Хади учеше право и политология от една година в университета в Цюрих. Живееше в малък апартамент със съквартиранта му Сена. Носеше обеци и на двете уши, все сребърни, понеже Сена му казваше, че златото е за жени. Въпреки това Хади понякога криеше по няколко от златните топчета на майка му в джобовете си, за късмет. Беше висок и жилав. Имаше гъста черна брада обикаляща издадената му челюст и правилен, дълъг нос. Очите му бяха тъмно кафяви, отиваха даже към черни, а миглите - дълги. Бузите му бяха хлътнали и той често ги почесваше заради постоянно избуяващата брада. Косата му също беше катранено черна и гъста. Понякога на носа си носеше очила с диоптър понеже му беше трудно да вижда монитора от най-задния чин в залата за лекции, но Сена постоянно му ги чупеше. Понякога прекаляваше, може би понеже Хади беше по-бял от него, заради смесения брак на родителите му, но Хади никога нищо не казваше и просто купуваше нови всеки път, с парите които майка му му пращаше от Мароко. Със Сена се молеха заедно всеки ден и се хранеха на една маса и нещо в Хади не му позволяваше да му обърне носа навътре в черепа всеки път, когато не платеше неговата половина от наема. Двамата някак си се чувстваха спокойни един до друг и намираха утеха в това да не правят нищо по цял ден заедно, или да ядат пуканки, или да си сготвят позната храна без да се налага да я правят по-малко люта, понеже на някой не му понася. Пък и имаха моментите в които се намираха един до друг в непозната държава, с един цвят на кожата и в три сутринта бяха рамо до рамо гледащи глобуса и въртящи го. Хади почукваше с пръстените си върху малките очертания на местата, които бяха най-близо до сърцето му и поглеждаше за миг към тавана. После пак гледаше към малкия Мароко и в гърлото му засядаха всички репортажи по телевизията.
- Там са все наши хора, Хади, приятелю... - казваше Сена приведен над глобуса, осветяван само от жълтата светлина на нощната лампа. - Все наши.
- Обаче са там... - промълвяваше в отговор Хади.
- И тука има. И тука. Навсякъде са. Ти само се дръж, пък ще видиш...навсякъде са. - последните думи казваше с трудност и ставаше от стола, разтягайки кръста и ръцете си. С тромава крачка се приближаваше към другата стая, а по пътя отваряше поредната бутилка бира. Все си лягаше с тия думи ''Ти само се дръж, пък ще видиш.'' Но Хади не искаше да гледа. Не искаше да вижда тия неща. И все пак нещо много дълбоко в сърцето му припламваше всеки път като Сена кажеше тия думи. Представяше си тия 'негови' хора как говорят помежду си, как се знаят, как се пазят...как сигурно пазят и него. Усмихваше се плахо в тъмнината, не за друго, а понеже беше сам. После отиваше да се моли и си лягаше.
Хади всеки ден пътуваше с метрото и автобуса до университета, а точно преди да влезе си купуваше еспресо без захар, изпиваше го на няколко глътки и скачаше през две стъпала до големия главен вход на сградата, от където се вмъкваше през една от дървените врати и изчезваше от лицето на земята за няколко часа. Цюрих е голям град, но като се скиташ всеки ден по едни и същи улици започваш да разпознаваш определени лица и да осъзнаваш, че с повечето споделяш едни и същи маршрути. Талис беше едно от познатите лица на Хади. Тя самата го забелязваше почти всеки ден и се качваше с него във влака от един и същи перон. Беше трета година в университета и учеше дентална медицина. Самата тя имаше заслепяващо бяла усмивка и винаги приветстваше Хади с нея когато го видеше да слиза по стълбите към перона. В някои дни го поздравяваше, в други не, но в повечето той профучаваше покрай нея и я оставяше с тежката миризма на марокански кус кус, носеща се от пластмасовата купичка в големите ръце на Хади и освежаващата миризма на прясна мента и живовляк, носеща се от самия него. Талис носеше правата си руса коса на кок, в който промушваше кафява дървена пръчка, но в момента в който с Хади се разминеха в някой от коридорите на университета, тя рязко вадеше пръчката и го озаряваше с тюркоазения си поглед. Той помахваше вяло и дори не я поглеждаше, а продължаваше да тича напред, все загледан на някъде. Дните му минаваха в драскане на арабски пословици в някакви дебели кожени тефтери, телефонни разговори със Сена и опити да преодолее самотата. Красотата на Швейцария не го успокояваше ни най-малко, а водите на реката, която минаваше през Цюрих, чието име дори не знаеше, само му напомняха за шумните времена сред 'неговите хора', както ги наричаше Сена. Ден след ден еспресото, което пиеше, ставаше още по-горчиво, пръстените все повече, а молбите към бога все по-горещи. Слушаше лекциите с едното ухо, а в другото слагаше слушалка и слушаше репортажи от Брюксел или записи от Париж. Буцата от репортажи в гърлото му ставаше все по-голяма, по-голяма от всяка адамова ябълка. Всяка вечер преди лягане Сена говореше все едни и същи приказки и палеше черния фитил на оная свещена свещ вътре в душата на Хади, която веднъж запалена, разтопи восъка на самосъзнанието му и опетни душата му. Самотата натежа. Отхвърлен ли беше от общество, чието одобрение не е искал?
Една сутрин Хади слезе в подлеза на метрото по-бавно от обикновено. Носеше същото кожено яке и малките обеци все още висяха от ушите му. Брадата му, все така гъста и черна, стоеше вчесана от ръцете му върху хлътналите му страни. Всичко изглеждаше нормално, но нещо вътре се беше променило. Свещта беше горяла толкова вечери подред, плахо палена от Сена, че се беше пречупила, а малкото й огънче беше догорило нещо в Хади. Той беше решил, че няма да е сам вече. Слизаше бавно по стълбите и на всяка крачка върху мраморните плочки си представяше, че под краката му са дебелите павета на Мароканските улици. Притвори леко очи. Слушаше виковете на швейцарските дечица и писъците на бебетата от количките, но си представяше малките деца идващи на посещение от Алжир всяка седмица. Носеха подправки и цветя на майка му в големи кошници, после вадеха малка кожена топка и викаха него и сестрите му. Миришеше му на къри и в устата си усещаше лютивия вкус. При всяко вдишване почти вдишваше праха и пясъка летящ от повърхността на мароканските улици. При всяко завъртане сивия Цюрих ставаше все по-жълт, все по-мъглив и ухаещ на наситена религия. На цветя рисувани с червена къна по кафяви ръце. Гледаше високите тавани на Цюрихското метро и си мислеше как са дело на велик архитект, а спомените му го носеха към Рабат и детската му тръпка, когато за пръв път видя Мавзолея. Държеше сестрите си за ръце, стискаше ги в страх да не се загубят, а майка му вървеше напред и се смееше с нейни приятелки. Платовете на роклята й летяха зад нея и плющяха във въздуха, блестящи под светлината. В Рабат слънцето винаги печеше прекалено жарко, а хората бяха потни и Хади почти усещаше как пари на кожата му, почти усещаше как му става горещо в оня дъждовен швейцарски ден. Вече вървеше на перона, а около него десетки хора пиеха кафе от големи картонени чаши. Хади помнеше колко беше хубав чая на големия пазар в Казабланка и как беше винаги готов да чака за влизане през Медината, само за да види баба си, а тя да сипе от тоя горещ чай и да разказва приказки, докато рисува по ръцете на майка му. Да пипне дебелото стъкло на чашите, да влезе в къщата на баба му, да се помоли със семейството си. Докосваше с палец кожата на дланите си, скрити в джобовете. Там, където беше по-бяла. Докосваше я и знаеше, че тия ръце са докосвали земите на войни. Горещината на пясъка пареше на ръцете му, стържеше по пръстите му. Нямаше да е сам. Не беше сам. Неговите хора са навсякъде.
Срещу него, както всяка сутрин стоеше с перфектната си стойка Талис. Беше го видяла с периферното си зрение, но сега гледаше право пред себе си. Щеше да се обърне чак като се приближи. С бавни стъпки Хади вървеше напред, като обвит от мъглата на дима от десетки благовонни клечки. Приближаваше се към нея повече от обикновено. Беше решил. Беше решил, че няма да е сам. Сърцето и душата на Талис, свистяха, тиктакаха все по-бързо с всяка крачка, която Хади правеше. Сините й очи не приличаха на женските очи в Рабат. Хади знаеше, че тя не е негов човек. Но нямаше да бъде сам. Не искаше. Застана съвсем близо до нея, усещаше как душата й трепти. Усмихна й се спокойно и каза:
- Здравей, Талис. - после взриви сърцето й.
събота, 26 март 2016 г.
петък, 26 февруари 2016 г.
Нещо сладко vol.3
Момчето с шафрановия глас стана редовен клиент в спортните вторници. Понякога се появяваше и в четвъртък, когато стоеше по-дълго време и докато бавно предъвкваше кестеновия сладкиш щракаше със сключени вежди по клавиатурата на лаптопа си.
След първото посещение на новия клиент, Хари беше опитал скътаното парче кестенов сладкиш и беше установил, че е забравил как се готви без захар и брашно. Намираше много неточности във вкуса и дори Мая не се захласна по остатъците, както обикновено. От всичките му творения, тя винаги хапваше поне по малко от бракуваната стока или пък от прясната слагаше по няколко парчета в кутии за племенниците си вкъщи. Всеки път като хапнеше от някой от сладкишите по лицето й се разливаше неописуемо удовлетворение и тя самата потъваше в облак от блаженство. И така трябваше да бъде. Това беше целта в ежедневието на Хари. Това правеше работата му специална и това подклаждаше неугасващата му любов към хората. И когато дори само едно от творенията не караше клиентите му да изпаднат в абсолютен транс и да забравят всичко друго освен сладостта от случващия се момент, перфекциониста у него се усмихваше с дълбоки трапчинки и гъделичкаше всичките му вътрешности докато нещата не се наредят с точност до милиметър.
