Моркови.

Живеех в странен град. Не знаех дори на коя планета съм. Не знаех що за същество е това "Земя", "Космос" и всякаквите други джунджурии дето ги повтаряте вие, драги приятели.
Но знаех за моя град. За моите хора. За моите планети. И сега ще ви разкажа за тях и не ме интересува, че на вас не ви пука за мен. Не ме интересува, че напоследък всички сте толкова заровени в собствените си грижи, че не знаете, че някъде там бях аз...заровена в този град...под тонове моркови. Сам самичка. И щом обърнете очите си към тези редове, дори не смейте да ги откъсвате докато не стигнете и до последната буквичка и не я осмислите, защото ще ви бъде от голяма полза.
И така. Живеех в едно скромно, малко, морковено градче. Там слънцето постоянно залязваше и поради тази странна, а и перманентна, негова позиция всичко в града беше обсипано в странна оранжева светлина. Лъчите падаха под такъв ъгъл, че сенките ни бяха продълговати на оранжевите улици. Вятър почти не духаше, а нямахме сезони. Всичко което познавахме беше слънцето и полегатите му лъчи. Не знаехме цветовете в техните естествени състояния, защото ги бяхме виждали само оранжеви (или пък тъмно сини през нощта, поради също перманентното положение на луната, която все беше кръгла).
В моя морковен град улиците бяха тесни, а сградите ниски. Прозорците ни бяха на около метър разстояние един от друг и съседите от срещуположните сгради едва ли не можеха да си стиснат ръцете само като се протегнат през прозорците. От перваза на всеки прозорец задължително се виеха много растения и се спускаха като водопади надолу чак до улицата, където завършваха завързани със снопове изсушени чушки и други зеленчуци. Хората в градчето ни имаха навика да опъват простори от единия прозорец до другия и да кичат въжетата с най-шарените възможни дрехи, които все пак излизаха оранжеви. Дърветата бяха високи, а листата им бяха продълговати. Навсякъде миришеше на морковен пай и роса. Улиците бяха пълни с момичета и момчета, майки и бащи...всякакви видове хора. По тесните тротуари, обрамчващи мъничките павирани улички бяха наредени сергии с всевъзможни пресни плодове и зеленчуци...или пък бабки продаваха нанизани с много труд гердани и гривни. От пекарните се носеха най-различни миризми, а табелите стърчащи над улицата бяха толкова ниско, че по-високите жители на града ни имаха навика да се удрят в тях.
Като цяло морковеното ни градче беше много уютно за живеене с много увивни растения, изсушени плодове и зеленчуци, сергии и преплитащи се като плитките на Пипи Дългото Чорапче рекички и улички. Коли почти не се мяркаха, а ако случайно видиш такова явление, то се смята за цял празник...макар че превозните ни средства бяха малко, съответстващи на уличките по които се движеха...и много неприятно бръмчащи.
Целия град издаваше едно странно жужене, а всеки един човек в него имаше собствена аура, която, наблъскана в тесните пространства между растенията и старинните сгради, се преплиташе с аурите на останалите хора.
Жителите ни бяха много работливи и винаги усмихнати. Обичах да ги гледам. Обичах да виждам стари дядовци и баби, които вървят хванати под ръка по тесните тротуари. Обичах да гледам млади хора как се трудят и обичат работата си, както и живота си. Обичах да виждам физиономиите на децата, когато някоя шеговита лелка изсипе леген студена вода върху тях под предтекст "да поизплакне паветата". Обичах да чувам гръмогласния смях на момчетата. Обичах да виждам жените, които продаваха слънчогледи по сергиите и предлагаха какви ли не други прекрасни нещица. Обичах да наблюдавам хората и да намирам смисъл зад всяко едно тяхно вдишване, потрепване, движение.
Вървях по улиците с голяма сламена шапка, която скриваше лицето ми и закачаше чушките висящи от сградите с ръбестите си краища.
***
Но в града ми имаше нещичко, което би ви постреснало.
Навсякъде имаше моркови.
В къдриците на жените бяха затъкнати моркови, навсякъде се продаваха моркови, по стените висяха моркови, в реката плуваха моркови. По дрехите на хората имаше моркови. Всяко дете по улиците ръфаше морков. В пазарната кошница на всеки човек имаше поне по десет моркова. Правеха се бижута от моркови, храни от моркови, дори мебели от моркови. Оранжеви, съвсем обикновени моркови. Голяма част от и без друго малкото ни градче бе заета от градини в които се отглеждаха моркови.
***
Вървях с огромната сламена шапка на главата си сред килограмите моркови около мен и вдишвах прекрасните аромати около себе си. Никой никога не забелязваше шапката. Никой никога не бе виждал лицето ми, а и явно никой нямаше особено желание да го види. Задоволяваха се с думите ми...и голямата сламена шапка. Това беше. Беше около четири следобяд, а слънцето, както винаги, залязваше.
Забелязах една госпожица с оранжева рокля на бели точки, вързана с голяма бяла джуфка на кръста. В ръка носеше кошница пълна с моркови, а на китката ѝ се оранжевееше морковена гривничка. Косата ѝ беше пусната и се размяташе наляво надясно около лицето ѝ. Тя оглеждаше сергиите и се подсмихваше лекичко когато някой отбележеше колко хубава е роклята ѝ.
Вървеше разсеяно и за малко да отнесе сламената шапка, която и без друго едва се крепеше на главата ми. Тръгна да ми се извинява, но се спря. Присви очи за момент. Потърка брадичка с показалеца си, а на лицето ѝ се изрази усърдно мислене.
– Хей. Ти защо все мъкнеш тази шапка със себе си? - попита ме рязко накрая и затропа с крак все едно, че ѝ дължах обяснение.
Подсмихнах се.
– Алергична съм към моркови. - Вдигнах очи, ухилих се до уши, така че ясно да види луничките ми.
После продължих пътя си.

