Коса.

Една студена вечер на дванадесетия месец от годината, малко след като падна първия сняг бях останала сама вкъщи. Родителите ми са си съвсем нормални хора, но сравнително заети, затова често ми се налага да оставам сама през деня, но хубавото е, че се прибират вечер, за да се храним заедно и други неща от този род. Навън беше студено и тъмно, снежинките се виеха заради немирния вятър, а лампата в стаята ми светеше в ужасно потискащ оранжев цвят.
Избождащата очите светлина се отразяваше неприятно в розовите стени облепени с различни плакати и ми пречеше да виждам. Всичко беше много разхвърляно и се чувствах неспокойна, заради заобикалящата ме среда. Обикновено като оставам сама и не се грижа много за подредбата на вещите ми, затова просто ги оставям където ми падне и за един ден в апартамента се случва такъв безпорядък, че да ти се завие свят.
Беше ми извънредно скучно. Слушах музика и се опитвах да се разведря, заради надеждата, която таях за близкото бъдеще. Ваканцията наближаваше и със себе си се молех да донесе по-добри дни, за които после дълго да съм благодарна. Малко по малко вълнението в мен ставаше основната емоция и това ме радваше, защото да се вълнуваш е хубаво.
Точно заради тази надежда излизах или поне бях на път да изляза от депресията, която отказваше да ме пусне месеци наред, още от началото на учебната година, в мига, в който лятото свърши. Сега възнамеряваше отново да ме пусне за известно време и това също  беше повод за моята нелепа и сляпа радост.
Чух, че външната врата се отваря и се затичах натам по чорапи. Стигнах точно като  баща ми сне обувките си и ги хвърли в коридора, а те образуваха гадна кална локва около тях, която по-късно щях да почистя. Той ме поразпита как съм и останалите обичайни неща, аз му отговорих що-годе прилично и след като изчаках десетина минути по протокол, тръгнах да се връщам в стаята си. По пътя имаше огледало, то май още виси там в коридора.
Минавайки покрай него се обърнах по навик и видях, разбира се, себе си. Малко трудно заради стотиците снимки залепени по него, но все пак успях да се видя. Тогава косата ми  беше дълга и руса, може би до средата на гърба, виеше се на странни къдрици и всеки ден менеше настроението си. Винаги съм се славала с чорлава коса, затова често я връзвах на кок. Точно тази вечер ластика беше хлабав и сега косата ми висеше, но не много, може би до раменете. Обърнах се изцяло към огледалото и се приближих.
"Хм. Може и да си отрежа косата" помислих си. Признавам, не веднъж ми е минавала подобна мисъл през ума, но никога на сериозно. Обаче в този период от живота ми тогава бях в странно настроение и поемах нелепи рискове, ала все пак един от девизите ми беше "Не съжалявай за нищо!"
Постоях още известно време пред огледалото, а после се посъветвах с един човек по телефона дали е разумно да отрежа косата си. Никога не съм обръщала голямо внимание на външния вид и затова често се подигравах на момичета, които цивреха за отрязаните си медени кичури, знаеки, че все някога пак ще пораснат и то съвсем скоро може би. Точно поради тази причина бях толкова спокойна. И все пак косите ми винаги са били дълги, дори като бях малка стигаха до коленете и все съм ги обичала.
После майка ми се прибра, изкъпа се, мина още малко време и го реших окончателно. Щях да отрежа косата си. И то щях да го направя сама. Ето тук започва най-голямата глупост, която някога съм вършила. Влетях в спалнята и се обърнах към майка ми с думите:
– Мамо, искам да ми отрежеш косата! - тя се обърна, изгледа ме странно и продължи да си върши работата. Разбира се, отказа, защото спокойно можех да извърша тази процедура с помощта на специалист, който няма да оплеска така пословично нещата. Но аз съм инат. Попитах я: - Къде са ножиците? - тя ме упъти най-хладнокръвно, за което я съдя и до ден днешен. Защото щом ще отговаря за мен, защо не го прави както подобава? За бога!
Та, намерих ножиците в хола, а баща ми съответно ме запита къде съм ги понесла. Обясних му за намеренията си и се фръцнах, без да го слушам. Помня, че казах нещо от рода на..."Косата си е моя!" Ех.
Върнах се в стаята си и се сплетох на една плитка, както си му е редът. Хаванах ножиците. Каненето продължи около десет минути, което включваше всичките ми настроения, опитващи се да вземат връх вътре в мен едно през друго. Ту ми се искаше да я отрежа, ту бях сигурна, че няма да го направя. Но после се позамислих, казах си, че  това е само коса и започнах да режа.
Чувах гадните звуци от ножицата, които сега вече ненавиждам. За беля обаче тя заяде, защото плитката си беше доста дебела. Стоях там и дърпах, а косите ми падаха и падаха по леглото около мен. Накрая останах само с един кичур по-дълъг от останалите.
Усещах, че ръцете ми треперят, а сълзите ми се стичат по бузите. Явих се при майка ми с шепа коса в едната ръка и с ножица в другата.
Останалата част от историята е как родителите ми хубавичко ми се накараха, майка ми отряза останалата част от косата, а на следващия ден ходих на училище с къса коса. И следващия месец и нещо, всъщност.
Първите дни все плачех за отрязаната коса и до ден днешен това е единственото  нещо, за което съжалявам. И все пак, малко преди тези "бъдещи събития", за които споменах по-горе в текста, аз осъзнах нещо.
Понеже съм суеверна, а пък и вярваща, реших да обвиня съдбата. Или да ѝ поблагодаря. Казах си: "Да, съдбата ми дава психическо щастие, но физическо нещастие. И ме кара да избера кое е по-важно за мен." Поогледах се и разбрах, че първото е по-важно.
Макар, че продължавах да се мажа с разни препарати за коса, вече не ми пречеше толкова...