И въпреки, че Хари не намираше кестеновия сладкиш за гениално произведение, момчето което първо го беше поискало се връщаше винаги в същите дни, поръчваше си отново от него и изглеждаше, че наистина му се наслаждава. Разбира се, никой друг не купуваше от него и при други обстоятелства, Хари щеше да послуша Мая и да спре да го пече, а вместо това да прави например черешов чийзкейк - нещо, което често се търсеше и винаги свършваше за минути. Но вместо това, той всеки ден правеше нови и нови тави кестенов сладкиш, все без захар и брашно, все така безвкусни и бледи, но с всяка следваща тава го подобряваше с още една съставка. Слагаше по още една частичка от въодушевлението си. С всяко иззвъняване на шафрановия глас пред касата, Хари изпитваше неминуемо желание да бели лешници и да променя оригиналната рецепта все повече и повече докато не постигне перфектния вкус. Всеки вторник и четвъртък, сините очи на момчето се разширяваха все повече и повече с първата хапка от сладкиша, а Хари само се усмихваше от кухнята и триеше ръце в престилката си, готов да върже косата си на нисък кок и отново да добави или извади нещо от рецептата, докато я докара до съвършенство. Междувременно успя да подобри и най-добрите си произведения и лекотата с която докосваше тестото стана още по-копринена, любовта с която ръсеше канелата стана още по-дълбока. Беше решен да накара момчето с шафрановия глас да опита поне едно от другите му произведения защото така искаше да чуе тоя звънлив характер да се смее, гъделичкан от ръцете на захарта и сладкарските изделия. Смокиновите трюфели ставаха по-богати на вкус, малките кексчета по-бухнали, шоколадовите торти по-богати, а пътеките от фондан в кухнята още по-дълги. Всеки път когато звънеца на вратата издрънкаше и се появеше познатия синеок поглед, Хари кършеше пръсти на касата, поздравяваше го неловко и чуваше все същата поръчка. В един обичаен четвъртък, Хари чу отново обичайната поръчка.
- Всъщност морковения кекс и ябълковата торта са пресни... - вдигна вежди и се усмихна половинчато, а момчето само се изсмя звънливо.
- Изглеждат прекрасно, наистина. - отговори, но все нещо не беше достатъчно да ги поиска. - Възхитително е как успяваш да приготвиш всичко това за толкова кратко време... - обясняваше докато махаше с ръце към светлите витрини. Хари винаги се радваше да чуе това, но някак си не му беше достатъчно.
- Възхитително казваш? - попита иронично докато слагаше внимателно парчето кестенов сладкиш в жълта нагъната хартия.
- Определено. Хубаво е човек да има кой да те научи на тези неща... - отговори момчето с шафрановия глас, като в края на изречението се приведе сниши тон, приведе се към бродираното име върху престилката на Хари и усмихнат се отдръпна - Хари. Приятно ми е, Хари. Аз съм Луис. - държеше ръката си изправена над касата с разперени пръсти към Хари. А той стоеше и зяпаше дланта му, доста мека на поглед и мислеше как неговата собствена в момента вероятно е покрита с олио и пудра захар. Въпреки това я извади изпод касата и за лична изненада откри, че е чиста.
- Приятно ми е, Луис. - каза с дрезгав глас и задържа ръката му може би малко повече от нужното. Откри, че кожата му на пипане е почти като най-лесното за късане бутер тесто, което смият той не обичаше да използва, понеже беше прекалено меко и колкото и внимателен да си, все се къса. С приближаването на тялото на Луис, Хари откри, че да говориш с този човек, да го гледаш в очите и да влизаш в какъвто и да е телесен контакт с него се равнява напълно на удоволствието от това да изядеш няколко бонбона с рожков наведнъж. Може би за пръв път осъзна какво изпитват клиентите му, когато влизат в пекарната и защо все се връщат за още и още.
- Е, благодаря за пореден път за сладкиша. Май тук съм единствения който го купува. - Луис се изсмя отново оглеждайки хората зад себе си, а Хари само поклати глава с усмивка, опитвайки се да намери думи с които да продължи разговора. Беше прекалено късно, когато отвори устата си, понеже шафрановия глас отново беше изчезнал сред облаците от миризми и топлини на пекарната.
***
Всеки вторник и четвъртък Хари слагаше кичури коса зад ушите си по-често отколкото се налагаше и постоянно подбутваше тавите по-напред в осветените витрини, така че да могат лесно да се виждат. Мая или сестра й от време на време минаваха да го щипнат за ухото или ръката, да го целунат бързо по бузата или да го оплескат със сладко. Луис винаги, без изключение, идваше и сядаше на една и съща маса. Сядаше върху десния си крак, а левия оставяше да виси, като почти не докосваше земята. Начупваше сладкиша или с пръсти, или направо отхапваше от парчето, а кафето сърбаше с високо вдигнати вежди. Разговорите му с Хари станаха все по-чести и вече не толкова неловки, но неуспехите на Хари да го накара да опита някое друго от произведенията му все бяха неуспешни. Сладкото не го привличаше по никакъв начин, а Хари само това имаше. Сладост. Неминуема, щипеща небцето и галеща езика сладост, която беше готов да даде на всеки, а на тези които не я искаха им я слагаше скришно в чантите и по-късно те мислено му благодаряха.
Всеки вторник и четвъртък Хари слагаше кичури коса зад ушите си по-често отколкото се налагаше и постоянно подбутваше тавите по-напред в осветените витрини, така че да могат лесно да се виждат. Мая или сестра й от време на време минаваха да го щипнат за ухото или ръката, да го целунат бързо по бузата или да го оплескат със сладко. Луис винаги, без изключение, идваше и сядаше на една и съща маса. Сядаше върху десния си крак, а левия оставяше да виси, като почти не докосваше земята. Начупваше сладкиша или с пръсти, или направо отхапваше от парчето, а кафето сърбаше с високо вдигнати вежди. Разговорите му с Хари станаха все по-чести и вече не толкова неловки, но неуспехите на Хари да го накара да опита някое друго от произведенията му все бяха неуспешни. Сладкото не го привличаше по никакъв начин, а Хари само това имаше. Сладост. Неминуема, щипеща небцето и галеща езика сладост, която беше готов да даде на всеки, а на тези които не я искаха им я слагаше скришно в чантите и по-късно те мислено му благодаряха.
- Правите ли лимонов пай? - попита го ненадейно Луис един ден, докато му помагаше да подреди кутиите със сметана върху витрината, понеже търсеше с какво да запълни времето докато чакаше кестеновия сладкиш да се изпече в кухнята.
Толкова дни подготовка за този момент, толкова изчакани моменти и предложени изделия, докато най-после Луис попита Хари за нещо друго освен кестени. Най-после можеше да му покаже истинския си талант и да върне хармонията в пекарната, в която всички се пързалят по реки от карамел и...
- Всъщност не. Мразя лимони. Не готвя с продукти, които не харесвам, а и такива рядко намирам, Но определено лимоните не са нещо, което намирам за нужно на планетата ни. - отвърна Хари бързо. Чувстваше се безсилен пред извратените вкусови рецептори на момчето стоящо от другата страна на витрината. - Правим буквално всичко друго, но не и това. - остави последната кутия сметана и въздъхна.
- Хубаво е, че имаш политика на готвене...предполагам. - Луис се усмихна докато взимаше чинията с кестенов сладкиш от Мая, която междувременно беше изприпкала от кухнята и я беше оставила на касата. - Помисли си за лимоните, все пак. - и пак изчезна, оставяйки следи от шафран, манго и безвкусно тесто.
***
След този случай опитите на Хари станаха още по-отчаяни, а сладкишите ставаха все по-вкусни. Пекарната жужеше от народ както обикновено. В четвъртък Луис дойде замалко, поръча си само кафе и каза, че бърза за някаква среща в работата му, а Хари не успя дори да го види, защото беше зает да прави някаква торта за сватба по поръчка в кухнята. По-късно, след края на работния ден, когато пекарната вече беше тиха и се чуваше само скърцането на паркета под бързите крачки на лелките, които почистваха масите, Мая надникна в кухнята. Хари беше седнал на малка табуретка до кухненския плот, зад него се издигаше голяма бяла торта на пет етажа с прекрасни цветни орнаменти и стотици малки перли. Той самия беше пуснал косата си и зелените му очи шареха през прозореца, а в ръката си държеше бутилка бира.
- Миличък, Луис остави нещо за теб днес. - каза меко Мая. Знаеше, че е изморен и не искаше да го безпокои. Хари се обърна рязко и веднага й се усмихна.
- Сериозно? За мен? - остави бирата на плота и протегна ръка към вратата, а в нея се появи малка хартиена торбичка.
- Oui, oui, каза, че иска да ти благодари, че всеки ден правиш кестеновия сладкиш само за него. - усмихваше се топло, а червените й бузи свиваха тъмните й очи. Хари кимна и я прегърна, а тя остави ключовете за задната врата на плота и излезе. Веднага след това той отвори плика и бръкна вътре, напипвайки нещо студено и кръгло. Извади ръката си, в която се жълтееше голям лимон. В кората му бяха издълбани редица цифри, вероятно телефонен номер. Трапчинките се врязаха в лицето му от широката усмивка изписана на него и той завъртя плода в голямата си кокалеста ръка. Обърна плика надолу, за всеки случай, а от вътре изпадна малко листче хартия, на което с големи букви и почерк присъщ на звънливи характери, пишеше: Не всичко в живота е сладко.
***
Когато във вторник Луис се върна в пекарната, Хари без да му мисли много, излезе иззад щандовете и витрините и го повлече за ръката, като го измъкна през вратата. Дълго стояха навън под пролетното слънце, докато гледаха как децата тичат по паветата, а майките ядат сладолед на столовете пред пекарната. Хари му обясни за любовта си към сладкото, за характерите на хората и за топлината на душите, които са направени все от шоколад, карамел и такива други божествени неща. Докато говореше пипаше с палците си останалите пръсти и често гледаше към небето, като все едно художник говори за романтиката на Барока. Луис го слушаше търпеливо и се усмихваше където трябва, а Хари обясняваше за печената тиква и защо винаги трябва да й се слага ванилия. Един обикновен пекар, който знаеше само за сладката любов на живота стоеше до шафрановото момче, което явно не разбираше тази така сладка любов, която всеки трябва да изпита.
