悟

Вървях си веднъж из някакъв малък град в страна наречена България, кой знае как бях стигнал там. Бях решил, че за да открия собственото си Сатори или Кеншо (вярвах, че за различните хора Сатори е различно и никой не можеше да ме отърве от това убеждение), трябва да се разхождам из градове, чиито имена не мога да произнеса нито пък запомня. Да оставам там за малко и после да се изнасям, да политам към следващия град. Бях тръгнал от далечния Изток и вече бях в Европа. Да изкарвам пари ми идваше отръки, хората казваха, че е така, защото баща ми е Евреин. Майка ми беше наполовина Гъркиня, наполовина Мексиканка и по някаква случайност беше черна. А баща ми беше евреин, но в корените му беше монголоидната раса, затова очите му бяха леко дръпнати. Аз излязох доста смахнато дете, а и до ден днешен съм си бая шарен. Името ми няма да ви го кажа, защото както аз забравям за имената на градовете, които посещавам, така и вие ще забравите моето съвсем скоро. Още като малък родителите ми ми позволиха да избирам напълно пътя си в живота. Да избера дали искам да бъда идентифициран или не, дали искам да се променям всеки ден или да си седя все еднакъв през целя ми живот.
Когато бях на десет си смених името, понеже го чух в някаква анимация по телевизията и доста ми хареса. На дванадесет за две години харесвах момчета, бях християнин до петнадесет годишна възраст. Накрая реших, че искам да бъда будист. И още живея като такъв. За възрастта си изчетох доста книги, така че да не приличам на онези деца, които си пускат дълга коса, боядисват я в черно и претендират, че са сатанисти, макар да не знаят какво точно значи обърнатата пентаграма. До ден днешен съм сигурен, че са живеели с убеждението, че като си сатанист трябва да се затвориш в стаята си и да си говориш с Луцифер, който задължително е много лош, има рога и опашка. Има такива деца в Европа, но в Япония, където живях до двадесет годишна възраст рядко се срещаха.
Та, относно Сатори - мисля си, че Кеншо (те са едно и също, ако още не сте разбрали) е просто вътрешна хармония. И мисля, че почти съм я достигнал. Когато видя всичко и не ми остане нищо за гледане, ще съм спокоен. Ще мога да пукна и последния ми дъх да не бъде въздишка. Казал съм си, още като малък (написах го в един тефтер, после го татуирах на гърба си, за да съм сигурен, че няма да го забравя), че когато умирам, ако съм в болница и ако съм с отворени очи, точно преди да умра ще си поема дъх колкото дробовете ми дават. Доколкото знам, десния ни дроб побира повече кислород от левия. Та ще си поема дълбоко дъх, за да съм напълно готов за това което ме чака след като затворя очите си за последен път. И каквото и да е там, веднага щом ги отворя, ще издишам в лицето му и то ще се стресне от лошия ми дъх.
Много обичам да уча езици или поне да уча основите на всеки език. Задължително научавам как да се запознавам с хората на родния им език. Сега бях в България, та научих как да казвам 'Здрасти', 'Приятно ми е' и други основни неща. И без това в днешно време хората никак не задълбаваха в разговори с подозрителен мъж, чиято майка е негърка, а баща му е Евреин с дръпнати очи. Кой знае защо, наистина за мен използваха епитета 'подозрителен'. Може би някои казваха, че съм имигрант, но и това май не беше вярно, понеже ако бях, щях да се застоявам за повече време. А аз стоях по седмица две. С голям куфар и много желание.
Колкото повече вървях по света, толкова по-лесно разбирах различните религии и различните цветове на хората. Видях толкова много дискриминация и толкова много стереотипи. Кеншо би трябвало да е вътрешна хармония и пътуването трябваше да ми помогне да открия моята, както и да се запозная с природата си, но когато виждаш толкова омраза във външния свят не се успокояваш много. По едно време ми беше много трудно да продължа пътуването си. Накъдето и да се обърнех - все се мразеха. А хората бяха толкова настървени да се лъжат, че плащаха на други за лъжите им. Гласуваха си лъжите, а после протестираха срещу лъжците. Чух неща за Исус, чух как го 'цитират', което ми се струваше безкрайно абсурдно. Чух причините поради които се мразят. Чух как си слагат ограничения дори на дрехите, които носеха и направо се стреснах. Никога не бях живял така, никога никой не ми беше слагал граници или рамки.
Не знаех как да продължа, някъде в средния Изток бях на ръба да се самоубия, понеже срещнах неземни глупаци. Някак си успях да прекося Черно море и по средата на тази локва, която българите наричат море се усетих. Сатори не е най-лесното нещо за откриване и ако се откажа преди дори да съм започнал пътуването си, бих бил не по-малко глупав от тях. За да намеря своето Сатори, аз трябваше да отворя душата си. И щом я отворя, чернилката на целия свят ще влезе в нея. Но аз мога да я понеса. Ще намеря Сатори когато видя всичко и въпреки това си кажа 'има още за гледане'. Ще намеря Сатори щом спра да се страхувам от заобикалящия ме свят. Истинския, чистия ум е там, където е сърцето. А за да намериш сърцето си не задължително трябва да изкопаеш гърдите си. Трябва да изкопаеш убежденията там отвън, но само тези, които не ти харесват. Трябва да промениш нещо.
И им казах
'Вие, кога сте срещали господ?
Аз се запознах с Нея.
И тя ми каза, че мога да правя
Каквото си поискам
и ми каза
да спрете да приемате
книгата й толкова буквално.'

