Душата ти е красива. Толкова безумно, нелепо красива, а аз съм крайно изгубена в дълбоките очи на хората. И твоите. И ги обичам повече отколкото обичам светлината, водата и храната. И щом в 2 сутринта, когато ми се спи, химикалката и душата ми знаят само твоето име, макар че имат още толкова много за писане, значи наистина те обичам. Кожата ти е морето, а аз съм изгубения моряк след корабокрушението, носещ се без път, без посока. Аз съм хилядите малки рибки, които са страхливи, но знаят точно къде отиват и какво искат. Аз съм хищните акули, които искат всичко. Аз съм мудните водорасли и морски растения на дъното на океана, които се поклащат в ритъма на вълните, успокоени от сигурността на тоновете вода, деляща ги от сухоземната среда. Аз съм разбилия се в скалите кораб и потъналите корабокрушенци, неподвижни и безмълвни на дъното на твоето величие. С широко отворени изумрудени очи и застинали изражения, хванати в жестоката клопка на красивата удавническа смърт. Аз съм пагубната участ на клетите затворници на водното царство. Аз съм скритата русалка, принудена да живее само на дъното и да се крие от целия външен свят, за да не бъде подложена на зверствата, на които човечеството е способно да причини на всичко малко по-различно от тях.
А ти си всичко около мен. Водата и танцуващите солени молекули диводороден оксид. Тишината на синьо-зелената маса. Ти си величието на стотиците километри спокойствие и напрежение в едно. Ти си водата която всички ние дишаме и хабитата на мен - най-разнообразното създание на тази красива вселена. Ти си това, заради което рибките се движат, агресията на акулите не умира. Ти си домът на русалката и музиката за поклащащите се водорасли. Ти си шумящата стихия и подводното царство, без което никой от тези няма да е жив.
Но и ти си причината клетия удавник да не диша вече.
И те обичам и потъвам в очите ти всяка изминала секунда
***
Косата ти е облаците на небето, а дъхът, който издишаш-ветровете. Аз съм малките течения които казват на хората с какви обувки да излязат утре. Аз съм и огромните унищожителни урагани, които носят разрушение на стотици хиляди хора и домове по света. Аз съм студените и топлите въздушни маси, които обикалят земното ни кълбо. Аз съм птиците, които летят на ята и търсят вечната топлина. Аз съм и птиците, които се раждат и според Съмърсет Моъм - умират сами. Аз съм тихите заледени върхове на планини, замръзнали в тишина сред снопове мъгла. Аз съм страховит гарван и величествен орел. Аз съм разбил се самолет с десетки жертви, които някога са били на път и са загинали на път. Аз съм човек, който скача и разтваря парашут, сам с мислите си на на пръв поглед вечния полет на сбъднатата мечта.
А ти си безтегловността на въздуха. Ти си това, което хората вдишват, за да издишат водороден двуокис. Ти си бурята в сърцата на съществата, ти си въздушната маса, която кара торнадото да руши. Ти си мястото, където живеят и летят птиците. Ти си небето и всичко, което ми дава живот. Ала си едничкото нещо, което така внезапно ми го взима.
И косата ти е красива, а аз бих могла да полетя, с думите, които изричаш и да обичам крилатата ти душа завинаги.
***
Сърцето ти гори като огън, а когато пръстите ни се докоснат - мога да се закълна, че от дланта ми можеш да си запалиш цигара. Аз съм горящото дърво в камината, което пука и дава топлината си на тихо момче с перо в ръка. Аз съм мощта на горящите сгради и спокойствието в нежността на почти угасваща свещичка. Аз съм упорита и незапалима клечка кибрит. Аз съм пламъкът, който ще вдъхне сила на цигарата ти и ще ти навреди. Аз съм топлината, която ти дава надежда в студените и затворени зимни дни. Аз съм светлината, която те води и в която се взираш докато навън се сипе мръсен сняг. Аз съм слънцето и всичко горящо, аз съм топка от светлина и топлина, която може да убива, но може и да щади.
Ти си искрата, която подпалва огъня. Ти си кислородът, без който той не гори. Ти си топлотата съпровождаща огъня и горещината, която ме прави това, което съм. Ти си любовта, която пали огъня в сърцето на писателя и жаркото слънце, което избухва в душата му на всяка кулминация в текста. Ти си жаравата, която прави огньовете толкова силни и неугасващи, че всички да виждат и усещат светлината им.
Ти си това, което ме топли, но и това, което така болезнено ме изгаря. Но те обичам. И докосвам нажеженото ти сърце с риск да се запаля, но няма огън без искра.
***
Очите ти са кафяво-зелени като гората, а душата ти е мълчалива като планината в утринната ноемврийска мъгла. Гледаш ме с очи спокойни като земята и отговаряш с тихата шептяща песен на горските листа.
Аз съм бодливите шипки по тихите горски пътечки. Аз съм зелената плесен и мъхът по дънерите. Аз съм вулканичните камъчета, изстинали и лежащи по криволичещи пътища. Аз съм красивите екзотични палми по бреговете на Хаваи и тъжните, умърлушени брези в Англия, чакащи своето лято под вечните дъждове. Аз съм пясъчните бури и плаващите пясъци. Аз съм костите на загиналия отшелник, слети с пръстта, аз съм маргаритките поникнали сред ребрата му.
Но ти си пръстта. Ти си зеленото вещество в листата. Ти си разперените дървесни клони, както и стотиците малки горски животни. Ти си бодлите на шипките. Ти си кората на дърветата и онова нещо, което кара борчетата и останалите иглолистни да бъдат вечнозелени. Ти си онази топлина, която природата излъчва, за да помага на наранени животни и да прави земята по-топла през студените сезони.