ずっと 寂しい.

Живеех от няколко години с някаква странна тежест на раменете си. От първата година тази тежест започна да ми пречи, но по-късно свикнах да седи на раменете ми. Тя се местеше през няколко месеца. Ту заставаше на едното рамо и провесваше крака пред гърдите ми, ту се настаняваше между плещите ми - точно там, при гръбнака и ме караше да се прегъвам неумолимо докато вървя. Болката която тази тежест ми причиняваше бе несравнима с никоя друга болка на света. През тези три години, всъщност, разбрах, че никоя болка няма идентична на себе си никъде по света.
Дори двама човека да ги боли от едно и също, пак има една малка нишка съвест, която променя цялата работа.
Болките и раните в човешките души са като гъби - всички са различни и няма една с една еднакви. А ако случайно на пръв поглед две са като блзинаци - то знай, че едната е отровна и дори смъртоносна.
И така, сега, през началото на третата година от съжителството ми с моята тежест, тя си позволяваше преднамерени волности и се стичаше по цялото ми тяло, обгръщаше ме, настаняваше се във всички мои вътрешности. Понякога обичаше да ме прегръща. Понякога ме душеше и мачкаше дробовете ми. Понякога ровеше в ирисите ми и с дни не можех да използвам клепачите си пълноценно. Най-често, когато беше в тиранично настроение, обичаше да се настанява в дробовете ми и да си прави странно гнездо от където да може да забива острите си като на пираня зъби в гореспоменатите органи.
Болката ми понякога контролираше ръцете и, още по-лошо, ума ми. Когато посегнех към нещо добро, тя пренасочваше крайниците ми мигновено към нещо лошо. Точно когато нещо отвлечеше мислите ми и в ума ми процъфтяваха цветята на промяната, тази болка напомняше по най-резкия начин за съществуването си. За перманентното си състояние от което не мислеше да излезе. Малко е страшничко, че собствената ми болка бе развила "състояния". Може би дори повече от мен. Може би беше по-самостоятелна дори от мен. Може би съвсем скоро и тя щеше да има своя болка...
Психическата ми болка се бе превърнала лека полека и във физическа.

