91. (Пътища и воля)

Не знам какво точно става, когато в ума ти се преплитат корените и клоните на стотици дървета, забиват се остриета на ножове и тръни на рози. Благовонни клечици разнасят ухания, които те опияняват и ти ги вдишваш, осъзнавайки, че сетивата ти са единственото останало нещо в теб. Единственото, което работи по що-годе правилен начин и единственото, което можеш да използваш.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато сърцето ти бие в различна мелодия и тя се променя през около деветдесет и една секунди, обръщаш се веднъж наляво и погледът ти започва да се рее из гората, обръщаш се още веднъж наляво и потъваш в океана...и преди да се усетиш, третото завъртане наляво приключва лунния цикъл и ти пак вдишваш деветдесет и един пъти. Сърцето ти удря деветдесет и един пъти. Клепачите ти се затварят и после отварят деветдесет и един пъти.
Пръстите ти потрепват.
Едно завъртане надясно и костите в тях се раздробяват на съвсем малки парченца. Опитваш се да ги върнеш на място, оплиташ около тях панделки. Но не са панделки, уви, нямаш копринени връзки, нито нежни пръсти. Имаш просто потрошени кости и груби платове.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато вървиш през гората и се въртиш наляво толкова много пъти, изричаш едно и също число толкова много пъти, поглеждаш към нощното небе, но единственото, което виждаш е тавана на самотна стая по средата на нищото. Вървиш през гората и отчаяна рониш сълзи, а те се превръщат в трохи и падат след теб. Инстинкта ти за самосъхранение не се е изпарил съвсем, но със сигурност е намалял значително.
Започни да хвърляш камъчета, защото врабчетата ще изкълват трохите.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато гората започне да се изкривява в неузнаваеми форми и вместо листа от дърветата започнат да падат ключове. Деветдесет и един ключа, на деветдесет и едно места в деветдесет и първата гора. Нито една врата.
Но може би има врати.
Със сигурност има врати, казах го вече. Омръзна ми да го повтарям.
Може да са скрити зад дърветата, затрупани под листата, заровени зад купищата трохи, които остави след себе си, но са там. Това, че ти не ги виждаш, не значи, че те не съществуват. Това, че са невидими, не значи, че ги няма.
Има ги.
Но ти вече забрави къде си.
Като се замисля, не е нужно да знаеш точно къде си. Може просто да спреш да се въртиш като муха без глава наляво и аз ще те намеря. Не е важно дали аз те виждам, важно е ти да ме видиш. Както в шаха, мога да видя всяка твоя крачка. Дори да ги няма камъчетата, дори да ги няма трохите, дори да ги няма деведесетте и един ключа. Дори да не попитам книгите какво ще стане с теб. Знам, че ще е наред. Вярвам.
И всеки път, когато тръгнеш напред, знам, че не е нужно нещо да те задържи права, защото се държиш сама. И всеки път, когато се люшнеш наляво, знам, че краката ти вече не издържат, вече деветдесет и една минути тялото ти не иска да живее и краката ти отказват да се движат. И когато те откажат, знам, че има още едно нещо, което те държи. Нещо, което не виждаш, но него го има въпреки всичко. Воля.
Волята, която те връща всеки път. Волята, която те държи вместо краката ти, а те отдавна са отказали да се движат напред. Волята, която отброява всеки един деветдесет и първи удар на сърцето ти. Волята, която раздроби тавана на малки парченца и лека полека той бе заместен от нощно небе обсипано със звезди.
А всяка звезда е една твоя мисъл.
Горящи, разпръснати, движещи се, дишащи, малки и големи...звездите, мислите ти. Не знаеш къде си ти, не знаеш къде са те.
Но ти си сред тях, а волята ти е въздухът, който ви обгръща. И всяко деветдесет и първо вдишване е воля. И всяка троха е воля. Швейцарската ти шапка е воля. Всеки един белег е воля. Всеки един кръвоизлив е воля. Защото кръвоизливите и белезите са признаци на живот. Щом усещаш болка, значи още си жива. Мъртъвците не получават кръвоизливи. Ти живееш. Дишаш. И знам, че понякога не можеш да си поемеш дълбоко въздух и че всяко едно ново отброяване е мъчение и дори нощното небе не може да бъде твой дом. И знам, че не веднъж сълзите са се стичали и си се чудила как да ги спреш. Но ето че си ги спряла. И това също е воля. Волята, болката, смехът, сълзите. Всяко твое движение е живот.
Това, че чувстваш болка, значи, че си още жива.
И когато стоиш в средата на стаята и тя се превръща в гора лека полека, а ти се губиш в нея. Щом си се изгубила, значи си  тръгнала. А щом си тръгнала, значи ще се намериш все някога и ще стигнеш там, където отиваш. Не е нужно да бягаш от себе си. Нужно е да стигнеш до себе си.
И ето те, пак си говориш със смъртта.
Звучиш ми като вятъра и говориш със смъртта както говори клиент с продавач. Но не знам кой кого е сега...
И всяко обръщане наляво е воля. И всяко малко обещание, което даваш и не спазваш е воля. И всяка следваща прочетена книга от поредицата е воля. И всяка изгубена и намерена карта е воля. И всяка нота е воля. Всеки кървящ пръст е воля. Всяка обърната страница е воля.Всяко перце е воля. Сред косата ти има воля. И в зениците ти, които впрочем не са свити, има воля.
Ти си воля.
Ако не беше, сега нямаше да четеш това.
И може би е време да броиш до деветдесет и две, защото аз мога да броя. Защото искам.
И може би е време да се обърнеш надясно.
И може би е време да отвориш вратите.
Може би е време да ме чуеш.
92.