Кръв в снега.

Ако вървиш по улицата в някой зимен ден, когато всичко около теб е заглъхнало и ти се струва, че не стъпваш на земята а по-скоро витаеш над преспите; и докато вървиш видиш три червени петна в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.

До В.З.

А и аз винаги гледам.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на  хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.

Конци

Имам нужда от време за да си изясня някои неща. Нужно ми е още малко време за да реша какво искам. Не знаеш какво е шест месеца да живея в облаците и в момента в който ти се появи да разбера, че мога и да се изкача в космоса. Разбрах, че любовта, която можех да й дам свърши преди известно време и разбрах, че не е хубаво да казваш 'обичам те' по навик. Чувствата избледняват и от ярко оранжеви могат бавно, но сигурно да станат светло сини. Може би любовта ми към нея не е свършила. Със сигурност не е, защото това е все едно да ми свършат думите, но както виждам, те още са тук и още съм готова да ги изливам пред всеки който пожелае да чуе. Но вече просто  не е оценявана по същия начин, а и нямам нужда да бъде оценявана. Не виня никого освен себе си. Времето не само, че премахва някои белези, които в началото са изглеждали трайни, а и изтрива добри спомени. Разбрах, че да тичам след неблагодарни копелета не е пътя по който искам да поема. Но се опитах толкова много пъти да се върна назад и в крайна сметка установих, че не мога.
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
     нали
              'конец'
                         значи
                                    край?

Разбий времето. (Тунел от Ада)

