Обикновено съм свикнала да решавам проблемите си с писане. По-скоро да решавам чуждите проблеми с писане, защото аз, като се замисля, нямам само мои проблеми. Всичките ми проблеми идват от чуждите.
Както една моя стара приятелка каза има три големи лъжи на света, а именно: Свободата, Равноправието и Правото на мнение. От тези три лъжи произлизат всички други, по-малки и по-незначителни. Помислете за всичко за което сте излъгали досега и рано или късно ще стигнете до заключението, че всяка ваша лъжа е тръгнала от някоя от тези трите или в най-лошия случай: и от трите.
Но както и да е.
Мина година.
Помненето на дати е наистина болезнена работа, понеже помнейки дати можем по-лесно да разграничим годините не само заради 31ви декември, а и заради други дни. Като се замисля, всеки ден минава една година. Днес, на 12ти април минава една година от миналия 12ти април. Утре, на 13ти април ще мине една година от миналия 13ти април. И всеки ден е нова година. Това е, че времето е прекалено относително за да го схванат глупаци като мен.
Както и да е, преди една година на същата дата сълзите ти ми се струваха други. Може би ми се струваха чужди. Непринудени. Невинни. Все прилагателни с Н, кой знае защо, може би заради Ния използвам толкова много думи с тази буква.
Сълзите ти преди една година бяга други и ако ги бях видяла по същото време днес, но една година по-рано бих рухнала на земята, защото не си представях, че можеш да заплачеш пред мен заради каквото и да е. Но нали знаеш какво обичам да казвам - сълзите са разтопената буца лъжи, заседнала в гърлото ти, която се изкачва по носоглътката и по някакъв неведом начин намира път до очите ти. И се излива на лицето ти. Но понеже твоите лъжи са прекалено тежки и отровни, веднага щом докоснат кожата на лицето ти, я прогарят и оставят лилави или сини петна по нея. Сега можеш ли да си представиш как изглежда сърцето ми? Едно сърце, което преди дванадесет месеца беше в перфектно здраве, сега е пропито от лъжите ти, които са се разтапяли над него и са капели като восък на бледа кожа. Вместо да потекат по лицето ти, те потичаха по сърцето и душата ми. Усещаш ли как го прогаряха? Как пробиваха дупки в него и как оставяха лилави петна, които, за разлика от кръвоизливите по лицето ти, не исках да изчезнат от сърцето ми и стоят там вече една година.
Сега вече мога да видя сълзите ти като разтопени лъжи, сега вече мога да ги накарам да се изпарят или да напълнят душата, превръщайки я в преливащо корито на буйна река. Година по-късно, вече не ме е страх от сълзите ти, понеже кожата ми е калена и те вече не я изгарят. Страх ме е само да не докоснат сърцето или душата ми, затова се пазя.
Всичко се промени.
Година по-рано щом се усмихнеше нощните лампи покрай пътя се пръскаха и от тях излитаха милиони светулки. Понеже съм сигурна, че няма човек, който да пуска и гаси нощните светлини. Затова пък във всяка лампа покрай пътя живеят поне по двадесет светулки, които ни показват пътя. Щом се усмихнеше, преди дванадесет месеца, светулките влизаха в мен през ушите ми, превръщаха се в пеперуди и изпълваха цялото ми тяло, понеже съм убедена, че любовта не се усеща със стомаха а с цялото тяло. И щом изпуснех някоя пеперуда, ти я вдишваше и вместо нея издишваше светлина. Топлина.
Година по-късно, пеперудите вече са гъсеници, които разяждат всяка моя вътрешност. Дванадесет месеца по-късно, знам как да изпъдя хилядите гъсеници в стомаха и петите ми, знам как да ги накарам да не гризат органите ми и знам, че ако ги повърна, ще е много по-добре за мен. Знам, че те е страх от тях, макар че ти ги създаде. Както те е страх от отровните ти сълзи.
Всичко се промени.
Преди година душата ти беше най-сигурното място. Преди година ти беше дом. Беше там, където исках да избягам, там, където ще се чувствам сигурна. Там, където няма да ме е страх от нищо. Там, където мога да умра без да изпитвам страх.
Сега, година по-късно не си спомням да съм била някъде, където е толкова студено, колкото в душата ти.
Всичко се промени.
Единственото, което ми остана съм аз самата. Без вътрешности, без душа. Цялата в лъжлива тъга и мъртвешки смях. Защото не си ли умряла вече? Познавах едно момиче без причина и то умря без причина. Не че нещо има причина. Така си мисля, поне. И коса. Мъртвешка коса по дрехите ми. По якето ми. В джобовете ми, цели снопове. В главата ми, една дълга плитка, несплетена, но знам, че е плитка понеже все се канеше да я сплетеш.
Как не умря? Защо не умря?
И как не си умряла, като косата по дрехите ми вече е мъртва? Като една година от живота ти вече е мъртва? Не знаеш ли как сълзите ти бавно разяждат кожата ти, бавно прогарят лицето ти и скоро то ще се разпадне на малки части в краката ми? Не усещаш ли нощем, как гъсениците влизат в ушите ти и смучат мозъка ти? Толкова ли си глупава?