Писмо с незабравка.

Бележка: Ако не разберете това, няма да ви се обидя или пък разсърдя, писах го заради определена случка. Сега го намерих и реших да го споделя тук...

Когато си луд, никога не си сам.

Това беше последното нещо което чух, преди да заспя онази вечер. Бях уплашена. Уплашена от собствените си мисли, уплашена от това, което хората са способни да си причинят едни на други. Затова спрях да мисля за тях, отказах да живея с хората. И без това са прекалено глупави за мен. Повечето човеци на планетата са прекалено глупави, прекалено ограничени...никой не разбира никого, всеки мълчи или пък говори прекалено много.

После разбрах, че да имаш въображаеми приятели е много по-хубаво от това да се опитваш да говориш с истински хора. Освен с един човек може би, човека който е теб но това е друга история, за която света ще разбере, надявам се. Докато тази е само за мен и теб. Всъщност, за него. Макар че вероятно очите му никога няма да се плъзнат по тези редове, ръцете му няма да стискат намачкан лист хартия с кривия ти левичарски почерк, както вероятно си го представяш...след години, когато сме мъртви, а той открие това и може би разбере, че лятната любов е като...като падаща звезда, приятелю.

Едно лято, което никога не трябваше да се случва, аз и ти разбрахме, че хората може би не са толкова лоши ако приличат на въображаемите ти приятели. Ако са направени все едно, че са техни отливки, същите...огледални отражения. Любовта е сляпа, сляпа е. Когато видиш нещо несъществуващо в реалността забравяш всичко останало и се оставяш на въображението си, да те носи, да летите...

Винаги съм знаела, че художниците и писателите рано или късно полудяват. Защото никой друг не знае по-добре от тях колко е опасно собственото ти съзнание. Може би ни е писано да полудеем, да умрем от шизофрения. Знам, че това е най-добрия начин да умреш. Сред несъществуващи хора, които дълго време се опитваш да забравиш. Дълго време не споменаваш, но те са в главата ти защото...там е техният дом.

