Ще си стоя там. Ще седя, защото ме боли прекалено много за да тръгна отново. Но няма нищо. Едно момиче ми каза веднъж 'Болката е сладка' и не й повярвах, но вече знам. Не знам дали някога сте обичали някой толкова много, че да дадете всичко за него. И като казвам всичко имам предвид наистина всичко. Да поставяте този човек най-отгоре в ценностната си система дори над самите вас и да имате чувството, че всичко това е прекалено голямо за вас. Да чувствате, че може би ще избухнете от цялата енергия. Ще се пръснете от онова чувство на недооцененост и се опитвате да го изпишете, изрисувате, изпеете или каквото и да е, но то си остава вътре. И започваш рано или късно да се чудиш дали ако извадиш сърцето си ще ти мине. Или то вече се е пръснало и по кръвта ти са потекли всички онези скрити чувства на които един глупав мускул е способен. Къде е душата ти, човеко, там ли е, в сърцето? И това сърце, пазиш го цял живот и накрая идва някой и го изтръгва, надува го като с някаква помпа и го връща в тялото ти очаквайки да можеш да го издържиш.
Не мога да дишам, но все пак се боря защото грешното все още ми се струва правилно. Това прави онова сърце, онова, излъганото сърце. Седи си в ребрата ти и се чуди каква мизерия да свърши на цялото ти тяло, на психиката ти, на дробовете и на бъбреците ти. Опиянява те от височината на която летиш, докато не те намрази и не се удариш в земята с такава сила, че не пробиеш дупка до самия Ад и не се срещнеш с Луцифер, но о, чакай, не беше ли той този който напълни сърцето ти с любов?
Когато видиш онзи дявол който ще те обладае в следващите шест месеца (или повече ако нямаш късмет) усещаш онова гъделичкащо чувство, което сърцето ти толкова харесва. Заклеваш се, че никога не би направил нищо за да го нараниш, не би го ударил, не би му посегнал. И накрая плюеш в лицето му, защото осъзнаваш, че животът не е Нинтендо и не можеш да направиш нищо, не можеш да върнеш времето си назад нито можеш да скочиш обратно от дупката, а оставаш долу, в Ада, където сам си пожелал да отидеш.
"Къде отиваш? Тръгвам си. Не, никъде няма да ходиш."
И така минава времето, рутината не е онова нещо, което харесвам, но явно на всичките ми демони им допада.
Чух и родителите си. "Ела вътре, остави си нещата, погледни децата."
Но се уморяваш рано или късно, спокойствието уморява, спокойствието задушава. Става ти прекалено топло, толкова топло, че си сигурен, че скоро ще изгориш. И по някое време пламваш, скоростта с която летиш към земята прогаря дупки в душата ти. И докато не я усетиш как гори, докато не я усетиш как пламва и се превръща в тлееща пепел в задната част на разума ти, не знаеш къде е, дори не си сигурен, че я имаш.
Казваха ми "Не е нужно да се случва при всеки, не съм като теб или като който и да е, не знаеш достатъчно хора, че да ми кажеш как се случва при всички." Не знам много, но знам достатъчно, а още не мога да вдишам. Защото познавам родителите си, познавам себе си, познавам нея и знам колко пъти се опита да си отиде знам колко я мразя и колко обичам омразата си. И ето пак започваме, но нима трябва да попиташ всички на света, които са си чупили крак, за да знаеш, че счупен крак боли?
Може би това е любовта. Или лудостта. Двете вървят ръка за ръка. Когато е добре е прекрасно, когато е зле е ужасяващо. И ти става зле когато си помислиш колко щастлив си бил, защото си сигурен, че повече няма да бъдеш такъв и виждаш колко се е променил човека който си обичал и който още обичаш но мразиш повече от всичко. Защото искаш да го удряш, искаш да го боли, искаш да избяга през прозореца, но знаеш, че когато го направи ти ще седиш там и ще го чакаш.
Не мога да ви кажа точно какво е, но го чувствам. Знам как полетях нагоре и знам после как като фойерверка се засилих към земята с прекалено голяма сила за да я понеса.
Обичали ли сте някой толкова много, че едва да дишате докато сте около него. Сега ви става зле само като погледнете лицето им. Но сте там по навик и понеже сте го спасили от самия него. Този човек ви е длъжник а хората май имат тенденцията да се отблагодаряват с нещо което наричат 'любов'. Спомняш си какво е било вчера, спомняш си всеки момент забавен и после забързан, запомнил си всяко движение и всяка дума.
Вчера свърши, вече е различен ден.
Но и днес става така. И пак си казвам "Следващия път покажи, че си силна." Няма да има следващ път, макар да знам, че всичко това са лъжи. Понякога ми се струва, че завинаги ще си остане нощ и ми харесва начина по който страдам, начина по който може би ще се удавя но в последния момент изплувам и не мога да разбера на кого го дължа - на онова, което научих от майка ми, на Нея или пък на самата мен. И докато падам надолу сякаш излизам от тялото си и се гледам отстрани, виждам падението си, но нямам силата да кажа 'съжалявам'.