Ще си стоя там. Ще седя, защото ме боли прекалено много за да тръгна отново. Но няма нищо. Едно момиче ми каза веднъж 'Болката е сладка' и не й повярвах, но вече знам. Не знам дали някога сте обичали някой толкова много, че да дадете всичко за него. И като казвам всичко имам предвид наистина всичко. Да поставяте този човек най-отгоре в ценностната си система дори над самите вас и да имате чувството, че всичко това е прекалено голямо за вас. Да чувствате, че може би ще избухнете от цялата енергия. Ще се пръснете от онова чувство на недооцененост и се опитвате да го изпишете, изрисувате, изпеете или каквото и да е, но то си остава вътре. И започваш рано или късно да се чудиш дали ако извадиш сърцето си ще ти мине. Или то вече се е пръснало и по кръвта ти са потекли всички онези скрити чувства на които един глупав мускул е способен. Къде е душата ти, човеко, там ли е, в сърцето? И това сърце, пазиш го цял живот и накрая идва някой и го изтръгва, надува го като с някаква помпа и го връща в тялото ти очаквайки да можеш да го издържиш.
Не мога да дишам, но все пак се боря защото грешното все още ми се струва правилно. Това прави онова сърце, онова, излъганото сърце. Седи си в ребрата ти и се чуди каква мизерия да свърши на цялото ти тяло, на психиката ти, на дробовете и на бъбреците ти. Опиянява те от височината на която летиш, докато не те намрази и не се удариш в земята с такава сила, че не пробиеш дупка до самия Ад и не се срещнеш с Луцифер, но о, чакай, не беше ли той този който напълни сърцето ти с любов?
Когато видиш онзи дявол който ще те обладае в следващите шест месеца (или повече ако нямаш късмет) усещаш онова гъделичкащо чувство, което сърцето ти толкова харесва. Заклеваш се, че никога не би направил нищо за да го нараниш, не би го ударил, не би му посегнал. И накрая плюеш в лицето му, защото осъзнаваш, че животът не е Нинтендо и не можеш да направиш нищо, не можеш да върнеш времето си назад нито можеш да скочиш обратно от дупката, а оставаш долу, в Ада, където сам си пожелал да отидеш.
"Къде отиваш? Тръгвам си. Не, никъде няма да ходиш."
И така минава времето, рутината не е онова нещо, което харесвам, но явно на всичките ми демони им допада.
Чух и родителите си. "Ела вътре, остави си нещата, погледни децата."
Но се уморяваш рано или късно, спокойствието уморява, спокойствието задушава. Става ти прекалено топло, толкова топло, че си сигурен, че скоро ще изгориш. И по някое време пламваш, скоростта с която летиш към земята прогаря дупки в душата ти. И докато не я усетиш как гори, докато не я усетиш как пламва и се превръща в тлееща пепел в задната част на разума ти, не знаеш къде е, дори не си сигурен, че я имаш.
Казваха ми "Не е нужно да се случва при всеки, не съм като теб или като който и да е, не знаеш достатъчно хора, че да ми кажеш как се случва при всички." Не знам много, но знам достатъчно, а още не мога да вдишам. Защото познавам родителите си, познавам себе си, познавам нея и знам колко пъти се опита да си отиде знам колко я мразя и колко обичам омразата си. И ето пак започваме, но нима трябва да попиташ всички на света, които са си чупили крак, за да знаеш, че счупен крак боли?