В същото това прекрасно лято, ти срещна човек, който беше измислила сама. Сякаш докато си си го измисляла, някой те е слушал и го е нарисувал, а после картината е оживяла. С несъвършенствата на тъпите моливи, защото художника, както по-късно ми сподели е нямал острилка и е използвал хлебна гумичка. Знаеш ли защо косата му е толкова рошава? Опита се да я направи дълга, но след като не се получи я изтри с гумичката и тя се размаза толкова главозамайващо, че така си остана. Тръгна да си мокри пръста и да маже още толкова, но му казах да спре. Знаех, че ще заобичаш рисунката, въпреки несъвършенствата ѝ. Глупакът, който я рисуваше се преби точно преди да му нарисува маратонките и му удължи краката по погрешка. Пак тръгна да трие с проклетата гумичка, обаче го спрях и му казах, че ти си много висока и краката на погълнатия от стената са си точно колкото трябва да бъдат. Веждите му ги размаза, просто не ми се говори, беше цяло приключение с тия вежди...

После ми заръча да му напиша характера. Връчи ми молива, тъпия молив, и ми  каза „Пиши сега”. Поогледах го оня, захапах гумичката и започнах да драскам по листа. Изобщо не ми хареса как го описах. Тогава нямах муза и макар да знаех какво би ти харесало, го написах точно противоположното на теб. Съответно и на мен.

Още в момента в който оживя онзи, си знаех, че няма да го харесам. За бога, беше отвратителен. Косата му, лицето му, характера му, всичко. Беше ми толкова безразличен и еднообразен, чак ми стана гузно като знаех колко много ще го обичаш някой ден.

Пуснах го да си върви, с ясното съзнание, че ще се срещнем пак.

Дълго време след това, наистина се срещнахме. Намразих го, както се очакваше. Обаче с тебе сме един човек, така че няма логика ти да го обичаш, пък аз да го мразя. Затова реших да го преоткрия. След като аз го бях създала в съзнанието си махнах нещата, които не харесвах и ги замених с по-хубави. Станахме приятели, ти го обичаше и той теб.

Обаче тогава ние с теб решихме да си отидем, той също тръгна в друга посока. Ядосвах се, защото го бяхме създали заедно, а той вървеше сякаш няма нищо общо с нас. Намразих го за момент, но после се сетих, че станахме най-добри приятели.

Но ти каза „Не ми говори за него повече, прави се, че не е съществувал”.  Знаех, че не е правилно, обаче щом ти го искаше, реших повече никога да не ти проговоря за него. Чувахме се, пишехме си, често се виждахме. Обаче ти се правеше, че никога не го е имало. Самозалъгваше се, че си забравила лятото и всичко останало. И аз се водех по теб, никога повече не казах името му.

Не го споменахме. Той изчезна, като падаща звезда в небето. И двете знаехме, че все още е някъде там, скита се по света, без създателите си...самотен, заблуден. Но бяхме безмилостни. Не го потърсихме, макар че знаехме, че е жив. Знаехме, че съществува. Говорехме си за него на ум постоянно, но на глас името му остаря и се забрави, не го помня, кълна ти се. Стената на старата ти къща се отвори и го погълна, прати го в изцяло нов свят в който само аз пристъпвам за малко и то само с единия крак. Колкото да го повикам и точно когато го видя, се разколебавам и веднага се връщам обратно при теб. А ти стоиш там, в ъгъла на стаята и не поглеждаш към тази стена. Сложих врата там, знаеш ли? Вместо голяма дупка вече има врата. Можешеше по всяко време да я отвориш и да влезеш, но ти не го направи, защото се закле. Не на мен, а на самата себе си. Знаеше, както и аз, че всичко което се случва през лятото е преходно. Както падат листата през есента, така окапват и хората след лятото. Изнизват се, изплъзват се измежду пръстите ти като песъчинки. Толкова малки и незначителни, забравят те и ти оставаш далече назад в спомените. Хората, които някога си познавала ...обръщаш им гръб и ги поглеждаш от време на време само колкото да се подсетиш, че поне едно лято си живяла. Но то мина. И ние сме мъртви.

Хората се променят, приятелю.
Спомените, не.

Това писмо беше за нея, обаче след като тя си отиде, реших, че ще е добре да го видиш. След като аз си отида...да си спомниш за лятото, за всичкото това време.

Аз знаех името ти през цялото време, но я лъжех, че съм го забравила.

Още го помня.

Макар ти да забрави нейното отдавна...

Спокойствие.