А ТИ, ЧУЙ МЕ.
Знам, че казахме неща, направихме неща, които не искахме да правим и пак се върнахме в същата рутина. Но търпението ти липсва точно толкова колкото и моето. Еднакви сме. Върни се, не беше ти, аз бях.
А след това 'Не, ти беше, знаеш, че беше ти.' Заклехме се да направим неща, после се разбрахме да не се случват, но пак изпуснахме края. И виждаш ли, не можеш да рестартираш живота си, не можеш да върнеш нищо и когато осъзнаеш какво се случва в главата ти рано или късно губиш разсъдък. Отчасти заради падението си, отчасти, защото разбираш какво си сторил. Омръзна ми да живея в сянка, защото знам колко ценно е времето и точно знанието ми е това което ме плаши. Защото виждам какво губя, опитвайки се да получа теб и виждам колко те мразя вече, за времето което ми отне. Всеки път когато мина покрай антикварен магазин и погледна часовник си представям как го разбивам на малки парченца докато летя със скоростта на ракета към земята, а тези парченца валят като злокобен дъжд. И както огледалото на дявола се е пръснало по човечеството и е разбило всякаква доброта у хората, така искам този часовник да разбие времето и всички да забравят, че ще умрат. Да забравят за краища и за начала, да живеят живота си както искат, а не както трябва. И ако ще падна при дявола, ако ще се озова при теб, тогава по време на падането ми ще разбия времето за да спра.
Може би това става когато торнадо се срещне с вулкан. Не чуваш ли съжалението в думите ми?
Искам да върна времето назад, да върна времето си, но не мога, затова ако се опиташ да си тръгне още веднъж ще подпаля проклетата земя.
Ако се озовеш в ада и не можеш да изскочиш обратно от дупката се замисли - Земята е кръгла. Прокопай си тунел до другата страна. И пак ще излезеш на светло.
А от там - не скачай.
четвъртък, 26 декември 2013 г.
Сняг (ИМ;КМ)
Знаете ли, че всяка снежинка издава звук когато падне? Ако на света настъпи тишина каквато никога не е била и може би никога няма да бъде, ще можете да чуете как пада всяка снежинка. Как се чупи на парчета. Като стъклена чаша. Същия звук като разбито стъкло в мраморен под.
Всеки вижда снега различно. Това важи и за всичко останало. Като започнем от снега и приключим с разни важни житейски въпроси, всеки има различен отговор.
Обръщам се към двама близки приятели, които обичам безкрайно много. В техните животи от едно известно време вали сняг и часовниците са спрели на сезон 'зима'. Колкото и да им сменям батериите, колкото и часовници да счупя, навън пак си остава зима. Имам чувството че в очите им са попаднали две половини от една снежинка, която не иска да се разтопи. И дори навън да е над двадесет градуса и да пече неумолимо полско слънце, те пак ще виждат преспи. Толкова много се опитвах да разтопя всичко това. И онези ледени окови около сърцата им, веригите от лед които стискат гърлата им. Толкова време отделих да ги накарам да спрат да зъзнат от студ, а те така и не пожелаха да ме послушат. Аз ги обичам. Обичам ги безкрайно много и снегът в който те са затънали, безбройните снежинки, които валят вътре в тях, падат и около мен. Неведнъж съм казвала - аз съм историите на всички хора които познавам. И ако двама от тях са хванали зимата за ръка и не искат да я пуснат, тя души и мен.
Въпреки общата им любов и едновременно с това омраза към снега, за тях той е толкова различен.