Едно разбери от мен, че щом се наведеш през прозореца и погледнеш надолу, щом си помислиш за смъртта и щом я поканиш вътре в живота си, значи вече си наполовина умряла. Това, че дишаш няма значение. Това е само страничен ефект от псевдо-умирането. Много хора вече почти умряха.
За една година единствената промяна в мен самата, че се научих как да слагам дъждобран на сърцето си, за да не го валят сълзите ти и как да пъдя гъсениците ти от бъбреците си, за да не ги ядат като зелки. А ти не се научи. Ти си остави сълзите да попият в кожата ти, да я ядат, както гъсениците ти смучат мозъка докато спиш.
Някой ден ще се събудиш мъртва и ще се чудиш защо не си ми отговорила на всички въпроси. Ще се питаш сама какъв ли е бил отговора или как пък си била толкова глупава, че да не го знаеш. Но ще се разкайваш, само в това съм сигурна. Ще се разкайваш и сама ще се питаш. Но няма да ги има вече гъсениците, които да ти шептят отговори, защото те ще са умрели от преяждане с мозъка ти.
Моите гъсеници са гладни. Понеже не им дадох да ядат.
И сега в главата ми се мотаят всички пъти в които си си тръгнала без да кажеш нищо, всички пъти в които не си си спомнила, всички пъти, когато съм те мразила. И онази вечер когато може би, ако имах малко повече воля щях да те оставя със счупен нос на улицата. Тази вечер си остана същата в главата ми. Само тя. Не се промени и нрава ти, който те кара да си тръгваш мълчаливо всеки път. Гордостта ти, която не ти позволява да се извиниш. Или малкото ти останала доброта, която бързаш да изхабиш в хиляди 'съжалявам', които вече нямат тежест, както нямат тежест мъртвешките ти пръсти и мъртвешката коса. Вече си като откъснато цвете.
Красива, но мъртва.
А единственото нещо което не се промени?
Още искам да избягам...
събота, 12 април 2014 г.
неделя, 6 април 2014 г.
Джо
Като гледаш звездите за какво се сещаш първо? За очите на човека, който обичаш? За очите на някой, който също ги гледа? Въображението ти рисува ли мисли, които до доведат до нещо още по-красиво от звездите?
Когато аз гледам небето, си мисля за всички тези, които са влюбени в него. Самоубийците може би го гледат със същите очи, като моите. Представям си как го гледаш вече толкова години наред и светлината на луната те примамва. Понеже когато беше малък, майка ти ти каза, че мъртъвците се изкачват горе. 'Какви късметлий' мислеше си ти.
Помниш ли как подпря старата дървена стълба на къщата и се покатери на нея? Помисли си, че ще го стигнеш. Небето е любовта на живота ти още откакто се помниш. Още на третото стъпало, се подхлъзна и си счупи крака.
Майка ти каза 'Още не е време да ходиш горе' и се усмихна.
По-късно започна да се качваш на покрива винаги преди лягане. Мислеше си, че ако се протегнеш ще можеш лесно да докоснеш някоя звезда и да я свалиш за майка ти, за да й докажеш, че можеш да се качиш и без да издъхнеш. Но и това не ставаше.
Правеше какво ли не, само за да се научиш да скачаш толкова високо, че да стигнеш звездите и да докоснеш повърхността на небето. Да видиш от какво е изтъкана луната и да потънеш в нощните облаци.
Не знам защо някой би искал да се самоубие, като вселената е толкова сложна и има толкова много неща за обмисляне. Не ми е ясно как някой би могъл да заспи спокойно, без да е стигнал до извода какво е минало настояще и бъдеще. Не разбирам как може някой да иска да умре, като още не е разбрал защо часовниците тиктакат а не бумтят като човешките сърца. Защо кубчетата са с квадратни страни и защо кривите огледала ни карат да се смеем (и дали не показват истинската ни същност, понеже и ние, като водата, се променяме в зависимост от това в какъв съд сме) Някой, който е успял да се роди и като цяло да поеме риска да си търси мястото в този консервативен свят би трябвало да бъде достатъчно силен, че да може да го преживее с всичките му несгоди. Защото всеки, който е успял да се роди и като цяло да стане човек, носи тежестта на своята история, която като кукла на конци виси от върховете на пръстите му. Твоята история е увита като шал около врата ти. По раменете ти има сол от най-дълбоките морета и прах от най-високите звезди. Предполагам, че ти си дошъл от там. От върха на най-високата звезда. И просто тук, на земята, изпитваш носталгия за дома. Затова още гледаш небето. Затова още се протягаш от покрива. Може би просто за самоубийците небето е по-привлекателно, отколкото за останалите хора.
Но взирайки се в него с години наред, аз открих, че то е точно шест мили дълго и осем мили дълбоко. И всяка звезда е един самоубиец, който се е изкачил високо за да изтупа прахта от раменете си. За да се върне вкъщи. Но солта остава.