НЕЙДЕ ПО СВЕТА, няма да издам къде, бях тръгнал да си търся щастието. Любовта на ближните си бях оставил далеч зад гърба ми, загърбил бях и всички спомени...цялото си минало. Гледах само напред и това продължаваше вече три години. Животът ми не беше заседнал, както преди да замина..напротив. Минавах през различни места всеки божи ден, прескачах планини, плувах през морета...преживявах приключения ден след ден и всеки отегчен от живота си би ми завидял.
Но вървейки сред горите вечни,  безконечни, потънал в собствените си мисли тъмни, грозни, в такъв потресаващ контраст с тази чиста и невинна природа, неосквернена и недокосната от ничия ръка...аз открих.
Открих, че не знам какво да искам от живота. Не знам какво е живот като начало, а веднага след това идва, че не зная какво да искам от това понятие или животно, или нещо наречено живот. Родих се, но не мога да кажа, че живях. Стоях сред тази иглолистна гора, ухаеща така красиво на смола и си мислех "Дали съм живял?" Та нали тръгнах да си търся щастието по света, за да живея...или поне да се опитам. Но живях ли в действителност? Какво направих? Кого трябва да попитам и къде да отида за да съм изживял поне малко от това, което трябва да изживея? А нима има нещо, което трябва да изживееш?
Тогава главата ми се изпълни и пламна подбудена от такива въпроси, които и до ден днешен понякога пробуждат тайните същества на подсъзнанието ми, гъделичкащи с меките си пръсти задната част на черепа ми и примамвайки ме да вляза отново в онези пещери без прилепи, да се изгубя този път може би завинаги и да не се върна никога повече на тоя свят...Объркването, все съм считал, че е нещо, което омърсява цялата ти глава и не ти дава да си поемеш от всичко чисто на тази планета, слага една тапа и разбърква всичко въте в теб, разрежда го, а ти не знаеш как да го върнеш на предишните му места.
И така, седнах на един камък, изправих гръб и поех дълбоко от студения горски въздух. Задържах го в дробовете си колкото дълго можах, после издишах кълба топъл дим  и отворих спокойно клепачи. Зелените ми очи се обърнаха, съзряха красотата на света, в който се намирах. Въздухът в долината се беше напластил и беше направил зеленината синкава, дърветата протягаха клони и се прегръщаха, наоколо всичко ухаеше на роса, на природа, на заленина. Лекият утринен ветрец подухваше съвсем незабележимо и докосваше върховете на дърветата, надвесени над бездна от глухота и невидими за моето око тогава прелести. Исках да поема от тази красота и да я вкарам в себе си, исках да въведа мир, ред и спокойствие вътре в мен, които да прогонят чудовища, като тези, които сега ме обладаваха.
Сред тази красота, сред тази прелест...стоях аз. Едно чудовище. Чудовище, измислено от обществото и усъвършенствано от само себе си. Като саморашляк, който някой ден някой ще изтръгне от меката почва и ще захвърли нейде. Различните тонове на зелено, които ме обграждаха бяха толкова различни от черната и гнилата ми вътрешност.
Ала тогава разбрах, че ако признаеш сам пред себе си, че криеш демони...те ще излязат по собствено желание. Кожата ми се разкъса, а от ребрата и гърдите ми избягаха всякакви злини, събирани години наред.
Не се плашете от мен.
Аз имам сърце.
Останах в тази гора, защото разбрах, че да живееш означава да си спокоен сам със себе си.

Кирилица и latinica.

