Преждата на Елипса Матис

Елипса Матис беше на цветните двадесет и една години. Живееше в източна Дания и отдавна се беше примирила с комунизма и се беше отказала да се опитва да разбере световните движения или въпроси. Работеше в магазин за копчета. Центъра на града, в който Елипса Матис живееше, беше малък и подреден, с големи магазини и малодушни хора. Магазинът за копчета се държеше от дебела жена с къса мазна коса и сиво палто. Разбира се, споменатия магазин не бе само за копчета, а същевременно и за игли, конци и прежди. Но всички ония малодушни хора вървящи у тоя град му викаха магазина за копчетата. Щом на някой му се скъсаше якето или пък чантата, та дори и джинсите, идваха в магазина и мигом получаваха нови копчета на мястото на стърчащите конци. Понякога младата дама обичаше да слага копчета все по неин вкус...от ония, дето най-много ще приличат на бъдещия им притежател. Преценяваше хората и на някои слагаше обикновени пластмасови копчета, а на други пришиваше блестящи кръгове със сребърни украси. Елипса, естествено, макар властващия и горещ комунизъм погълнал Дания, не печелеше изобщо много, защото кой ли се занимаваше да дава резонни пари за смяна на копчета.
Работеше всеки ден до шест. Вечер си купуваше кафяв ориз с гъби и ядеше към седем. До десет гледаше филми по телевизията и си говореше със синята птица, дето държеше в един кафез над кухненския плот. Тази птица бе кръстила Ситка и я хранеше само със семена от тикви и чушки, а Ситка учудващо живееше без много здравословни проблеми и пеееше на Матис все любимите й мелодии.
- Стига си се драла вече. - казваше й Матис преди да си легне и мяташе по няколко семена в клетката.
Истината беше, че животът на Елипса в Дания не беше особено интересен, а и тя не разполагаше с кой знае какви развлечения. Всичко беше някак застинало. Затова тя понякога взимаше от магазина големи топки прежда и плетеше дълго време. Съботите и неделите, тя прекарваше по кафетата и парковете с куки в ръка. Не можеше да плете чорапи или пуловери, но пък плетеше много красиви квадрати и правоъгълници. И се чувстваше неизмеримо доволна от тях. Толкова доволна, че понякога покриваше мебелите вкъщи с тях. И вместо гостите да влязат и да видят красивите дъбови шкафове с орнаменти, те виждаха груби и дебели парчета прежда, оплетени по всевъзможни методи. Любимият й беше на врат. Прекарваше преждата зад врата си, като бесило и се захващаше да увива китките си една около друга, а изпод пръстите й течаха водопади турско синьо и светло розово. Червено на зелени точки и есенно кафяво, като за католици.
Ходеше на работа, кърпеше дрехите на хората, криеше скъсаната им голота, те не я поздравяваха нито й благодаряха, пееше с птицата си и плетеше и плетеше и плетеше на вълни от застиналост и меланхолия. В една тиха съботна утрин, когато слънцето спеше в облаците, а вятъра галеше дърветата, Елипса Матис стоеше до реката в парка и плетеше поредния голям квадрат оранжева прежда. Пред нея мина редактора на градското списание - Ерих Вюрм, човек с големи рогови очила и зализана назад рижа коса. Носеше стегнати жилетки и обувки с остри върхове. Постоянно разпитваше хората разни глупости и пишеше за самотата, любовта и всякакви такива глупости, от които Матис не се интересуваше ни най-малко.
- Какво правите млада госпожице? - ето, че господин Вюрм щеше да благоволи да 'обагри' деня й с ерудираното си поведение.
- Плета, на какво ви изглежда. - сопна се Елипса и уви шала по-високо около устата си.
- Вие все плетете. Не щете ли да огледате туй езеро и да видите у него отражението на света? Няма ли да попитате писателите нещо умно? Нима не се интересувате от друго освен от игли, куки, прежда и копчета? Вземете някоя книга в ръка, не ви ли влече туй? - заразмахва ръце Вюрм. В държанието му имаше нещо безумно престорено и Елипса не можеше да понесе пошлостта, която той успяваше да придаде на всичко.
- Не. Не ща. Това действие за мен е достатъчно към момента. - отвърна му късо Елипса. Не намираше смисъл да му се обяснява. Той я погледна в очите за миг, не толкова за да види нещо, а по-скоро сякаш, че някой го гледаше отстрани и тоз' наблюдател щеше да анализира погледа му като дълбоко вникване в душата на Елипса Матис. Ала той гледаше празно и изкуствено намръщен.
- Ех, как да разцъфтя сред такъв глупав и затворен народ... - дръпна жилетката си надолу и продължи покрай езерото.
Елипса гледаше дълго след него. Мислеше си, лошо ли е, че тя не си задава ония изкуствени въпроси дето питат всички редактори на списания и писатели по света. Колебаеше се, дали трябва да бъде доволна от спокойното си и рутинно ежедневие. И макар да бе установила колко неистински беше Ерих, тя все пак знаеше, че ония въпроси, които терзаят неговата душа са дълбоки и смислени. Но са безкрайни. Безкрайни, че ако бъдат отговорени, техните отговори няма да стоплят ничия душа и техните екзистенциални разрешения не биха могли да помогнат никому с нищо. Независимо колко си задаваш тези въпроси, оставаш смъртен и пълен с малки прашинки звезди. И колкото и Ерих Вюрц да пита това и онова, колкото и да пише и да гледа смърщен, все някога копчето на дюкяна му щеше да изхвърчи и той да дотърчи в малкото магазинче на Елипса Матис, където тя да спаси екзистенциалния му задник.
Елипса се усмихна тихо и прибра плетивото в малката си чанта. Беше щастлива и това щастие бе по-безкрайно от най-безкрайния въпрос на редактора. А преждата...тя нямаше да свърши скоро.