В косите на тези хора има думи от най-сладкодумните поети, които са ги одумвали да не се връщат на небето. В ирисите им има цветове от палитрите на най-смелите импресионисти, които са се опитвали да им нарисуват красотите на живота и да ги спрат. По връхчетата на носовете им се търкалят рими на неиздадени писатели, а ноктите им са в цветовете на душите на морските повелители. Пристъпват като ангели, точно защото са паднали от небето. Но нека не забравяме, че Луцифер е паднал ангел. В джобовете си носят спомени от стари хартии и конци на приятелство, вплетени в нишки на любов...оставят толкова много хора, оставяйки себе си.
Защо биха го направили?
Защо искаш да го направиш? Защо искаш да ни оставиш?
Истина ли е, че обичаш звездите повече отколкото обичаш нас? И сигурен ли си, че не искаш да видиш всичко от тук, преди да се върнеш горе, където е домът ти?
Но дори да стигнеш по-рано отколкото аз бих искала, дори да се върнеш вкъщи по-рано, аз ще посрещна острият нож на краткия ти живот и ще гледам небето всяка вечер. Ще знам, че това е бил твоят избор и ще си спомням как от същия прозорец от който аз ще чакам да изгрееш на небето, ти си пушил поредната цигара и си ми говорил колко са красиви звездите.
Сега разбирам, че може би небето е нещо като сирена за изгубените на земята моряци. Примамва ги при него.
Ти също скоро ще разбереш, че за да стигнеш там горе не трябва да се мъчиш да скочиш.
Трябва да паднеш от високо, за да рикошираш в меката повърхност на земята и да полетиш нагоре.
Тогава ще те видя как изгряваш, ще си спомня всичко, което някога си ми казвал и ще пращам писма до луната, ще те гледам как блестиш над стаята ми всяка вечер, но няма да чакам отговорите ти. Ще живея вместо теб и ти обещавам, че щом се кача при теб, ще обърна движението на звездите така че да мога да се доближа до теб и да ти разкажа всичко, което не си успял да видиш. Ще те изпратя върху легло от незабравки надолу по реката, за да могат звездите да се оглеждат във водата около теб. Докато душата ти се качи там горе и блесне по-силно от всички други.
А до тогава - ще гледаме небето заедно. Не бързай.
И запомни едно от мен - може би в момента, някой, на друга планета гледа надолу към нас, протяга се от покрива на къщата си и си мисли как иска да грее, както греем ние.
Когато аз гледам небето, си мисля за всички тези, които са влюбени в него. Самоубийците може би го гледат със същите очи, като моите. Представям си как го гледаш вече толкова години наред и светлината на луната те примамва. Понеже когато беше малък, майка ти ти каза, че мъртъвците се изкачват горе. 'Какви късметлий' мислеше си ти.
Помниш ли как подпря старата дървена стълба на къщата и се покатери на нея? Помисли си, че ще го стигнеш. Небето е любовта на живота ти още откакто се помниш. Още на третото стъпало, се подхлъзна и си счупи крака.
Майка ти каза 'Още не е време да ходиш горе' и се усмихна.
По-късно започна да се качваш на покрива винаги преди лягане. Мислеше си, че ако се протегнеш ще можеш лесно да докоснеш някоя звезда и да я свалиш за майка ти, за да й докажеш, че можеш да се качиш и без да издъхнеш. Но и това не ставаше.
Правеше какво ли не, само за да се научиш да скачаш толкова високо, че да стигнеш звездите и да докоснеш повърхността на небето. Да видиш от какво е изтъкана луната и да потънеш в нощните облаци.
Не знам защо някой би искал да се самоубие, като вселената е толкова сложна и има толкова много неща за обмисляне. Не ми е ясно как някой би могъл да заспи спокойно, без да е стигнал до извода какво е минало настояще и бъдеще. Не разбирам как може някой да иска да умре, като още не е разбрал защо часовниците тиктакат а не бумтят като човешките сърца. Защо кубчетата са с квадратни страни и защо кривите огледала ни карат да се смеем (и дали не показват истинската ни същност, понеже и ние, като водата, се променяме в зависимост от това в какъв съд сме) Някой, който е успял да се роди и като цяло да поеме риска да си търси мястото в този консервативен свят би трябвало да бъде достатъчно силен, че да може да го преживее с всичките му несгоди. Защото всеки, който е успял да се роди и като цяло да стане човек, носи тежестта на своята история, която като кукла на конци виси от върховете на пръстите му. Твоята история е увита като шал около врата ти. По раменете ти има сол от най-дълбоките морета и прах от най-високите звезди. Предполагам, че ти си дошъл от там. От върха на най-високата звезда. И просто тук, на земята, изпитваш носталгия за дома. Затова още гледаш небето. Затова още се протягаш от покрива. Може би просто за самоубийците небето е по-привлекателно, отколкото за останалите хора.
Но взирайки се в него с години наред, аз открих, че то е точно шест мили дълго и осем мили дълбоко. И всяка звезда е един самоубиец, който се е изкачил високо за да изтупа прахта от раменете си. За да се върне вкъщи. Но солта остава.