Може би това е любовта. Или лудостта. Двете вървят ръка за ръка. Когато е добре е прекрасно, когато е зле е ужасяващо. И ти става зле когато си помислиш колко щастлив си бил, защото си сигурен, че повече няма да бъдеш такъв и виждаш колко се е променил човека който си обичал и който още обичаш но мразиш повече от всичко. Защото искаш да го удряш, искаш да го боли, искаш да избяга през прозореца, но знаеш, че когато го направи ти ще седиш там и ще го чакаш.
Не мога да ви кажа точно какво е, но го чувствам. Знам как полетях нагоре и знам после как като фойерверка се засилих към земята с прекалено голяма сила за да я понеса.
Обичали ли сте някой толкова много, че едва да дишате докато сте около него. Сега ви става зле само като погледнете лицето им. Но сте там по навик и понеже сте го спасили от самия него. Този човек ви е длъжник а хората май имат тенденцията да се отблагодаряват с нещо което наричат 'любов'. Спомняш си какво е било вчера, спомняш си всеки момент забавен и после забързан, запомнил си всяко движение и всяка дума.
Вчера свърши, вече е различен ден.
Но и днес става така. И пак си казвам "Следващия път покажи, че си силна." Няма да има следващ път, макар да знам, че всичко това са лъжи. Понякога ми се струва, че завинаги ще си остане нощ и ми харесва начина по който страдам, начина по който може би ще се удавя но в последния момент изплувам и не мога да разбера на кого го дължа - на онова, което научих от майка ми, на Нея или пък на самата мен. И докато падам надолу сякаш излизам от тялото си и се гледам отстрани, виждам падението си, но нямам силата да кажа 'съжалявам'.
А ТИ, ЧУЙ МЕ.
Знам, че казахме неща, направихме неща, които не искахме да правим и пак се върнахме в същата рутина. Но търпението ти липсва точно толкова колкото и моето. Еднакви сме. Върни се, не беше ти, аз бях.
А след това 'Не, ти беше, знаеш, че беше ти.' Заклехме се да направим неща, после се разбрахме да не се случват, но пак изпуснахме края. И виждаш ли, не можеш да рестартираш живота си, не можеш да върнеш нищо и когато осъзнаеш какво се случва в главата ти рано или късно губиш разсъдък. Отчасти заради падението си, отчасти, защото разбираш какво си сторил. Омръзна ми да живея в сянка, защото знам колко ценно е времето и точно знанието ми е това което ме плаши. Защото виждам какво губя, опитвайки се да получа теб и виждам колко те мразя вече, за времето което ми отне. Всеки път когато мина покрай антикварен магазин и погледна часовник си представям как го разбивам на малки парченца докато летя със скоростта на ракета към земята, а тези парченца валят като злокобен дъжд. И както огледалото на дявола се е пръснало по човечеството и е разбило всякаква доброта у хората, така искам този часовник да разбие времето и всички да забравят, че ще умрат. Да забравят за краища и за начала, да живеят живота си както искат, а не както трябва. И ако ще падна при дявола, ако ще се озова при теб, тогава по време на падането ми ще разбия времето за да спра.
Може би това става когато торнадо се срещне с вулкан. Не чуваш ли съжалението в думите ми?
Искам да върна времето назад, да върна времето си, но не мога, затова ако се опиташ да си тръгне още веднъж ще подпаля проклетата земя.
Ако се озовеш в ада и не можеш да изскочиш обратно от дупката се замисли - Земята е кръгла. Прокопай си тунел до другата страна. И пак ще излезеш на светло.
А от там - не скачай.