Кръг

Пак глухо тиктакане
лази по ръба на съзнанието ми,
пълзи и гъделичка сетивата ми.
Тропа със стрелки по
гърба на черепа ми,
гъделичка гръбнака ми.
Превивам се под натиска на тежкото стъкло,
притискам ръце в циферблата.
Усещам как стрелката се забива
в гърба ми
бавно.
Но не тече кръв.
Само привиква демоните в раната
да я ближат отвътре, да я молят да зарасне.
А те я дерат и я прояждат, лакоми са за любов.
Ала получават само време, горчиво и щипещо
по дупките в устите им.
Стрелките се обръщат, обръщат и мен,
на осмото завъртане забивам нокти о стъклото
драскам го отвътре и се моля.
Дъха ми го замъглява, искам да изляза.
На деветото завъртане крещя.
На десетото завъртане и ритам.
Гърба ми е гол, изяден от време и тиктакания
гръбнака ми е счупен, но усеща.
На десетото завъртане го дочупвам. Скачам през стъклото,
изтръгвам стрелката и бягам.
Демоните ми излизат от дупката в гърба и се връщат при
стрелките, но не могат да тиктакат, а им крещят.
От устите им тече мастило, а аз бягам и не поглеждам към тях.
Очите ми плачат а лицето ми се смее.
Всичко се завърта и се връща при мен, но го чупя пак.
Чупя го и бягам. И се смея.
Скачам върху предразсъдъците ти и ги тъпча, давя ги в кал.
Времето се върти
всичко се завърта,
твоето е вече мое.

Изкуството на чакащия

Аз съм изпращала много

и още някак си ще изпратя.

Гледала съм гърбовете на приятели

и на любовници

и на семейство.