Кратка история за едно Борче.

Имало едно време една широколистна гора. (Напоследък много говоря и пиша за гори, но моля да ми простите, драги читателю)
Тази широколистна гора била пълна със дървета...съответно с широки листа. Красиви дървета. Високи, ниски, шарени, гъмжащи от живот. Гората не беше много малка, даже никак. Простираше се надлъж и нашир в една от най-големите планини откакто свят светува. В гората сезоните се меняха пословично бързо и тя много напомняше на оживен град с високи и ниски сгради, бещукащи прозорци, шумни коли и крещящи хора.
Не знам защо хората си мислеха, че в гората няма проблеми и дърветата не чувстват. Те са също като  нас. Изпитват чувства...самота, страх, любов, нещастие, радост...живеят всеки ден. Това, че не се движат не променя нищо. Ние се движим, но всичко около нас се застоява. При тях е обратното.
И така, точно в средата на тази гора имаше едно единствено...борче. Незнайно как, по каква причина и по какви неведоми пътища, това борче се бе озовало в широколистна гора. Съвсем нормално борче, с иглички, тъмно зелено, но...вечно зелено. През зимата то било единственото зелено нещо в тази гора. Това борче било най-самотното борче на света. Съжалявало, че му се е наложило да се роди в място, където никой не е като него. Където никой не го разбира.
Но това за него не бил чак такъв проблем. Сприятелило се с няколко широколистни дървета, макар трудно и непонятно за всички останали живущи в гората. Единствената мечта на това борче била...и то някой ден да се превърне в коледна елха. Бе чувало истории за Коледа и Коледни елхи. Как добри хора с добри инструменти идват и те вземат леко от гората, поставят те на собствено меко легло от иглички и те занасят в някое мило семейство. А това семейство, на свой ред, те окичва с всевъзможни красиви бижута, храни и свещи и  те прави красиво и щастливо. После това семейство те обича и цени, сякаш ти си собственото им дете. Пуска лампички около теб и пали камината всеки ден, чиито пламенни ръце лъхат топлота и те карат да се чувстваш като щастливо и завършено борче.
Всяка зима, щом паднел първия сняг и щом земята се покриела с първия нежен пласт снежинки това самотно борче се молело на всичко свято да дойде някой и да го превърне в елха. По цяла зима стояло с надежди, дори след като коледа минела. Надеждата на борчето оставала чак до пролетта. Но после се изпарявала и то живеело в тъга до следващия сняг.
Това продължавало години. Никой не идвал. Никой не искал да търси борчета в широколистна гора.
Всяка година борчето се надявало и точно когато било толкова близко...съвсем близко, само на едно клонче разстояние...всичко се сривало пред очите му и то трябвало да гледа все едно и също.
Борчето пораствало и кръговете под кората му ставали все повече и повече. Игличките му падали и бивали заменяни с нови. Тъгата му нараствала до неузнаваемост и после се превръщала в надежда, която рано или късно се разбивала на стотици малки парченца, както се разбиват снежинките в земята и се сливат с калта. Но снежинките се трупат. И накрая стават повече от калта.
Една коледа...поредната коледа...борчето си казало, че ще се надява последно тази година. После ще загърби всички надежди и мечти и ще живее в безметежност. Ще чака смъртта си и ще я приеме лесно.
Вечерта на тази коледа била ясна. Небето гъмжало от звезди, както земята в гората гъмжала от различни видове буболечки. Приближавало полунощ. Борчето вече било изгубило всичко. Докрай. Не искало да се надява вече. Не искало да чува за мечти.
Тогава в далечината се чули стъпки. Човешки стъпки. Някой влачел краката си през преспите с такава трудност, а от гърдите му се изнизвали накъсани дихания прекъсвани от неудържима кашлица. Стъпките секнали. Човекът се строполил в преспите. Минало се известно време.
Чувал се само вятърът и тихите шепоти на звездите. В далечината се виждали светещите прозорчета на селото. Комините пушели.
Разнесла се тиха коледна песен, изпята с ясен, но тънък детски гласец. Стъпките продължили да се приближават.
След малко пред борчето се появило малко момченце с прокъсано палто и оцапани със сажди ръце. То било сираче, без семейство и без приятели...явно идвало от близкото село. В ръката си носело светилник. Жълтата светлина падала на лицето му и разкривала тъжни, подпухнали очи, сенки от недоспиване и рошава, неподстригвана черна като катран коса. Сирачето закачило светилника на най-ниското клонче.
Седнало под борчето и продължило тихичко да пее коледната си песен. Сгушило се в прокъсаното палто и по-късно заспало в корените на дървото.
И така, това борче се превърнало в коледна елха за поне една коледа. И самотата го напуснала.