Обръщам се към теб, приятелко и те питам защо под леглото ти има сняг? Как успя да го намериш и как успя да си позволиш зима, когато всички други се наслаждаваха на лъчите на слънцето? Толкова време мина и аз все още не мога да разбера защо всичко около теб е бяло и защо ти трябва този сняг за да живееш. Кой те излъга, че трябва да се убиваш, за да знаеш, че си жива и дишаща? Още от малка знам стотици зимни приказки и нито в една снегът не идва в пакетчета. Във всичките той попада по миглите и по косата ти, но никога не в кръвта ти. Снегът е направен за да прави хората по-красиви и по-спокойни. Да оцветява носовете и скулите им в отенъците на розовото, а не очите им в жълто. Студът забързва хората, защото винаги тичат за вкъщи за да седнат около камината или да се залепят на парното докато пръстите им не започнат пак да се движат нормално. Твоят сняг те забавя. Забавя и мен. Спира времето. От това ли се нуждаеш? Трябва ли в циферблата на часовник да има снежинки за да спре той да тиктака? Казах ти - щастливците не броят часове. Но и нямат нужда от снежинки, които да замразят мислите им за да спрат. Не съм очаквала щастието ти да идва под формата на бяло прахче и не съм очаквала да прави ръцете ти толкова безумно студени. Пазиш снега на неправилно място и всичко около теб е толкова студено. Криеш го, под леглото си, в шкафовете си, в мазето си и в края - в кръвта си. Снегът тече по вените ти. Но за да усетиш зимата не е нужно да превръщаш кръвта си в сняг. Нужно е да излезеш и дори навън да не вали- да го помиришеш. Да намериш някой, който е зима в твоите очи и да запомниш аромата му. Да складираш дрехите му и когато искаш да си спомниш снега да ги помирисваш, но след това да излезеш и да усетиш слънцето. Вместо това ти си вкарала облаците в стаята си. И те сипят и сипят, а във вените ти вече няма място за толкова много снежинки. Кожата и устните ти са добили цветовете на зимата. Разби се като безпомощна вълна в скалите, които беше изградила сама за да се предпазиш от вятъра и дъжда. И сега се давиш в самата себе си, в собственото си съзнание и измислено щастие. Защото аз съм слънцето и когато изгрее слънце снегът се превръща във вода. И ето те, плуваш в морето, което сама създаде. Вода около теб, вода във вените ти. Вода навсякъде. Вода вместо кръв и така ще умреш - давеща се в снега на който се довери. Зимата не е вечна и ние не сме в Аляска. Дори да виждаш сняг той рано или късно става на вода. Както и ти.
А ти, приятелю. Ти потърси снега. Не снегът, който щеше да те убие, а този, който щеше да ти даде живот. Да те избави от жегата на пустинните мълчаливи дни, които си пребродил. Търси го и чака първия сняг както го чака дете преди Коледа. Вървя сам самичък през пустинята. И този сняг дори не даваше признаци, че ще дойде. Водата беше рядкост или когато намереше такава ти нямаше как да я превърнеш в сняг. Чака го през целия си живот, този сняг ти беше липсвал докато часовниците се въртяха и сезоните минаваха. Момчето, което чакаше първия сняг вечно. Момчето, което вървя без капка вода. Колеблив и нестабилен, но все пак със сигурност търпелив. И докато тя беше намерила друга форма на снега, която спираше сърцето й малко по малко всеки път когато се влееше във вените й ти търсеше един друг сняг. Ти търсеше онзи сняг, който да щипе кожата ти и едновременно с това я гали. Снегът заради който закъсняваш за училище и кара сърцето ти да бие по-бързо. Онези ветрове, които щеше да поемеш на гърба си отговорно, понеже цял живот си прекарал в клопката на спокойствието и рутината. Опияняващата миризма на изпечена земя и успиващите лъчи на слънцето са те държали приклещен в рутината толкова дълго време. И ти трябваше предизвикателство. Трябваше ти нещо ново, нещо което да те смрази и да те събуди, да сложи край на лежерността. Да ускори пулса ти, докато нейния сняг го забавяше. И понеже тя крадеше снега от теб, понеже вътре в сърцето й валеше сняг когато ти беше готов да се разтопиш от горещина...затова нейния сняг беше лъжа. Затова нейните снежинки щяха да я задушат, вените й щяха да се вържат на възли за да не ги намери повече. Затова тя щеше да се удави в море от снега, който си е купила, а ти щеше да седиш в снежинки, които изчака търпеливо да дойдат.
Между любовта и между лъжата има толкова голяма прилика. И двете са толкова студени, но едното ще те убие.
И двамата успяхте да се изгубите в зимата. Не е лесно да се изгубиш в нея. В зимите. В две зими безумно различни една от друга. И аз живях и в двете. А те и двете са така коварни. Едната - убийствена, а другата - даваща живот, който не можеш да имаш. Едната те пристрастява, а другата ти дава избор.
Оставих стъпките си в снега, така че да можете да се върнете при мен ако не сте замръзнали там, в преспите.
Единият от вас ще ги види, а другият - ще бъде зает да гледа само снега.
Всеки вижда снега различно. Това важи и за всичко останало. Като започнем от снега и приключим с разни важни житейски въпроси, всеки има различен отговор.
Обръщам се към двама близки приятели, които обичам безкрайно много. В техните животи от едно известно време вали сняг и часовниците са спрели на сезон 'зима'. Колкото и да им сменям батериите, колкото и часовници да счупя, навън пак си остава зима. Имам чувството че в очите им са попаднали две половини от една снежинка, която не иска да се разтопи. И дори навън да е над двадесет градуса и да пече неумолимо полско слънце, те пак ще виждат преспи. Толкова много се опитвах да разтопя всичко това. И онези ледени окови около сърцата им, веригите от лед които стискат гърлата им. Толкова време отделих да ги накарам да спрат да зъзнат от студ, а те така и не пожелаха да ме послушат. Аз ги обичам. Обичам ги безкрайно много и снегът в който те са затънали, безбройните снежинки, които валят вътре в тях, падат и около мен. Неведнъж съм казвала - аз съм историите на всички хора които познавам. И ако двама от тях са хванали зимата за ръка и не искат да я пуснат, тя души и мен.