Как се качват по стъпалата в голямата машина, по-голяма от заешкото ми сърце. Което бие до пръсване, докато вдишвам последния сноп аромат от махащите им ми за сбогом ръце. И ги докосвам през прозорците на летища. Целувам писма. Прегръщам снимки. Пазя чужди дрехи, понякога дори ги нося. От всеки ми остана нещо…или няколко неща. Някои ми оставиха само накъсани билети. Пропуски за ръчен багаж. Други ми оставиха книги, цветя и любов. Трети ми оставиха само усмивка. И ми заръчаха да им я пазя…да ги чакам с нея. Ходила съм по летища, по спирки и по гари повече отколкото съм ходила в музеи и галерии, но това не е нещо за което искам хората да ме съжаляват. Напротив, дори съм горда. Защото колкото повече време прекарах на тия уж прокълнати места, толкова повече разбирах, че хората са направени от чисто злато и нишки спомени. Възли приятелство и плитки доверие. Понеже на тия гари, на тия летища и на тия спирки…сме все едни и същи. Чакащите и идващите. Независимо колко е голям града (а аз съм била в най-големите на света), чакащите и идващите са все едни и същи. Понякога чакащите се отказват. След години спират да стоят по студените метални пейки и да споделят горчивото кафе от машина с останалите…оставени от приятели, любовници, семейство. Някои чакащи си отидоха. Но бяха малко…може би десет до двадесет човека. Пред масивното число от приблизително (а тая дума го прави още по-масивно) стотина, които винаги чакаме заедно. На едни и същи места. И все чакаме едни и същи хора.

Тия гари и летища, както и тия спирки събират повече изкуство в себе си отколкото която и да е съвременна галерия. Понеже ония неща в рамките, които са рисувани я на ръка, я на компютър, наистина, са нещо велико и възхитително. Но са нещо неистинско. А онова, което стъпя по тия гари е онова, което рисува рисунките. Онова, което тропа с токовете по летищата е онова, което ги рамкира. Тия неща, които аз гледам по моите допирни точки със света са истинските, живите картини. А жива картина видиш ли, значи си видял най-красивото изкуство на света.

Изкуството да се разплачеш от щастие. Изкуството да посрещнеш отново в прегръдките си скъп баща, приятел или брат. Да разпериш пръстите на ръцете си и когато облегнеш глава отново на рамото на идващия, да преплетеш пръсти зад гърба му. Тогава усещаш грубия плат на якето и знаеш, че това е оня човек, дето само ти и точно ти чакаш. Или докато си я прегърнал, да усещаш как цялото й тяло подскача, но не знаеш дали плаче или се смее. Не са ли най-красиви хората, когато тичат към някого по хлъзгавите плочки на гарата? И не ви ли се иска да заплачете от щастие като някой хвърли куфара пълен с ценни вещи на земята на летището и с тия две немощни и до преди малко самотни ръце обгърне най-добрия си приятел.

Изкуство е да преглътнеш сълзите, да застанеш мирно и с високо вдигната глава и да ги пуснеш да си идат, понеже за тях е по-добре. И в момента в който излети самолета, влака тръгне или си замине автобуса, тогава чак да паднеш на колене. Тогава да ридаеш, да кълнеш, да се самосъжаляваш.

Но мине ли ти, пак да станеш. Да продължиш живота си, защото така трябва. Защото така искаш.

И след време да се върнеш на тая гара. На това летище. На тази спирка. Да застанеш пак прав, с високо вдигната глава и да ги чакаш. Но моля ви, повярвайте ми, чакането се отплаща. Защото идващия слезе ли от самолета, видиш ли очите му в тълпата, усетиш ли аромата му да се носи някъде около перона. Това е най-красивото щастие, което някога ще изпиташ. Тогава цялото чакане си е заслужавало и знаеш, че би го направил отново. И ще го направиш. Ще го правиш вечно.

Защото чакащите сме все едни и същи.

Но винаги имаме някой, който да идва при нас.

Някой пуши пура

'Не ми трябва вече жена.', мислех си, докато палех пурата. Бях я взела от шкафа на баща ми, където държеше най-евтините си пури, затова винаги беше отключен и миришеше на сух тютюн. Обичах тази миризма. Най-много я обичах в тихи сутрини, когато всички спят, все едно само аз съм достатъчно силна, за да понеса света 2 часа по-рано, докато останалите си стискат очите.