Когато Хари приключи да говори, бяха стигнали до близкия парк и седяха близо един до друг на пейка. Луис рисуваше с пръст по коляното му и се усмихваше широко. Зелено срещна синьо, уханието на манго се блъскаше в съзнанието на Хари и в тишината на този наш така сладък свят, напоен с такива сладки, карамелизирани любови като тази, се чу едно звънливо, шафранено, паднало като кестен от дърво:
- Всъщност просто съм диабетик.
четвъртък, 25 февруари 2016 г.
Нещо сладко vol.2
Във вторниците червената ниска тухлена сграда до тази на пекарната отваряше вратите на приземната си зала за тренировки по аеробика. Доста от групите бяха от около девет сутринта, някои от тях ходеха и след работа, сиреч около пет или шест следобед. Последно време слънцето винаги грееше приветливо и хората някак си искаха да водят по-здравословен начин на живот, да пият по-нискомаслено мляко и да тичат повече. И понеже слънцето и цветята навън подканяха хората към спорт и ги влачеха ту към отсрещния парк, ту към спортните зали около офисите, пекарната често приемаше потоци от потни мъже и жени, които търсят пълнозърнести разядки и студени напитки. Те влизаха с наколенки и спортни маратонки и в лек трус минаваха между кръглите масички, внасяйки смут сред по-мързеливата част от населението. Редяха се на опашки и момчето на касата ги посрещаше все със същите трапчинки, питаше ги по няколко въпроса и бодро им подаваше току що изстискани фрешове от портокал и грейпфрут с много лед. Участниците в тренировките по аеробика се разделяха на три групи. Първите бяха деца около десет годишна възраст, които обикновено нападаха пекарната след сутрешната вторнична тренировка и си взимаха шоколадови фъджове, браунита, крем карамел и всякакви възможно най-захаросани и карамелизирани десерти. После сядаха по столовете покрай френските прозорци, шумно си говореха и ронеха кексовете по масите. Втората група се състоеше основно от младоци в университета, повечето момичета с тесни клинове, които все търсеха енергийна вода, но в пекарната не се продаваше такава. Пружинираха пред касата и после си поръчваха претцели с маслини. Третата група беше групата на бабите и дядовците, които явно не бяха още готови да пуснат крехката ръка на младостта и редовно практикуваха аеробика, готови за нови завоевания в света на спорта и като цяло в света. Те обикновено пиеха кафе преди тренировката и все щипеха бузите на момчето от касата, явно го познаваха. Сърбаха кафето със затворени очи и ядяха кремове с шам фъстък.
- Хари, има още един бананов кекс за печене отзад. - каза една от дундестите лелки и ощипа момчето от касата по бузата. Тя беше онази с френския акцент и най-дългите нокти. Казваше се Мая. Идваше от Страсбург и любовта й към малките градчета и обстановките като тази беше неминуема. Хари само й се усмихна и се върна обратно в кухнята. Лъхна го обичайната миризма на десетки подправки и той само сви устни, опивайки се да не се усмихне до уши. Захарта беше за него (и може би за много от нас) най-великото откритие на човечеството. Радваше и малки и големи. Докато месеше банановото тесто, само се усмихваше и духваше по някой кичур коса от лицето си.
- Миличък, трябва да направиш кестенов сладкиш. От онзи с лешниците. - бяха минали не повече от две минути, а лелката от Страсбург се беше подпряла на вратата и кокът огромна черна коса беше клюмнал на една страна. Така беше във вторничните сутрини. На момента се месеха някои неща.
- Разбира се. - усмихна се и извади голяма кофа течен шоколад.
- О не, този да е без захар, брашно и шоколад. По оригинална рецепта. Така го иска клиента. - избълва тя с френския си акцент и бързо скри главата си обратно зад вратата.
По оригинална рецепта. Думи които Хари не беше чувал от години. Повиваше кори, поръсваше с пудра захар, лепеше марципан и правеше стотици други неща с цел да украси всички лешникови, безлични и почти безвкусни рецепти в пекарната. И всеки път магията на шоколада, захарта и магиите които те правеха у хората му носеше неоспорим успех. И деца и възрастни излизаха от пекарната с блузи накапани със сладко от ягоди, носове с пудра захар. После се впускаха в топлината на деня и бяха все доволни. Никой никога не се сещаше за оригиналните рецепти. А в менюто, те самите бяха написани с толкова малки букви, че почти никой не ги забелязваше, а и...никой не ги търсеше.
Хари изтри ръцете си от бялата престилка, а от сместа по пръстите му бяха останали фитили тесто. Със сключени вежди и кофа шоколад в ръка, като щит, той пристъпи към кухненската врата, да надникне и да види лицето на тоя намусен и обезличен човек, който си яде кестеновия сладкиш без захар и брашно. Подаде глава и зашари с очи между хората на касата, които жужаха като пчелички, а Мая им раздаваше кексчета с шарени опаковки и димящи чаши чай. Отстрани на касата стоеше клиента който чакаше безвкусния кестенов сладкиш.
Противно на очакванията, беше младок. Хари примижа и трапчинките му веднага се врязаха отстрани на лицето, щом забеляза сините очи на около-двадесет-годишното момче, което стоеше до касата и се усмихваше широко на Мая. Подаваше й пакетчетата със сметана от кутията над витрината, понеже дебелите й пръстенца не можеха да я достигнат. Пакетче подир пакетче, усмивката му ставаше все по-широка, а Мая току го щипеше по хлътналите бузи. Момчето беше по-ниско от Хари, със светло кестенява коса и изключително добродушно лице. Може би най-добродушното лице, което Хари някога беше виждал. Гласът му беше звънлив и някак си Хари си помисли, че ако този глас има вкус, ще е с вкус на манго и шафран. Толкова погълнат от образа на този човек, той не можеше да проумее как би могъл някой толкова цветущ и красив герой да има толкова бледа и скучна характеристика. Въпреки това се отърси и някак си откъсна поглед от сините очи на клиента, връщайки се обратно в студената и силно осветена от задните прозорци кухня. Бързо избута банановия сладкиш настрани и изми ръцете си, пък се захвана припряно да бели кестените.
След известно време кестеновият сладкиш без захар, по оригинална рецепта, беше напълно готов и изстиваше върху студения кухненски плот. Хари го наряза внимателно и сложи всяко парче в различно нагъната хартия, а после върза всичките с тънки конопени панделки. Едно остави за себе си, за да го пробва, да е сигурен, че няма да разочарова момчето с глас като шафран. Поднесе тавата внимателно до витрината и я сложи малко встрани, далеч от действително вкусните неща. Подпря се на касата и зачака клиента да дойде.
- Беше по-бързо отколкото очаквах, майка ми готви тоя кекс за поне два часа. - шафрановия му глас иззвъня пред касата. Носът му беше малък и леко чип, а очите му толкова топло усмихнати, че някак си караха всички кексчета, които Хари беше изпекъл преди пет минути да изстиват за секунди. Не успя да се сдържи и трапчинките пак заиграха по лицето му. Наведе се и извади едно от парчетата.
- За пръв път срещам някой, който да предпочита кестеновия сладкиш без шоколад. - каза той докато въвеждаше цифрите на касовия апарат с усмивка.
- Предполагам, че си има първи път за всичко. - отвърна му вече малко по-далечен шафрановият глас. Беше оставил парите на касата и вече отстъпваше към вратата. - Благодаря че отне време да обелиш всички тия кестени. - посочи към отворената врата на кухнята, зад която се белееше плота покрит с купчина обелки. Докато Хари проследи пръста му зад себе си, а след това отвори уста да отвърне, сините очи на шафрановия глас бяха изчезнали сред топлината на пекарната, сред глъчката на щастливите захаросани душички и дори не се виждаха от големите френски прозорци. Хари само стоеше с трепкащи очи и вдишваше от въздуха все още напоен с манго и шафран, мислейки за това как най-добре изглеждащите сладкиши може би имат най-безвкусната плънка. Мислеше и се усмихваше. А в ръката си въртеше последната кестенова обелка.
---
Това ще има vol.3, тоя край няма да го оставя така.
- Хари, има още един бананов кекс за печене отзад. - каза една от дундестите лелки и ощипа момчето от касата по бузата. Тя беше онази с френския акцент и най-дългите нокти. Казваше се Мая. Идваше от Страсбург и любовта й към малките градчета и обстановките като тази беше неминуема. Хари само й се усмихна и се върна обратно в кухнята. Лъхна го обичайната миризма на десетки подправки и той само сви устни, опивайки се да не се усмихне до уши. Захарта беше за него (и може би за много от нас) най-великото откритие на човечеството. Радваше и малки и големи. Докато месеше банановото тесто, само се усмихваше и духваше по някой кичур коса от лицето си.
- Миличък, трябва да направиш кестенов сладкиш. От онзи с лешниците. - бяха минали не повече от две минути, а лелката от Страсбург се беше подпряла на вратата и кокът огромна черна коса беше клюмнал на една страна. Така беше във вторничните сутрини. На момента се месеха някои неща.
- Разбира се. - усмихна се и извади голяма кофа течен шоколад.
- О не, този да е без захар, брашно и шоколад. По оригинална рецепта. Така го иска клиента. - избълва тя с френския си акцент и бързо скри главата си обратно зад вратата.
По оригинална рецепта. Думи които Хари не беше чувал от години. Повиваше кори, поръсваше с пудра захар, лепеше марципан и правеше стотици други неща с цел да украси всички лешникови, безлични и почти безвкусни рецепти в пекарната. И всеки път магията на шоколада, захарта и магиите които те правеха у хората му носеше неоспорим успех. И деца и възрастни излизаха от пекарната с блузи накапани със сладко от ягоди, носове с пудра захар. После се впускаха в топлината на деня и бяха все доволни. Никой никога не се сещаше за оригиналните рецепти. А в менюто, те самите бяха написани с толкова малки букви, че почти никой не ги забелязваше, а и...никой не ги търсеше.