Ти си спокойствието, но и влудяващата тишина. Ти си самотата, която подстрекава самоубииците. Очите ти са най-красивите на света, но лесно бих могла да стана отшелник в душата ти. Лесно бих се изгубила по криволичещите пътеки. И въпреки това продължавам да вървя. Защото те обичам.
***
И така. Ти си водата, въздухът, огънят и земята. В края, след три часа писане, аз разбрах, че ти си всъщност...ти си света. Или поне моя свят. Ти си всичко материално и нематериално, ти си чувства и желания. Ти си страст и производителка на дъждобрани. Ти си гняв и библиотекарка. Ти си градинарка и ужас. Има те навсякъде, има те във всеки мой дъх, във всяко мое движение и във всяка моя мисъл. Съществуваш във всеки милиметър от моето съществуване.
Ти си Космосът, а аз съм Хаосът и заедно правим Всичко. Ние сме перфектната квинтесенция и сме никой отделно. Ти си времето, а аз съм времевите парадокси. Ти си дневната мудност, а аз - нощната креативност.
Обичам те. И знам, че и ти ме обичаш. И засега не знам дали има стихия, сезон или нещо на света по-силно от това.
Квинтесенцията ни е началото и края на света. А между тях - има време.
събота, 30 ноември 2013 г.
неделя, 13 октомври 2013 г.
Една секунда в главата ми
21:31:27 Август
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.
Октомврийска младост
Понякога просто трябва да седнеш на пейката в някое октомврийско утро, когато слънцето е прекалено слабо да те топли, но достатъчно силно, че да не станеш на ледено кубче...и да се огледаш. Да разгледаш всички цветове които се сплитат на плитки в нишките на падналите вече листа, някога зелени. Както и цветовете в косата на някоя бабка, черни, сиви и бели, които някога са били огнено червени. Да видиш как върви леко прегърбена от раменете, натоварена с две-три прокъсани торби, облечена в тъмни, но топли есенни цветове. Повяхнала, но все още на крака, пристъпя леко сред листата по пътечката. Не бърза за никъде. Нима има за къде да бърза? Носът й е прегърбен в началото, сякаш кръглите очилца с рогови рамки му тежат, точно като на раменете й тежат всички тайни и премеждия от вижота й, а очите й са обременени с всичко което някога е видяла. Подритва несъзнателно кестените по земята и продължава да влачи крака напред, един пред друг...крака, които някога са подскачали и тичали по същата тази пътечка, осеяна със същите тези листа. Или може би са бродили обути във високи кубинки сред горите. Или във високи, червени токове, тропащи по паветата на центъра на града.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
събота, 5 октомври 2013 г.
Часовници
Извини ме за стената, слагам я тук от време на време. Но можеш да прескочиш.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
събота, 13 юли 2013 г.
Заслужава си.
Стоиш сам сутринта в 02:08 и си казваш "Трябва да ям". Лампата е изгасена, а светлината от компютъра се отразява в големите ти кръгли очила. Брат ти спи и премлясква насън, а ти гледаш да не вдигаш много шум, защото ако се събуди ще се развика, което ще предизвика баща ти да пристигне на секундата в стаята с гръм и трясък и да ти изкара през носа това, че още не си заспал. Макар че е лято. И по това време лятото е наистина удобно. И хубаво.
В 02:09 се питаш "Ако сега ям, дали ще бъде късна вечеря или ранна закуска?" Екзистенциални философски въпроси не се задават толкова късно вечер. Или толкова рано сутрин. Може би зависи от гледната точка. То всичко...всичко зависи от нея.
Чакаш някой.
Не просто някой, а Някой. Чакаш го толкова време. Години наред. Любов? Това ли чакаш. Може би.
Е, драги приятелю, аз я намерих. Или може би само така си мисля. Но това, че се самозалъгвам ми е достатъчно доказателство, че е по-истинска отколкото някога може да бъде. Защото ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се самозалъгвала в името на някакви си...емоции. Та нали те са само за простосмъртните?
Намерих я и мога със сигурност да ти кажа, че си струваше чакането. В 02:10 ще ти кажа, че по-скоро тя ме намери и въпреки това чаках не по-малко от теб и я жадувах не по-малко от теб. С всеки човек е така. Дори с мен. Невероятно, нали? Виж, любовта има способността да ме приравни към обикновените хора. Не само да ме приравни, но и да ме накара да се призная за приравнена. Което не ми е присъщо, никак даже. Знаеш. Нали? Задавам много въпроси на които ти в 02:10 ще отговориш само с подсмърчане и неизказани метафори.
Струва си чакането, братле. Ще видиш, че ще си заслужава не само чакането, а и всичко, което ще направиш за тази любов. Ще си струва за всяко едно от зачервените кокалчета по ръцете ѝ, ще си струва за всяка една от миглите ѝ, за всеки косъм от кестенявата ѝ коса. Ще си струва за всяка жълтеникава чертичка в очите, за коленете и раменете ѝ. Ще си струва за тръпчинките и смахнатите уши, ще си струва за онази фамилия, която и ти напоследък повтаряш. Ще си заслужава, заради странните думи, които винаги са на място. За ориза без клечки и за спомени, които в някое друго време и някое друго пространство, може би никога няма да изживееш.
Но сега сме тук. И си заслужава.
Може би след един месец и два дни, ще се запиташ "Хайде, няма ли да дойде вече?" Но потърпи още малко. След девет месеца и два дни ще си кажеш "Най-после!" И ще си отдъхнеш с облекчение, очаквайки най-красивите времена от живота ти да започнат и да се нареждат леко като думите на Оскар Уайлд по старите страници на "Оливър Туист". Но изреченията на Оскар Уайлд са сложни. Нима не го знаеш?