Е, ами оглеждам се наоколо, както винаги съм си првила, де, и забелязвам някои неща. Но напоследък много започнах да се ядосвам от явната неграмотност на сънародниците ми. По интернет, а и на живо, на ден има-няма, поне по пет пъти се сблъсквам с простотии от рода на "ас" вместо "аз", "неискам" вместо "не искам" и пр.
Във всяко училище, 80% от учениците се излагат с такива бисери по контролни и къде ли още не, обаче никой нищо не прави.
Добре де, скъпи учители, вие като виждате, че материала ви е сух и безинтересен и като знаете, че сами не преподавате като хората, защо очаквате учениците ви да знаят как се пише думичката "аз". Две прости букви, съчетани в една така важна дума, за да можеш да напишеш например "Аз се казвам така-и-така."
Представи си, драги учителю на първокласници, един твой възпитаник от първи клас е възмъжал, минал е пубертета и сега е един не чак толкова пеуспял млад мъж, но достатъчно добре финансово, че да си позволи да ходи на фитнес и да помпа, и да...
Та, този мъж отива на интервю за работа и на листа пише "Ас се казвам...". Божичко, какъв срам, какъв позор!
Пък и наскоро много започнах да влизам безразборно по разни форуми в които да си убивам времето, вътре дори не се пише роул плей, ами са само за обсъждане на разни тийн неща. От рода на тийнпроблем, сещате се. И все по-често намирам думи написани така: "sa6toto, kakfo, as, vi6". Но пък, ако това ви успокоява, драги преподаватели, учениците ви пишат псувни изключително грамотно, че и измислят нови, подчертавам, много изобретателни. Направо да ти стане леко на душата като видиш как петокласник така хубаво си събира мислите и изцежда всяка една от мозъчните си клетки само за да напише по-хубава псувня от предната, докато  не знае какво точно означава думата кирилица и повярвайте ми, има такива деца.
Явно администраторите и модераторите, както подобава за едни професионални такива, забелязват, че колкото повече забраняват латиницата по форумите, толкова по-безлюдни стават те. Защо ли?
И най-вече - проблемът не е в 'неграмотните', а в онези, дето се правят на много образовани и обагрят с ерудираното си излъчване всяка тема.
Много ще се радвам ако стане модерно и всички започнат да пишат с български буквички, както подобава за едни българи, родени в България. Пък и добре де, дори да не искате да разбират, че сте българи, дори да не се гордеете с това...тогава вземете, пък научете друг език и пишете на него, обаче поне го научете като хората, че да пишете грамотно. Това, че не искате да сте българи не ви дава основание да пишете на някакъв неузнаваем език, който не бих могла да нарека български. България е достатъчно осквернена, не ѝ осквернявайте и езика допълнително, ако обичате.  Все пак с тоя език са си служили Христо Ботев, Иван Вазов и всичките тия за които учите (или поне се преструвате, че учите) в часовете по литература.
Плюс, че шльокавицата с главни, малки букви, цифри и разни тиренца тук-там, е почти нечетима.
Просто исках да изразя неизмеримото си възмущение от това. А и ако решите да ми пишете, моля ви, преди това се уверете, че наистина можете.

Уилям, който мразеше всичко и всички.

Всяка вечер си оставах в стаята и чаках да стане към един, за да спрат да блъскат от съседния апартамент и най-сетне да се помъча да поспя. Пушех по една кутия цигари и тъкмо когато се унасях  в сън започвах да кашлям като коминочистач. Копелето, което ми беше съквартирант се будеше и започваше да ме хока, че съм му бил пречил на съня. Нищо, че той ставаше в пет за лекции и започваше да вършее насам натам и да хвърля разни кубинки по пода, да бута шкафове и прочие. Казвам се Уилям и уча в едно от най-проклетите училища в Шотландия. Цяла седмица вися в общежитието и макар че съм на близо двайсет, нямам вече никакво желание да консумирам контрабандната трева и останалите наркотици внесени от връстниците ми. Косата ми е кафява и извънредно чорлава, а предните ми два зъба извънредно големи. Затова често ме наричаха заек, още от първи клас до ден днешен. Уилям Заека...проклетници.

В момента съм в такъв етап от живота си, че проклинам всичко живо и неживо. Просто каквото мине покрай мен и ме подразни, проклето да е. Така или иначе някой ден ще имам честта да се срещна очи в очи с Дявола, ако той има очи де...но това си е изцяло друга тема, тръгнах да ви разправям друго.