Хари изтри ръцете си от бялата престилка, а от сместа по пръстите му бяха останали фитили тесто. Със сключени вежди и кофа шоколад в ръка, като щит, той пристъпи към кухненската врата, да надникне и да види лицето на тоя намусен и обезличен човек, който си яде кестеновия сладкиш без захар и брашно. Подаде глава и зашари с очи между хората на касата, които жужаха като пчелички, а Мая им раздаваше кексчета с шарени опаковки и димящи чаши чай. Отстрани на касата стоеше клиента който чакаше безвкусния кестенов сладкиш.
Противно на очакванията, беше младок. Хари примижа и трапчинките му веднага се врязаха отстрани на лицето, щом забеляза сините очи на около-двадесет-годишното момче, което стоеше до касата и се усмихваше широко на Мая. Подаваше й пакетчетата със сметана от кутията над витрината, понеже дебелите й пръстенца не можеха да я достигнат. Пакетче подир пакетче, усмивката му ставаше все по-широка, а Мая току го щипеше по хлътналите бузи. Момчето беше по-ниско от Хари, със светло кестенява коса и изключително добродушно лице. Може би най-добродушното лице, което Хари някога беше виждал. Гласът му беше звънлив и някак си Хари си помисли, че ако този глас има вкус, ще е с вкус на манго и шафран. Толкова погълнат от образа на този човек, той не можеше да проумее как би могъл някой толкова цветущ и красив герой да има толкова бледа и скучна характеристика. Въпреки това се отърси и някак си откъсна поглед от сините очи на клиента, връщайки се обратно в студената и силно осветена от задните прозорци кухня. Бързо избута банановия сладкиш настрани и изми ръцете си, пък се захвана припряно да бели кестените.
След известно време кестеновият сладкиш без захар, по оригинална рецепта, беше напълно готов и изстиваше върху студения кухненски плот. Хари го наряза внимателно и сложи всяко парче в различно нагъната хартия, а после върза всичките с тънки конопени панделки. Едно остави за себе си, за да го пробва, да е сигурен, че няма да разочарова момчето с глас като шафран. Поднесе тавата внимателно до витрината и я сложи малко встрани, далеч от действително вкусните неща. Подпря се на касата и зачака клиента да дойде.
- Беше по-бързо отколкото очаквах, майка ми готви тоя кекс за поне два часа. - шафрановия му глас иззвъня пред касата. Носът му беше малък и леко чип, а очите му толкова топло усмихнати, че някак си караха всички кексчета, които Хари беше изпекъл преди пет минути да изстиват за секунди. Не успя да се сдържи и трапчинките пак заиграха по лицето му. Наведе се и извади едно от парчетата.
- За пръв път срещам някой, който да предпочита кестеновия сладкиш без шоколад. - каза той докато въвеждаше цифрите на касовия апарат с усмивка.
- Предполагам, че си има първи път за всичко. - отвърна му вече малко по-далечен шафрановият глас. Беше оставил парите на касата и вече отстъпваше към вратата. - Благодаря че отне време да обелиш всички тия кестени. - посочи към отворената врата на кухнята, зад която се белееше плота покрит с купчина обелки. Докато Хари проследи пръста му зад себе си, а след това отвори уста да отвърне, сините очи на шафрановия глас бяха изчезнали сред топлината на пекарната, сред глъчката на щастливите захаросани душички и дори не се виждаха от големите френски прозорци. Хари само стоеше с трепкащи очи и вдишваше от въздуха все още напоен с манго и шафран, мислейки за това как най-добре изглеждащите сладкиши може би имат най-безвкусната плънка. Мислеше и се усмихваше. А в ръката си въртеше последната кестенова обелка.
---
Това ще има vol.3, тоя край няма да го оставя така.
четвъртък, 18 февруари 2016 г.
Нещо сладко
Пекарната беше малка, разположена от дясната страна на тротоара, който сам по себе си беше широк и върху него се вместваха четири кръгли маси всяка с по два стола. По две от ляво и от дясно на вратата на пекарната. Прозорците високи, а стената с голи червеникаво-оранжеви тухли, избледнели от ветровете, дъждовете и слънцето. Над вратата имаше голям златен звънец, който се клатеше всеки път, когато някой пристъпеше в мястото, а самата врата беше бежова и малко олющена от боята на места. Пред нея лежеше светло розова изтривалка за крака, а над вратата и прозорците се ширеше голям навес с вълнисти краища, опасващ прозорците от край до край, целия бежов със светло оранжеви и бели райета. Дъжд валеше рядко, затова навеса обикновено пазеше клиентите от лекото слънце, което напичаше сутрешния пиков час, когато хората идваха за бързо кафе и закуска на крак или пък сядаха и дълго говореха, ядяха кроасани и четяха тънки книги в меката хватка на сутрешната светлина.
Влизайки в самата пекарна, човек нямаше как да не се усмихне, понеже беше все едно скачаш надолу с главата в чашка крем карамел. Или за тия които не харесват карамел - просто в крем. Хубав крем, който майка ти прави следобед, тъкмо си се наспал от следобедната дрямка и устата ти още е пресъхнала, премляскваш тихо в сгушения следобед, влизаш в кухнята и те понася миризма на ванилия, канела и още куп други незнайни любови на сетивата ти. Ей в такъв крем се гмуркаше всеки щастливец, попаднал в тази пекарна. Пода беше дървен, със светъл паркет, а масите бяха същите като навън - кръгли с тънки черни крака, обградени от столове с възглавници, а на някои места дори меки футьойли покрити с бели и бежови покривки. По стените, които бяха светло розови, бели и кремави, имаше окачени рафтове отрупани с бели саксии с орхидеи, маргаритки, лалета и всякакви други цветя. Прозорците бяха големи и светлината влизаше лесно, затова нямаше нужда от силно вътрешно осветление и все пак по целия таван се виждаха малки лунички, които през деня светеха рядко. Точно срещу вратата бяха разположени витрините и касата. Витрините, остъклени и осветлени отвътре, бяха отрупани с кроасани с канела, понички пълни с шоколад, бисквити с мюсли, малки кексове покрити с пудра захар, сладкиши от всякаква форма и размер поръсени с пръчици, кокос, боровинки, ягоди, фъстъци, топящи се, хрупкави, топли, току що извадени от фурната красоти. Всеки който се приближеше до тези щандове се взираше в начина по който ореховите сладки стояха в нагънатата хартия и как кремовете ухаеха от студената витрина, или дори как всички чинии под домашната бисквитена торта бяха с различни форми и размери. В пекарната се носеха толкова много сладки аромати, че когато влезеш и помахаш във въздуха имаш чувството, че по пръстите ти ще полепне пудра захар. Когато седнеш на стол ще се вдигне пара от розови ухания. Всичко там беше толкова топло.
На касата се сменяха няколко лелички с червендалести лица и вързани на големи кокове коси, с малки кичури стърчащи отстрани на ластика, заради бързането около масите рано сутрин. Носеха бели дрехи и розови престилки, винаги оплескани със сладко от ягода или пък покапани с горещо кафе. Когато посрещаха клиентите им махаха с дундести ръце и вземаха парите им с нокти лакирани в ярко розово, усмихваха се толкова сладко сякаш ти подсказваха вкуса на трюфелите, които тъкмо се каниш да изядеш. Говореха с всякакви акценти, няколко от тях знаеха правилен френски. Ходеха със ситни и бързи крачки, докато се смееха целите подскачаха и всеки път като плеснеха с ръце във въздуха правеха облак от брашно.
Когато бяха прекалено заети с отсервирането или ваденето на тестените продукти от фурните в кухнята, ги заместваше двадесет-и-нещо годишното момче, което приготвяше повечето от сладкишите сутрин и следобед. Той сваляше пръстените си и ги слагаше в малка кутийка за мъфини над щандовете, където държеше и ключовете си. Всеки път като говореше с клиентите им се усмихваше с трапчинки и слагаше косата зад ушите си, понякога даже носеше диадема. Миришеше на ябълков щрудел, защото явно това беше любимия му сладкиш за приготвяне и в пекарната имаше около осем различни вида. Ядеше кисело мляко по време на почивката, но дори тогава постоянно побутваше фурната в кухнята и пренареждаше пакетите със стафиди, боровинки, малини и орехи, понеже все му се струваха не на място. С такава грижа повиваше корите преди да се изпекат и съвсем леко ръсеше кокоса. Бишкотите винаги подреждаше с излишно внимание, а кремовете винаги пробваше преди да ги сложи в студената витрина. Обичаше безумно да прави торти и когато влизаше в хладилниците в задната част на пекарната, винаги се привеждаше леко и зелените му очи шареха по рафтовете, а в главата си на момента измисляше рецептите и комбинациите между яйцата, блатовете, фондана и всички останали компоненти на една перфектна торта. Той се радваше искрено на сутрините и подаваше горещото кафе с толкова голяма отдаденост, че дори онези, които го пиеха безкофеиново се зареждаха мигновено с поне капка енергия. Обичаше да гледа как слънцето свети през прозорците и навън все още не е станало горещо, а хората влизат с подути от сън очи, бистри както са бистри човешките ириси само след сън. С тиха усмивка го поздравяват и обгръщат с пръсти хартиените опаковки, вдишват блажено аромата. Обичаше да гледа как малките деца мажат по масите, по лицата и по майките си докато ядат заливката на сладкишите и преглъщат жадно студеното мляко. Обичаше да подава тортите за рожден ден на майките и да вижда удивлението в очите им когато установят перфекционизма вложен в рисунката върху тортата. Обичаше следобедната почивка на хората от офисите около пекарната, които уморени, но превъзбудени от деня влизат и с къркорещи кореми избират по малко от всичко, а накрая не могат да го изядат и все пак тайничко пъхат по някой-друг бонбон в чантите си. Когато вадеше бисквити и мъфини от витрините, очите му винаги светеха. А любимо му беше когато влизаха навъсени старци или хора, които очевидно имат лош ден, понеже в пликовете с храната им винаги слагаше по нещо допълнително - два три бонбона, малко печена тиква или пък малко парче от рулото със сладко от ягоди. Те бързо излизаха от пекарната и още пред прозорците отваряха със сключени вежди плика, а щом погледнеха вътре почти винаги се усмихваха. Той не говореше с всички, нито пък им разказваше за работата си, а само тихо преподреждаше ядките. Стараеше се да няма ядове.