След десет месеца и два дни в 02:14 ще седиш сам в същата стая, брат ти ще издава съвсем същите звуци, но навън ще бъде люта зима. Ще стоиш на същия килим, кръстосал крака по същия начин, със същата чорлава коса и същата тениска. Но екранът няма да хвърля сенки по лицето ти, а нощната лампа ще свети над учебник и няколко молива. Ще имаш огромни торбички под очите, ръцете ти ще треперят както не са треперили никога досега, а брат ти ще спи все така спокойно. "Учи! Учи!" Ще си крещиш на ум, но единственото, което ръцете ти ще бъдат способни да напишат без пръстите ти да се изпочупят ще бъде името на тази...Любов, която толкова дълго чака.
Тогава ще се запиташ
"Заслужава ли си?"
И не, глупако, дори за секунда не се замисляй дали си заслужава. Спомни си какво ти казах! Ще си заслужава. Ще си заслужава всяка получена двойка, ще си заслужава всяка цигара, всяка намерена стотинка по улицата, всяка стара химикалка по стар лист хартия, която описва Любовта ти, но не и урока за утрешния ден. Ще си струва пръстите ти да получават нервни тикове, ще си струва кръвта по ръцете ти, ще си струва всяка глуповата мания, която по-късно ще прерастне в смъртоносна. Ще си струва да тичаш пред полицейски коли и да плачеш в някой частен двор, докато в същата тази люта зима лелката от първия етаж не изсипе цял леген ледено студена вода на главата ти. Ще си струва недостига на червени телца в кръвта ти. Ще си струва всяко малко хапченце и всяка голяма крачка. Ще си струва всяка болка, била тя психическа или физическа, всяко пропуснато хранене поради тревожните ти мисли. Ще си струва обсесивно-конвулсивното разстройство. Ще си струва всяка вечер когато прекосиш целия град само заради едно единствено нещо.
След десет месеца и четири дни ще седиш в коридор в който и аз седях, дългоочакваната ти Любов ще седи наблизо до теб и ще подхване някой ритъм на студените стълби. Ще подрънква с кутиика хапчета, което е доста тъжно, но все пак вдъхновяващо. Сградата ще вони на убити мечти, но на силна воля. И ти ще седиш там...и както си седиш, лишен от всякакво чувство за самосъхранение, докато превързваш пръстите си и чуваш как кокалчетата под връзките пращят и докато слушаш звуците на забравена от мен но написана наново от теб песен, докато лека и тиха усмивка осенява посърналото ти и лишено от (но напоено със сълзи) сън изпито лице, ще си кажеш
"Заслужава си."
И ще го знаеш.
Заслужава си лавандулата и чакането. И куп други неща.
В 02:09 се питаш "Ако сега ям, дали ще бъде късна вечеря или ранна закуска?" Екзистенциални философски въпроси не се задават толкова късно вечер. Или толкова рано сутрин. Може би зависи от гледната точка. То всичко...всичко зависи от нея.
Чакаш някой.
Не просто някой, а Някой. Чакаш го толкова време. Години наред. Любов? Това ли чакаш. Може би.
Е, драги приятелю, аз я намерих. Или може би само така си мисля. Но това, че се самозалъгвам ми е достатъчно доказателство, че е по-истинска отколкото някога може да бъде. Защото ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се самозалъгвала в името на някакви си...емоции. Та нали те са само за простосмъртните?
Намерих я и мога със сигурност да ти кажа, че си струваше чакането. В 02:10 ще ти кажа, че по-скоро тя ме намери и въпреки това чаках не по-малко от теб и я жадувах не по-малко от теб. С всеки човек е така. Дори с мен. Невероятно, нали? Виж, любовта има способността да ме приравни към обикновените хора. Не само да ме приравни, но и да ме накара да се призная за приравнена. Което не ми е присъщо, никак даже. Знаеш. Нали? Задавам много въпроси на които ти в 02:10 ще отговориш само с подсмърчане и неизказани метафори.
Струва си чакането, братле. Ще видиш, че ще си заслужава не само чакането, а и всичко, което ще направиш за тази любов. Ще си струва за всяко едно от зачервените кокалчета по ръцете ѝ, ще си струва за всяка една от миглите ѝ, за всеки косъм от кестенявата ѝ коса. Ще си струва за всяка жълтеникава чертичка в очите, за коленете и раменете ѝ. Ще си струва за тръпчинките и смахнатите уши, ще си струва за онази фамилия, която и ти напоследък повтаряш. Ще си заслужава, заради странните думи, които винаги са на място. За ориза без клечки и за спомени, които в някое друго време и някое друго пространство, може би никога няма да изживееш.
Но сега сме тук. И си заслужава.
Може би след един месец и два дни, ще се запиташ "Хайде, няма ли да дойде вече?" Но потърпи още малко. След девет месеца и два дни ще си кажеш "Най-после!" И ще си отдъхнеш с облекчение, очаквайки най-красивите времена от живота ти да започнат и да се нареждат леко като думите на Оскар Уайлд по старите страници на "Оливър Туист". Но изреченията на Оскар Уайлд са сложни. Нима не го знаеш?
След десет месеца и два дни в 02:14 ще седиш сам в същата стая, брат ти ще издава съвсем същите звуци, но навън ще бъде люта зима. Ще стоиш на същия килим, кръстосал крака по същия начин, със същата чорлава коса и същата тениска. Но екранът няма да хвърля сенки по лицето ти, а нощната лампа ще свети над учебник и няколко молива. Ще имаш огромни торбички под очите, ръцете ти ще треперят както не са треперили никога досега, а брат ти ще спи все така спокойно. "Учи! Учи!" Ще си крещиш на ум, но единственото, което ръцете ти ще бъдат способни да напишат без пръстите ти да се изпочупят ще бъде името на тази...Любов, която толкова дълго чака.
Тогава ще се запиташ
"Заслужава ли си?"