Може би ще ме попитате в какво се изразява тази така досадна болка? Прави сте да питате.
В бавното ми осъзнаване се криеше по една тайна всеки ден. Всеки ден разбирах по нещо отчайващо и смазващо за света в който аз трябваше да живея. Всеки ден носех нещастие на хората, които обичах и то без да искам. Всеки ден увеличавах собствената си тежест.
Рано или късно разбрах, че аз съм болката на този свят. Аз се движа по него и удрям на различни места. Ако мен ме нямаше всичко щеше да е наред. Аз бях болка и бях развил собствена болка. Колкото повече разбирах това, колкото повече тъга събирах...Толкова в по-голяма тежест на света се оказвах. Лошото е, че исках да помогна. А само натежавах още повече. Исках да изчезна. Да не преча на никого.
Пуф.
И да ме няма.
Всички лица,  които виждах...всичките бяха толкова износени. Като старите ми маратонки, които нямах желание да гледам. Всички хора, които ми говореха...от тях чувах само празни приказки. По-празни дори от очите им. А те си бяха бая празнички...по-празни от главата ми. Всички проблеми, които всъщност изобщо не бяха проблеми...Това също беше страничен ефект от осъзнаването ми. Лека полека разбирах, че никой няма проблеми, защото всички ще умрем скоро и никой няма да помни нас и маловажните ни животи. На кого са му нужни хора. На кой му е нужен живот?
Самотата ме убиваше. Толкова много хора, а такава тежка самота.
Една вечер, преди да заспя, се взирах отново в белия таван. За петнадесет години не се наситих на белотата на този таван и странните светлини, които колите хвърляха по него като минаваха по улицата пред блока ми. Помислих си за някое място на което да се скрия за да не бъда болка. За да не чувствам болка. Без да умирам. Просто да се скрия. Да виждам хората, но те да не ме виждат. Да виждам света, но той да не ме вижда.
Завих се през глава и усетих как кислородът ми свършва, затова се отвих и вдишах през носа за пореден път днес. Всяко вдишване с такава трудност...
"Метрото" Да. Ако имах една малка стаичка в тунелите на метрото...щях да виждам как влаковете минават, щях да виждам хората вътре...без да изпитвам глад и жажда. Щях да съм там. Но едновременно с това нямаше да ме има за никого. Това си пожелах. Това бе единственото ми желание през този безцелен живот. Господ, съдбата, Буда, духовете на умрелите или каквото и да е...там горе, там долу, там отстрани...или където и да е. Беше длъжно да изпълни желанието ми. И без това щеше да е в помощ на света. Затворих очи и знаех, че желанието ми рано или късно ще се сбъдне.

На следващата сутрин се събудих, но не отворих веднага клепачите си. Не чувах нищо. Усещах същото легло, същите странни завивки, същите възглавници. Мижах около две минутки. Когато земята под мен започна да вибрира и по-късно да се тресе. Отворих очи и те срещнаха голям прозорец. А зад него...преминаващ влак. Стъклото беше наистина дебело и във влака мернах няколко размазани силуета - това бе първото метро за деня. А аз бях в малка стаичка. Може би три квадратни метра. С малко шкафче с ваза и цветя. С голямо и меко легло, цялото във възглавници. Висяща оголена крушка по средата на тавана, която се люшкаше насам натам и караше сенките да танцуват. Бутилка вода. И един голям, голям прозорец.
Седнах на леглото.
Не бях учуден.
Не бях щастлив.
Но не бях и тъжен.
Малко е тъжно, че това не ми донесе тъга. Може би не трябваше да мисля толкова когато бях там горе. Може би ако не мислех, щях да съм още там.
Взрях се в тавана. Потърсих белия таван на стаята си.
Но вместо него открих черен таван. Но не беше чисто черен. Беше бял...изписан с черно мастило. Всяка дума беше името на всеки един човек с който бях говорил някога през краткия си живот там горе. Представих си лицето на всеки в детайли.
Износените лица.
Празните очи.
Колко ми липсват сега.

Бамби (несвързани изречения)

