставиха само накъсани билети. Пропуски за ръчен багаж. Други ми оставиха книги, цветя и любов. Трети ми оставиха само усмивка. И ми заръчаха да им я пазя…да ги чакам с нея. Ходила съм по летища, по спирки и по гари повече отколкото съм ходила в музеи и галерии, но това не е нещо за което искам хората да ме съжаляват. Напротив, дори съм горда. Защото колкото повече време прекарах на тия уж прокълнати места, толкова повече разбирах, че хората са направени от чисто злато и нишки спомени. Възли приятелство и плитки доверие. Понеже на тия гари, на тия летища и на тия спирки…сме все едни и същи. Чакащите и идващите. Независимо колко е голям града (а аз съм била в най-големите на света), чакащите и идващите са все едни и същи. Понякога чакащите се отказват. След години спират да стоят по студените метални пейки и да споделят горчивото кафе от машина с останалите…оставени от приятели, любовници, семейство. Някои чакащи си отидоха. Но бяха малко…може би десет до двадесет човека. Пред масивното число от приблизително (а тая дума го прави още по-масивно) стотина, които винаги чакаме заедно. На едни и същи места. И все чакаме едни и същи хора.

Тия гари и летища, както и тия спирки събират повече изкуство в себе си отколкото която и да е съвременна галерия. Понеже ония неща в рамките, които са рисувани я на ръка, я на компютър, наистина, са нещо велико и възхитително. Но са нещо неистинско. А онова, което стъпя по тия гари е онова, което рисува рисунките. Онова, което тропа с токовете по летищата е онова, което ги рамкира. Тия неща, които аз гледам по моите допирни точки със света са истинските, живите картини. А жива картина видиш ли, значи си видял най-красивото изкуство на света.

Изкуството да се разплачеш от щастие. Изкуството да посрещнеш отново в прегръдките си скъп баща, приятел или брат. Да разпериш пръстите на ръцете си и когато облегнеш глава отново на рамото на идващия, да преплетеш пръсти зад гърба му. Тогава усещаш грубия плат на якето и знаеш, че това е оня човек, дето само ти и точно ти чакаш. Или докато си я прегърнал, да усещаш как цялото й тяло подскача, но не знаеш дали плаче или се смее. Не са ли най-красиви хората, когато тичат към някого по хлъзгавите плочки на гарата? И не ви ли се иска да заплачете от щастие като някой хвърли куфара пълен с ценни вещи на земята на летището и с тия две немощни и до преди малко самотни ръце обгърне най-добрия си приятел.

Изкуство е да преглътнеш сълзите, да застанеш мирно и с високо вдигната глава и да ги пуснеш да си идат, понеже за тях е по-добре. И в момента в който излети самолета, влака тръгне или си замине автобуса, тогава чак да паднеш на колене. Тогава да ридаеш, да кълнеш, да се самосъжаляваш.

Но мине ли ти, пак да станеш. Да продължиш живота си, защото така трябва. Защото така искаш.

И след време да се върнеш на тая гара. На това летище. На тази спирка. Да застанеш пак прав, с високо вдигната глава и да ги чакаш. Но моля ви, повярвайте ми, чакането се отплаща. Защото идващия слезе ли от самолета, видиш ли очите му в тълпата, усетиш ли аромата му да се носи някъде около перона. Това е най-красивото щастие, което някога ще изпиташ. Тогава цялото чакане си е заслужавало и знаеш, че би го направил отново. И ще го направиш. Ще го правиш вечно.

Защото чакащите сме все едни и същи.

Но винаги имаме някой, който да идва при нас.

Някой пуши пура

'Не ми трябва вече жена.', мислех си, докато палех пурата. Бях я взела от шкафа на баща ми, където държеше най-евтините си пури, затова винаги беше отключен и миришеше на сух тютюн. Обичах тази миризма. Най-много я обичах в тихи сутрини, когато всички спят, все едно само аз съм достатъчно силна, за да понеса света 2 часа по-рано, докато останалите си стискат очите.

'Не ми трябва жена. Не искам вече ничии тънки пръсти да се спускат по гръбнака ми, нито искам да усещам онзи тънък аромат на лавандула как гали лицето ми. Тия неща за мен вече са прекалено чупливи, прекалено нежни и прекалено дълбоки.' дръпнах си от пурата и усетих колко е горчива. 

'Не желая повече прозрачна кожа и сини венички около очите, нито искам да мога да рисувам някоя жена с водни бои. Понеже жените така се рисуват - с водни бои. Само тия бои са достатъчно спокойни и ненаситени, за да уловят нежността и уплаха у жените, които срещнах. У жената, която имах. Можех да я рисувам само с водна боя, която изсъхнеше ли на листа, губеше форма и образите едвам биваха разпознавани. Ако ги нямаше ония две маслено кафяви очи, никой нямаше да я познае. Можех да я описвам само с тънкописци, защото нейната сладникава и лесно ранима персона не позволяваше да бъде описвана с грубостта на пластмасов клавиш или химикалката, на която й липсва прецизност. Когато я описвах, ми позволяваше да го правя само на оризова хартия, за да се отпечатват думичките и от другата страна на листа и да не мога да го използвам два пъти. Понеже тя беше прекалено добра за това.'

Изплюх се на терасата. Пурата димеше в ръката ми. Когато бях по-млада, баща ми ми казваше, че дим от пура на се гълта. Това са глупости. Ако не се гълташе, няма да има смисъл да се пуши.

'Сега вече не искам това. Сега искам някой, който да рисувам с боя за стъкло. Оная, която хем е течна, но втвърди ли се, няма махане. И позволява на четката да се рисува с нея само веднъж, защото не я ли измиеш с ацетон, власинките се втвърдяват и четката после става неизползваема. Този някой ще го рисувам с дебели и груби маркери по картонени кутии, такива, които остават след нас, по мазетата на изоставените апартаменти, пълни с буркани туршия и компот. А на тия буркани отгоре ще е изписано неговото име. 

Сега вече искам някой, който да ми позволи да го опиша на пишеща машина. Такава, която да е с малко разместени клавиши и издава толкова ужасен звук, че когато ми дойде вдъхновение в три сутринта, да разбуждам цялата къща и всички да знаят, че сега пиша за този някой. 

Искам някой да ме види през оживената улица в някой горещ юлски ден, на обяд, когато слънцето пече най-отгоре на небето и асфалта се напуква от жегата и въпреки това, да намери сили да се усмихне до ушите и да претича между колите за да ме прегърне. Някой, който да пуши дебели цигари и да ги държи между треперещите си пръсти, които да не са с дълги и тънички нокти. Искам нещо, което и да искам да не мога да счупя. Нещо, което да мога да бутна без да падне. Някой, който да чува лудостта у мен. Понеже без да имам причина да се контролирам, няма как да открия моя самоконтрол.

Не искам вече да чета класическа литература и да пея под прозорците на някой в късната вечер, защото онази жена, която имах, я беше страх да излиза през деня, понеже слънцето беше прекалено силно.

Искам да тичам по паветата с някой и да усещам жегата как прогаря кожата ми толкова, че косата ми да стане сламено руса в края на лятото.

Не искам вече да излизам докато вали сняг и да свивам цигари с къс филтър.

Искам сега да седна с някой, в тихото лятно утро и въпреки тишината, да се смеем силно.'

Мислех си и му подадох пурата. Все още не бях свикнала да пуша чист тютюн без филтър.