В косите на тези хора има думи от най-сладкодумните поети, които са ги одумвали да не се връщат на небето. В ирисите им има цветове от палитрите на най-смелите импресионисти, които са се опитвали да им нарисуват красотите на живота и да ги спрат. По връхчетата на носовете им се търкалят рими на неиздадени писатели, а ноктите им са в цветовете на душите на морските повелители. Пристъпват като ангели, точно защото са паднали от небето. Но нека не забравяме, че Луцифер е паднал ангел. В джобовете си носят спомени от стари хартии и конци на приятелство, вплетени в нишки на любов...оставят толкова много хора, оставяйки себе си.
Защо биха го направили?
Защо искаш да го направиш? Защо искаш да ни оставиш?
Истина ли е, че обичаш звездите повече отколкото обичаш нас? И сигурен ли си, че не искаш да видиш всичко от тук, преди да се върнеш горе, където е домът ти?
Но дори да стигнеш по-рано отколкото аз бих искала, дори да се върнеш вкъщи по-рано, аз ще посрещна острият нож на краткия ти живот и ще гледам небето всяка вечер. Ще знам, че това е бил твоят избор и ще си спомням как от същия прозорец от който аз ще чакам да изгрееш на небето, ти си пушил поредната цигара и си ми говорил колко са красиви звездите.
Сега разбирам, че може би небето е нещо като сирена за изгубените на земята моряци. Примамва ги при него.
Ти също скоро ще разбереш, че за да стигнеш там горе не трябва да се мъчиш да скочиш.
Трябва да паднеш от високо, за да рикошираш в меката повърхност на земята и да полетиш нагоре.
Тогава ще те видя как изгряваш, ще си спомня всичко, което някога си ми казвал и ще пращам писма до луната, ще те гледам как блестиш над стаята ми всяка вечер, но няма да чакам отговорите ти. Ще живея вместо теб и ти обещавам, че щом се кача при теб, ще обърна движението на звездите така че да мога да се доближа до теб и да ти разкажа всичко, което не си успял да видиш. Ще те изпратя върху легло от незабравки надолу по реката, за да могат звездите да се оглеждат във водата около теб. Докато душата ти се качи там горе и блесне по-силно от всички други.
А до тогава - ще гледаме небето заедно. Не бързай.
И запомни едно от мен - може би в момента, някой, на друга планета гледа надолу към нас, протяга се от покрива на къщата си и си мисли как иска да грее, както греем ние.
четвъртък, 3 април 2014 г.
Маймуни и попове.
Веднъж отидох на църква в неделя и седнах най-отзад на ниските пейки, където коленете ти се опират в облегалката на предната пейка и аха да мръднеш, ще ритнеш някой в глезена или на някое по-лошо място. Слушах попа и да ви кажа право, думичка не му разбрах. Не знам кой и откъде накъде им е казал на поповете да произнасят така слято думите, но наистина не е направил добро на всички онези, които им се иска да ги разберат.
Та, стоях най-отзад и слушах. Не чувах, но слушах и чаках да ми дойде просветлението от нищото, понеже съм чел библията доста пъти и знам, че тези, които слушат, ще чуят. Слушах вече 30 минути и още нищо не бях чул, но това е отделен въпрос. Бях дошъл в църквата единствено за да се почувствам по-добре единствено пред себе си. По-рано същия ден откраднах една наистина интересна книга от близък мой приятел. Просто защото нямах пари да си я купя, а наистина ми се стори като книга, която би ме научила на нещо. Той така или иначе нямаше да ми я даде и реших да му я открадна. И се сетих, че Бог е казал ''Не кради'', затова, подбуден от угризения и скрупули, подвих опашка (но не върнах книгата) и тръгнах към църквата, мислейки си, че това автоматично ще изкупи допуснатия грях и ще ми е простено завинаги.
Седях и си мислех 'Кой ми е казал, че това, което правя сега, изкупва греховете ми и ме прави добър човек?' Мислех си, че всъщност цялата работа около религията се върти около това, че някой, някога е имал морал. Мохамед или Исус, или който и да е друг, някога е вървял по определени правила. Казвам Мохамед, макар че съм християнин, само защото съм сигурен в съществуването на Мохамед. Той е имал морал и спазвайки правилата, наложени от морала, който сам е измислил, спазвайки своите собствени правила, той е бил чист и добър човек пред себе си. И нима не е това най-важното? Да бъдеш добър пред себе си и да се чувстваш добре с това, което правиш. После Мохамед е решил, че моралът му и правилата, които сам си е наложил, ще направят света по-добро място и за останалите и е започнал да ги налага на всички около него. Веднага щом моралът се превърне в учение, веднага щом стане мащабен, веднага щом повече от петдесет човека спазват един и същи морал, той се превръща в религия.
А щом аз сега, откраднах тази книга, която държа в ръка, заслужавам ли да бъда в свещения божи храм, аз, грешникът. Вярно е, че признат грях е половин грях. Вярно е, че Исус се е хранил на една маса с крадци и разбойници, защото според него здравите не се нуждаят от лек, а болните. Затова е седял заедно с грешници, защото е смятал, че точно те най-много се нуждаят от него.