Ами, времето навън е крайно неподходящо за разказ от такова естество. Честно, времето в момента изобщо не ме вдъхновява за каквото и да е, та камо ли за подобно нещо. И все пак ще го направя, защото...защо не.
Намирам го изключително трудно да извлека щастие от всичко. Всъщност, изпитвам затруднение да намеря щастието в каквото и да е. Това е една от главните причини да се възхищавам на хора, които могат да превърнат всичко в щастие. И рано или късно те се превръщат в източник на щастие. Такива хора са причината да съм още тук, може би?
Ще ви разкажа, или поне ще се опитам да подбера правилни словосъчетания, за един такъв човек. Едно момиче, което май се превърна в щастие дори без да го е осъзнала. Всъщност, не знам, осъзна ли го? Ако не си тогава...е, вече знаеш.
Всички умираме рано или късно.
Важно е преди това да живееш по начина, по който искаш. Без особено много да се интересуваш от начините на другите хора...да намериш свой собствен, който да те доведе до спокойствие или не чак толкова спокойствие, колкото по-скоро привидно забавяне на времето.
Щастието е направено от много различни неща.
Различните видове щастие са големи формички пластелин, глина и разни други неща за моделиране в различни цветове. Всеки вид щастие има различни цветови комбинации и форми. Всеки човек, който е щастие е направен от частици заобикаляща го среда. За да бъдеш щастие, трябва да вземеш най-хубавото от  всичко, което те заобикаля и да го оформиш по някакъв  начин около себе си. Или пък вътре в себе си.
Ти си направена от цветя. От нарциси и маргаритки. Бял олеандър (макар, че е отровен) и змийско биле. А, също и синчец.
Струва ми се, че когато някой докосне ръцете ти или косата ти, от раменете до пръстите ти стигат различни цитати от толкова различни и съвсем несъвместими книги.
По миглите ти всеки ден се настаняват различни видове изкуства. Направена си от толкова много поеми, разкази, стара хартия и старинни картини.
Ако не знаех как изглеждаш...макар, че имам чувството, че външния ти вид е само прикритие на истинската ти същност. Ако не знаех как изглеждаш бих казала, че косата ти е с цвят на роса. Очите ти твърде вероятно да са с цвета на слънцето преди да изгрее.
Или дъжда преди да завали?
Не знам, трудно се описва човек като теб.
Освен това си направена от дълги безсънни нощи, от звезди и звезден прах паднал по ръцете ти когато гледаш през прозореца късно вечер. Филми със скрити послания, астрономия и наука. Опити за плетене, облечена с дрехи изтъкани от нови приятелства и нокти боядисани в цветовете на гръмотевиците. Направена си от мокра коса през лятото и накъсани краища през зимата, стотици дадени съвети и още толкова несъзнателно спасени животи. Умове на различни хора събрани в едно, обединени от един голям, който пръска мъдрост и какви ли не други неща наоколо. Чанти със значки, пълни с надежда и понякога дискове. Комикси и феминистки статии. Новооткрити групи и кафе. Много кафе. Понякога имам чувството, че по вените ти тече не кръв, а кафе?
Знам, че понякога през нощта трепериш, всъщност, доста често, но продължаваш да пиеш кафе. Въпреки че не знам какво намираш толкова в него? Знам, че счупените части от съзнанието, сърцето и душата ти са залепени с цитати от любимите ти песни и летни вечери.
И знам, че си направена от душите на хората, които са достатъчно смели, че да се опитат да разберат твоето щастие. И си направена от надеждата да го предадеш на тях, но в никакъв случай да ги оеднаквяваш със себе си.
Направена си от щастие.
И  от...щастие.
И понякога се разпадаш, но като малки пружинки всички тези части се връщат към теб, защото щастието ти е като магнит за тях.
А ако още не си отркила себе си, знам, че някой ден със сигурност ще го направиш. Само ако поискаш.
Благодаря ти.

Прозорци.

А, едно единствено желание се върти в натежалите ми мисли в момента.
Това желание е въжето, което държи хамака пълен с мисловната ми дейност. Люлее се ту на една, ту на друга страна. А мислите ми исзкачат, връщат се, обръщат се.
Искам само едно.
Тези мисли да ги няма.
Да се изтърсят от хамака най-сетне, но да не съумеят да се изкачат обратно и пак да се настанят в някоя още по-удобна поза, която да ги накара да се слеят със съзнанието ми. Отново. Да не падат на тревата, а под тях да отвори пастта си някоя гладна бездна и да ги погълне вовеки. Да не ги пусне никога повече на бял свят. Или какъвто и да е друг цвят светове...такива мисли заслужават да бъдат покрити, убити...
Или просто променени до неузнаваемост.

Ако можех сега да изчезна от тук. Да се появя другаде, където мислите ми няма да могат да ме догонят и никой от хората, които ме познават тук вече няма да ме помни. Семейството ми няма да съществува, а домът ми ще бъде дом на някой друг. Или пък магазин за електроника.
Няма да ги има спомените ми. Няма да се върнат вече. Няма да окрехнат вратата и да надничат със светещи котешки очи. Няма да ги има.
Мен няма да ме има.
Или просто ще съм променена до неузнаваемост.