Въпреки общата им любов и едновременно с това омраза към снега, за тях той е толкова различен.
Обръщам се към теб, приятелко и те питам защо под леглото ти има сняг? Как успя да го намериш и как успя да си позволиш зима, когато всички други се наслаждаваха на лъчите на слънцето? Толкова време мина и аз все още не мога да разбера защо всичко около теб е бяло и защо ти трябва този сняг за да живееш. Кой те излъга, че трябва да се убиваш, за да знаеш, че си жива и дишаща? Още от малка знам стотици зимни приказки и нито в една снегът не идва в пакетчета. Във всичките той попада по миглите и по косата ти, но никога не в кръвта ти. Снегът е направен за да прави хората по-красиви и по-спокойни. Да оцветява носовете и скулите им в отенъците на розовото, а не очите им в жълто. Студът забързва хората, защото винаги тичат за вкъщи за да седнат около камината или да се залепят на парното докато пръстите им не започнат пак да се движат нормално. Твоят сняг те забавя. Забавя и мен. Спира времето. От това ли се нуждаеш? Трябва ли в циферблата на часовник да има снежинки за да спре той да тиктака? Казах ти - щастливците не броят часове. Но и нямат нужда от снежинки, които да замразят мислите им за да спрат. Не съм очаквала щастието ти да идва под формата на бяло прахче и не съм очаквала да прави ръцете ти толкова безумно студени. Пазиш снега на неправилно място и всичко около теб е толкова студено. Криеш го, под леглото си, в шкафовете си, в мазето си и в края - в кръвта си. Снегът тече по вените ти. Но за да усетиш зимата не е нужно да превръщаш кръвта си в сняг. Нужно е да излезеш и дори навън да не вали- да го помиришеш. Да намериш някой, който е зима в твоите очи и да запомниш аромата му. Да складираш дрехите му и когато искаш да си спомниш снега да ги помирисваш, но след това да излезеш и да усетиш слънцето. Вместо това ти си вкарала облаците в стаята си. И те сипят и сипят, а във вените ти вече няма място за толкова много снежинки. Кожата и устните ти са добили цветовете на зимата. Разби се като безпомощна вълна в скалите, които беше изградила сама за да се предпазиш от вятъра и дъжда. И сега се давиш в самата себе си, в собственото си съзнание и измислено щастие. Защото аз съм слънцето и когато изгрее слънце снегът се превръща във вода. И ето те, плуваш в морето, което сама създаде. Вода около теб, вода във вените ти. Вода навсякъде. Вода вместо кръв и така ще умреш - давеща се в снега на който се довери. Зимата не е вечна и ние не сме в Аляска. Дори да виждаш сняг той рано или късно става на вода. Както и ти.
А ти, приятелю. Ти потърси снега. Не снегът, който щеше да те убие, а този, който щеше да ти даде живот. Да те избави от жегата на пустинните мълчаливи дни, които си пребродил. Търси го и чака първия сняг както го чака дете преди Коледа. Вървя сам самичък през пустинята. И този сняг дори не даваше признаци, че ще дойде. Водата беше рядкост или когато намереше такава ти нямаше как да я превърнеш в сняг. Чака го през целия си живот, този сняг ти беше липсвал докато часовниците се въртяха и сезоните минаваха. Момчето, което чакаше първия сняг вечно. Момчето, което вървя без капка вода. Колеблив и нестабилен, но все пак със сигурност търпелив. И докато тя беше намерила друга форма на снега, която спираше сърцето й малко по малко всеки път когато се влееше във вените й ти търсеше един друг сняг. Ти търсеше онзи сняг, който да щипе кожата ти и едновременно с това я гали. Снегът заради който закъсняваш за училище и кара сърцето ти да бие по-бързо. Онези ветрове, които щеше да поемеш на гърба си отговорно, понеже цял живот си прекарал в клопката на спокойствието и рутината. Опияняващата миризма на изпечена земя и успиващите лъчи на слънцето са те държали приклещен в рутината толкова дълго време. И ти трябваше предизвикателство. Трябваше ти нещо ново, нещо което да те смрази и да те събуди, да сложи край на лежерността. Да ускори пулса ти, докато нейния сняг го забавяше. И понеже тя крадеше снега от теб, понеже вътре в сърцето й валеше сняг когато ти беше готов да се разтопиш от горещина...затова нейния сняг беше лъжа. Затова нейните снежинки щяха да я задушат, вените й щяха да се вържат на възли за да не ги намери повече. Затова тя щеше да се удави в море от снега, който си е купила, а ти щеше да седиш в снежинки, които изчака търпеливо да дойдат.