Но нима аз съм грешник? Нима понеже имам религия, която, впрочем, ми е наложена още от малък без да знам какво избират вместо мен, това ме прави задължен на тази религия доживот? Не съм ли по-задължен аз на самия себе си? И щом може един човек като Мохамед да направи религия и да наложи своя морал на всички останали, защо да не мога и аз? Понеже Мохамед е бил лош човек според всички християни, поради вярата му в друг Бог и поради чуждото му за тях учение, но той, според самия него е бил праведен.
Моите правила са други. Моя морал е друг. Моя морал ми позволява да открадна тази книга, защото знам, че я крада не за друго, а за да имам повече храна за размисъл и за да се науча, понеже за какво друго бих могъл да бъда на тоя свят, освен за да се уча. Аз съм грешник според тези хора около мен, които глухо слушат попа, но съм напълно праведен пред себе си.
И тогава разбрах, че нямам място в тази църква и че не желая да построявам убежденията си върху основите изградени преди две хиляди години от някой, който дори не знаем, че е съществувал. Разбрах, че мога да вярвам в себе си, а не в някой, който никой не е виждал. Разбрах, че религията е вътре в нас и че е направена за хората, а не хората за нея.
Станах и излязох от църквата. Обърнах се за последен път, но не се прекръстих на излизане, понеже сметнах, че никога прекръстването не е значело нищо за мен.
Раждаме се без морал, налагат ни чужд, покръстват ни без да знаем защо го правят и слагат окови на краката ни, карайки ни да вървим по път, предначертан още преди две хиляди години за мен и предците ми. Религията е само морал, който е просто по-всеобхватен. Но както всички знаем, моралът е индивидуален за всеки. Вярно е, че има някои отличителни черти, но и всеки човек врязва в собствения си морал белезите от познанието си и от житейския си път.
Подчиняваме се сляпо. Вече дори атеизмът се е превърнал в религия, което е абсолютно абсурдно. Щом си атеист трябва да вярваш в безверието. Нима това ви звучи нормално?
Подчиняваме се сляпо и не търсим вече нищо. Никой никога всъщност не е търсил. Всички са ни залъгвали. Психологията, философията и всички религии не търсят човека. Ние също не търсим. Всички знаем, че истината е вътре в нас, но всички ни е страх да се погледнем, понеже знаем, че щом открием себе си нямаме вече нищо друго. Щом намерим от къде сме произлезли и щом някой докаже със сигурност, че Дарвин е бил прав или че Светото писание е написано без нито грам измислица, тогава няма да ни е останало какво да търсим. Дали когато открием, че сме произлезли от шимпанзетата и когато повярваме безпрекословно в Дарвин, това ще ни направи по-глупави, понеже божествения образ на човека ще е изчезнал напълно? Тогава всички религии ще изчезнат и никой няма да има вяра в нищо.
Веднага щом се открием психологията и философията ще рухнат заедно с тлеещите останки на изгорените църкви, джамии и храмове по целия свят. Ние имаме знанието в себе си, но бягаме от нас самите в страх от собствените си корени, защото сме тук за да се търсим вечно.
Предрекли сме си вечната гоненица между наука, морал и религия и някъде там, разкъсани на стотици парчета сме ние, а между нас се губи истината, защото точно от нея бягаме толкова осезаемо.
Никой не търси. Всички бягат, просто някои бягат при маймуните, други при поповете.
Та, стоях най-отзад и слушах. Не чувах, но слушах и чаках да ми дойде просветлението от нищото, понеже съм чел библията доста пъти и знам, че тези, които слушат, ще чуят. Слушах вече 30 минути и още нищо не бях чул, но това е отделен въпрос. Бях дошъл в църквата единствено за да се почувствам по-добре единствено пред себе си. По-рано същия ден откраднах една наистина интересна книга от близък мой приятел. Просто защото нямах пари да си я купя, а наистина ми се стори като книга, която би ме научила на нещо. Той така или иначе нямаше да ми я даде и реших да му я открадна. И се сетих, че Бог е казал ''Не кради'', затова, подбуден от угризения и скрупули, подвих опашка (но не върнах книгата) и тръгнах към църквата, мислейки си, че това автоматично ще изкупи допуснатия грях и ще ми е простено завинаги.
Седях и си мислех 'Кой ми е казал, че това, което правя сега, изкупва греховете ми и ме прави добър човек?' Мислех си, че всъщност цялата работа около религията се върти около това, че някой, някога е имал морал. Мохамед или Исус, или който и да е друг, някога е вървял по определени правила. Казвам Мохамед, макар че съм християнин, само защото съм сигурен в съществуването на Мохамед. Той е имал морал и спазвайки правилата, наложени от морала, който сам е измислил, спазвайки своите собствени правила, той е бил чист и добър човек пред себе си. И нима не е това най-важното? Да бъдеш добър пред себе си и да се чувстваш добре с това, което правиш. После Мохамед е решил, че моралът му и правилата, които сам си е наложил, ще направят света по-добро място и за останалите и е започнал да ги налага на всички около него. Веднага щом моралът се превърне в учение, веднага щом стане мащабен, веднага щом повече от петдесет човека спазват един и същи морал, той се превръща в религия.