Сняг (ИМ;КМ)

Знаете ли, че всяка снежинка издава звук когато падне? Ако на света настъпи тишина каквато никога не е била и може би никога няма да бъде, ще можете да чуете как пада всяка снежинка. Как се чупи на парчета. Като стъклена чаша. Същия звук като разбито стъкло в мраморен под.
Всеки вижда снега различно. Това важи и за всичко останало. Като започнем от снега и приключим с разни важни житейски въпроси, всеки има различен отговор.
Обръщам се към двама близки приятели, които обичам безкрайно много. В техните животи от едно известно време вали сняг и часовниците са спрели на сезон 'зима'. Колкото и да им сменям батериите, колкото и часовници да счупя, навън пак си остава зима. Имам чувството че в очите им са попаднали две половини от една снежинка, която не иска да се разтопи. И дори навън да е над двадесет градуса и да пече неумолимо полско слънце, те пак ще виждат преспи. Толкова много се опитвах да разтопя всичко това. И онези ледени окови около сърцата им, веригите от лед които стискат гърлата им. Толкова време отделих да ги накарам да спрат да зъзнат от студ, а те така и не пожелаха да ме послушат. Аз ги обичам. Обичам ги безкрайно много и снегът в който те са затънали, безбройните снежинки, които валят вътре в тях, падат и около мен. Неведнъж съм казвала - аз съм историите на всички хора които познавам. И ако двама от тях са хванали зимата за ръка и не искат да я пуснат, тя души и мен.
Въпреки общата им любов и едновременно с това омраза към снега, за тях той е толкова различен.
Обръщам се към теб, приятелко и те питам защо под леглото ти има сняг? Как успя да го намериш и как успя да си позволиш зима, когато всички други се наслаждаваха на лъчите на слънцето? Толкова време мина и аз все още не мога да разбера защо всичко около теб е бяло и защо ти трябва този сняг за да живееш. Кой те излъга, че трябва да се убиваш, за да знаеш, че си жива и дишаща? Още от малка знам стотици зимни приказки и нито в една снегът не идва в пакетчета. Във всичките той попада по миглите и по косата ти, но никога не в кръвта ти. Снегът е направен за да прави хората по-красиви и по-спокойни. Да оцветява носовете и скулите им в отенъците на розовото, а не очите им в жълто. Студът забързва хората, защото винаги тичат за вкъщи за да седнат около камината или да се залепят на парното докато пръстите им не започнат пак да се движат нормално. Твоят сняг те забавя. Забавя и мен. Спира времето. От това ли се нуждаеш? Трябва ли в циферблата на часовник да има снежинки за да спре той да тиктака? Казах ти - щастливците не броят часове. Но и нямат нужда от снежинки, които да замразят мислите им за да спрат. Не съм очаквала щастието ти да идва под формата на бяло прахче и не съм очаквала да прави ръцете ти толкова безумно студени. Пазиш снега на неправилно място и всичко около теб е толкова студено. Криеш го, под леглото си, в шкафовете си, в мазето си и в края - в кръвта си. Снегът тече по вените ти. Но за да усетиш зимата не е нужно да превръщаш кръвта си в сняг. Нужно е да излезеш и дори навън да не вали- да го помиришеш. Да намериш някой, който е зима в твоите очи и да запомниш аромата му. Да складираш дрехите му и когато искаш да си спомниш снега да ги помирисваш, но след това да излезеш и да усетиш слънцето. Вместо това ти си вкарала облаците в стаята си. И те сипят и сипят, а във вените ти вече няма място за толкова много снежинки. Кожата и устните ти са добили цветовете на зимата. Разби се като безпомощна вълна в скалите, които беше изградила сама за да се предпазиш от вятъра и дъжда. И сега се давиш в самата себе си, в собственото си съзнание и измислено щастие. Защото аз съм слънцето и когато изгрее слънце снегът се превръща във вода. И ето те, плуваш в морето, което сама създаде. Вода около теб, вода във вените ти. Вода навсякъде. Вода вместо кръв и така ще умреш - давеща се в снега на който се довери. Зимата не е вечна и ние не сме в Аляска. Дори да виждаш сняг той рано или късно става на вода. Както и ти.
А ти, приятелю. Ти потърси снега. Не снегът, който щеше да те убие, а този, който щеше да ти даде живот. Да те избави от жегата на пустинните мълчаливи дни, които си пребродил. Търси го и чака първия сняг както го чака дете преди Коледа. Вървя сам самичък през пустинята. И този сняг дори не даваше признаци, че ще дойде. Водата беше рядкост или когато намереше такава ти нямаше как да я превърнеш в сняг. Чака го през целия си живот, този сняг ти беше липсвал докато часовниците се въртяха и сезоните минаваха. Момчето, което чакаше първия сняг вечно. Момчето, което вървя без капка вода. Колеблив и нестабилен, но все пак със сигурност търпелив. И докато тя беше намерила друга форма на снега, която спираше сърцето й малко по малко всеки път когато се влееше във вените й ти търсеше един друг сняг. Ти търсеше онзи сняг, който да щипе кожата ти и едновременно с това я гали. Снегът заради който закъсняваш за училище и кара сърцето ти да бие по-бързо. Онези ветрове, които щеше да поемеш на гърба си отговорно, понеже цял живот си прекарал в клопката на спокойствието и рутината. Опияняващата миризма на изпечена земя и успиващите лъчи на слънцето са те държали приклещен в рутината толкова дълго време. И ти трябваше предизвикателство. Трябваше ти нещо ново, нещо което да те смрази и да те събуди, да сложи край на лежерността. Да ускори пулса ти, докато нейния сняг го забавяше. И понеже тя крадеше снега от теб, понеже вътре в сърцето й валеше сняг когато ти беше готов да се разтопиш от горещина...затова нейния сняг беше лъжа. Затова нейните снежинки щяха да я задушат, вените й щяха да се вържат на възли за да не ги намери повече. Затова тя щеше да се удави в море от снега, който си е купила, а ти щеше да седиш в снежинки, които изчака търпеливо да дойдат.
Между любовта и между лъжата има толкова голяма прилика. И двете са толкова студени, но едното ще те убие.
И двамата успяхте да се изгубите в зимата. Не е лесно да се изгубиш в нея. В зимите. В две зими безумно различни една от друга. И аз живях и в двете. А те и двете са така коварни. Едната - убийствена, а другата - даваща живот, който не можеш да имаш. Едната те пристрастява, а другата ти дава избор.
Оставих стъпките си в снега, така че да можете да се върнете при мен ако не сте замръзнали там, в преспите.
Единият от вас ще ги види, а другият - ще бъде зает да гледа само снега.