И не, глупако, дори за секунда не се замисляй дали си заслужава. Спомни си какво ти казах! Ще си заслужава. Ще си заслужава всяка получена двойка, ще си заслужава всяка цигара, всяка намерена стотинка по улицата, всяка стара химикалка по стар лист хартия, която описва Любовта ти, но не и урока за утрешния ден. Ще си струва пръстите ти да получават нервни тикове, ще си струва кръвта по ръцете ти, ще си струва всяка глуповата мания, която по-късно ще прерастне в смъртоносна. Ще си струва да тичаш пред полицейски коли и да плачеш в някой частен двор, докато в същата тази люта зима лелката от първия етаж не изсипе цял леген ледено студена вода на главата ти. Ще си струва недостига на червени телца в кръвта ти. Ще си струва всяко малко хапченце и всяка голяма крачка. Ще си струва всяка болка, била тя психическа или физическа, всяко пропуснато хранене поради тревожните ти мисли. Ще си струва обсесивно-конвулсивното разстройство. Ще си струва всяка вечер когато прекосиш целия град само заради едно единствено нещо.
След десет месеца и четири дни ще седиш в коридор в който и аз седях, дългоочакваната ти Любов ще седи наблизо до теб и ще подхване някой ритъм на студените стълби. Ще подрънква с кутиика хапчета, което е доста тъжно, но все пак вдъхновяващо. Сградата ще вони на убити мечти, но на силна воля. И ти ще седиш там...и както си седиш, лишен от всякакво чувство за самосъхранение, докато превързваш пръстите си и чуваш как кокалчетата под връзките пращят и докато слушаш звуците на забравена от мен но написана наново от теб песен, докато лека и тиха усмивка осенява посърналото ти и лишено от (но напоено със сълзи) сън изпито лице, ще си кажеш
"Заслужава си."
И ще го знаеш.
Заслужава си лавандулата и чакането. И куп други неща.
неделя, 30 юни 2013 г.
Среднощни мисли.
От най-обърканите, бих казала.
Понякога, в 2:32 седим на прозореца и наблюдаваме нощното небе с тихата надежда някой от хората, които обичаме също да го наблюдава. И си мислим "Човече, не сме толкова далеч един от друг, все пак гледаме едно и също небе. Едни и същи звезди. Аз и ти виждаме едни и същи блещукащи копелета сутринта на първи Юли, помисли си го само." и разбираме, че наистина хората, за които живеем не са толкова далеч. Може би е тъжно. Може би е по-скоро жалко да го мисля, но отчаяно търся нещо, което да ме свърже с хората, които обичам, когато очевидно те най-малко биха искали да се свържат с мен. И се хващам за най-малкото нещо като удавник за сламка. Така де, небето не е никак малко и въпреки всичко не е нещо, което бихме могли да докоснем, нито да сме сигурни, че виждаме по еднакъв начин. И може би в това му е красотата.
И така в 2:33 си мисля, че щеше да е много по-добре вместо да поклащам краката си от перваза на прозореца, да седя с някой на някоя поляна и да броя същите тези звезди. Ето, ето за това ти говоря. Различно е. Всички ги виждаме различно. Едно е да ги гледаш от перваза на проклетия прозорец, а друго е да ги гледаш от сърцевината на някое китно селце, чиито светлинки приличат на застинали в тишината светулки. Друго е да ги наблюдаваш от поляна ширнала се по средата на някоя пустош и около теб да се чува само лекия полски вятър. Може би дори едното ни око вижда дадена звезда по-различно от другото. А какво остава за различните прозорци, различните хора, различните гледни точки, различните държави, навици и нрави.
Но небето си остава едно.
И когато ръцете на времето успяват да изтрият усмивката от лицето ти докато седиш в апартамента си и чакаш миналото да се върне, макар че знаеш, че то никога няма да дойде...таиш надежди за бъдещето, които може би никога няма да се сбъднат и забравяш дали има нещо като настояще. А ако случайно се сетиш, взирането в звездите и разучаването на разположението им те кара да се съмняваш в съществуването на настояще. Защото кой живее в настоящето изобщо? Трябва да си много умен, че и находчив, че да можеш да направиш подобно нещо. И когато животът те удари с юмрук в бъбреците, трябва задължително да си спомним, че сърцата ни бият по 4,000 пъти на час и всеки ритъм на сърцето, всяка болка в бъбреците или където и да е, всеки спазъм е трофей гравиран с думите "Все още си жив, копеле такова." Така че се дръж като жив.
Независимо дали е в настоящето или бъдещето. Независимо дали вали като из ведро и ти се налага да рисуваш звездите, за да си ги спомниш, или пък ги виждаш по-ясно от всякога. Ти. Живееш. Мамка му, живееш.
Не ми се вярва дали съществува по-опасна и разрушителна сила на света от надеждата. Но съм сигурна, че не съществува и по-красива такава.
И така, колкото повече се замисляш за времето, усмихваш се, плачеш в 2:39, осъзнаваш, че по това време светът е красив. Както и по всяко друго, но по това особено красив защото демоните ти излизат за среднощна закуска, а зрението ти е по-развалено от всякога и въпреки всичко достатъчно, че да виждаш отделните блещукащи светлинки на небето. Светът около теб е тих и нищо не изглежда истинско, докато може би майка ти не отвори вратата и не се разкрещи, че седиш на перваза и размахваш крака от седмия етаж. Нищо не е истинско, дори проблемите, които убиват съзнанието ти през деня. Има хиляди, дори милиони звезди, които потрепват като сърцето ти докато ти ги гледаш.
И рано или късно осъзнаваш, че взирането в тези звезди прави нещата по-хубави отколкото са. Или може би ни кара да осъзнаем колко хубави са всъщност. Това не е просто илюзия, това е истината. Или пък ние сами избираме кое е истина и кое не е?