Пекарната беше малка, но любовта му към сладкишите и хората беше голяма. Такава любов трябва да търси целия свят. Любов обгърната в хартиени пликове с ухание на розово масло, кокос, какао и други неща, които усмихват и дете, и стар човек. Любовта на двадесет-и-нещо годишното момче със зелени очи, което обича да прави ябълков щрудел. Любовта на леличките с дебелите пръсти към брашното. Любовта на сладкото към хората. Любовта на кафето към сутринта.
В тихата, хладна и слънчева сутрин, отрупана с хора, в която едно двадесет-и-нещо годишно момче пече сладкиши и се усмихва с трапчинки.
Една наистина сладка любов.
Влизайки в самата пекарна, човек нямаше как да не се усмихне, понеже беше все едно скачаш надолу с главата в чашка крем карамел. Или за тия които не харесват карамел - просто в крем. Хубав крем, който майка ти прави следобед, тъкмо си се наспал от следобедната дрямка и устата ти още е пресъхнала, премляскваш тихо в сгушения следобед, влизаш в кухнята и те понася миризма на ванилия, канела и още куп други незнайни любови на сетивата ти. Ей в такъв крем се гмуркаше всеки щастливец, попаднал в тази пекарна. Пода беше дървен, със светъл паркет, а масите бяха същите като навън - кръгли с тънки черни крака, обградени от столове с възглавници, а на някои места дори меки футьойли покрити с бели и бежови покривки. По стените, които бяха светло розови, бели и кремави, имаше окачени рафтове отрупани с бели саксии с орхидеи, маргаритки, лалета и всякакви други цветя. Прозорците бяха големи и светлината влизаше лесно, затова нямаше нужда от силно вътрешно осветление и все пак по целия таван се виждаха малки лунички, които през деня светеха рядко. Точно срещу вратата бяха разположени витрините и касата. Витрините, остъклени и осветлени отвътре, бяха отрупани с кроасани с канела, понички пълни с шоколад, бисквити с мюсли, малки кексове покрити с пудра захар, сладкиши от всякаква форма и размер поръсени с пръчици, кокос, боровинки, ягоди, фъстъци, топящи се, хрупкави, топли, току що извадени от фурната красоти. Всеки който се приближеше до тези щандове се взираше в начина по който ореховите сладки стояха в нагънатата хартия и как кремовете ухаеха от студената витрина, или дори как всички чинии под домашната бисквитена торта бяха с различни форми и размери. В пекарната се носеха толкова много сладки аромати, че когато влезеш и помахаш във въздуха имаш чувството, че по пръстите ти ще полепне пудра захар. Когато седнеш на стол ще се вдигне пара от розови ухания. Всичко там беше толкова топло.
На касата се сменяха няколко лелички с червендалести лица и вързани на големи кокове коси, с малки кичури стърчащи отстрани на ластика, заради бързането около масите рано сутрин. Носеха бели дрехи и розови престилки, винаги оплескани със сладко от ягода или пък покапани с горещо кафе. Когато посрещаха клиентите им махаха с дундести ръце и вземаха парите им с нокти лакирани в ярко розово, усмихваха се толкова сладко сякаш ти подсказваха вкуса на трюфелите, които тъкмо се каниш да изядеш. Говореха с всякакви акценти, няколко от тях знаеха правилен френски. Ходеха със ситни и бързи крачки, докато се смееха целите подскачаха и всеки път като плеснеха с ръце във въздуха правеха облак от брашно.
Когато бяха прекалено заети с отсервирането или ваденето на тестените продукти от фурните в кухнята, ги заместваше двадесет-и-нещо годишното момче, което приготвяше повечето от сладкишите сутрин и следобед. Той сваляше пръстените си и ги слагаше в малка кутийка за мъфини над щандовете, където държеше и ключовете си. Всеки път като говореше с клиентите им се усмихваше с трапчинки и слагаше косата зад ушите си, понякога даже носеше диадема. Миришеше на ябълков щрудел, защото явно това беше любимия му сладкиш за приготвяне и в пекарната имаше около осем различни вида. Ядеше кисело мляко по време на почивката, но дори тогава постоянно побутваше фурната в кухнята и пренареждаше пакетите със стафиди, боровинки, малини и орехи, понеже все му се струваха не на място. С такава грижа повиваше корите преди да се изпекат и съвсем леко ръсеше кокоса. Бишкотите винаги подреждаше с излишно внимание, а кремовете винаги пробваше преди да ги сложи в студената витрина. Обичаше безумно да прави торти и когато влизаше в хладилниците в задната част на пекарната, винаги се привеждаше леко и зелените му очи шареха по рафтовете, а в главата си на момента измисляше рецептите и комбинациите между яйцата, блатовете, фондана и всички останали компоненти на една перфектна торта. Той се радваше искрено на сутрините и подаваше горещото кафе с толкова голяма отдаденост, че дори онези, които го пиеха безкофеиново се зареждаха мигновено с поне капка енергия. Обичаше да гледа как слънцето свети през прозорците и навън все още не е станало горещо, а хората влизат с подути от сън очи, бистри както са бистри човешките ириси само след сън. С тиха усмивка го поздравяват и обгръщат с пръсти хартиените опаковки, вдишват блажено аромата. Обичаше да гледа как малките деца мажат по масите, по лицата и по майките си докато ядат заливката на сладкишите и преглъщат жадно студеното мляко. Обичаше да подава тортите за рожден ден на майките и да вижда удивлението в очите им когато установят перфекционизма вложен в рисунката върху тортата. Обичаше следобедната почивка на хората от офисите около пекарната, които уморени, но превъзбудени от деня влизат и с къркорещи кореми избират по малко от всичко, а накрая не могат да го изядат и все пак тайничко пъхат по някой-друг бонбон в чантите си. Когато вадеше бисквити и мъфини от витрините, очите му винаги светеха. А любимо му беше когато влизаха навъсени старци или хора, които очевидно имат лош ден, понеже в пликовете с храната им винаги слагаше по нещо допълнително - два три бонбона, малко печена тиква или пък малко парче от рулото със сладко от ягоди. Те бързо излизаха от пекарната и още пред прозорците отваряха със сключени вежди плика, а щом погледнеха вътре почти винаги се усмихваха. Той не говореше с всички, нито пък им разказваше за работата си, а само тихо преподреждаше ядките. Стараеше се да няма ядове.
Пекарната беше малка, но любовта му към сладкишите и хората беше голяма. Такава любов трябва да търси целия свят. Любов обгърната в хартиени пликове с ухание на розово масло, кокос, какао и други неща, които усмихват и дете, и стар човек. Любовта на двадесет-и-нещо годишното момче със зелени очи, което обича да прави ябълков щрудел. Любовта на леличките с дебелите пръсти към брашното. Любовта на сладкото към хората. Любовта на кафето към сутринта.
В тихата, хладна и слънчева сутрин, отрупана с хора, в която едно двадесет-и-нещо годишно момче пече сладкиши и се усмихва с трапчинки.
Една наистина сладка любов.
четвъртък, 21 януари 2016 г.
Истината за Марино Цветанов и Велислава Цанкова, трагедията в Лесидрен
Не искам да започвам по този предвидим и посредствен начин, но истината понякога е предвидима и посредствена.
Когато бях малка и родителите ми гледаха новините по БНТ, Бтв или Нова телевизия, винаги слушах докато си играех или се занимавах с друго. И никога не съм им се чудила, нито пък съм влагала каквато и да е мисъл в тях. Израснала съм с фонова музика от цитати като 'Мъж намушка жена си 13 пъти' или 'Бяха убити 8 деца в училище в х град'. Никога дори не съм си правила труда да попитам защо, как, какво. Никога не ми е минавало през ума, че имената на мъртвите, които топовно съобщават всяка вечер по новините в седем могат да бъдат моето име, имената на моите родители или...имената на моите най-добри приятели. Всяка вечер цяла България сяда на масата с шише ракия (което може да бъде отровно и да избие цялата рода), със зелена салата (пестициди, които ни тровят също толкова успешно) и с усмивка пуска новините да гледа все едни и същи лица, които сякаш наизуст и механично изричат имената на убити, пребити, изнасилени и разкъсани деца, възрастни и стари хора. С каменни усти и мълчаливи очи гледат празно в екрана и докато баща ми сърба от чашата с ракия а майка ми реже храната на малки залци, тия репортери напояват детството ми с истории за брутални убийства по улиците и градовете на моята родна страна, майка България.
Както казах, това на мен (а може би и на повечето българчета), никога не ми е правило особено впечатление. Докато не се случи няколко от почернените имена във вечерните новини да са едни от имената, които най-често съм изричала.
Много от вас може би знаят за трагедията, случила се на 11 август, 2015та година край село Лесидрен, в която брутално бяха убити от Филип Михайлов, Велислава Цанкова и Марино Цветанов, а на Петя Божкова бе нанесена средна телесна повреда. Поне така започват всички статии, всички надписи по вестници, всички репортажи по новините вечер. През последните пет месеца чух, прочетох и видях какви ли не версии на тази трагедия, преиначени и изкривени до полуда от медиите, с цел не зная каква. Затова реших, за пръв път в моя живот да не бъда безразлична към умрелите българи. Към поредните двама умрели, които на 11 август 2015та година по случайност се оказаха моите прекрасни приятели Вили и Марино. Имайки това предвид, аз бях отвратена от хилядите версии на една история за смъртта на две деца. Отвратена от публичността, която дава пари на живите, за сметка на мъртвите. Отвратена от хората, които я четат и хвърлят обвинения без реално да осъзнават чия е вината. Отвратена от мненията и етикетите грозно залепени върху хора, които аз лично познавам и обичам.