Искам да съм на прозореца.
В Англия. В Лондон може би? В някой ужасен хотел. От онези хотели, които не заслужават да заемат мястото, което заемат. Както мислите ми не заслужават мястото, което заемат. Както аз не заслужавам всичко, което имам.
Хотел с ужасно подбрани мебели и убити цветове. Голи и непребоядисвани от столетия червени тухли. Скърцащи стълби и навъсен, оскъден пресонал. Развалена храна. Старинни рамки на прозорците.
Но красиви, така красиви прозорци. Чисти с олющена бяла боя по дървените рамки. С висящи външи саксии. А от саксиите се носи мирис на незабравки. И всякакви други цветя. Онези цветя, червените с много листа, които баба ми засажда навсякъде. Дребни цветенца с толкова силни корени, които могат да понесат всяка една моя мисъл по-леко отколкото аз някога съм я понасяла.
Хотел на най-много пет етажа. И аз да бъда на последния. И от моя прозорец да висят най-много цветя. Толкова много, че една от саксиите да е натежала и да има опасност да полети право към тясната уличка под хотела.
Искам този хотел да бъде почти в края на Лондон, така че никога да нямам време да отида в самия център и да се радвам на забележителностите, както се радват другите туристи. Искам да съм в този град не заради красивите сгради или заради грандиозната история. Искам да съм в този град заради паветата, грозните коли, телефонните кабинки. Небето. Хората.
Искам всяка вечер да виждам как лелички бързат към домовете си в преградието, колите се изнизват на дълги върволици, а деца разхождат кучетата си сутрин. Искам улиците там където съм да бъдат достатъчно тясни, че да мога да се здрависам с човека от отсрещната сграда.
Искам да може да ми прости, че късам от неговите цветя всяка сутрин, защото му правя венци и ги окачам на решетките на прозореца му.
Искам да разбера историята му.
Искам да разбера историята на всяка една торбичка летяща във въздуха. У кой е била? Какво е носила? Защо е там където е?
Стаята ми ще бъде пълна с хлебарки.
Може би матрака ми ще бъде продънен, защото няма да имам пари за листовете, които купувам за да пиша за всичко, което виждам всеки ден през само един единствен прозорец окичен с цветя.
Но мен няма да ме интересува каква е стаята ми, защото ще гледам звездите всяка вечер през този прозорец. Ще гледам света. Ще гледам как се сменят сезоните. Трябва ми само този прозорец, точно там, на изхода на Лондон, без дори с бинокъл да мога да видя Биг Бен. Всеки ден ще "обядвам с херцог Хъмфри". Няма да имам друго освен този прозорец, този град, тези хора.
Но, драги приятели, това ми е повече от достатъчно.
Нови мисли.
Мисли подтикнати от поезията стичаща се по гласните ми струни, минаваща по раменете ми и стигаща до пръстите ми. Нужен ми е само един поглед от този прозорец, за да полети тази поезия от всеки кичур от косата ми, всеки цвят в окото ми, всяко потрепване на пръстите ми.
Поезия дърпана с конци от същия този град.
Червените тухли. Прозорците. Цветята.
Поезията, която ще ме спаси.
Това искам. Само това.

Но, уви, аз съм тук. На друг прозорец. В друг град. Далеч от хотела, далеч от това място, което така умирам да посетя, така искам да остана там завинаги докато старостта не убие всяка частица поезия в мен. Всяка красива дума. Аз съм тук.
Защо?
Мястото ми не е тук. Както мястото на мислите ми не е тук.
Но...не. Мястото ми е точно тук. Това, че си на място, което не ти харесва, не означава, че никога няма да се измъкнеш, нали така? Тук съм, защото някой някога е казал, че ще съм по-нужна тук. И че ако ме няма тук нещо ще бъде грешно.
И всяка мисъл, която е в главата ми сега...нека остане още малко. И когато свърши работата си тук, нека отиде там, където иска.
А до тогава...кой знае още колко прозорци ще се появят.
Мога да посадя цветя на всеки прозорец.
Стига да поискам.