А щом аз сега, откраднах тази книга, която държа в ръка, заслужавам ли да бъда в свещения божи храм, аз, грешникът. Вярно е, че признат грях е половин грях. Вярно е, че Исус се е хранил на една маса с крадци и разбойници, защото според него здравите не се нуждаят от лек, а болните. Затова е седял заедно с грешници, защото е смятал, че точно те най-много се нуждаят от него.
Но нима аз съм грешник? Нима понеже имам религия, която, впрочем, ми е наложена още от малък без да знам какво избират вместо мен, това ме прави задължен на тази религия доживот? Не съм ли по-задължен аз на самия себе си? И щом може един човек като Мохамед да направи религия и да наложи своя морал на всички останали, защо да не мога и аз? Понеже Мохамед е бил лош човек според всички християни, поради вярата му в друг Бог и поради чуждото му за тях учение, но той, според самия него е бил праведен.
Моите правила са други. Моя морал е друг. Моя морал ми позволява да открадна тази книга, защото знам, че я крада не за друго, а за да имам повече храна за размисъл и за да се науча, понеже за какво друго бих могъл да бъда на тоя свят, освен за да се уча. Аз съм грешник според тези хора около мен, които глухо слушат попа, но съм напълно праведен пред себе си.
И тогава разбрах, че нямам място в тази църква и че не желая да построявам убежденията си върху основите изградени преди две хиляди години от някой, който дори не знаем, че е съществувал. Разбрах, че мога да вярвам в себе си, а не в някой, който никой не е виждал. Разбрах, че религията е вътре в нас и че е направена за хората, а не хората за нея.
Станах и излязох от църквата. Обърнах се за последен път, но не се прекръстих на излизане, понеже сметнах, че никога прекръстването не е значело нищо за мен.
Раждаме се без морал, налагат ни чужд, покръстват ни без да знаем защо го правят и слагат окови на краката ни, карайки ни да вървим по път, предначертан още преди две хиляди години за мен и предците ми. Религията е само морал, който е просто по-всеобхватен. Но както всички знаем, моралът е индивидуален за всеки. Вярно е, че има някои отличителни черти, но и всеки човек врязва в собствения си морал белезите от познанието си и от житейския си път.
Подчиняваме се сляпо. Вече дори атеизмът се е превърнал в религия, което е абсолютно абсурдно. Щом си атеист трябва да вярваш в безверието. Нима това ви звучи нормално?
Подчиняваме се сляпо и не търсим вече нищо. Никой никога всъщност не е търсил. Всички са ни залъгвали. Психологията, философията и всички религии не търсят човека. Ние също не търсим. Всички знаем, че истината е вътре в нас, но всички ни е страх да се погледнем, понеже знаем, че щом открием себе си нямаме вече нищо друго. Щом намерим от къде сме произлезли и щом някой докаже със сигурност, че Дарвин е бил прав или че Светото писание е написано без нито грам измислица, тогава няма да ни е останало какво да търсим. Дали когато открием, че сме произлезли от шимпанзетата и когато повярваме безпрекословно в Дарвин, това ще ни направи по-глупави, понеже божествения образ на човека ще е изчезнал напълно? Тогава всички религии ще изчезнат и никой няма да има вяра в нищо.
Веднага щом се открием психологията и философията ще рухнат заедно с тлеещите останки на изгорените църкви, джамии и храмове по целия свят. Ние имаме знанието в себе си, но бягаме от нас самите в страх от собствените си корени, защото сме тук за да се търсим вечно.
Предрекли сме си вечната гоненица между наука, морал и религия и някъде там, разкъсани на стотици парчета сме ние, а между нас се губи истината, защото точно от нея бягаме толкова осезаемо.
Никой не търси. Всички бягат, просто някои бягат при маймуните, други при поповете.
сряда, 5 февруари 2014 г.
悟
Вървях си веднъж из някакъв малък град в страна наречена България, кой знае как бях стигнал там. Бях решил, че за да открия собственото си Сатори или Кеншо (вярвах, че за различните хора Сатори е различно и никой не можеше да ме отърве от това убеждение), трябва да се разхождам из градове, чиито имена не мога да произнеса нито пък запомня. Да оставам там за малко и после да се изнасям, да политам към следващия град. Бях тръгнал от далечния Изток и вече бях в Европа. Да изкарвам пари ми идваше отръки, хората казваха, че е така, защото баща ми е Евреин. Майка ми беше наполовина Гъркиня, наполовина Мексиканка и по някаква случайност беше черна. А баща ми беше евреин, но в корените му беше монголоидната раса, затова очите му бяха леко дръпнати. Аз излязох доста смахнато дете, а и до ден днешен съм си бая шарен. Името ми няма да ви го кажа, защото както аз забравям за имената на градовете, които посещавам, така и вие ще забравите моето съвсем скоро. Още като малък родителите ми ми позволиха да избирам напълно пътя си в живота. Да избера дали искам да бъда идентифициран или не, дали искам да се променям всеки ден или да си седя все еднакъв през целя ми живот.