И ето ме тук. Отново в моя познат блог, но този път...пишеща нещо по-различно. Този път ще изпиша реален случай. Случаят 'Лесидрен' от 11ти август, 2015та година. Ще ви разкажа всичко така, както трябваше да сте го прочели или поне чули в обичаните вечерни новини. Защото просто 'Починаха Велислава Цанкова и Марино Цветанов'...не е достатъчно да хване окото и да задържи ухото. Това, което ще ви разкажа е по думи на моята най-добра приятелка (а и най-добра приятелка на Марино и Вили), която е била на мястото на инцидента. И понеже нейните свидетелства липсваха в днешното дело, провело се в Ловеч срещу Филип Михайлов (Фильо), ето ги и тях -
На 11ти август 2015 година денят започва нормално. Както обикновено. Бях си тръгнала от селото преди няколко дни и този ден бях в София. Ния беше в Лесидрен и възнамеряваше целия ден да остане с Вили вкъщи, за да могат да се видят и да поговорят за всичко най-общо, защото не се бяха виждали дълго време. Както разбирате, плановете й не са се изпълнили в крайна сметка и малка група деца са тръгнали на разходка към Съевата чешма. Тук, за ваша информация ще споделя, че ние не ходим често там. Най-честите ни дестинации за разходки и развлечения са язовир Сопот и филмовата резиденция. На много места прочетох, че Съевата чешма е място на сбирки всяка вечер, което е невярно. В този фатален летен ден, групата тръгнала към Съевата чешма се състои от следните хора - Велислава, Марино, Ния, Петя, Светлин, Денис, Петър и Божидар. В началото на разходката настроението е напълно нормално, обикновено дори приятно за един горещ летен ден. По пътя натам всичко е наред, както и когато пристигат. Слушат музика, замерят се с клечки и камъчета, смеят се, сплитат си плитки, говорят. Всички са спокойни. По някое време, докато Марино си играе с колана на Ния предлага да се върнат обратно към селото, за да могат да излязат и с останалите деца. След известно време всички стават и тръгват. Тук има леко забавяне, защото Денис се е качил на беседката за да отдаде чест на останалите докато ги замеря с клечки. Отново се смеят. После тръгват докато Ния разказва истории от детството и, обичайно за летните дни, вадят телефон за да направят няколко снимки докато вървят през природата. Всички се усмихват и се прегръщат, вече по път обратно за селото. Светлин предлага, както обикновено, на всеки един от групата да се качи на кормилото на колелото, за да го повози и всички отказват, имайки предвид нагорещения метал и риска от пребиване. Марино се съгласява и със смях се качва на кормилото. Останалите им се смеят от далеч и от време на време чуват виковете на Марино 'Много сме се засвяткали!'. Ния прави опит за снимка, но колелото се люшва и Марино скача на крака от кормилото. Светлин и Марино се връщат за да влязат в крачка с останалите. Вървят по нагорещения асфалт, заобиколени от планини и се смеят. Говорят си за това от коя страна на пътя е правилно да се върви, защото тротоар на пътя няма. Марино казва - ляво, а Божидар - дясно. Вили, Петя и Ния решават, уж на шега, да се доверят на инстинкта на марино и минават от лявата страна на шосето, докато Петър, Божидар и Светлин остават от дясната страна. В крайна сметка след кратко време през което са разделени от улицата, Божидар ги повиква и по-специално казва името на Ния. Безапелационно, изобщо без да предполага какво би се случило, Ния пресича улицата за да остане от дясната страна. Вижда колата на Ален (който Филип Михайлов обвинява във всички свои интервюта и изявления) как се приближава до тях и отстъпва още вдясно. Ален намалява скоростта на колата и спира. Тогава Ния забелязва близостта на Аудито на Филип Михайлов. Ауди, с което и аз, и моите приятели сме се возили многократно. Филип губи контрол над колата и започва да занася. Явно опитвайки се да не се блъсне челно в колата на Ален, отбива рязко към лявата страна на улицата където са Петя, Вили и Марино. Ален вече е отминал по пътя, когато Петя отскача леко от се превърта във въздуха ударена от колата на Филип. Веднага след това, два метра над земята политат Вили и Марино. Чува се силен трясък и Аудито, заедно с телата на Вили и Марино изчезва в шубраците. Никой не мърда. Жегата става все по-гъста и въздуха е на вълни. Никой не диша. Не мига. Чува се само слънцето, как пържи асфалта и тревата. Ния се обръща за да срещне погледа на Светлин, Денис, Петър или Божидар. Петър е най-висок и тя поглежда първо него, гледат се за секунди. Срещайки очите му вижда...ужас. Ужас в детски очи. Писък. Още крясъци, нейни и техни. Четири момчета, които познавам от детинство...които сега са мъже. Безсилни под слънцето на август и под натежалата смрад, крещят и...не знаят какво да направят. И пак са деца. Много малки, съвсем малки деца. Деца, които гледат новините и чуват 'Убити са Велислава Цанкова и Марино Цветанов.' Някой изкрещява 'викнете линейка'. Някой от тях. Ния набира докато върви към тялото на Петя. 'Линейка. Пратете линейка, блъснаха три деца.' Отсреща й отговаря съвсем спокоен, свикнал, женски глас 'Линейка искате, така ли? Три деца ли са блъснати?' Все едно я пита дали иска повече сирене на пицата.
Следва дълъг разговор, в който Ния се опитва да обясни на жената къде точно се намират, а жената задава въпроси от рода на 'Вие във Варна ли сте?' Накрая Ния започва да крещи по телефона, че приятелите й умират и не я интересува дали линейката ще дойде от Кирчево, Сопот или Варна, стига да дойде. При последните викове по телефона, Филип излиза от колата с нашия общ приятел, който се случва да е седял в колата с него - Юлиян. Филип носи тяло. Тялото на Велислава. Ния започва пак да вика. Пита го дали са живи. Той казва 'Да, живи са.' (Не за дълго) Оставя Велислава до Петя, а всички са се събрали около нея и се опитват да спрат кръвта. Тече много кръв. И от двете. Навсякъде. Ния сяда до Вили. Юлиян сяда до Петя, съблича тениската си и превързва ръката й, от където тече най-много и най-силно кръв. Петър не знае какво става. Обикаля между безжизнените тела на двете си приятелки. Гледа как децата с които е израснал се опитват да спасят едни други. Ния започва да мокри ръцете си трепереща, с бутилка вода и да чисти лицето на Вили от мръсотия, набила се по него при падането и от многото кръв. Вили е в безсъзнание, но с леко отворени очи. Дрехите й са разкъсани. Денис съблича тениската си и я завива. Ния е продължила да я плиска с вода, особено по главата, защото раните там са били ужасяващи. Устните на Вили са пресъхнали. Ния брои до пет и казва 'дишай Вили.' и Вили диша. ''Вилка, мила, сега само дишай пък не се притеснявай за никой. Марино е жив, Петя е жива и ти също. Знам, че те боли, но всичко ще бъде наред. Чу ли?'' Но тя не диша. Докато Ния не викне 'ДИШАЙ', Вили не диша. Спира все по-често. Поема си дъх и така седи - с отворени очи и уста, изсъхнали. Всички питат Петя иска ли вода. Тя е в съзнание, спи й се, но се държи. Гледа в една точка. Отговаря кратко, не поглежда встрани: 'Не. Не искам вода.' Ния е цялата в кръв и шипки. По това време Ален се връща и спира на пътя. Ния продължава да напомня на Вили да диша и след всяко напомняне изкрещява на някой 'Вървете при Марино!', а всички само я гледат. След петото й отпращане към Марино, не я и поглеждат. Телефоните звънят през две минути, вече всички знаят. Накрая Ния вдига - полицията е. Искат имената й и казват, че идват. След разговора с полицията, виждат в далечината колата на човек от селото - Станимир. Спират го чрез ръкомахания. Ния се връща при Вили, но този път и Ален е там, като само вика 'Ще умре, умира, губим я, направи нещо.' Самият той...нищо не прави. Появяват се и кръстниците на Ния. Питат я как е, проверяват пулса на Вили и казват, че й остава съвсем малко. Почват се закани срещу Филип. При всеки замах, Филип тръгва да се пази, но държи ръцете си долу и навежда очи. Готов е да поеме ударите. Казва 'Не бях аз виновен. Не бях. Не бях аз. Не бях аз виновен.' Бавно се превръщат в животни - биещи се над трупове. Ния само стои при Вили и й говори тихо, все едно са затворени в балонче - Дишай, Вилка, дишай. Все това й приказва. Полицията идва. Бабата и дядото на Ния също са на път. Вили вдишва все по-рядко. Ален и Филип идва.
'ДИШАЙ ДИШАЙ' Някой казва, че трябва да й се направи изкуствено дишане, но нито Ния нито Ален знаят как, а Филип само вдига ръце и със страх в очите отстъпва 'Не ми е позволено да я пипам', казва.
Велислава Цанкова умира. Ния се изправя над нея и я оглежда, да види дали изглежда прилично. Навежда се да й пооправи малко косата и я оставя да почива. Пресича улицата и гледа полето. Слънцето залязва, вече не е толкова горещо, тревичките даже помръдват. Красив залез. Ния, Светлин и Денис са прегърнати и гледат към слънцето, а зад тях лежи трупа на приятелката им. Идва линейка. Ния им обяснява ситуацията - че за Вили вече е късно, че Петя е в съзнание, но губи много кръв, но Марино...все още е под колата. Един от докторите й се усмихва. Ехидно. Усмихва й се. И казва 'Ние знаем каква е процедурата. Стой настрана.'
Макар да знаят процедурата, никой не отива при Марино. Отиват при Вили. Всички крещят 'Умря. Умряла е. Умряла е. Няма смисъл. Умря.', те проверяват пулса й. Децата гледат как слагат приятелката ни в чувал. Най-после медиците отиват при колата и вадят разкъсаното тяло на Марино. Слагат го на носилка. Вижда се само червената тениска, резките в кожата и зверските разкъсвания. Главата му е цялата в кръв, толкова окървавена, че променя цвета на тъмната му кестенява коса. Мушват го набързо в линейката.