Между любовта и между лъжата има толкова голяма прилика. И двете са толкова студени, но едното ще те убие.
И двамата успяхте да се изгубите в зимата. Не е лесно да се изгубиш в нея. В зимите. В две зими безумно различни една от друга. И аз живях и в двете. А те и двете са така коварни. Едната - убийствена, а другата - даваща живот, който не можеш да имаш. Едната те пристрастява, а другата ти дава избор.
Оставих стъпките си в снега, така че да можете да се върнете при мен ако не сте замръзнали там, в преспите.
Единият от вас ще ги види, а другият - ще бъде зает да гледа само снега.
четвъртък, 5 декември 2013 г.
Понякога
Понякога изпитвам силно желание да се заливам с алкохол и да се смея на абсолютно всеки, който ми се разкрещи в лицето. Може би съм лош човек, а може би всички го искаме понякога.
Наистина - понякога ми се иска да изгася цигара в окото на най-добрия си приятел, а омразата към човека който обичам е по-голяма от всичко на света.
Мисля си за дните в които вървя по улицата с ръка в джоба, мисля си за всичките глупаци, които ме подминават и не разбират колко унищожителна може да бъде околната среда. И не говоря за природата а за хората с които съжителстват. Като мен.
Понякога ми се иска вместо да пия бавно вино, да се наливам с уиски докато не мога да различа ляво и дясно, а понятия като чаша и бутилка нямат никаква тежест. И то не от мъка - а просто за идеята. Просто за чувството на безразборна свобода, което те залива когато повдигаш шишето и си казваш "Все тая."
Понякога ми се иска да ходя със слънчеви очила не само навън, а и навътре. Понякога ми се иска да обясня на хората, които ме гледат отвисоко колко са жалки, защото аз дори не си правя труда да погледна нагоре и да ги видя. Единственото по което разбирам, че са там е...лошият им дъх.
Понякога ми се иска да съм спокойна и свободна от това да имам приятели или хора, които да обичам. Иска ми се да имам само себе си и само разни кучки които се размотават насам-натам, защото на кого му пука дали цензурата се яде. И на кого му пука, че трябва да пиша красиви неща с много метафори. Каквото искате както искате го приемайте. Всъщност, като се замисля, метафорите са измислени от читателите - само за да се чувстват по-умни.
Е, ами ако в това писание откриете дори само една метафора сте абсолютни глупаци.
Понякога ми се иска да имам дъщеря. Или приятелка. На която да обясня всичко.
Да й обясня, че когато някое момче я погледне изкъсо когато е на 4 и й каже "Не искам да се заразя с момичешки вируси", просто да вирне чипото си носле и да го подмине подмятайки русата си коса.
Да й разкажа как трябва когато някой се обърне към нея с огън, тя да отвърне с два възможни избора - огън или лед. И когато някой й каже, че на десет не може да казва тази думичка, тя трябва да му каже, че той я е научил на нея. Когато на дванадесет някой й каже, че е прекалено малка да носи толкова къси панталонки, тя трябва да му обясни, че също така е прекалено малка, за да мислят за нея по този начин като ги носи. Когато някое момче я докосва без тя да иска, когато е на тринадесет, да му вкара една дясна и да продължи с уверената си походка и късите панталонки. Когато някое момиче й каже, че червилото й не е хубаво на четиринадесет, да замълчи и да й лепне една целувка по бузата.
Когато на петнадесет момчетата я дразнят прекалено много макар сълзите които ронят на входната й врата и цветята, които оставят в класната й стая, да не се притеснява за разбитите им сърца, а за разбитите й химикалки от прощални писма. И дори да не помисля да сложи край на живота си заради това, което е. Ако малко по-късно същата година се чувства зле да иска пари, защото нейните не стигат трябва просто да намери по-евтино кафе и да не оставя духът й да се сломи. Останалите ще го сломят достатъчно. Ако когато на шестнадесет все още ненавижда момчета, а поредния мъжага с обръсната глава дойде и я покани да излязат на някой лигав филм, трябва да го отреже с думите:
"Не, брат, падам си по момичета. Но може да пием по бира ако искаш."
Да я науча как в началото трябва да е добра с всички, но когато нещо не й изнася, ще се наложи да си покаже рогата.
Ще се наложи понякога да е разгневен феминист, а понякога тих романтик. Ще се наложи понякога да е ученолюбив книжен червей, а понякога да седи на масата в бара и да пие право от бутилката без да обръща внимание на погледите, които й хвърлят минувачите през френските прозорци.