Когато бях на десет си смених името, понеже го чух в някаква анимация по телевизията и доста ми хареса. На дванадесет за две години харесвах момчета, бях християнин до петнадесет годишна възраст. Накрая реших, че искам да бъда будист. И още живея като такъв. За възрастта си изчетох доста книги, така че да не приличам на онези деца, които си пускат дълга коса, боядисват я в черно и претендират, че са сатанисти, макар да не знаят какво точно значи обърнатата пентаграма. До ден днешен съм сигурен, че са живеели с убеждението, че като си сатанист трябва да се затвориш в стаята си и да си говориш с Луцифер, който задължително е много лош, има рога и опашка. Има такива деца в Европа, но в Япония, където живях до двадесет годишна възраст рядко се срещаха.
Та, относно Сатори - мисля си, че Кеншо (те са едно и също, ако още не сте разбрали) е просто вътрешна хармония. И мисля, че почти съм я достигнал. Когато видя всичко и не ми остане нищо за гледане, ще съм спокоен. Ще мога да пукна и последния ми дъх да не бъде въздишка. Казал съм си, още като малък (написах го в един тефтер, после го татуирах на гърба си, за да съм сигурен, че няма да го забравя), че когато умирам, ако съм в болница и ако съм с отворени очи, точно преди да умра ще си поема дъх колкото дробовете ми дават. Доколкото знам, десния ни дроб побира повече кислород от левия. Та ще си поема дълбоко дъх, за да съм напълно готов за това което ме чака след като затворя очите си за последен път. И каквото и да е там, веднага щом ги отворя, ще издишам в лицето му и то ще се стресне от лошия ми дъх.
Много обичам да уча езици или поне да уча основите на всеки език. Задължително научавам как да се запознавам с хората на родния им език. Сега бях в България, та научих как да казвам 'Здрасти', 'Приятно ми е' и други основни неща. И без това в днешно време хората никак не задълбаваха в разговори с подозрителен мъж, чиято майка е негърка, а баща му е Евреин с дръпнати очи. Кой знае защо, наистина за мен използваха епитета 'подозрителен'. Може би някои казваха, че съм имигрант, но и това май не беше вярно, понеже ако бях, щях да се застоявам за повече време. А аз стоях по седмица две. С голям куфар и много желание.
Колкото повече вървях по света, толкова по-лесно разбирах различните религии и различните цветове на хората. Видях толкова много дискриминация и толкова много стереотипи. Кеншо би трябвало да е вътрешна хармония и пътуването трябваше да ми помогне да открия моята, както и да се запозная с природата си, но когато виждаш толкова омраза във външния свят не се успокояваш много. По едно време ми беше много трудно да продължа пътуването си. Накъдето и да се обърнех - все се мразеха. А хората бяха толкова настървени да се лъжат, че плащаха на други за лъжите им. Гласуваха си лъжите, а после протестираха срещу лъжците. Чух неща за Исус, чух как го 'цитират', което ми се струваше безкрайно абсурдно. Чух причините поради които се мразят. Чух как си слагат ограничения дори на дрехите, които носеха и направо се стреснах. Никога не бях живял така, никога никой не ми беше слагал граници или рамки.
Не знаех как да продължа, някъде в средния Изток бях на ръба да се самоубия, понеже срещнах неземни глупаци. Някак си успях да прекося Черно море и по средата на тази локва, която българите наричат море се усетих. Сатори не е най-лесното нещо за откриване и ако се откажа преди дори да съм започнал пътуването си, бих бил не по-малко глупав от тях. За да намеря своето Сатори, аз трябваше да отворя душата си. И щом я отворя, чернилката на целия свят ще влезе в нея. Но аз мога да я понеса. Ще намеря Сатори когато видя всичко и въпреки това си кажа 'има още за гледане'. Ще намеря Сатори щом спра да се страхувам от заобикалящия ме свят. Истинския, чистия ум е там, където е сърцето. А за да намериш сърцето си не задължително трябва да изкопаеш гърдите си. Трябва да изкопаеш убежденията там отвън, но само тези, които не ти харесват. Трябва да промениш нещо.
И им казах
'Вие, кога сте срещали господ?
Аз се запознах с Нея.
И тя ми каза, че мога да правя
Каквото си поискам
и ми каза
да спрете да приемате
книгата й толкова буквално.'
Когато бях на десет си смених името, понеже го чух в някаква анимация по телевизията и доста ми хареса. На дванадесет за две години харесвах момчета, бях християнин до петнадесет годишна възраст. Накрая реших, че искам да бъда будист. И още живея като такъв. За възрастта си изчетох доста книги, така че да не приличам на онези деца, които си пускат дълга коса, боядисват я в черно и претендират, че са сатанисти, макар да не знаят какво точно значи обърнатата пентаграма. До ден днешен съм сигурен, че са живеели с убеждението, че като си сатанист трябва да се затвориш в стаята си и да си говориш с Луцифер, който задължително е много лош, има рога и опашка. Има такива деца в Европа, но в Япония, където живях до двадесет годишна възраст рядко се срещаха.