91. (Пътища и воля)

Не знам какво точно става, когато в ума ти се преплитат корените и клоните на стотици дървета, забиват се остриета на ножове и тръни на рози. Благовонни клечици разнасят ухания, които те опияняват и ти ги вдишваш, осъзнавайки, че сетивата ти са единственото останало нещо в теб. Единственото, което работи по що-годе правилен начин и единственото, което можеш да използваш.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато сърцето ти бие в различна мелодия и тя се променя през около деветдесет и една секунди, обръщаш се веднъж наляво и погледът ти започва да се рее из гората, обръщаш се още веднъж наляво и потъваш в океана...и преди да се усетиш, третото завъртане наляво приключва лунния цикъл и ти пак вдишваш деветдесет и един пъти. Сърцето ти удря деветдесет и един пъти. Клепачите ти се затварят и после отварят деветдесет и един пъти.
Пръстите ти потрепват.
Едно завъртане надясно и костите в тях се раздробяват на съвсем малки парченца. Опитваш се да ги върнеш на място, оплиташ около тях панделки. Но не са панделки, уви, нямаш копринени връзки, нито нежни пръсти. Имаш просто потрошени кости и груби платове.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато вървиш през гората и се въртиш наляво толкова много пъти, изричаш едно и също число толкова много пъти, поглеждаш към нощното небе, но единственото, което виждаш е тавана на самотна стая по средата на нищото. Вървиш през гората и отчаяна рониш сълзи, а те се превръщат в трохи и падат след теб. Инстинкта ти за самосъхранение не се е изпарил съвсем, но със сигурност е намалял значително.
Започни да хвърляш камъчета, защото врабчетата ще изкълват трохите.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато гората започне да се изкривява в неузнаваеми форми и вместо листа от дърветата започнат да падат ключове. Деветдесет и един ключа, на деветдесет и едно места в деветдесет и първата гора. Нито една врата.
Но може би има врати.
Със сигурност има врати, казах го вече. Омръзна ми да го повтарям.
Може да са скрити зад дърветата, затрупани под листата, заровени зад купищата трохи, които остави след себе си, но са там. Това, че ти не ги виждаш, не значи, че те не съществуват. Това, че са невидими, не значи, че ги няма.
Има ги.
Но ти вече забрави къде си.
Като се замисля, не е нужно да знаеш точно къде си. Може просто да спреш да се въртиш като муха без глава наляво и аз ще те намеря. Не е важно дали аз те виждам, важно е ти да ме видиш. Както в шаха, мога да видя всяка твоя крачка. Дори да ги няма камъчетата, дори да ги няма трохите, дори да ги няма деведесетте и един ключа. Дори да не попитам книгите какво ще стане с теб. Знам, че ще е наред. Вярвам.
И всеки път, когато тръгнеш напред, знам, че не е нужно нещо да те задържи права, защото се държиш сама. И всеки път, когато се люшнеш наляво, знам, че краката ти вече не издържат, вече деветдесет и една минути тялото ти не иска да живее и краката ти отказват да се движат. И когато те откажат, знам, че има още едно нещо, което те държи. Нещо, което не виждаш, но него го има въпреки всичко. Воля.
Волята, която те връща всеки път. Волята, която те държи вместо краката ти, а те отдавна са отказали да се движат напред. Волята, която отброява всеки един деветдесет и първи удар на сърцето ти. Волята, която раздроби тавана на малки парченца и лека полека той бе заместен от нощно небе обсипано със звезди.
А всяка звезда е една твоя мисъл.
Горящи, разпръснати, движещи се, дишащи, малки и големи...звездите, мислите ти. Не знаеш къде си ти, не знаеш къде са те.
Но ти си сред тях, а волята ти е въздухът, който ви обгръща. И всяко деветдесет и първо вдишване е воля. И всяка троха е воля. Швейцарската ти шапка е воля. Всеки един белег е воля. Всеки един кръвоизлив е воля. Защото кръвоизливите и белезите са признаци на живот. Щом усещаш болка, значи още си жива. Мъртъвците не получават кръвоизливи. Ти живееш. Дишаш. И знам, че понякога не можеш да си поемеш дълбоко въздух и че всяко едно ново отброяване е мъчение и дори нощното небе не може да бъде твой дом. И знам, че не веднъж сълзите са се стичали и си се чудила как да ги спреш. Но ето че си ги спряла. И това също е воля. Волята, болката, смехът, сълзите. Всяко твое движение е живот.
Това, че чувстваш болка, значи, че си още жива.
И когато стоиш в средата на стаята и тя се превръща в гора лека полека, а ти се губиш в нея. Щом си се изгубила, значи си  тръгнала. А щом си тръгнала, значи ще се намериш все някога и ще стигнеш там, където отиваш. Не е нужно да бягаш от себе си. Нужно е да стигнеш до себе си.
И ето те, пак си говориш със смъртта.
Звучиш ми като вятъра и говориш със смъртта както говори клиент с продавач. Но не знам кой кого е сега...
И всяко обръщане наляво е воля. И всяко малко обещание, което даваш и не спазваш е воля. И всяка следваща прочетена книга от поредицата е воля. И всяка изгубена и намерена карта е воля. И всяка нота е воля. Всеки кървящ пръст е воля. Всяка обърната страница е воля.Всяко перце е воля. Сред косата ти има воля. И в зениците ти, които впрочем не са свити, има воля.
Ти си воля.
Ако не беше, сега нямаше да четеш това.
И може би е време да броиш до деветдесет и две, защото аз мога да броя. Защото искам.
И може би е време да се обърнеш надясно.
И може би е време да отвориш вратите.
Може би е време да ме чуеш.
92.