Ще се научи, че любовта не е най-важното нещо в живота. Ще се научи, че романтиката не е задължителна, а момчетата не са толкова приятно ухаещи същества. Ще се научи защо да не консумира месо и защо да пие по осем чаши кафе на ден. Ще се научи да използва и да връща, но това е живота и ако не научиш тези неща няма как да имаш онази нужда от "понякога", която аз имам напоследък. Ако не пренебрегнеш останалите поне веднъж няма да можеш да видиш себе си и да отсееш нещата, които не харесваш, както и да приемеш тези, които останалите мразят, но ти обичаш. Рано или късно разбираш, че за да не те стъпчат хората трябва или да си твърда като лед или да си изгаряща като огън.
Приятелите, работата, любовта и парите не правят живота.
Ти го правиш.
събота, 30 ноември 2013 г.
Ти
Душата ти е красива. Толкова безумно, нелепо красива, а аз съм крайно изгубена в дълбоките очи на хората. И твоите. И ги обичам повече отколкото обичам светлината, водата и храната. И щом в 2 сутринта, когато ми се спи, химикалката и душата ми знаят само твоето име, макар че имат още толкова много за писане, значи наистина те обичам. Кожата ти е морето, а аз съм изгубения моряк след корабокрушението, носещ се без път, без посока. Аз съм хилядите малки рибки, които са страхливи, но знаят точно къде отиват и какво искат. Аз съм хищните акули, които искат всичко. Аз съм мудните водорасли и морски растения на дъното на океана, които се поклащат в ритъма на вълните, успокоени от сигурността на тоновете вода, деляща ги от сухоземната среда. Аз съм разбилия се в скалите кораб и потъналите корабокрушенци, неподвижни и безмълвни на дъното на твоето величие. С широко отворени изумрудени очи и застинали изражения, хванати в жестоката клопка на красивата удавническа смърт. Аз съм пагубната участ на клетите затворници на водното царство. Аз съм скритата русалка, принудена да живее само на дъното и да се крие от целия външен свят, за да не бъде подложена на зверствата, на които човечеството е способно да причини на всичко малко по-различно от тях.
А ти си всичко около мен. Водата и танцуващите солени молекули диводороден оксид. Тишината на синьо-зелената маса. Ти си величието на стотиците километри спокойствие и напрежение в едно. Ти си водата която всички ние дишаме и хабитата на мен - най-разнообразното създание на тази красива вселена. Ти си това, заради което рибките се движат, агресията на акулите не умира. Ти си домът на русалката и музиката за поклащащите се водорасли. Ти си шумящата стихия и подводното царство, без което никой от тези няма да е жив.
Но и ти си причината клетия удавник да не диша вече.
И те обичам и потъвам в очите ти всяка изминала секунда
***
Косата ти е облаците на небето, а дъхът, който издишаш-ветровете. Аз съм малките течения които казват на хората с какви обувки да излязат утре. Аз съм и огромните унищожителни урагани, които носят разрушение на стотици хиляди хора и домове по света. Аз съм студените и топлите въздушни маси, които обикалят земното ни кълбо. Аз съм птиците, които летят на ята и търсят вечната топлина. Аз съм и птиците, които се раждат и според Съмърсет Моъм - умират сами. Аз съм тихите заледени върхове на планини, замръзнали в тишина сред снопове мъгла. Аз съм страховит гарван и величествен орел. Аз съм разбил се самолет с десетки жертви, които някога са били на път и са загинали на път. Аз съм човек, който скача и разтваря парашут, сам с мислите си на на пръв поглед вечния полет на сбъднатата мечта.
А ти си безтегловността на въздуха. Ти си това, което хората вдишват, за да издишат водороден двуокис. Ти си бурята в сърцата на съществата, ти си въздушната маса, която кара торнадото да руши. Ти си мястото, където живеят и летят птиците. Ти си небето и всичко, което ми дава живот. Ала си едничкото нещо, което така внезапно ми го взима.
И косата ти е красива, а аз бих могла да полетя, с думите, които изричаш и да обичам крилатата ти душа завинаги.
***
Сърцето ти гори като огън, а когато пръстите ни се докоснат - мога да се закълна, че от дланта ми можеш да си запалиш цигара. Аз съм горящото дърво в камината, което пука и дава топлината си на тихо момче с перо в ръка. Аз съм мощта на горящите сгради и спокойствието в нежността на почти угасваща свещичка. Аз съм упорита и незапалима клечка кибрит. Аз съм пламъкът, който ще вдъхне сила на цигарата ти и ще ти навреди. Аз съм топлината, която ти дава надежда в студените и затворени зимни дни. Аз съм светлината, която те води и в която се взираш докато навън се сипе мръсен сняг. Аз съм слънцето и всичко горящо, аз съм топка от светлина и топлина, която може да убива, но може и да щади.
Ти си искрата, която подпалва огъня. Ти си кислородът, без който той не гори. Ти си топлотата съпровождаща огъня и горещината, която ме прави това, което съм. Ти си любовта, която пали огъня в сърцето на писателя и жаркото слънце, което избухва в душата му на всяка кулминация в текста. Ти си жаравата, която прави огньовете толкова силни и неугасващи, че всички да виждат и усещат светлината им.