Та седях си една вечер в стаята и дори цигари не ми се пушеха, а пък по коридорите цареше страшна дандания, защото беше петък, нощта преди събота и деветдесет процента от студентите нямаше да спят. Лежах по боксерки и по тениска, която отдавна не ставаше за носене, но пък ми вършеше добра работа през зимата. Телосложението ми беше напълно нормално, по това време дори бях леко релефен, е, не колкото сега, но пак добре...та затова нямаше нужда от специално отопление или пък охлаждане. Само дето същата тази вечер се бях изнервен до краен предел и бях отворил широко прозореца. Дима от цигарата беше обхванал цялата стая и излизаше навън, а парното точно до леглото ми издаваше лека топлина, понеже беше намалено почти до край. Не валеше сняг, но преспите още не се бяха разтопили от предния ден, макар днес слънцето да ни се беше показало за значително дълго време. Бях подпрял лакът на перваза и облегнал глава на ръката си. Отегчен до крайни предели, просто седях и се молех да умра по-бързо. Работех по въпроса, насилвах се да пуша всяка божа вечер, но не даваше голям резултат. Дори рак не можех да хвана, мамка му, не се убива такъв инат като мене лесно. 

Стаята беше широка, но много разхвърляна, с две ъглови легла. Едното точно под огромния прозорец, сиреч моето, а другото на съквартиранта ми Стенли, който или беше тук за да ми мрънка, или го нямаше и пушеше наркотици някъде из училищните кули. Признавам, ставаха все по-изобретателни. Последно чух, че са подали фалшив сигнал за пожар а през това време са пушили в кабинета по астрономия. После са установили, че без да искат наистина са подпалили коша, но все пак - поздравления за опита. Аз мразех училището от дъното на душата си. Ненавиждах всеки един предмет, всеки един учител и всеки един ученик. Омразни ми бяха всички стени, всички килими и врати. Всяка една тухла, от която беше изградена огромната замъковидна постройка. Но опитите ми бяха увенчани с пословичен неуспех още от първи до осми клас, затова в девети реших да спра и да се примиря. Реших, че ще бъда обикновен или добър четири. Нещо, което бих могъл да постигна без да се зоря много, затова просто седях и чаках да свърша училище. 

Гардероба зееше отворен, защото пантите бяха развалени и вратите падаха през няколко часа. По земята и по бюрата ни бяха разхвърляни кутии цигари, бутилки алкохол, всевъзможни видове дрехи и няколко разкъсани и прогорени учебника. Моливи и химикалки и застояла храна бяха ежедневието ни. Ако сутрин успеехме да намерим пастата за зъби някъде из шкафа за обувки, денят тръгваше съвсем на добре.

Огледах се и затворих прозореца. Бях измръзнал, затова се завих през глава и когато усетих, че дробовете ми нямат въздух се отвих и огледах стаята. Стенли влетя пиян и взе нещо от бюрото, после измрънка нещо и затръшна вратата след себе си. Пак останах сам и реших, че за събота и неделя ще се прибера у нас, дори това да ми струва всичките спестявания от две седмици насам. Билета не беше чак толкова скъп, но наближаваше Коледа и исках да подаря нещо на майка ми, баща ми и малкия ми брат. Надявах се само да не го пратят и него тук. Но вероятно нямаше, защото той беше добро дете и изкарваше все хубави оценки. За разлика от мен, когото бяха гонили около пет пъти от пет различни училища и сега се бях задържал тук възможно най-дълго, гниещ в тихата си омраза към всичко и сички. 

Изкашлях малко кръв в някаква салфетка и отидох до тоалетната. Повърнах известно количество вода и кръв, измих се и после се върнах. Хвърлих останалите цигари в коша, преброих си спестяванията, написах кратка бележка до Стенли, че ще си ида вкъщи за уикенда и си легнах.

Като станах на сутринта, Стенли още го нямаше, а беше около шест часа. Започнах да се оправям и се облякох сравнително дебело, защото обикновено не карах пневмония много леко а мразех чай. Сложих в една голяма чанта няколко пакета цигари, три книги, няколко чифта бельо още една шапка. 

Излязох от проклетата сграда и едвам не се сдържах да не повърна като Лиса от съседната стая ми намигна и ми прати въздушна целувка или нещо от този род. Извъртях очи и я заобиколих на три метра. Тя май се обиди, понеже се фръцна и затръшна огромната дъбова врата с усилие подире си. Но не ми влизаше в работата, много от момичетата, които си падаха по мен бяха противни поне в моите очи. Не и в тези на Стенли, затова обикновено му оставях да ги утешава, ако ме разбирате, след като аз ги отрязвах.