Типък и Азпък.

Нека този път, като никога, да започна историята си без да увъртам излишно и без да я правя скучна още в самото начало. Късно, вече я направих. Все едно.

Днешната история е за Типък и Азпък. Първо ще ви обясня за Типък и Азпък по отделно.

Типък  беше човек (не знам дали наистина беше, но Азпък му напомняше почти всеки ден, че спада към графата "човеци"), който обича слънцето. Типък гледаше на живота като възможност да поправи грешките, които бе допуснал в миналите си животи. Не вярваше в съществуването  на минало или бъдеще, а само в настоящето, което се видоизменя. Променя формата си както течностите променят формата си ако не са в определен съд. Типък обичаше шишарки, борчета и гори. Типък не ядеше месо, защото не обичаше мъртви неща. Освен това намираше живота за вълнуващ или по-скоро не толкова вълнуващ, колкото красив. И смислен също. Вярваше, че за да си доволен от това което имаш не бива да си особено претенциозен и трябва да се вторачваш във всяка искрица надежда. Научи се да открива смисъл във всяка крачка, която прави, защото без този смисъл всичко би било къде къде по-скучно отколкото е сега. Радваше се на звездите, на сенките, на дърветата, на малките буболечки, дори на кучетата, макар че изпитваше неудържим страх от тях. Обичаше да си повтаря, че се преражда всеки ден. Но знаеше, че някой ден години след този хората като него и Азпък ще бъдат забравени завинаги. И въпреки това не спираше. Щеше да посрещне смъртта по-скоро като стара приятелка или очаквана гостенка, отколкото като враг или нещо, от което да се страхува, както се страхуваше от кучета. Но забравата вървеше ръка за ръка със смъртта. Типък имаше странен фетиш към всички от семейство "котки" и си мислеше, че има някаква жилка, която го свързва с лъвовете. Слушаше много джаз, мразеше портмонета от дъното  на душата си и любимите му цветя бяха незабравки, защото от тях си измисляше безкрайно много метафори. Лишени от всякакъв смисъл, разбира се, защото само такива неща раждаше болния му мозък. Типък се очароваше от живота на гълъбите и много искаше да бъде пак врабче. Типък имаше сериозни проблеми с гнева и избухваше много често, но гледаше да не е пред Азпък. Мечтата на живота на Типък беше да открие вечното спокойствие (но не да умира, разбира се) и да лежи по цял ден по разни вечно зелени поляни, да прави венци от глухарчета, да пътува с каравани. После да се озовава в някоя джунгла и да преследва разни неоткрити от човеците видове. Типък никога не стоеше на ръба и се страхуваше от собственото си съзнание. Много.
Азпък, според Типък, не спадаше към графата с хора, защото говореше неща, които никой друг човек на тази планета не би казал. А планетата на която Типък и Азпък временно пребиваваха не беше особено малка. Азпък не откриваше смисъл в много неща. Всъщност, откриваше смисъл само в една оскъдна шепа неща. Азпък преживяваше много неща и често вдигаше тетрадка или книга пред себе си за да удържи сълзите пред хора. Също почти не се хранеше. Азпък обичаше да казва "ако доживея". Типък винаги знаеше, че ще доживее...каквото и да е, но  се отказа да го повтаря всеки път. Азпък намираше самоубийството почти навсякъде, както Типък откриваше смисъл почти навсякъде...
И Азпък се бореше със смъртта всеки изминал месец, ден, минута, секунда. Азпък не спеше много и се будеше лесно. Азпък беше човек на изкуството. Обичаше музиката. Тя също го обичаше. Освен това изпитваше страх само от мисълта за кучета. Азпък  носеше различни чорапи от време на време. Играеше шах, обичаше кубчета и знаеше много неща, които деветдесет процента от вас, драги читатели, не знаят. Рисуваше прекрасно. Помнеше ненужни неща или поне твърдеше, че са ненужни. Имаше известни проблеми с ученето, точно поради тази причина...Ученето не беше за него и Типък. Aзпък обичаше да пита какво щеше да е без него. Азпък имаше тъжни очи, които не обичат да ги гледат. Цветът им, според него, беше "този, който не иска никой да го вижда". Вярно, че като говореше все отклоняваше поглед или криеше лицето си с ръце. Носеше шини. Когато обясняваше нещо, думите се изтръгваха от гласните му струни прекалено трудно и страшно тихо или пък сподавено. Както говори човек, несигурен в това, което иска да каже...говориш, но съжаляваш, че си започнал и искаш да снишиш тона си възможно най-много, че да заглъхне и да не се чува вече. Азпък понякога висеше от мостове и твърдеше, че "не прави нищо особено". Азпък щеше да просрещне смъртта, като дългоочакван враг, към който омразата ти е станала толкова голяма, че без да искаш си я обърнал към самия себе си. Азпък живееше и опитваше всеки път, но всеки път "за последно". Азпък имаше една поляна, към която  понякога се връщаше...