Светът е по-красив по това време на нощта, само...
Само ми се искаше повече хора да бяха будни, за да го
видят.
Понякога, в 2:32 седим на прозореца и наблюдаваме нощното небе с тихата надежда някой от хората, които обичаме също да го наблюдава. И си мислим "Човече, не сме толкова далеч един от друг, все пак гледаме едно и също небе. Едни и същи звезди. Аз и ти виждаме едни и същи блещукащи копелета сутринта на първи Юли, помисли си го само." и разбираме, че наистина хората, за които живеем не са толкова далеч. Може би е тъжно. Може би е по-скоро жалко да го мисля, но отчаяно търся нещо, което да ме свърже с хората, които обичам, когато очевидно те най-малко биха искали да се свържат с мен. И се хващам за най-малкото нещо като удавник за сламка. Така де, небето не е никак малко и въпреки всичко не е нещо, което бихме могли да докоснем, нито да сме сигурни, че виждаме по еднакъв начин. И може би в това му е красотата.
И така в 2:33 си мисля, че щеше да е много по-добре вместо да поклащам краката си от перваза на прозореца, да седя с някой на някоя поляна и да броя същите тези звезди. Ето, ето за това ти говоря. Различно е. Всички ги виждаме различно. Едно е да ги гледаш от перваза на проклетия прозорец, а друго е да ги гледаш от сърцевината на някое китно селце, чиито светлинки приличат на застинали в тишината светулки. Друго е да ги наблюдаваш от поляна ширнала се по средата на някоя пустош и около теб да се чува само лекия полски вятър. Може би дори едното ни око вижда дадена звезда по-различно от другото. А какво остава за различните прозорци, различните хора, различните гледни точки, различните държави, навици и нрави.
Но небето си остава едно.
И когато ръцете на времето успяват да изтрият усмивката от лицето ти докато седиш в апартамента си и чакаш миналото да се върне, макар че знаеш, че то никога няма да дойде...таиш надежди за бъдещето, които може би никога няма да се сбъднат и забравяш дали има нещо като настояще. А ако случайно се сетиш, взирането в звездите и разучаването на разположението им те кара да се съмняваш в съществуването на настояще. Защото кой живее в настоящето изобщо? Трябва да си много умен, че и находчив, че да можеш да направиш подобно нещо. И когато животът те удари с юмрук в бъбреците, трябва задължително да си спомним, че сърцата ни бият по 4,000 пъти на час и всеки ритъм на сърцето, всяка болка в бъбреците или където и да е, всеки спазъм е трофей гравиран с думите "Все още си жив, копеле такова." Така че се дръж като жив.
Независимо дали е в настоящето или бъдещето. Независимо дали вали като из ведро и ти се налага да рисуваш звездите, за да си ги спомниш, или пък ги виждаш по-ясно от всякога. Ти. Живееш. Мамка му, живееш.
Не ми се вярва дали съществува по-опасна и разрушителна сила на света от надеждата. Но съм сигурна, че не съществува и по-красива такава.
И така, колкото повече се замисляш за времето, усмихваш се, плачеш в 2:39, осъзнаваш, че по това време светът е красив. Както и по всяко друго, но по това особено красив защото демоните ти излизат за среднощна закуска, а зрението ти е по-развалено от всякога и въпреки всичко достатъчно, че да виждаш отделните блещукащи светлинки на небето. Светът около теб е тих и нищо не изглежда истинско, докато може би майка ти не отвори вратата и не се разкрещи, че седиш на перваза и размахваш крака от седмия етаж. Нищо не е истинско, дори проблемите, които убиват съзнанието ти през деня. Има хиляди, дори милиони звезди, които потрепват като сърцето ти докато ти ги гледаш.
И рано или късно осъзнаваш, че взирането в тези звезди прави нещата по-хубави отколкото са. Или може би ни кара да осъзнаем колко хубави са всъщност. Това не е просто илюзия, това е истината. Или пък ние сами избираме кое е истина и кое не е?
Светът е по-красив по това време на нощта, само...
Само ми се искаше повече хора да бяха будни, за да го
видят.
Чадър на ябълки vol. 3
Докато слизах надолу по ескалаторите се опитвах да премина през всичката информация с която разполагаше умореното ми съзнание за Остин проклетника Браун, чието име бях чувала само от Джон. Сетих се, че си бях обменяла няколко сковани приказки с него и бях останала с впечатлението, че е досаден и прекалено егоистичен за да общувам с него. Косата му беше със ситни кестеняви къдрици, а очите му, доколкото помня, бяха с променящите се цветове на океана. Не можех да разбера дали беше прекалено самоуверен или просто чалнат.
Вратите на първия етаж не искаха да се отворят, защото бях прекалено ниска за да ме засекат сензорите за движение над тях. Изпуфтях и подскочих, което си беше публично унижение, а стъклените копелета най-после благоволиха да ме пуснат да изляза от този затвор.
Естествено отвън беше страшен студ и дъхът ми излизаше на тънки кондензирани струйки пара, а чая вече започна да става по-скоро хладък и вонящ на чорапи. Затова изхвърлих чашата в едно от кошчетата и спрях на тротуара.
Хората бързаха страшно много покрай празниците, особено в Ню Йорк, но няма да се хабя да ви описвам суматохата, защото предполагам всички сте гледали достатъчно "Сам вкъщи" и знаете как ходят с широки и уверени крачки по тротуарите, а в ръцете си мъкнат десетки шарени торби с покупки. Общо взето така изглеждаше. Няма да се впускам в престъпността и лошите обноски, а просто ще прескоча тази част.
Повиках такси, както подобаваше, защото, уви, не можех да карам и през целия път мислих колко проклет е този град и колко ми е скучно тези дни.