'Не ми трябва жена. Не искам вече ничии тънки пръсти да се спускат по гръбнака ми, нито искам да усещам онзи тънък аромат на лавандула как гали лицето ми. Тия неща за мен вече са прекалено чупливи, прекалено нежни и прекалено дълбоки.' дръпнах си от пурата и усетих колко е горчива. 

'Не желая повече прозрачна кожа и сини венички около очите, нито искам да мога да рисувам някоя жена с водни бои. Понеже жените така се рисуват - с водни бои. Само тия бои са достатъчно спокойни и ненаситени, за да уловят нежността и уплаха у жените, които срещнах. У жената, която имах. Можех да я рисувам само с водна боя, която изсъхнеше ли на листа, губеше форма и образите едвам биваха разпознавани. Ако ги нямаше ония две маслено кафяви очи, никой нямаше да я познае. Можех да я описвам само с тънкописци, защото нейната сладникава и лесно ранима персона не позволяваше да бъде описвана с грубостта на пластмасов клавиш или химикалката, на която й липсва прецизност. Когато я описвах, ми позволяваше да го правя само на оризова хартия, за да се отпечатват думичките и от другата страна на листа и да не мога да го използвам два пъти. Понеже тя беше прекалено добра за това.'

Изплюх се на терасата. Пурата димеше в ръката ми. Когато бях по-млада, баща ми ми казваше, че дим от пура на се гълта. Това са глупости. Ако не се гълташе, няма да има смисъл да се пуши.

'Сега вече не искам това. Сега искам някой, който да рисувам с боя за стъкло. Оная, която хем е течна, но втвърди ли се, няма махане. И позволява на четката да се рисува с нея само веднъж, защото не я ли измиеш с ацетон, власинките се втвърдяват и четката после става неизползваема. Този някой ще го рисувам с дебели и груби маркери по картонени кутии, такива, които остават след нас, по мазетата на изоставените апартаменти, пълни с буркани туршия и компот. А на тия буркани отгоре ще е изписано неговото име. 

Сега вече искам някой, който да ми позволи да го опиша на пишеща машина. Такава, която да е с малко разместени клавиши и издава толкова ужасен звук, че когато ми дойде вдъхновение в три сутринта, да разбуждам цялата къща и всички да знаят, че сега пиша за този някой. 

Искам някой да ме види през оживената улица в някой горещ юлски ден, на обяд, когато слънцето пече най-отгоре на небето и асфалта се напуква от жегата и въпреки това, да намери сили да се усмихне до ушите и да претича между колите за да ме прегърне. Някой, който да пуши дебели цигари и да ги държи между треперещите си пръсти, които да не са с дълги и тънички нокти. Искам нещо, което и да искам да не мога да счупя. Нещо, което да мога да бутна без да падне. Някой, който да чува лудостта у мен. Понеже без да имам причина да се контролирам, няма как да открия моя самоконтрол.

Не искам вече да чета класическа литература и да пея под прозорците на някой в късната вечер, защото онази жена, която имах, я беше страх да излиза през деня, понеже слънцето беше прекалено силно.

Искам да тичам по паветата с някой и да усещам жегата как прогаря кожата ми толкова, че косата ми да стане сламено руса в края на лятото.

Не искам вече да излизам докато вали сняг и да свивам цигари с къс филтър.

Искам сега да седна с някой, в тихото лятно утро и въпреки тишината, да се смеем силно.'

Мислех си и му подадох пурата. Все още не бях свикнала да пуша чист тютюн без филтър.

В памет на М.Ц.