След това полицаите многократно питат за имената на трите пострадали деца, като успяват да сбъркат три имена по сто различни начина.
След дълга борба с десетки лекари и умолявания, преливане на кръв, една безсънна нощ и един стресиращ ден...Марино Цветанов умира на 12 август 2015та година.
Петя Божкова оцелява със средна телесна повреда.
Това се случи с моите уникални приятели. Дни преди произшествието седях в колата на Филип Михайлов, смеех се и танцувах с Марино Цветанов. Обвиненията са различни. Всички говорят празно и само разнасят пръст от гробовете на две починали преди пет месеца дечица. Не можете да си представите колко тежък ми се струваше тоя малък ковчег в който носеха един от най-добрите ми приятели. И как задушно струеше оранжевата светлина в стаята му, където майка му плачеше а той лежеше затворен в кутия. И как ми призля като някаква непозната жена ми помогна да запаля свещ в стаята му, до трупа му, защото ръцете ми трепереха прекалено силно и виждах зелени петна. Но не е това целта ми - да ви травмирам.
Най-разтърсващото нещо покрай случилото се беше една от последиците, а именно преждевременното ни порастване. Дни по късно, на вечерта на погребението на Марино Цветанов, в центъра на селото, където той е ходил до преди седмици, се бяхме събрали група деца - обичайните заподозрени, без Петя, защото по това време тя се възстановяваше. Сипахме си по чаша бира, в пластмасови чашки, пиринско светло. Сипахме на стълбите. Събрахме чашите си и ги долепихме една за друга и както винаги казах няколко думи за тях. Преди да отпуснем ръцете си, си направих труда да огледам всяко едно от лицата им. И, вярвайте ми, видях ги как остаряват. Видях как тези детски очички угасват и как физиономиите им посърват, как гледат у земята и дишат тежко. Белязани. Разбити до живот. Няколко сърца, на най-близките ми хора, две от тях на небето, останалите тук - размазани от червеното Ауди в което доскоро сме се возили. Но в тоя момент, както бяха остарели и си казах 'Свършено е. Всичко се свърши. Това ни закопа живи.' В тоя момент, всички те се спогледаха и се усмихнаха. И тия малки деца, момчета и момичета с подпухнали от плач очи, със същите тия летни искрящи усмивки ме погледнаха и станаха гиганти.
Марино и Вили вече са мъртви. Вина в това си писание аз няма да сложа на никого. Но ще попитам вас - кой е виновен?
Защото днес са Вили и Марино. Утре вашето дете ще стои и ще слуша стиховете на репортерите от вечерните новини и ще чуе името на майка си. Името на приятелите си. И така всеки ден едно дете ще затваря очи, а друго ще затваря сърце. Аз вече слушам новините. Вече не заспивам докато не знам, че всичките ми близки са си вкъщи. Искате ли това да се случи и на вас? Всички бягаме от България не толкова заради всичките проблеми, които говорите и пишете, а най-вече...защото Българи убиват Българи. Защото всеки ден по родните ни улици деца биват разкъсвани до смърт, изнасилвани, отвличани, продавани. Ние бяхме просто деца. Помислете. Тази вечер...вслушайте се в песента на мъртвите в телевизора. Направете нещо.
Направете така, че вашите деца да си останат деца.
Българио, пази своите българчета.
- Зоя Антонова
- Зоя Антонова
петък, 20 ноември 2015 г.
А ако съм ви крива...
Още един ненужен пост, безсмислен за четене от който и да е освен мен.
Много добри хора си отидоха от ръцете на съдбата, а тя самата се сплиташе на плитка с едната ръка, докато с другата буташе малки колички през краката им като играчки през оловни войничета, режеше гърлата им и чупеше гръбнаци. Мои приятели си заминаха като стой та гледай, а аз още намирам за безсмислено лутането в хиляди посоки. Тука няма да говоря за умрели хора, защото съм сигурна, че всеки има по един и сега поглежда към небето. Ако роните сълзи - недейте, не помага. Намигнете нагоре и пратете някоя целувка, топли две души - едната тука, другата горе, свита в облаци и спряла жизнения си цикъл...жизнен цикъл спрян до улица, подпрян на дърво, под кола, в болница. Където и да е.
И си извръщам погледа от небето, ама сърцето ми още гледа натам. Гледа и към картата и търси пръснатата ми душа по Италия, Испания, Англия, къде ли още не, раздробена на трохи и нахвърляна за птиците по картата, та те да могат да скачат с малките си крака по нея и да грачат
'Свят, сърце, къде ни водите?'
и после да кълват по пръснатата ми душа и да я гълтат бързо, гладни за любов и за мен, за природа и за тях - пръснати по света, моите частици, моите любими, моя мозък и моя свят пръснат в чужд. По карта. Разграфен на паралели и меридиани. Такъв е.
Мои се пръснаха по небе и по земя, аз само ги гледам и ги търся, с последни сили им се усмихвам и сърцето ми блъска само за тях - обичам ги, хванете ми вяра тука, обичам ги.
И сигурно съм проста, сигурно съм проста като препокрита от пределите на някоя постановка, ама не ща да ви гледам вас. Не ща да ви гледам скълцаните и очукани души, свити по ъглите на изцедени съзнания пълни само с дрога и болки. Моя ум не приема вашите ръце и не ви давам да го галите, защото гръбнака му настръхва от вас. Сигурно е смешно, ама нека - смейте ми се до насита. Смейте ми се и кълнете, говорете. Моите очи вас не искат да гледат. Не искат да ви гледат потрошените сърца, счупени от самите вас...не от друго, а от скука. Разбитите носове в калния сняг, стипчив с мирис на стара кръв. На вкус - металически. Тоя сняг...тоя сняг ви взе душите и на вас. Па ги хвана за ръце, завъртя ги в кръг и още ги чувам как пеят и ехтят по коридора на забравата. Не ви ща. Не ви щат очите ми. Не ви ще ума ми.
Аз този път отварям ръце за звездите, за вълните, за слънцето, за мен, да ме облеят. Огрявам се сама и се топля с онова, което остана от мен и надеждата, която тая, не за вас, а за тях - моите пръснати по вселената. Защото мои има навсякъде. Даже след смъртта.
Нищо не искам да знам. Не искам да чувам за мъдростта ви и не искам да подушвам мъртвите ви съзнания.
А ако съм ви крива...
Нека па да съм ви крива.
Много добри хора си отидоха от ръцете на съдбата, а тя самата се сплиташе на плитка с едната ръка, докато с другата буташе малки колички през краката им като играчки през оловни войничета, режеше гърлата им и чупеше гръбнаци. Мои приятели си заминаха като стой та гледай, а аз още намирам за безсмислено лутането в хиляди посоки. Тука няма да говоря за умрели хора, защото съм сигурна, че всеки има по един и сега поглежда към небето. Ако роните сълзи - недейте, не помага. Намигнете нагоре и пратете някоя целувка, топли две души - едната тука, другата горе, свита в облаци и спряла жизнения си цикъл...жизнен цикъл спрян до улица, подпрян на дърво, под кола, в болница. Където и да е.
И си извръщам погледа от небето, ама сърцето ми още гледа натам. Гледа и към картата и търси пръснатата ми душа по Италия, Испания, Англия, къде ли още не, раздробена на трохи и нахвърляна за птиците по картата, та те да могат да скачат с малките си крака по нея и да грачат
'Свят, сърце, къде ни водите?'
и после да кълват по пръснатата ми душа и да я гълтат бързо, гладни за любов и за мен, за природа и за тях - пръснати по света, моите частици, моите любими, моя мозък и моя свят пръснат в чужд. По карта. Разграфен на паралели и меридиани. Такъв е.
Мои се пръснаха по небе и по земя, аз само ги гледам и ги търся, с последни сили им се усмихвам и сърцето ми блъска само за тях - обичам ги, хванете ми вяра тука, обичам ги.
И сигурно съм проста, сигурно съм проста като препокрита от пределите на някоя постановка, ама не ща да ви гледам вас. Не ща да ви гледам скълцаните и очукани души, свити по ъглите на изцедени съзнания пълни само с дрога и болки. Моя ум не приема вашите ръце и не ви давам да го галите, защото гръбнака му настръхва от вас. Сигурно е смешно, ама нека - смейте ми се до насита. Смейте ми се и кълнете, говорете. Моите очи вас не искат да гледат. Не искат да ви гледат потрошените сърца, счупени от самите вас...не от друго, а от скука. Разбитите носове в калния сняг, стипчив с мирис на стара кръв. На вкус - металически. Тоя сняг...тоя сняг ви взе душите и на вас. Па ги хвана за ръце, завъртя ги в кръг и още ги чувам как пеят и ехтят по коридора на забравата. Не ви ща. Не ви щат очите ми. Не ви ще ума ми.
Аз този път отварям ръце за звездите, за вълните, за слънцето, за мен, да ме облеят. Огрявам се сама и се топля с онова, което остана от мен и надеждата, която тая, не за вас, а за тях - моите пръснати по вселената. Защото мои има навсякъде. Даже след смъртта.
Нищо не искам да знам. Не искам да чувам за мъдростта ви и не искам да подушвам мъртвите ви съзнания.
А ако съм ви крива...
Нека па да съм ви крива.
вторник, 3 ноември 2015 г.
Душата на Петра
Петра седеше във вътрешния двор на блок ново строителство с тъмно кафява изолация и големи френски прозорци между етажите. Косата й беше подстригана на къса черта до под ушите и през няколко секунди тя буташе един от кичурите зад ухото си. На ноктите имаше бял лак, а те самите бяха изгризани и къси. Беше навила ръкавите на тъмно зеленото яке до лактите и с кокалести, треперещи пръсти драскаше нещо на лист. Петра не обичаше да пише писма. Използваше компютър или телефон, всякакви електронни носители за пренасяне на информация. Това да напишеш писмо на специален лист, да го пратиш по пощата и да му лепнеш олигавена марка винаги й се беше струвало прекалено претенциозно. Дразнеше се на хората от двадесет и първи век, които копнееха за миналото и се радваха на високи талии и накъдрени коси. Ярки червила или перлени обици. Мислеше си как точно тия хора най-трудно биха оцелели през 20те години, когато бензинът е бил по-скъп от колите и хората са били винаги гладни. Съмняваше се, че биха оцелели дори през 80те, ако трябва да сме честни.