***
Докато катерех стълбите на блока забелязах, че връзките на кецовете ми са развързани, но дори не си направих труда да се наведа. Щеше да е чист късмет ако се бях потрошила по стълбите и бях лежала вкъщи няколко месеца с цел рехабилитация или нещо от тоя род. Качих се на седмия етаж, където беше апартамента ми и зарових в чантата за ключовете. Извадих ги, а заедно с тях около десет закачени хартиики и дребни боклуци, които попадаха по изтривалката за обувки. Ключодържателите задрънкаха, а бравата, както винаги, заяде.
Блока в който живеех беше десет етажен с червени небоядисвани тухли. Имаше външни и вътрешни стълби и си беше бая старичък, а почти всичките ми съседи бяха на моята възраст. Май само аз и Джон успявахме да се задържим в този апартамент толкова дълго, защото плащахме наема си горе-долу всеки месец и наемателите ни харесваха. За разлика от съседите ни, ние мразехме да пием вътре и когато дивеехме, предпочитахме да е на открито, по мръсните мазета на другите блокове или по тесните престъпни улички на Ню Йорк. Джон беше изградил в мен този непреодолим фетиш към забутаните местенца, които воняха на алкохол, но имаха много дървета, храсти и всякакви други шубраци. Намирах някакъв странен чар в задните дворове на частните къщи, където макар ужасната воня и празните бутилки имаше много спомени и обичахме да казваме за тази воня, че "така ухае приятелството". Може пък и да сме прави.
Отворих дъбовата врата, а тя се удари в една от стените на тясното коридорче. Събух кецовете си и хвърлих чантата на пода. Апартамента беше възтесен, а това, че трупахме всякакви боклуци го правеше още по-труден за споделяне с други хора. Щом влезеш от вратата имаше коридорче дълго около два метра със стотици увивни растения по стените и много саксии по земята, заобиколени от десетки чифтове кецове. И мои, и негови. Налагаше се да потанцуваш малко степ за да минеш през тях, но после се появяваше стаята, която наричахме "всекидневна". Тя представляваше що-годе голямо помещение покрито със зелени, жълти и червени килими, много меки диванчета и две масички. На стената бях окачила около три етажерки пълни с книги, от които висяка цветя, а Джон беше рисувал марихуана по прасковената боя на стените. Бяхме наредили бонговете, които колекционирахме от около половин година и бяха почти двайсет в различни размери и цветове. Под двете масички се намираха тайните ни шкафчета, където криехме тютюн, филтри, трева и всякакви други неща полезни за оцеляването в Ню Йорк. Пердетата бяха спуснати и от отвън в стаята влизаше мека оранжева светлина на ленти, по която като светулки се движеха малки прахчета и бестяха като светулки. Като цяло всекидневната ни беше доста претрупана и миришеше на тютюн, затова дръпнах пердетата и отворих прозореца, което доста оправи обстановката и разшири стаята с около метър.
Отдясно на тази стая беше моята спалня, която беше чисто бяла, но всеки бял предмет беше различно бяло от другия. Леглото ми беше вечно неоправено, а по земята имаше стотици книги и чорапи в различни цветове. Гардероба ми винаги беше отворен и сякаш кашляше прашинки, които също светеха на светлината падаща в спалнята. По стената имаше окачени картини, а от тавана висяха десетки малки оригами на тънки конци, така че да изглежда, сякаш хартиените жерави летят над леглото ми. По стените имах налепени звезди във всякакви цветове, които понякога светеха на тъмно. Доста от шкафчетата ми имаха падащо дъно и там криех тайните си записки(които никой, повтарям, никой, не беше и нямаше да види) както и кутии от мляко пълни с текила.
Веднага след стаята ми се разполагаше малката кухня, която беше около три на три метра и едната стена биваше заемана само от плот отрупан с храна, имахме оскъден хладилник, защото рядко изпитвахме нужда да се храним, мивката (винаги пълна с чинии), малък червен диван а пред него телевизор. В кухнята беше всичката ни машинария и не говоря само за пералня и телевизор, ами за плейстейшъни, компютри, музикалното оборудване (малка част от него) на Джон. Подът не се виждаше от кабели. А аз ходех винаги по чорапи и беше особено болезнено.
Проснах се на дивана в хола и вдишах от натежалия въздух с "Джейн Еър" в ръка. Отгърнах на страницата с подгънато ъгълче, хванах химикалката (защото знаех, че ще ми се наложи да подчертавам) и се вглъбих в света на Шарлот Бронте.
***
Чух, че някой блъска по вратата. Веднага разбрах, че е Джон, затова дори не си направих труда да стана. След малко той отвори и влезе, събаряйки една от саксиите. Чух приглушените му ругатни и разбрах, че се мъчи да събере пръстта от пода. След около две минути подаде чорлавата си глава от коридорчето и ми се ухили. Влезе във всекидневната подскачайки трупешката и издаваше странни звуци при всеки следващ скок. Виждах какво се задава, затова само покрих главата си с книгата, а той безцеремонно скочи върху мен и изкара почти целия въздух от дробовете ми.
– Здрасти. - казах и го избутах настрани. Видях, че е оставил прозрачното пликче с пуканките и "Сам вкъщи" на земята, но вълнението му беше в повече за обикновена вечер. - Да не е станало нещо?
– О, стана и още как. - заяви той и започна да пружинира нагоре надолу на дивана. Вече ми се гадеше затова го накарах да спре и го погледнах в очакване.
– Да не би Офелия да ти е вързала? - попитах и веднага разбрах, че не е, защото въодушевлението му помръкна за миг, но след малко пак се възвърна с пълна сила и пружинирането продължи.
– Ако беше нямаше да съм тук. Но стана друго. Стана нещо прекрааааасно. - заяви той като провлачи последната дума, а обезумелия му поглед вече започна да ме плаши.