Здравей, М.Ц. Когато четеш това се надявам да си седнал в някое удобно канапе с голяма чаша кафе в едната ръка и с ръката на В.Ц. в другата.
Ти беше човек, който носи живот в себе си. От всичките ми приятели и познати, очаквах ти да надживееш дори децата ми. Но явно наистина когато някой влезе в градина, къса първо най-красивите цветя.
Та, да се върна към носенето на живот...нали знаеш как има от оня тип хора, които постоянно ходят на някакви извратени приключения с каравани, скачат с бънджи, гмуркат се и тям подобни неща. Не, че казвам нещо лошо за тия хора, напротив, даже се възхищавам на авантюризма им. Но въпросът е там, че...не ти ли изглежда сякаш се насилват да живеят. Сякаш сутрин стават и с отварянето на очите си си казват 'Леле! Жив съм! Бързо! Трябва да живея!' и някак си се затичват и скачат във всяка локва, но не остават достатъчно дълго в нито една, просто заради горещите си опити да изживеят всичко, което има за изживяване. Това е като да видиш маса отрупана с храна и понеже си лаком да отхапеш по една малка хапка от всичко и накрая пак да си гладен.
Ти не беше от тия хора. Теб, когато някой те погледнеше просто знаеше, че си жив. В очите ти се виждаше оная малка искрица, като от неугаснала свещичка в забравен храм. При теб нямаше нужда от такива дръзки и авантюристични представяния. Ти носеше със себе си живот дори когато бъркаше чая си тихичко през зимата. Когато си побутваше очилата докато четеш. От теб се носеше уханието на живот, докато всички ние, жадните да живеем, ходехме след теб а ти тичаше по балкана и огласяше горите с песните си. М.Ц, ти не беше от хората, които се опитват да живеят, а от онези, които просто несъзнателно го правят. И виждах такава утеха у теб, такова спокойствие от факта, че ти си тук и сега и просто те има. Нямаше нужда да се оправдаваш или да се опитваш да бъдеш пълноценен, защото ти беше такъв докато сгъваш завивките на леглото, докато ни оправяш косите, докато се смееш и докато играеш. Със ставането сутрин ти си казваше 'Да, днес съм жив. Днес ще попея, ще се разходя, ще сготвя.' и това беше достатъчно, защото да се задоволиш с малките неща е най-голямото постижение в този живот. А ти успя без дори да се опитваш.
Докато говореше нямаше нужда да жестикулираш или да повишаваш тон, просто защото всички те слушахме. Дори да говориш тихо, всички замлъквахме и чакахме онова, което ще кажеш. Докато ходеше, нямаше нужда да правиш големи или тежки крачки, просто защото ние така или иначе те следвахме. Защо не бихме те следвали? Кой не би следвал тихи и спокойни крачки, кой не би слушал песни за хубави гори, миришещи на младост.
Ти спечели всеки, когото познаваше. Плени всички ни с една прекрасно изиграна постановка, на най-голямата сцена. Всички ние се водехме по твоите реплики до последно. И дори след тези дни, ние ще продължаваме да обикаляме балкана, търсейки ехото на твоя глас, заседнало между камъните в някой вир или, по-присъщо за него, потопило крака в реката и пеещо за горските пътища. Ще ходим там, където ти си ходил и ще вдишваме аромата на онези прелестни гофрети, които правеше, ще пеем песните, на които ни научи и никога няма да се самозабравим. Ще се държим за предметите и спомените, които ни остави и всеки път, когато минаваме покрай къщата и видим счупения прозорец или обърнатите столове ще се усмихваме, ще вдишваме уханието на стара къща и ще си спомняме какъв невероятен човек беше и как успя да хванеш живота за ръка и стана негов приятел.
Ти се роди и умря като един артист, който ходеше по най-тънките въженца на съдбата и все пак, някак си успяваше да го направи с...танцова стъпка.
Обичам те. Когато някой ден се видим, ще довършим и тази постановка.