Понякога

Понякога изпитвам силно желание да се заливам с алкохол и да се смея на абсолютно всеки, който ми се разкрещи в лицето. Може би съм лош човек, а може би всички го искаме понякога.
Наистина - понякога ми се иска да изгася цигара в окото на най-добрия си приятел, а омразата към човека който обичам е по-голяма от всичко на света.
Мисля си за дните в които вървя по улицата с ръка в джоба, мисля си за всичките глупаци, които ме подминават и не разбират колко унищожителна може да бъде околната среда. И не говоря за природата а за хората с които съжителстват. Като мен.
Понякога ми се иска вместо да пия бавно вино, да се наливам с уиски докато не мога да различа ляво и дясно, а понятия като чаша и бутилка нямат никаква тежест. И то не от мъка - а просто за идеята. Просто за чувството на безразборна свобода, което те залива когато повдигаш шишето и си казваш "Все тая."
Понякога ми се иска да ходя със слънчеви очила не само навън, а и навътре. Понякога ми се иска да обясня на хората, които ме гледат отвисоко колко са жалки, защото аз дори не си правя труда да погледна нагоре и да ги видя. Единственото по което разбирам, че са там е...лошият им дъх.
Понякога ми се иска да съм спокойна и свободна от това да имам приятели или хора, които да обичам. Иска ми се да имам само себе си и само разни кучки които се размотават насам-натам, защото на кого му пука дали цензурата се яде. И на кого му пука, че трябва да пиша красиви неща с много метафори. Каквото искате както искате го приемайте. Всъщност, като се замисля, метафорите са измислени от читателите - само за да се чувстват по-умни.
Е, ами ако в това писание откриете дори само една метафора сте абсолютни глупаци.
Понякога ми се иска да имам дъщеря. Или приятелка. На която да обясня всичко.
Да й обясня, че когато някое момче я погледне изкъсо когато е на 4 и й каже "Не искам да се заразя с момичешки вируси", просто да вирне чипото си носле и да го подмине подмятайки русата си коса.
Да й разкажа как трябва когато някой се обърне към нея с огън, тя да отвърне с два възможни избора - огън или лед. И когато някой й каже, че на десет не може да казва тази думичка, тя трябва да му каже, че той я е научил на нея. Когато на дванадесет някой й каже, че е прекалено малка да носи толкова къси панталонки, тя трябва да му обясни, че също така е прекалено малка, за да мислят за нея по този начин като ги носи. Когато някое момче я докосва без тя да иска, когато е на тринадесет, да му вкара една дясна и да продължи с уверената си походка и късите панталонки. Когато някое момиче й каже, че червилото й не е хубаво на четиринадесет, да замълчи и да й лепне една целувка по бузата.
Когато на петнадесет момчетата я дразнят прекалено много макар сълзите които ронят на входната й врата и цветята, които оставят в класната й стая, да не се притеснява за разбитите им сърца, а за разбитите й химикалки от прощални писма. И дори да не помисля да сложи край на живота си заради това, което е. Ако малко по-късно същата година се чувства зле да иска пари, защото нейните не стигат трябва просто да намери по-евтино кафе и да не оставя духът й да се сломи. Останалите ще го сломят достатъчно. Ако когато на шестнадесет все още ненавижда момчета, а поредния мъжага с обръсната глава дойде и я покани да излязат на някой лигав филм, трябва да го отреже с думите:
"Не, брат, падам си по момичета. Но може да пием по бира ако искаш."
Да я науча как в началото трябва да е добра с всички, но когато нещо не й изнася, ще се наложи да си покаже рогата.
Ще се наложи понякога да е разгневен феминист, а понякога тих романтик. Ще се наложи понякога да е ученолюбив книжен червей, а понякога да седи на масата в бара и да пие право от бутилката без да обръща внимание на погледите, които й хвърлят минувачите през френските прозорци.
Ще се научи, че любовта не е най-важното нещо в живота. Ще се научи, че романтиката не е задължителна, а момчетата не са толкова приятно ухаещи същества. Ще се научи защо да не консумира месо и защо да пие по осем чаши кафе на ден. Ще се научи да използва и да връща, но това е живота и ако не научиш тези неща няма как да имаш онази нужда от "понякога", която аз имам напоследък. Ако не пренебрегнеш останалите поне веднъж няма да можеш да видиш себе си и да отсееш нещата, които не харесваш, както и да приемеш тези, които останалите мразят, но ти обичаш. Рано или късно разбираш, че за да не те стъпчат хората трябва или да си твърда като лед или да си изгаряща като огън.
Приятелите, работата, любовта и парите не правят живота.
Ти го правиш.