Кратка история за едно Борче.

Имало едно време една широколистна гора. (Напоследък много говоря и пиша за гори, но моля да ми простите, драги читателю)
Тази широколистна гора била пълна със дървета...съответно с широки листа. Красиви дървета. Високи, ниски, шарени, гъмжащи от живот. Гората не беше много малка, даже никак. Простираше се надлъж и нашир в една от най-големите планини откакто свят светува. В гората сезоните се меняха пословично бързо и тя много напомняше на оживен град с високи и ниски сгради, бещукащи прозорци, шумни коли и крещящи хора.
Не знам защо хората си мислеха, че в гората няма проблеми и дърветата не чувстват. Те са също като  нас. Изпитват чувства...самота, страх, любов, нещастие, радост...живеят всеки ден. Това, че не се движат не променя нищо. Ние се движим, но всичко около нас се застоява. При тях е обратното.
И така, точно в средата на тази гора имаше едно единствено...борче. Незнайно как, по каква причина и по какви неведоми пътища, това борче се бе озовало в широколистна гора. Съвсем нормално борче, с иглички, тъмно зелено, но...вечно зелено. През зимата то било единственото зелено нещо в тази гора. Това борче било най-самотното борче на света. Съжалявало, че му се е наложило да се роди в място, където никой не е като него. Където никой не го разбира.
Но това за него не бил чак такъв проблем. Сприятелило се с няколко широколистни дървета, макар трудно и непонятно за всички останали живущи в гората. Единствената мечта на това борче била...и то някой ден да се превърне в коледна елха. Бе чувало истории за Коледа и Коледни елхи. Как добри хора с добри инструменти идват и те вземат леко от гората, поставят те на собствено меко легло от иглички и те занасят в някое мило семейство. А това семейство, на свой ред, те окичва с всевъзможни красиви бижута, храни и свещи и  те прави красиво и щастливо. После това семейство те обича и цени, сякаш ти си собственото им дете. Пуска лампички около теб и пали камината всеки ден, чиито пламенни ръце лъхат топлота и те карат да се чувстваш като щастливо и завършено борче.
Всяка зима, щом паднел първия сняг и щом земята се покриела с първия нежен пласт снежинки това самотно борче се молело на всичко свято да дойде някой и да го превърне в елха. По цяла зима стояло с надежди, дори след като коледа минела. Надеждата на борчето оставала чак до пролетта. Но после се изпарявала и то живеело в тъга до следващия сняг.
Това продължавало години. Никой не идвал. Никой не искал да търси борчета в широколистна гора.
Всяка година борчето се надявало и точно когато било толкова близко...съвсем близко, само на едно клонче разстояние...всичко се сривало пред очите му и то трябвало да гледа все едно и също.
Борчето пораствало и кръговете под кората му ставали все повече и повече. Игличките му падали и бивали заменяни с нови. Тъгата му нараствала до неузнаваемост и после се превръщала в надежда, която рано или късно се разбивала на стотици малки парченца, както се разбиват снежинките в земята и се сливат с калта. Но снежинките се трупат. И накрая стават повече от калта.
Една коледа...поредната коледа...борчето си казало, че ще се надява последно тази година. После ще загърби всички надежди и мечти и ще живее в безметежност. Ще чака смъртта си и ще я приеме лесно.
Вечерта на тази коледа била ясна. Небето гъмжало от звезди, както земята в гората гъмжала от различни видове буболечки. Приближавало полунощ. Борчето вече било изгубило всичко. Докрай. Не искало да се надява вече. Не искало да чува за мечти.
Тогава в далечината се чули стъпки. Човешки стъпки. Някой влачел краката си през преспите с такава трудност, а от гърдите му се изнизвали накъсани дихания прекъсвани от неудържима кашлица. Стъпките секнали. Човекът се строполил в преспите. Минало се известно време.
Чувал се само вятърът и тихите шепоти на звездите. В далечината се виждали светещите прозорчета на селото. Комините пушели.
Разнесла се тиха коледна песен, изпята с ясен, но тънък детски гласец. Стъпките продължили да се приближават.
След малко пред борчето се появило малко момченце с прокъсано палто и оцапани със сажди ръце. То било сираче, без семейство и без приятели...явно идвало от близкото село. В ръката си носело светилник. Жълтата светлина падала на лицето му и разкривала тъжни, подпухнали очи, сенки от недоспиване и рошава, неподстригвана черна като катран коса. Сирачето закачило светилника на най-ниското клонче.
Седнало под борчето и продължило тихичко да пее коледната си песен. Сгушило се в прокъсаното палто и по-късно заспало в корените на дървото.
И така, това борче се превърнало в коледна елха за поне една коледа. И самотата го напуснала.