Типък и Азпък бяха приятели. Странно защо.
Азпък щеше да продължи да виси от разни мостове, но Типък щеше да продължи да вика и да го дърпа наобратно.
Азпък щеше да продължи да върви към ръба, но Типък щеше да върви след него, нищо, че гледаше да не припарва до ръба.
Азпък щеше да продължи да пита какво щеше да е без него и Типък щеше да продължи да измисля различни тъжни истории всеки път.
Азпък щеше да продължи да се смее на смъртта, но Типък щеше да продължи да говори за забравата и историите. Истории, които ставаха част от една голяма, вече издъхваща история за приятелства, красоти, мечти, затворени очи и смърт.
Азпък и Типък бяха призраци на надеждата и отчаянието, но бяха приятели. 

Бухалът, който искаше да бъде орел.

Имало едно време една гора. В нея живеели многобройни и много разнообразни животни, растения и други същества, които не са познати на човечеството за жалост. В тази гора целогодишно царял мир и спокойствие ненарушаван и недокосван от човешка ръка или какъвто и да било друг човешки крайник. Всъщност, всичко недокосвано от хора е доста по-надеждно от нещата докосвани от хора.
И така, в тази гора пътечките били покрити с есенни листа или пък със сняг, в зависимост от сезона. Клоните на дърветата се хващали и се преплитали, правейки сянка на зайчетата минаващи по високите треви на земята. Незабравките ухаели заедно с нарцисите и люляка, а всички врабчета и други птички пеели в хор. През листата на дърветата се процеждали лунните или слънчевите лъчи и рисували странни разкривени неща по земята. Пръстта била мека, а тревичките гъмжали от живот. Както и всяко едно кътче на тази гора. Под дърво и камък имало поне по едно живо същество, което да издава някакъв звук и да допринася за развитието на горския живот.
Навътре в гората, малко след поляната...там, при върбата...живеел един бухал. Бухал, който си нямал приятели. Е, бил познат с доста от жителите на гората, но не мога да кажа, че имал някой с който да споделя неволите си или пък случките, които му идвали на гърба през тежкия бухалски живот. Макар че според него живота му бил по-скучен дори от на онези същества наречени "хора". Той ги презирал, защото те понякога идвали и изсичали малка част от гората и в следствие на тези тиранични действия зеленината намалявала, а отнемало доста време да възвърне предишните си размери. Бухалът криел мъдрост в себе си, но не я споделял с никой, защото не изпитвал такава потребност и до една степен никой не искал да разбира за нея. Виждал всичко, но го пазел за себе си. Водел еднообразен и скучен живот. Летял от време на време, посещавал сестра си, която живеела в другия край на гората...но най-вече обичал да се усамотява на дървото си и да наблюдава гледката, която се разкривала всеки ден пред него. Просто стоял и съзерцавал смяната на сезоните, нямал цели, мечти, нямал си нищо. Но виждал всичко. Имал странната дарба да забелязва детайли, които никой друг не е способен да види. Ала пазел тази дарба за себе си...както всичко останало.
Всъщност, имал една мечта. Една единствена мечта, която сънувал всяка нощ и виждал винаги щом затворел очите си. Този бухал желаел с цялото си сърце и душа да бъде...орел.
Виждал ги как летят нависоко в небесата, смели, красиви, величествени...божествени. Виждал как художниците ги съзерцават и обрисуват с бои различните цветове по перата им, опитвайки се да предадат това безконечно величие върху платно. Виждал как писатели сядали в гората и се заравяли в най-тъмните стаи на съзнанието си, за да открият думи, способни поне малко да се доближат до красотата и силата, които тези неповторими същества излъчват. А щом намерят тези думи, ги обсипват с мастило и хората четат всичко това. Децата в училище учат как орлите са близо до божественото, историята говори за вечните им подвизи, а самите те дерзаят и дерзаят...
И затова този бухал винаги искал да бъде орел.
Така се минавали годините  все на един и същи клон, все в една и съща гора...а бухалът остарявал, но невъзможната мечта оставала млада и се засилвала през годините. Дошъл сетният му ден. Той усещал как не му остава никак много време живот. Стоял и съзерцавал гората през последните си мигове. Осъзнал, че щял да умре без да сбъдне мечтата си.
Тогава той разперил криле и полетял над гората. Огледал всяко едно листенце, всяко едно малко камъче. Поговорил за малко с всяко едно животно и с всяко стръкче трева. Повярвал в природата. Видял колко синьо е небето този ден, усетил слънчевите лъчи. Разбрал, че цветовете на перата му са многобройни и всъщност в палитрата на никой художник не съществуват такива цветове. Защото няма два еднакви цвята никъде по света. Разбрал, че няма как да напишеш думите, които говорят врабчетата.
Разбрал, че целия си живот всъщност е имал точно това, което му е трябвало.
Не можеш да станеш орел. Приеми го. Ти си бухал.