– Какво точно нещо? - попитах.
– Ами. - започна той и си пое въздух сякаш щеше да ми съобщи, че се местим в Африка - Нали го знаеш онова копеле от бързата храна...Браун? Остин Браун. - първи път му казвам съвпадение, но два пъти в един ден...сигурно е съдба. - И та този Остин Браун, с него сме нещо като познати, а той е богато хлапе, за разлика от нас. Днес както си седях във видиотеката, готов да затворя, той дойде при мен и ми каза цитирам "Брато какво ще правиш почивката?" а аз, казвам ти, дори не знаех за съществуването на тая проклета почивка. Този месец, след...една седмица мисля, имаме някаква двуседмична почивка, всички хлапетии дето работим почасово в мола. И му казвам аз на Браун, Остин Браун де "Ами нищо, нямам планове, защо питаш?"...И той ми предложи, ей така, от нищото, да сме били дошли с него на някаква си хижа. Или вила, нещо такова изтърси. Щяло да има мнооого алкохол и било някъде в гората и ще сме няколко човека, така че след като заспим ще можеш да четеш ако си достатъчно трезвена, че да фокусираш книгата. - след като приключи разказа си въздъхна и отвори едно от шкафчетата, извади тютюн и канела, и започна да свива цигара с особено успокоение. Идеята ми звучеше прекрасно, особено защото тези дни и на мен, и на Джон ни беше доста скучно в Ню Йорк и това си беше чиста възможност да се натряскаме и да запомним (или забравим) предстоящата ни почивка.
– Отиваме, нали? - попита той и запали цигарата, издиша блажено дима и се облегна на дивана със затворени очи.
– Да, разбира се, отиваме. - кимнах и оставих "Джейн Еър" на масичката. Не познавах Остин, но какво пък, нали от непознатите идват най-добрите истории. - А кой друг ще дойде?
– Така, значи, аз, ти, Остин, Офелия - тук той повдигна вежди и се усмихна, сякаш като са в хижата нещо ще се промени и Фели ще се съгласи да му пусне - Мери Джейн и някоя си Кимбърли, която е близка на Остин или нещо такова.
– Ъъъ...аха...- кимнах. Реших просто да си замълча и кимнах.
Отивахме, със сигурност отивахме. Вдишах от цигарения дим и отидох да направя пуканки.
Вратите на първия етаж не искаха да се отворят, защото бях прекалено ниска за да ме засекат сензорите за движение над тях. Изпуфтях и подскочих, което си беше публично унижение, а стъклените копелета най-после благоволиха да ме пуснат да изляза от този затвор.
Естествено отвън беше страшен студ и дъхът ми излизаше на тънки кондензирани струйки пара, а чая вече започна да става по-скоро хладък и вонящ на чорапи. Затова изхвърлих чашата в едно от кошчетата и спрях на тротуара.
Хората бързаха страшно много покрай празниците, особено в Ню Йорк, но няма да се хабя да ви описвам суматохата, защото предполагам всички сте гледали достатъчно "Сам вкъщи" и знаете как ходят с широки и уверени крачки по тротуарите, а в ръцете си мъкнат десетки шарени торби с покупки. Общо взето така изглеждаше. Няма да се впускам в престъпността и лошите обноски, а просто ще прескоча тази част.
Повиках такси, както подобаваше, защото, уви, не можех да карам и през целия път мислих колко проклет е този град и колко ми е скучно тези дни.
***
Докато катерех стълбите на блока забелязах, че връзките на кецовете ми са развързани, но дори не си направих труда да се наведа. Щеше да е чист късмет ако се бях потрошила по стълбите и бях лежала вкъщи няколко месеца с цел рехабилитация или нещо от тоя род. Качих се на седмия етаж, където беше апартамента ми и зарових в чантата за ключовете. Извадих ги, а заедно с тях около десет закачени хартиики и дребни боклуци, които попадаха по изтривалката за обувки. Ключодържателите задрънкаха, а бравата, както винаги, заяде.
Блока в който живеех беше десет етажен с червени небоядисвани тухли. Имаше външни и вътрешни стълби и си беше бая старичък, а почти всичките ми съседи бяха на моята възраст. Май само аз и Джон успявахме да се задържим в този апартамент толкова дълго, защото плащахме наема си горе-долу всеки месец и наемателите ни харесваха. За разлика от съседите ни, ние мразехме да пием вътре и когато дивеехме, предпочитахме да е на открито, по мръсните мазета на другите блокове или по тесните престъпни улички на Ню Йорк. Джон беше изградил в мен този непреодолим фетиш към забутаните местенца, които воняха на алкохол, но имаха много дървета, храсти и всякакви други шубраци. Намирах някакъв странен чар в задните дворове на частните къщи, където макар ужасната воня и празните бутилки имаше много спомени и обичахме да казваме за тази воня, че "така ухае приятелството". Може пък и да сме прави.
Отворих дъбовата врата, а тя се удари в една от стените на тясното коридорче. Събух кецовете си и хвърлих чантата на пода. Апартамента беше възтесен, а това, че трупахме всякакви боклуци го правеше още по-труден за споделяне с други хора. Щом влезеш от вратата имаше коридорче дълго около два метра със стотици увивни растения по стените и много саксии по земята, заобиколени от десетки чифтове кецове. И мои, и негови. Налагаше се да потанцуваш малко степ за да минеш през тях, но после се появяваше стаята, която наричахме "всекидневна". Тя представляваше що-годе голямо помещение покрито със зелени, жълти и червени килими, много меки диванчета и две масички. На стената бях окачила около три етажерки пълни с книги, от които висяка цветя, а Джон беше рисувал марихуана по прасковената боя на стените. Бяхме наредили бонговете, които колекционирахме от около половин година и бяха почти двайсет в различни размери и цветове. Под двете масички се намираха тайните ни шкафчета, където криехме тютюн, филтри, трева и всякакви други неща полезни за оцеляването в Ню Йорк. Пердетата бяха спуснати и от отвън в стаята влизаше мека оранжева светлина на ленти, по която като светулки се движеха малки прахчета и бестяха като светулки. Като цяло всекидневната ни беше доста претрупана и миришеше на тютюн, затова дръпнах пердетата и отворих прозореца, което доста оправи обстановката и разшири стаята с около метър.