Обърнах се и се изплюх точно пред входа на училището и излязох с тихо мърморене. Тикнах една цигара в устата си и я запалих. Не бях от ония баровци, които вземат такси, затова застанах на спирката и зачаках автобуса. През това време четях резюмето на една от книгите, чието заглавие гласеше "Жените и техния друг свят..." беше написана от жена, затова я намирах за прилично достоверна.

След малко дойде автобуса и се качих, а десет минути по-късно слязох точно пред спирката откъдето трябваше да хвана влак за вкъщи.

Трябваше да позачакам известно време, защото влакът щеше да дойде в осем и половина, а сега беше почти осем. Седнах до един дядка на пейката и пак отворих книгата. Обаче не четях, а просто гледах буквите. Беше точно средата на зимата и сутринта беше обвита в непрогледна мъгла. Хората  бяха навъсени, а снежинките се сипеха. В далечината се виждаха само ламичките по улиците.
Поогледах се и очите ми се спряха на него. Беше леко прегърбен и ме гледаше с едни такива огромни очи, които вероятно не бяха иначе толкова големи, но зад тия очила си бяха направо пословични.

– Вкъщи ли се прибирате, младежо? - попита той. Гласът му беше странен и звучеше като на млад човек, а не трепереше както се очаква за мъж с такъв външен вид.

– Да. Ами вие? - реших, че след като няма какво да науча от проклетата книга в ръцете ми мога да се позаговоря с него, не че щях да го видя някога отново.

– Аз също, бях на гости на дъщеря ми. - стори ми се глупаво, че такъв старец минава това разстояние, а пък дъщеря му си седи вкъщи и само го чака. Но може би си имаше причина, затова реших да не питам. - Струва ми се, че не си харесваш много живота, а?

– Така си е господине, мразя го.

– Е, аз също мразех своя. После видях, че остарявам и реших да не мисля толкова за това, което мразя, а повече за това, което обичам. Дори да е само едно. Обичта към едно винаги е по-силна от омразата към всичко останало. На добър час, Уилям. - заяви накрая и като стана бавно и полека, издърпа книгата от ръцете ми, пъхна я в чантата на един минувач без той да забележи и се сля с тълпата.

Дълго гледах натам, а после написах молба за напускане на училището и хванах влака в обратната посока...

Hallelujah! (worthless fuckers)

Алелуя.