Малко безсмъртие част III

Къде спряхме последния път?
А, да! Когато по най-непохватния и глупав начин се пльоснах по средата на Главната Зала в краката на разни знатни дами и господа право върху някой обречен човечец. Нищо неподозиращ, похапващ от прелестните скариди и пиещ изискано вино. Като казах вино, явно този джентълмен наистина е пил вино, защото гърба на атлазената ми рокля беше подгизнал и от него се носеше опияняващата миризма на грозде и алкохол. Когато се изкачвах по последните стълби заграбих няколко одеала от една от стаите на прислужниците и се упътих към тавана.
Ето я и нея. Вратичката, която щеше да ме отведе към свободата. На последния етаж от къщата се подвизават аристократичните ни прислужници. Тавана на този етаж е много по-нисък от на останалите и когато се протегнеш можеш да го докоснеш с пръсти. И все пак мебелировката както и материалите от които е направено всичко са поне десет пъти по-скъпи от мен самата. Винаги съм имала фетиш към тесни, закрити и усамотени пространства, но след малко прислугата щеше да започне да шета насам-натам по този коридор за да сервира предястието долу и да пренапълни чашите. Та така, точно по средата на тавана на този коридор имаше малка вратичка. В един от килерите се подвизаваше преносима стълбичка, чиято роля и цел в живота е да помага на хората да се качват до вратичката и да се измъкват през нея.
Още преди няколко години си бях извадила ключ от килера в който държаха стълбичката. И съответно ключ към малката таванска вратичка.
Отворих килера и той сякаш се изкашля в лицето ми обсипвайки ме в прах, пепел и разни боклуци. Вътре беше тъмно и мръсно, но аз бях скрила стълбичката на подходящо и лесно откриваемо местенце.
След като я изнесох я поставих под вратичката, заключих килера, при което веднаха се покатерих на трите ниски стъпала. Отворих малката квадратна врата и точно както преди малко съдържанието зад тази врата се изкашля...или тук е по-уместно да кажа, издиша, в лицето ми. Усетих топлия  нощен въздух. Прекарах одеалата през квадратия отвор и след това аз се измъкнах през него.
Озовах се на покрива.
Ах, ето го и моето малко безсмъртие.
Гледката разкрила се пред очите ми беше любимата ми гледка на целия свят. Покривът беше голям и керемиден, но аз внимавах когато вървях по него, защото...е, вече знаете защо, след като успях да сътворя такава дандания в Главната Зала.
Подредих одеалата така че да имам удобно място където да прекарам почти цялата нощ. Настаних се сред тях и се завих. Първо щях да почета малко за да си пресъздам желаната атмосфера, а след това да...
– Проклятие! - книгата ми я нямаше. Помислих, че е паднала в коридора, но всъщност съм я изтърсила още в Главната зала. Но уви, явно съм била прекалено заета да се червя от собствената си непохватност и съм забравила да си я взема обратно. Кой знае къде е сега. Може би на боклука или събира прах под пияното. Залята с вино и настъпвана безброй много пъти. С няколко смачкани скариди между страниците, седи и умира в агонизиращата болка на тези глуповати хора, които никога не биха я спасили.