Та, относно Сатори - мисля си, че Кеншо (те са едно и също, ако още не сте разбрали) е просто вътрешна хармония. И мисля, че почти съм я достигнал. Когато видя всичко и не ми остане нищо за гледане, ще съм спокоен. Ще мога да пукна и последния ми дъх да не бъде въздишка. Казал съм си, още като малък (написах го в един тефтер, после го татуирах на гърба си, за да съм сигурен, че няма да го забравя), че когато умирам, ако съм в болница и ако съм с отворени очи, точно преди да умра ще си поема дъх колкото дробовете ми дават. Доколкото знам, десния ни дроб побира повече кислород от левия. Та ще си поема дълбоко дъх, за да съм напълно готов за това което ме чака след като затворя очите си за последен път. И каквото и да е там, веднага щом ги отворя, ще издишам в лицето му и то ще се стресне от лошия ми дъх.
Много обичам да уча езици или поне да уча основите на всеки език. Задължително научавам как да се запознавам с хората на родния им език. Сега бях в България, та научих как да казвам 'Здрасти', 'Приятно ми е' и други основни неща. И без това в днешно време хората никак не задълбаваха в разговори с подозрителен мъж, чиято майка е негърка, а баща му е Евреин с дръпнати очи. Кой знае защо, наистина за мен използваха епитета 'подозрителен'. Може би някои казваха, че съм имигрант, но и това май не беше вярно, понеже ако бях, щях да се застоявам за повече време. А аз стоях по седмица две. С голям куфар и много желание.
Колкото повече вървях по света, толкова по-лесно разбирах различните религии и различните цветове на хората. Видях толкова много дискриминация и толкова много стереотипи. Кеншо би трябвало да е вътрешна хармония и пътуването трябваше да ми помогне да открия моята, както и да се запозная с природата си, но когато виждаш толкова омраза във външния свят не се успокояваш много. По едно време ми беше много трудно да продължа пътуването си. Накъдето и да се обърнех - все се мразеха. А хората бяха толкова настървени да се лъжат, че плащаха на други за лъжите им. Гласуваха си лъжите, а после протестираха срещу лъжците. Чух неща за Исус, чух как го 'цитират', което ми се струваше безкрайно абсурдно. Чух причините поради които се мразят. Чух как си слагат ограничения дори на дрехите, които носеха и направо се стреснах. Никога не бях живял така, никога никой не ми беше слагал граници или рамки.
Не знаех как да продължа, някъде в средния Изток бях на ръба да се самоубия, понеже срещнах неземни глупаци. Някак си успях да прекося Черно море и по средата на тази локва, която българите наричат море се усетих. Сатори не е най-лесното нещо за откриване и ако се откажа преди дори да съм започнал пътуването си, бих бил не по-малко глупав от тях. За да намеря своето Сатори, аз трябваше да отворя душата си. И щом я отворя, чернилката на целия свят ще влезе в нея. Но аз мога да я понеса. Ще намеря Сатори когато видя всичко и въпреки това си кажа 'има още за гледане'. Ще намеря Сатори щом спра да се страхувам от заобикалящия ме свят. Истинския, чистия ум е там, където е сърцето. А за да намериш сърцето си не задължително трябва да изкопаеш гърдите си. Трябва да изкопаеш убежденията там отвън, но само тези, които не ти харесват. Трябва да промениш нещо.
И им казах
'Вие, кога сте срещали господ?
Аз се запознах с Нея.
И тя ми каза, че мога да правя
Каквото си поискам
и ми каза
да спрете да приемате
книгата й толкова буквално.'
четвъртък, 30 януари 2014 г.
Кръв в снега.
Ако вървиш по улицата в някой зимен ден, когато всичко около теб е заглъхнало и ти се струва, че не стъпваш на земята а по-скоро витаеш над преспите; и докато вървиш видиш три червени петна в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.
вторник, 28 януари 2014 г.
До В.З.
А и аз винаги гледам.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.
сряда, 8 януари 2014 г.
Конци
Имам нужда от време за да си изясня някои неща. Нужно ми е още малко време за да реша какво искам. Не знаеш какво е шест месеца да живея в облаците и в момента в който ти се появи да разбера, че мога и да се изкача в космоса. Разбрах, че любовта, която можех да й дам свърши преди известно време и разбрах, че не е хубаво да казваш 'обичам те' по навик. Чувствата избледняват и от ярко оранжеви могат бавно, но сигурно да станат светло сини. Може би любовта ми към нея не е свършила. Със сигурност не е, защото това е все едно да ми свършат думите, но както виждам, те още са тук и още съм готова да ги изливам пред всеки който пожелае да чуе. Но вече просто не е оценявана по същия начин, а и нямам нужда да бъде оценявана. Не виня никого освен себе си. Времето не само, че премахва някои белези, които в началото са изглеждали трайни, а и изтрива добри спомени. Разбрах, че да тичам след неблагодарни копелета не е пътя по който искам да поема. Но се опитах толкова много пъти да се върна назад и в крайна сметка установих, че не мога.
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
нали
'конец'
значи
край?
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
нали
'конец'
значи
край?
Абонамент за:
Публикации (Atom)