През зимата ми е трудно да говоря повече отколкото през останалите сезони. Трудно ми е да вървя, да мисля, да съществувам изобщо.
"Алелуя!"
Ходя по все същите места, по все същите градини. Заледен асфалт, заскрежени стръкчета трева, кал и пословично голямо количество сняг. Пансионите не изглеждат добре през зимните месеци, макар да ги оприличават на приказни замъци твърде често. Не се бях хранила дълго време заради наказанията, които се трупаха точно както снежинките по алеите. Бавно, но сигурно. Накрая ще ме уморят от глад и да се свършва.
"Алелуя!"
Времето ми изтича.
Чувах песните изпени с монотонни и равни гласове, без вложени чувства и като по задължение. Бях излязла навън, за да не ги слушам, защото ме потискаха. Преди да ме пратят тук, майка ми пееше тези песни, същите, но по много по различен начин. Тя ги пееше съвсем  истински. И ги караше да звучат така.
"Алелуя!"
Съвсем скоро някоя лелка щеше да се появи с поредното  наказание, поради това, че не присъствах в хора и на сутрешната молитва. Но тук не се и молеха както трябва. А заедно, в един глас, пак по задължение. Молитвите са нещо, което трябва да изричаш сам, така че само ти да ги чуваш. И ако сам поискаш. Вярата не е просто осемдесет момичета в престилки, подредени по ръст в големи зали, четейки от малки книжки обременени с големи думи. Думи, които повечето от тях не разбираха и не искаха да разберат, но се примиряваха с тях.
"Алелуя!"
Високата и едра жена облечена в прекалено тясна рокля, идентична на тази на ученичките, ме хвана грубо над лакътя, точно докато се взирах в едно замръзнало езеро и чаках момента когато ще замръзна точно като него и ще застина във вечна тишина. Обикновено за едно малко момиче такива мисли са непонятни, но аз бях принудена да ги каня в главата си всеки божи ден. А вечер просто гледах високия таван на спалните помещения и си представях звездите. Които в Англия се виждаха много рядко, заради вечните облаци. Почувствах как ноктите ѝ се забиват в кожата ми. Повлече ме към вратата, а аз не обелих нито дума. Ниските ми обувки бяха пълни с вода, а краищата на престилката ми - кални. Пръстите и устните ми бяха добили красиви нюанси на сивото, в които всеки мъртвец би се влюбил.
"Алелуя!"
Песните вече не се чуваха, но все още кънтяха в главата ми. Постоянно бяха там. Заведе ме в добре позната стая на най-високия етаж на замъка и след като ми се накара хубавичко, задето съм била лошо момиче, остави прозореца да зее широко отворен, взе горната ми дреха и ми нареди да пиша и пренаписвам молитви чак до вечеря. Това бяха около осем часа, но в тази стая нямах часовник на разположение, затова нямаше как да знам със сигурност.
"Алелуя!"
Щом излезе и заключи вратата подире си, застанах до прозореца. Чувствувах как студа прониква през кожата ми, търсейки топлина, която нямаше да открие.
През времето, за което бях живяла тук, бях осъзнала колко грешни и глупави са хората. Виждах как съсипват любовта и я превръщат в победен марш, как рушат  вярата и изтръгват от устните ти всяко следващо "Амин" с усилие, как пренаписват вече изписани истории и променят хората. Ненавиждат свободата. Страхуват се от нея и се пазят от нея. Но мен не ме е страх...
"Алелуя!"
Качих се на перваза, защото майка ми седеше на него когато ми четеше приказки за лека нощ.
"Алелуя!"
Наклоних се напред и вдишах дълбоко, защото обичах как мирише зимата в Англия.
"Алелуя!"
Разперих ръце като криле, защото обичах да чета за птици, да ги гледам и да ги рисувам.
"Алелуя!"
Затворих очи за да могат снежинките да се настанят по-лесно на ресниците ми и защото най-хубавите неща на този свят не се виждат.
– Алелуя. 
А после умрях.

Приятно ми е.

Здравейте.

Обичам да пиша, да пия чай и да слушам музика. Обичам и да рисувам. Да чета също. По принцип съм човек на изкуствата, не съм дребнава, нито повърхтностна. Хората не ме харесват, но чувствата са взаимни повечето пъти, защото често и аз тях не ги харесвам.
Реших, че ми трябва място, където да пиша за нещата, които виждам всеки ден и да се опитвам да ги тълкувам сама за себе си. Защото в последно време осъзнах, че (не, че съм живяла кой знае колко, че чак да осъзнавам) хората са адски странни и тая проклетия завистта, както и омразата направо им яде ушите понякога. Чудя се защо им е да прекарват толкова време да се бъхтат за разни неща, дето хич не им влизат в работата.
Както и да е, тук ще пиша за всичко, което ме вълнува и ще си задавам сама въпроси, както и ще им отговарям сама. Ще се опитам да не пиша, веднага след като съм чела някоя книга, защото обикновено ме хващат настроения и мога да пиша за хиляди неща без да се изморявам и по такъв начин, че да ви стане скучно още на втория ред. А изреченията да са толкова дълги, че да ми изпуснете мисълта (при все, че има такава) още на втората дума.
Пиша книга, но не знам докъде ще стигна, защото съм прекалено малка да се захващам с подобни работи. И все пак, няма закон на колко години можеш да започнеш да пишеш книги. (Все още няма, де.) 
Уча малко и не си падам по ученето, не е за мене тая работа. Винаги съм смятала, че не оценките в училище показват колко си умен. (Това го казват само двойкарите, нали?) Но уча японски в училище, така че си имам извинение.
Приятелите ми, както и приключенията са най-важното нещо в живота ми, защото най-често те се отразяват много на изкуството ми, както и цялостното ми разбиране. Възгледите и интересите ми се менят постоянно, но това е нещо неизбежно в човешкия живот, както всички ние знаем.
Приятно ми е да се запознаем.