Ала знаех, че това ще ми се върне някой ден. Може би в сумрака на някоя свечеряваща се юнска мечта, някой ден, аз ще умра до куп книги, които съм искала или съм имала намерението да прочета. А когато умра, ще съжалявам. Ще има толкова много неща, които не съм и които никога повече няма да имам шанса да открия. И те ще си останат заровени в дебрите на моето безкрайно незнание.
Ето още една безкрайност - незнанието.
Да, ето за такива неща размишлявах когато се качвах на покрива вечер. Щом слънцето залезеше безпрекословно ме връхлитаха купища подобни мисли и ме заключенията, до които стигах в последствие ме вкарваха в дупката на страха малко по малко. Дупката на страха е нещо като гроб в който те заравят жив и те оставят да умреш задушаващ се от всичката пръст, която влиза в носа, очите, ушите и устата ти. А от нея излизат стотици буболечки, змии и други неприятни подземи същества. Скоро и ти ставаш една от тях.
Виждате ли, мислейки все повече и повече за такива неща аз приключвах плачейки полу умряла на покрива. Изпитвах някакво мазохистично удоволствие от това да размишлявам за безсмислени или по-скоро невъзможни за разбиране неща. Знаех, че никога не съм била и никога няма да бъда с достатъчно голям умствен капацитет, че да ги разбера, но все пак това не ми пречеше да продължавам да се замоизмъчвам. Лошото беше, че повечето пъти откривах грешки в собствената си логика, които вместо да оставя на произвола на съдбата и да забравя, аз се опитвах сячески да поправям. Което също беше невъзможно, както сами се досещате, драги читатели.
Да. Аз в последствие полудях. Но преди да стигна до там, ще трябва да продължа скучния си разказ, който вие вече сте започнали и нямате правото да спрете. Иначе той ще ви преследва до живот.
Както стоях и си мислех под звездите за горе споменатите неща, надушвах миризмата на храна идваща от отворените прозорци на главната зала. Мигновено усетих глад, но реших, че ще е най-добре да се опитам да го подтисна до утре сутринта. Не исках да се мяркам долу.
– Госпожице, книгата ви...изключително интересна е. - обърнах се и забелязах някакъв непознат, строен джентълмен с дълга кестенява коса, вързана на ниска опашка. Имаше остра брадичка и странен нос с гърбица по средата. Кожата му беше мургава, но беше гладко избръснат а под гъстите му вежди се забелязваха сини очи. Не бях виждала мъж с дълга коса досега. По това време намираха подобни изяви за неприлични. Ала на него така наистина му отиваше и би било жалко да отреже гъстата си коса. Сложи няколко немирни кичура зад ухото си и се приближи към купа от одеала в който бях седнала. Костюмът му беше приличен, чист и черен, но на ризата му се забелязваше ярко зелена папионка. Този цвят обикновено дразнеше очите ми, но сега ми беше по-приятен от всякога. - Исках да ви се извиня, че ви залях с вино и да ви върна книгата.

Тогава ми стана ясно...

Два часа през нощта.

~Винаги мога да пиша за чужда любов и чужди чувства, все едно, че са мои, макар че никога не съм могла да пиша за свои. Не знам какво ще стане ако някой ден ми притрябва да пиша за собствените си чувства, може би ще избухна или пък ще получа страхова невроза от букви, думи и съответно изречения. Както и да е, важното е, че това досега не ми се е налагало и следващия разказ на който вие, драги читатели, ще станете свидетели, отново не е увенчан с мои чувства. Но възприех тези на други хора и ще ви ги предам по начина по който аз ги виждам.