Ти си това, което ме топли, но и това, което така болезнено ме изгаря. Но те обичам. И докосвам нажеженото ти сърце с риск да се запаля, но няма огън без искра.
***
Очите ти са кафяво-зелени като гората, а душата ти е мълчалива като планината в утринната ноемврийска мъгла. Гледаш ме с очи спокойни като земята и отговаряш с тихата шептяща песен на горските листа.
Аз съм бодливите шипки по тихите горски пътечки. Аз съм зелената плесен и мъхът по дънерите. Аз съм вулканичните камъчета, изстинали и лежащи по криволичещи пътища. Аз съм красивите екзотични палми по бреговете на Хаваи и тъжните, умърлушени брези в Англия, чакащи своето лято под вечните дъждове. Аз съм пясъчните бури и плаващите пясъци. Аз съм костите на загиналия отшелник, слети с пръстта, аз съм маргаритките поникнали сред ребрата му.
Но ти си пръстта. Ти си зеленото вещество в листата. Ти си разперените дървесни клони, както и стотиците малки горски животни. Ти си бодлите на шипките. Ти си кората на дърветата и онова нещо, което кара борчетата и останалите иглолистни да бъдат вечнозелени. Ти си онази топлина, която природата излъчва, за да помага на наранени животни и да прави земята по-топла през студените сезони.
Ти си спокойствието, но и влудяващата тишина. Ти си самотата, която подстрекава самоубииците. Очите ти са най-красивите на света, но лесно бих могла да стана отшелник в душата ти. Лесно бих се изгубила по криволичещите пътеки. И въпреки това продължавам да вървя. Защото те обичам.
***
И така. Ти си водата, въздухът, огънят и земята. В края, след три часа писане, аз разбрах, че ти си всъщност...ти си света. Или поне моя свят. Ти си всичко материално и нематериално, ти си чувства и желания. Ти си страст и производителка на дъждобрани. Ти си гняв и библиотекарка. Ти си градинарка и ужас. Има те навсякъде, има те във всеки мой дъх, във всяко мое движение и във всяка моя мисъл. Съществуваш във всеки милиметър от моето съществуване.
Ти си Космосът, а аз съм Хаосът и заедно правим Всичко. Ние сме перфектната квинтесенция и сме никой отделно. Ти си времето, а аз съм времевите парадокси. Ти си дневната мудност, а аз - нощната креативност.
Обичам те. И знам, че и ти ме обичаш. И засега не знам дали има стихия, сезон или нещо на света по-силно от това.
Квинтесенцията ни е началото и края на света. А между тях - има време.
А ти си всичко около мен. Водата и танцуващите солени молекули диводороден оксид. Тишината на синьо-зелената маса. Ти си величието на стотиците километри спокойствие и напрежение в едно. Ти си водата която всички ние дишаме и хабитата на мен - най-разнообразното създание на тази красива вселена. Ти си това, заради което рибките се движат, агресията на акулите не умира. Ти си домът на русалката и музиката за поклащащите се водорасли. Ти си шумящата стихия и подводното царство, без което никой от тези няма да е жив.
Но и ти си причината клетия удавник да не диша вече.
И те обичам и потъвам в очите ти всяка изминала секунда
***
Косата ти е облаците на небето, а дъхът, който издишаш-ветровете. Аз съм малките течения които казват на хората с какви обувки да излязат утре. Аз съм и огромните унищожителни урагани, които носят разрушение на стотици хиляди хора и домове по света. Аз съм студените и топлите въздушни маси, които обикалят земното ни кълбо. Аз съм птиците, които летят на ята и търсят вечната топлина. Аз съм и птиците, които се раждат и според Съмърсет Моъм - умират сами. Аз съм тихите заледени върхове на планини, замръзнали в тишина сред снопове мъгла. Аз съм страховит гарван и величествен орел. Аз съм разбил се самолет с десетки жертви, които някога са били на път и са загинали на път. Аз съм човек, който скача и разтваря парашут, сам с мислите си на на пръв поглед вечния полет на сбъднатата мечта.
А ти си безтегловността на въздуха. Ти си това, което хората вдишват, за да издишат водороден двуокис. Ти си бурята в сърцата на съществата, ти си въздушната маса, която кара торнадото да руши. Ти си мястото, където живеят и летят птиците. Ти си небето и всичко, което ми дава живот. Ала си едничкото нещо, което така внезапно ми го взима.
И косата ти е красива, а аз бих могла да полетя, с думите, които изричаш и да обичам крилатата ти душа завинаги.