Гюма и дерека

Някои лета са направени за да се преродиш. Да се хвърлиш в една купчина пръст и сено и да се въргаляш вътре докато не замиришеш на диво животно, а после да станеш и да търчиш до реката за да се умиеш докато не ти изтекат кълките. Прераждането в тия мръсно жежки лета не значи да четеш книги или да гледаш небето и да рецитираш Бронте. Прераждането в тия лета се прави по оня бърз и неусетен начин, идва ти отвътре. Виждаш напукания асфалт и скачаш върху колелото и въртиш педалите докато не се препотиш. И от порите ти потича старата ти нагласа, старото ти мислене, старите ти приятели. Изпотяваш се и замирисваш на стари спомени, от студени зими и дълбоки разговори. И изпотиш ли се веднъж, си свободен да си вървиш от тях. Да нахлузиш джапанките и да се дереш по шипките колкото си искаш, без да има някакво вътрешно желание у тебе да си пораснал или пък поумнял. За да се докараш до такова лято, трябва преди това зимата да е била тежка и знойна, да те е затрупвала всеки ден с преспи и ти да си се криел по прашните страници на книги и белите стени на кънтящи галерии. И да си се обогатил страшно, та черепната ти кутия да не може да побере повече и сам да се плашиш от изкуството и поезията, които си попил като гъба.

И тогава вече, можеш да се отдадеш на простите неща. Тогава вече идва онова лято, което те преражда и ти дава да разбереш, че в тоя живот не е важно нито да си възвишен, нито да си кой знае колко умен - важно е да знаеш какво да правиш като видиш палатка или хубаво дърво за катерене, или дори пръчка и локва кал. Понеже тия малки действия правят  жегата по-малко убийствена и правят главите ни по-леки. Не ни трябва нищо по-дълбоко от студен язовир и кафявите очи на някой. Но това се разбира само като се преродиш в едно такова жежко и прашно лято. Разбира се и че за да станеш дете, първо трябва да пораснеш.

По време на такова лято срещаш всякакви хора - някои, вече познати, други тъкмо родени. Ама в такова лято всеки ти е приятел и в такова лято е лесно да обичаш. За една вечер съвсем спокойно можеш да станеш мираж, както си си бил от плът и кръв. Или да станеш дерек. Стига да имаш някой, който да стане...гюм, например.

Понеже то, така или иначе, всички май сме миражи. Идваме и отлитаме, както вятъра донася пясъка от морето. Говорим като шепнещите листа на гората, само че дори те остават по-дълго от нас. Но не е ли това толкова успокояващо и радостно? Че можем да дойдем тук, да седнем на бордюра под юлската луна и да се обичаме, без това да има значение след дни или години. Че можем да преобърнем балкана, да плуваме във всяка река, да ядем сирене с шарена сол на улицата в пет сутринта и въпреки всички тия велики дела, някой ден света да ни награди с почивка. И не е ли ролкова хубаво, че някой ден, като миражи, ще изчезнем и може би няма повече да се срещнем с тези прераждащи се, вечни лета. Няма повече да се връщаме в балкана и да слушаме песента на гората. 

Но ако някой ден се случи така, че вятърът да ни донесе обратно, можем да сме сигурни, че там ще са останали оня дерек и оня гюм...и ще ги видим и ще си кажем 'Ей, имаше един мираж...'