***

Какво става когато си стоиш съвсем спокойно у вас, пиеш чай...всъщност не, да кажем, че мразиш чай от дъното на душата си и щом го видиш искаш да замериш някой с чашата така, че да му спукаш черепа. Пиеш вода...гледаш някой хубав филм и се радваш на нова любов. Да речем перфектната на пръв поглед любов. При която всичките ти приятели, които не са я изпитвали завиждат и се чудят къде да се дянат и дали ще си умрат сами. Такава при която изобщо не плачеш, а само се усмихваш (истински или не е друга история). При която нямаш никакви грижи и се чувстваш на...петото небе от щастие, защото всичко върви в такава безметежност, че все едно е било писано да стане така. Не се караш с никого, отношенията ти с хората се подобряват а омразата ти към света се скрива някъде под пластовете спокойна любов. Любов, която винаги си търсила и след като си я намерила сърцето ти се е разтуптяло толкова силно и този ритъм му е допаднал толкова, че вече е започнал да става, хм, може би малко скучен.
И така, седиш си и в себе си таиш тази перфектна любов. Любовта, която така неочаквано е потропала на вратата.
Но изведнъж нещо става. Подът под краката ти започва да вибрира, стъклата се напукват. Усещаш страх, чудиш се дали не е природно бедствие, дали светът не свършва. Скачаш на крака и неволно изпадаш в паника. Но може ли някой да те вини, всеки би изпаднал в паника! Предметите падат от указаните им по рафтовете места, вратите вибрират, цялото ти тяло се тресе от страх. Усещаш, че в перфектния ти дом става прекалено топло. Изгарящо топло. Книгите, които си оставила по-рано на масата се подпалват, а след тях и масата. Пламъците обгръщат стаята ти, а ти вървиш сред тях, опитвайки се да ги избегнеш. Давиш се, кашляш, падаш, ставаш. Не можеш да разбереш какво се случва, земята под краката ти се тресе неудържимо, изведнъж започва да вали дъжд. Таванът изчезва и дъждът се усилва, а пламъците поглъщат в себе си всичко. Два през ноща е. Седиш по средата на стаята и проклинаш всичко. Не знаеш какво става, но това незнание...то...е толкова сладко. Усещала си го и преди. Горчилката, която те трови сега. Отровата от която не можеш да се откажеш. Както хората не могат да се откажат от наркотиците. Знаят, че им вредят, но искат още и още.
Почти не можеш да дишаш.
Би могла да се заклееш, че ще умреш тук и сега. Тогава вратата ти започва да вибрира отново. Виждаш как бравата се върти бясно. Чудиш се какво още ще стане, искаш да избягаш, но  не можеш, защото на където и да се обърнеш те чака сигурна смърт. Седиш по средата на стаята и се молиш през вратата да влезе неизбежното ти спасение или пък неизбежната ти смърт. Бориш се за всяка глътка въздух и усещаш, че си на ръба на задушаването.
И тогава вратата избухва.
Просто избухва.
На милиони малки дървени парченца, които се разхвърчават навсякъде и се забиват по килима, по кожата ти, падат в пламъците, хвърчат във въздуха. Всичко е в дим.
Два часа през нощта.
Проклинаш всичко.
Загребваш големи шепи от кестенявата си коса и започваш да дърпаш. Свиваш се на пода. Не искаш да гледаш. От кафявите ти очи започват да текат сълзи. Искаш перфектната ти любов да ги спре, но тя  не може. Тя е сляпа. Не ги вижда.
Със сетни сили вдигаш поглед към вратата и виждаш...Любовта.
Истинската Любов. Любовта, която те е карала да плачеш, да викаш, да падаш, да ставаш, да гориш, да умираш и да се прераждаш, но никога да не се отказваш. Любовта при която  не само си се усмихвала, но и си лазила по земята от смях. Любовта, която те е карала да плачеш стотици пъти по такъв начин, че да си мислиш, че никога повече няма да се чувстваш така.
Тази любов идва. Минава през пламъците. През дъжда. През виковете. През пушака.
Сяда до теб и остава с теб завинаги. Оставя те да плачеш, но знаеш, че с нея можеш да плачеш вечно по най-сладкия начин на земята. Можеш да мразиш, да обичаш, да плачеш, да...живееш.
Истинската любов е само една. Идва и никога не си отива. Всичко преди нея е грешка, а всичко сред нея...утеха.
Защото истинската любов не тропа на вратата.
Тя я взривява.

Александра Хани Шинино и един муден ден.

Всяка седмица има поне по един ден в който не искаш да ходиш никъде, мразиш всичко и всички и целия ти живот губи смисъла си заблизо двадесет и четири часа. Вървиш безцелно по улиците и гониш задачи, които мразиш, заедно с хора, които презираш. Срещаш се с непознати хора, които наричаш свои приятели и се самозалъгваш.