Радваше се на настоящето.
Петра учеше счетоводство в университет и преди година и три месеца се беше запознала с господин Максимов, който се превърна в една от най-големите й любови. Той беше силно казано режисьор. Ходеше с кожени якета, прокъсани обувки, неприсъщи на годините му, увиваше се в шалове когато беше прекалено топло за шалове и пускаше брадата си по-дълга от колкото трябваше. Пръстите му бяха топли и изгорени от цигари. Максимов беше точно от ония хора, дето харесват писмата. От мъжете, които обичат да пият черно кафе и да крещят по непознати цитати от Буковски. Той се беше запознал с Петра в метрото, защото й поиска цигара, но тя не пушеше. От дума на дума, разговорът им потръгна и се превърна в петнадесет месечна сцена, режисирана само от пръстите на този неразбран поет на обществото ни. Тя много го обичаше, понеже той беше по-стар от нея с близо дванадесет години и знаеше много повече за света в който живееха. Разказваше й за места, на които тя не беше ходила. Запознаваше я с жени по-красиви от нея, но въпреки всичко вечер я целуваше точно там, където мислеше, че те са по-изящни. Пишеше по ръцете й с маслен пастел. В несполучливите си филми я слагаше като главен герой. Но всеки път, когато тя посмееше да му оспори, той се обръщаше и казваше 'Числата са измислица.' или пък 'Не говори с тоя делови тон, грозно е.' Понякога дори замяташе драматично шала и казваше 'Счетоводител и режисьор на една маса няма какво да правят'. После ставаше, вземаше си прокъсаната раница и излизаше сам. Скиташе се по улиците с пластмасова чаша вино и изучаваше погледите на бездомните кучета, говореше си с проститутки, пишеше. После се връщаше, готов отново да смаже клетата Петра с всезнанието си.
След година и три месеца обаче, сцената рязко приключи, когато тя веднъж се върна от лекции с голямо желание да му разкаже за новите неща, които беше научила. Той се обърна рязко към нея, като разля малко от кафето си по ръката и отсече 'Моята жена не бива да е консервативна и сериозна. Аз търся души, не тела.' И както обикновено, стана и сам тръгна. Но повече не се и върна.
Тоя път Петра беше хванала химикалка и я носеше трескаво върху листа пред нея. Пишеше писмо. Пишеше писмо, понеже искаше да е истинско. Разбира се, до господин Максимов. Искаше да го пропие с истинност. Искаше листа да се навлажни от потната й ръка, да се вижда къде е натискала повече с химикалката и мастилото се е разтекло, да ухае на дъха й, който се удряше в него. Искаше в ръцете си той да държи нещо, което тя е пипала и да види къде го е смачкала от ярост и къде го е напоила със сълзи.
'Някой ден ще намериш друга жена, с душа по-плътна от моята. С душа, която ще излиза през устата й нощем докато спите един до друг и ще се увива около врата ти, там, където аз съм пипала със студените си пръсти. Душата й ще е все в ярки цветове, дори в най-студените дни, и ще излиза на облачета през носа й докато диша тежко в лицето ти. Нейната душа ще плени твоята у себе си и без да иска обяснения или извинения ще прави любов с демоните ти. Ще я обичаш безумно, много повече отколкото обича мен. Тая жена ще размести магнитите по хладилника ти и ще пита чий са стъклените чаши в шкафа над мивката. Ще разбира писанията ти по друг начин и ще се усмихва там, където аз само съм мълчала и съм гледала как мърдат устните ти докато четеш. Ще пие вино с тебе и ще топи краищата на косата си в чашите, като се надвесва през масата да те целуне. После те ще оставят червена диря по ризата й, но тя няма да се интересува, а на теб това ще ти харесва защото издава свобода.
Ще те попита защо пазиш листи от лекции по счетоводство под пишещата си машина, но ти само ще й отговориш, че я обичаш и ще ги бутнеш по-навътре в шкафа, за да не ги вижда вече. Като те пита коя съм аз от снимките, ще казваш за мен като за стар приятел, но под езика ти ще стоят месеците любов, които си дал и получил. Понеже нейната душа ще е по-горда от моята и няма да понесе предшественици.
Но какво разбираш ти от души?
Нали затова се казва душа...за да не е плът. Да е нещо тихо, да е безцветна и хвърковата. Докато спиш да ляга до теб без да те докосва, но да ти пази топло. Да се свива на геврек над кафето ти и да го изстудява, за да не се опариш от първата глътка. Когато те прегръщам, душата ми да бръкне в кутията с цигари и тайно да изхвърли една или две.
Но няма значение. Остави тая хвърковата душа на мен, да ме напълни отвътре и да ме направи по-лека от въздуха, за да полетя. За себе си задръж тежките души на ония поетични жени с дълги нокти и рошави коси. Като питат за мен само им казвай, че ги обичаш и не ги учи на нищо, понеже те вече...всичко си знаят.'
Така пишеше в писмото.
Радваше се на настоящето.
Петра учеше счетоводство в университет и преди година и три месеца се беше запознала с господин Максимов, който се превърна в една от най-големите й любови. Той беше силно казано режисьор. Ходеше с кожени якета, прокъсани обувки, неприсъщи на годините му, увиваше се в шалове когато беше прекалено топло за шалове и пускаше брадата си по-дълга от колкото трябваше. Пръстите му бяха топли и изгорени от цигари. Максимов беше точно от ония хора, дето харесват писмата. От мъжете, които обичат да пият черно кафе и да крещят по непознати цитати от Буковски. Той се беше запознал с Петра в метрото, защото й поиска цигара, но тя не пушеше. От дума на дума, разговорът им потръгна и се превърна в петнадесет месечна сцена, режисирана само от пръстите на този неразбран поет на обществото ни. Тя много го обичаше, понеже той беше по-стар от нея с близо дванадесет години и знаеше много повече за света в който живееха. Разказваше й за места, на които тя не беше ходила. Запознаваше я с жени по-красиви от нея, но въпреки всичко вечер я целуваше точно там, където мислеше, че те са по-изящни. Пишеше по ръцете й с маслен пастел. В несполучливите си филми я слагаше като главен герой. Но всеки път, когато тя посмееше да му оспори, той се обръщаше и казваше 'Числата са измислица.' или пък 'Не говори с тоя делови тон, грозно е.' Понякога дори замяташе драматично шала и казваше 'Счетоводител и режисьор на една маса няма какво да правят'. После ставаше, вземаше си прокъсаната раница и излизаше сам. Скиташе се по улиците с пластмасова чаша вино и изучаваше погледите на бездомните кучета, говореше си с проститутки, пишеше. После се връщаше, готов отново да смаже клетата Петра с всезнанието си.
След година и три месеца обаче, сцената рязко приключи, когато тя веднъж се върна от лекции с голямо желание да му разкаже за новите неща, които беше научила. Той се обърна рязко към нея, като разля малко от кафето си по ръката и отсече 'Моята жена не бива да е консервативна и сериозна. Аз търся души, не тела.' И както обикновено, стана и сам тръгна. Но повече не се и върна.
Тоя път Петра беше хванала химикалка и я носеше трескаво върху листа пред нея. Пишеше писмо. Пишеше писмо, понеже искаше да е истинско. Разбира се, до господин Максимов. Искаше да го пропие с истинност. Искаше листа да се навлажни от потната й ръка, да се вижда къде е натискала повече с химикалката и мастилото се е разтекло, да ухае на дъха й, който се удряше в него. Искаше в ръцете си той да държи нещо, което тя е пипала и да види къде го е смачкала от ярост и къде го е напоила със сълзи.
'Някой ден ще намериш друга жена, с душа по-плътна от моята. С душа, която ще излиза през устата й нощем докато спите един до друг и ще се увива около врата ти, там, където аз съм пипала със студените си пръсти. Душата й ще е все в ярки цветове, дори в най-студените дни, и ще излиза на облачета през носа й докато диша тежко в лицето ти. Нейната душа ще плени твоята у себе си и без да иска обяснения или извинения ще прави любов с демоните ти. Ще я обичаш безумно, много повече отколкото обича мен. Тая жена ще размести магнитите по хладилника ти и ще пита чий са стъклените чаши в шкафа над мивката. Ще разбира писанията ти по друг начин и ще се усмихва там, където аз само съм мълчала и съм гледала как мърдат устните ти докато четеш. Ще пие вино с тебе и ще топи краищата на косата си в чашите, като се надвесва през масата да те целуне. После те ще оставят червена диря по ризата й, но тя няма да се интересува, а на теб това ще ти харесва защото издава свобода.
Ще те попита защо пазиш листи от лекции по счетоводство под пишещата си машина, но ти само ще й отговориш, че я обичаш и ще ги бутнеш по-навътре в шкафа, за да не ги вижда вече. Като те пита коя съм аз от снимките, ще казваш за мен като за стар приятел, но под езика ти ще стоят месеците любов, които си дал и получил. Понеже нейната душа ще е по-горда от моята и няма да понесе предшественици.
Но какво разбираш ти от души?
Нали затова се казва душа...за да не е плът. Да е нещо тихо, да е безцветна и хвърковата. Докато спиш да ляга до теб без да те докосва, но да ти пази топло. Да се свива на геврек над кафето ти и да го изстудява, за да не се опариш от първата глътка. Когато те прегръщам, душата ми да бръкне в кутията с цигари и тайно да изхвърли една или две.
Но няма значение. Остави тая хвърковата душа на мен, да ме напълни отвътре и да ме направи по-лека от въздуха, за да полетя. За себе си задръж тежките души на ония поетични жени с дълги нокти и рошави коси. Като питат за мен само им казвай, че ги обичаш и не ги учи на нищо, понеже те вече...всичко си знаят.'
Така пишеше в писмото.
Абонамент за:
Публикации (Atom)