***
Сърцето ти гори като огън, а когато пръстите ни се докоснат - мога да се закълна, че от дланта ми можеш да си запалиш цигара. Аз съм горящото дърво в камината, което пука и дава топлината си на тихо момче с перо в ръка. Аз съм мощта на горящите сгради и спокойствието в нежността на почти угасваща свещичка. Аз съм упорита и незапалима клечка кибрит. Аз съм пламъкът, който ще вдъхне сила на цигарата ти и ще ти навреди. Аз съм топлината, която ти дава надежда в студените и затворени зимни дни. Аз съм светлината, която те води и в която се взираш докато навън се сипе мръсен сняг. Аз съм слънцето и всичко горящо, аз съм топка от светлина и топлина, която може да убива, но може и да щади.
Ти си искрата, която подпалва огъня. Ти си кислородът, без който той не гори. Ти си топлотата съпровождаща огъня и горещината, която ме прави това, което съм. Ти си любовта, която пали огъня в сърцето на писателя и жаркото слънце, което избухва в душата му на всяка кулминация в текста. Ти си жаравата, която прави огньовете толкова силни и неугасващи, че всички да виждат и усещат светлината им.
Ти си това, което ме топли, но и това, което така болезнено ме изгаря. Но те обичам. И докосвам нажеженото ти сърце с риск да се запаля, но няма огън без искра.
***
Очите ти са кафяво-зелени като гората, а душата ти е мълчалива като планината в утринната ноемврийска мъгла. Гледаш ме с очи спокойни като земята и отговаряш с тихата шептяща песен на горските листа.
Аз съм бодливите шипки по тихите горски пътечки. Аз съм зелената плесен и мъхът по дънерите. Аз съм вулканичните камъчета, изстинали и лежащи по криволичещи пътища. Аз съм красивите екзотични палми по бреговете на Хаваи и тъжните, умърлушени брези в Англия, чакащи своето лято под вечните дъждове. Аз съм пясъчните бури и плаващите пясъци. Аз съм костите на загиналия отшелник, слети с пръстта, аз съм маргаритките поникнали сред ребрата му.
Но ти си пръстта. Ти си зеленото вещество в листата. Ти си разперените дървесни клони, както и стотиците малки горски животни. Ти си бодлите на шипките. Ти си кората на дърветата и онова нещо, което кара борчетата и останалите иглолистни да бъдат вечнозелени. Ти си онази топлина, която природата излъчва, за да помага на наранени животни и да прави земята по-топла през студените сезони.
Ти си спокойствието, но и влудяващата тишина. Ти си самотата, която подстрекава самоубииците. Очите ти са най-красивите на света, но лесно бих могла да стана отшелник в душата ти. Лесно бих се изгубила по криволичещите пътеки. И въпреки това продължавам да вървя. Защото те обичам.
***
И така. Ти си водата, въздухът, огънят и земята. В края, след три часа писане, аз разбрах, че ти си всъщност...ти си света. Или поне моя свят. Ти си всичко материално и нематериално, ти си чувства и желания. Ти си страст и производителка на дъждобрани. Ти си гняв и библиотекарка. Ти си градинарка и ужас. Има те навсякъде, има те във всеки мой дъх, във всяко мое движение и във всяка моя мисъл. Съществуваш във всеки милиметър от моето съществуване.
Ти си Космосът, а аз съм Хаосът и заедно правим Всичко. Ние сме перфектната квинтесенция и сме никой отделно. Ти си времето, а аз съм времевите парадокси. Ти си дневната мудност, а аз - нощната креативност.
Обичам те. И знам, че и ти ме обичаш. И засега не знам дали има стихия, сезон или нещо на света по-силно от това.
Квинтесенцията ни е началото и края на света. А между тях - има време.
неделя, 13 октомври 2013 г.
Една секунда в главата ми
21:31:27 Август
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.
Октомврийска младост
Понякога просто трябва да седнеш на пейката в някое октомврийско утро, когато слънцето е прекалено слабо да те топли, но достатъчно силно, че да не станеш на ледено кубче...и да се огледаш. Да разгледаш всички цветове които се сплитат на плитки в нишките на падналите вече листа, някога зелени. Както и цветовете в косата на някоя бабка, черни, сиви и бели, които някога са били огнено червени. Да видиш как върви леко прегърбена от раменете, натоварена с две-три прокъсани торби, облечена в тъмни, но топли есенни цветове. Повяхнала, но все още на крака, пристъпя леко сред листата по пътечката. Не бърза за никъде. Нима има за къде да бърза? Носът й е прегърбен в началото, сякаш кръглите очилца с рогови рамки му тежат, точно като на раменете й тежат всички тайни и премеждия от вижота й, а очите й са обременени с всичко което някога е видяла. Подритва несъзнателно кестените по земята и продължава да влачи крака напред, един пред друг...крака, които някога са подскачали и тичали по същата тази пътечка, осеяна със същите тези листа. Или може би са бродили обути във високи кубинки сред горите. Или във високи, червени токове, тропащи по паветата на центъра на града.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
събота, 5 октомври 2013 г.
Часовници
Извини ме за стената, слагам я тук от време на време. Но можеш да прескочиш.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)