Така всъщност протича всеки един твой ден, колкото и странно да ти се струва, но точно в онези "мудни" дни ставаш такъв реалист, че е трудно изобщо нещо от горе споменатите неща да ти убегне.

Такъв беше един скорошен петък, който едвам изтърпях, но в крайна сметка успях да постигна мисията си благодарение на скритата мъдрост на госпожица Шинино.

Седях си съвсем спокойно със споменатия субект в подлеза на метрото, който на свой ред беше изключително мръсен и натъпкан с хора, които както вече казах, презирам. Минаваха толкова различни същества около мен, а всичките ми бяха по съвсем еднакъв начин напълно безразлични. Не бих могла да кажа, че ги мразех. Не, просто реших, че не заслужават да изпитвам каквито ид а е чувства към тях. Просто безразличие.

Лошо ми влияят хората през мудни дни. Гледам ги как живеят нищожните си животи, как вървят и гонят нищожните си цели. Всичко което правят ми се струва така незначително пред така огромната вселена пълна с още милиарди такива като тях. Толкова са глупави, че не могат да се обединят около нищо друго освен около омраза. А разединени стават още по-малки. И така се въртят в затворения кръг на собствената си глупост.

А аз и може би и други хора като мен (които, впрочем, са не по-малко празноглави от останалите) седим и ги наблюдаваме как живеят...или по-скоро как съществуват. Разделени, улисани в неща, които ще свършат през този ден, за да рефлектират те на вероятното им близко бъдеще...и всичко това...за какво? За да умрат някой ден и да оставят всичко зад гърба си? Сега ще кажете, че може би искат да ги запомнят. Но какво като ги запомнят? Има ли значение дали изобщо някой те помни след като ти вече си мъртъв. Не можеш да направиш нищо за разединението на хората нито за нищожността им. Много преди теб са опитвали, а още толкова ще опитват след теб. Няма ти да бъдеш този който ще ги оправи.

Да. Влияят ми лошо хората през такива дни, казах ви вече.

Най-вече защото в крайна сметка се озовавам в главите им. Имам навика когато видя някой да възприемам един вид основна история на живота му и да я разкривявам така че да слегне на извратените извивки на въображението ми. И  в зависимост от настроението в което съм в даден момент една жена може да бъде или светица, или ходещо унищожение. Вероятно през повечето пъти не съм права, но при мудните дни прекалявам с преувеличаването и намразвам още повече заобикалящата ме среда.

А накрая...започвам да се плаша. Започвам да се плаша, че някой ден и аз ще стана като тях. Да се плача, че вече съм като тях. Нищожна, малка, пълна с омраза отвътре и отвън. 

Но, уви, този ден аз не можех напълно да се отдам на такива негативни мисли, защото до мен в подлеза седеше Александра Хани Шинино и ме гледаше с проницателен поглед, докато аз презирах всички останали.

Тя не беше от онези нищожни хора. Независимо колко муден е денят, аз никога няма да виждам нея в същия нюанс сиво, в който виждам останалите. Тя по-скоро е в крещящо зелено или пък оранжево. Мисля, че е възможно дори човек да я види от самолет или нещо такова.

Съвсем нормално изглеждащо момиче на петнайсет. Малко под средния ръст, с невероятно къдрава и необуздана коса, пъстри очи и пословично големи количества скрита мъдрост, която преоткривам с всеки разговор с нея.

Това, че аз пиша разказ за даден човек означава, че определено не е от сивите.

Както и да е, да се върна на това, което говорех.

В подлеза около нас минаваха от онези неприятни същества, а аз си мислех за омразата ми и за тяхната съответно.

– Защо се намесвам в животите на хората? Защо просто не оставя съдбата да си върши работата, а ѝ се пречкам по този нелеп начин? Защо искам да спасявам хора? Коя съм аз, че да си мисля, че бих могла... - дори не знам за кой път ѝ говорех тези неща. Важното е, че както винаги, думите ми се лееха без да мога да ги спра и ако някой  не ми сложи коркова тапа в устната кухина нямаше да замлъкна дълго време. Обикновено тя се дразнеше когато ѝ опявах разни празни приказки за живота, но тогава се замисли, защото може би се постави в моето положение и реши да се опита да разбере защо мрънкам толкова.

– Защото името ми означава спасителка. - заяви тя.

Млъкнах и от тогава не съм ѝ продумала за спасяване на хора и други неща от такова естество.