Отдясно на тази стая беше моята спалня, която беше чисто бяла, но всеки бял предмет беше различно бяло от другия. Леглото ми беше вечно неоправено, а по земята имаше стотици книги и чорапи в различни цветове. Гардероба ми винаги беше отворен и сякаш кашляше прашинки, които също светеха на светлината падаща в спалнята. По стената имаше окачени картини, а от тавана висяха десетки малки оригами на тънки конци, така че да изглежда, сякаш хартиените жерави летят над леглото ми. По стените имах налепени звезди във всякакви цветове, които понякога светеха на тъмно. Доста от шкафчетата ми имаха падащо дъно и там криех тайните си записки(които никой, повтарям, никой, не беше и нямаше да види) както и кутии от мляко пълни с текила.
Веднага след стаята ми се разполагаше малката кухня, която беше около три на три метра и едната стена биваше заемана само от плот отрупан с храна, имахме оскъден хладилник, защото рядко изпитвахме нужда да се храним, мивката (винаги пълна с чинии), малък червен диван а пред него телевизор. В кухнята беше всичката ни машинария и не говоря само за пералня и телевизор, ами за плейстейшъни, компютри, музикалното оборудване (малка част от него) на Джон. Подът не се виждаше от кабели. А аз ходех винаги по чорапи и беше особено болезнено.
Проснах се на дивана в хола и вдишах от натежалия въздух с "Джейн Еър" в ръка. Отгърнах на страницата с подгънато ъгълче, хванах химикалката (защото знаех, че ще ми се наложи да подчертавам) и се вглъбих в света на Шарлот Бронте.
***
Чух, че някой блъска по вратата. Веднага разбрах, че е Джон, затова дори не си направих труда да стана. След малко той отвори и влезе, събаряйки една от саксиите. Чух приглушените му ругатни и разбрах, че се мъчи да събере пръстта от пода. След около две минути подаде чорлавата си глава от коридорчето и ми се ухили. Влезе във всекидневната подскачайки трупешката и издаваше странни звуци при всеки следващ скок. Виждах какво се задава, затова само покрих главата си с книгата, а той безцеремонно скочи върху мен и изкара почти целия въздух от дробовете ми.
– Здрасти. - казах и го избутах настрани. Видях, че е оставил прозрачното пликче с пуканките и "Сам вкъщи" на земята, но вълнението му беше в повече за обикновена вечер. - Да не е станало нещо?
– О, стана и още как. - заяви той и започна да пружинира нагоре надолу на дивана. Вече ми се гадеше затова го накарах да спре и го погледнах в очакване.
– Да не би Офелия да ти е вързала? - попитах и веднага разбрах, че не е, защото въодушевлението му помръкна за миг, но след малко пак се възвърна с пълна сила и пружинирането продължи.
– Ако беше нямаше да съм тук. Но стана друго. Стана нещо прекрааааасно. - заяви той като провлачи последната дума, а обезумелия му поглед вече започна да ме плаши.
– Какво точно нещо? - попитах.
– Ами. - започна той и си пое въздух сякаш щеше да ми съобщи, че се местим в Африка - Нали го знаеш онова копеле от бързата храна...Браун? Остин Браун. - първи път му казвам съвпадение, но два пъти в един ден...сигурно е съдба. - И та този Остин Браун, с него сме нещо като познати, а той е богато хлапе, за разлика от нас. Днес както си седях във видиотеката, готов да затворя, той дойде при мен и ми каза цитирам "Брато какво ще правиш почивката?" а аз, казвам ти, дори не знаех за съществуването на тая проклета почивка. Този месец, след...една седмица мисля, имаме някаква двуседмична почивка, всички хлапетии дето работим почасово в мола. И му казвам аз на Браун, Остин Браун де "Ами нищо, нямам планове, защо питаш?"...И той ми предложи, ей така, от нищото, да сме били дошли с него на някаква си хижа. Или вила, нещо такова изтърси. Щяло да има мнооого алкохол и било някъде в гората и ще сме няколко човека, така че след като заспим ще можеш да четеш ако си достатъчно трезвена, че да фокусираш книгата. - след като приключи разказа си въздъхна и отвори едно от шкафчетата, извади тютюн и канела, и започна да свива цигара с особено успокоение. Идеята ми звучеше прекрасно, особено защото тези дни и на мен, и на Джон ни беше доста скучно в Ню Йорк и това си беше чиста възможност да се натряскаме и да запомним (или забравим) предстоящата ни почивка.
– Отиваме, нали? - попита той и запали цигарата, издиша блажено дима и се облегна на дивана със затворени очи.
– Да, разбира се, отиваме. - кимнах и оставих "Джейн Еър" на масичката. Не познавах Остин, но какво пък, нали от непознатите идват най-добрите истории. - А кой друг ще дойде?
– Така, значи, аз, ти, Остин, Офелия - тук той повдигна вежди и се усмихна, сякаш като са в хижата нещо ще се промени и Фели ще се съгласи да му пусне - Мери Джейн и някоя си Кимбърли, която е близка на Остин или нещо такова.
– Ъъъ...аха...- кимнах. Реших просто да си замълча и кимнах.
Отивахме, със сигурност отивахме. Вдишах от цигарения дим и отидох да направя пуканки.
Абонамент за:
Публикации (Atom)