Гарибалди и София

Вървях по София години след като вече се бях преместил да живея в Англия. Прибирах се за седмица или две, не толкова за да видя стари приятели, а повече да видя старите сгради. Улиците. Петте кюшета, рейсовете и тъй нататък. Преди да отида на другия край на Европа, София ме очароваше само в редките майски вечери, в които уличните лампи осветяваха лъвов мост, а сенките криеха проститутките и полу-умрелите наркомани. През Май и дори през части от Юни, София беше град мечта. Поне за мен. По време на тия месеци, в София миришеше на пролет, на люляци и на пропукващ се асфалт, от който не излизаха умрелите катаджии, а порастваха дръвчета и се режеха панделките на магистралите.
Сега, противно на очакванията, беше късния Август и аз си бях дошъл до родния град, за да почета рождения ден на сестра ми. Която, впрочем, живееше в Трявна, но аз така и така бях долетял до тук, не виждах причина да игнорирам павираната стара дама, а именно София.
В България жегата е неумолима, особено в късното лято, когато улиците са с цвят на вкисната праскова и всичко мирише на слама. Излезеш ли навън си труп. Тоя вятър, дето клати липите е само за залъгване - усеща се като сешоар. Но аз го харесвах, бях му свикнал. Така и така в Англия все валеше, та сега исках да си припомня как вонеше потта ми. Ходех по улицата същата вечер, а зад гърба ми се вдигаше Съдебната палата с двата лъва отпред. Една моя приятелка, като беше в десети клас обичаше да казва 'Единствената смелост на българите, е да си сложат лъв на герба.' Аз схващах какво има предвид, но не разбирах от какъв зор го говореше. А пък и тя не го казваше пред всеки, а само пред тия, които не бяха националисти и можеше да им промие главата с нейните приказки. Както и да е.
Като малък идвах и всеки път карах баща ми да ме качва по лъвовете, но той винаги разправяше, че хората трябвало да си знаят границите. До ден днешен нямам идея какво е имал предвид.
В дясно се ширеше булевард Витоша, с жълтите павета и кривите масички. Естествено, беше оживено, както всяка вечер. На булевард Витоша се събираше утайката на цяла София да пие прекалено сладко кафе и да си говори за политиците. Аз там много рядко ходех, а като ходех, то беше или защото някой ме кара, или за да стигна до НДК по-бързо.
Както и да е. Продължавах напред. Имах си цел. След това улицата кривеше малко вдясно, по релсите на трамвая и стигаше до Гарибалди. Точно до там исках да стигна. Може би едно от най-често посещаваните места в цяла София за мен и старите ми приятели. На вид съвсем обикновена улица, от двете й страни разположени обикновени сгради. До един бутик в който се събираха само някакви жени на средна възраст с проблеми със синовете си, аз сложих ръка върху студената тухлена постройка. Точно там преди се разполагаше безистена и малката пътечка осеяна с камъчета, водеща до Бара на края на света.
В този Бар се събираха всички търсещи утеха, смях, веселба, мизерия. Каквото щете. Всички млади души, направени от косъмчета вяра, които обаче някак си се бяха заплели на кече и не можеха да се разплетат. Идваха тука и се умъртвяваха от пиене, пушеха евтини цигари или пък направо си свиваха. Все с дебели филтри. Все ги мачкаха. Често седяха навън пред бара и говореха за живота. Ама какво знаеха те? Деца. По някой път плачеха, по някой път се целуваха. Жени с мъже, мъже с мъже, жени с жени, жени с мъже, които всъщност са жени... както им падне. Те нямаха пол. Нямаха нищо точно у себе си. Единственото точно у тях бяха ръцете им с по пет пръста, точно толкова, колкото да държат една чаша с червено вино и една цигара ''Кемъл''...но син. И всичките тия млади хора сядаха по столовете, пиеха и говореха за поезия, за любов, за свобода, за сън, за пробуждане. Замисляха бунтове. Тропаха по масите, обръщаха столовете. Успокояваха се, плашеха се, учеха се едни други. Показваха си как да останат живи и на следващия ден. Едни вечери хвалеха Буковски, други вечери цитираха Клеймов. Те не бяха постоянни. Ходеха с широки дрехи, скърпени, носеха плетени шалове и слънчеви очила, жилетки до коленете. Но, Господ ми е свидетел, аз бях един от тези млади хора и тези млади хора бяха истински.
И тоя безистен, скрит в някаква сграда на Гарибалди, у себе си топлеше младите умове на България. А те, на свой ред, у себе си топлеха новите идеи на моята родина. Тия идеи още не са се стоплили напълно, а пък някои от тях се прегориха, но тия идеи ги имаше. По тая улица минаваха журналисти, минаваха учители, минаваха лекари, никой не влизаше в Бара на края на света. Но влезнеха ли, казвам ви, и дума нямаше да разберат.
Тия млади хора там, на Гарибалди, бяха велики хора. Бяха умни хора.
Те бяха героите на България. И София, ако беше жена, щеше да е там, със сплетена коса на плитка и да пие червено вино с тях.