Типък и Азпък.

Нека този път, като никога, да започна историята си без да увъртам излишно и без да я правя скучна още в самото начало. Късно, вече я направих. Все едно.

Днешната история е за Типък и Азпък. Първо ще ви обясня за Типък и Азпък по отделно.

Типък  беше човек (не знам дали наистина беше, но Азпък му напомняше почти всеки ден, че спада към графата "човеци"), който обича слънцето. Типък гледаше на живота като възможност да поправи грешките, които бе допуснал в миналите си животи. Не вярваше в съществуването  на минало или бъдеще, а само в настоящето, което се видоизменя. Променя формата си както течностите променят формата си ако не са в определен съд. Типък обичаше шишарки, борчета и гори. Типък не ядеше месо, защото не обичаше мъртви неща. Освен това намираше живота за вълнуващ или по-скоро не толкова вълнуващ, колкото красив. И смислен също. Вярваше, че за да си доволен от това което имаш не бива да си особено претенциозен и трябва да се вторачваш във всяка искрица надежда. Научи се да открива смисъл във всяка крачка, която прави, защото без този смисъл всичко би било къде къде по-скучно отколкото е сега. Радваше се на звездите, на сенките, на дърветата, на малките буболечки, дори на кучетата, макар че изпитваше неудържим страх от тях. Обичаше да си повтаря, че се преражда всеки ден. Но знаеше, че някой ден години след този хората като него и Азпък ще бъдат забравени завинаги. И въпреки това не спираше. Щеше да посрещне смъртта по-скоро като стара приятелка или очаквана гостенка, отколкото като враг или нещо, от което да се страхува, както се страхуваше от кучета. Но забравата вървеше ръка за ръка със смъртта. Типък имаше странен фетиш към всички от семейство "котки" и си мислеше, че има някаква жилка, която го свързва с лъвовете. Слушаше много джаз, мразеше портмонета от дъното  на душата си и любимите му цветя бяха незабравки, защото от тях си измисляше безкрайно много метафори. Лишени от всякакъв смисъл, разбира се, защото само такива неща раждаше болния му мозък. Типък се очароваше от живота на гълъбите и много искаше да бъде пак врабче. Типък имаше сериозни проблеми с гнева и избухваше много често, но гледаше да не е пред Азпък. Мечтата на живота на Типък беше да открие вечното спокойствие (но не да умира, разбира се) и да лежи по цял ден по разни вечно зелени поляни, да прави венци от глухарчета, да пътува с каравани. После да се озовава в някоя джунгла и да преследва разни неоткрити от човеците видове. Типък никога не стоеше на ръба и се страхуваше от собственото си съзнание. Много.
Азпък, според Типък, не спадаше към графата с хора, защото говореше неща, които никой друг човек на тази планета не би казал. А планетата на която Типък и Азпък временно пребиваваха не беше особено малка. Азпък не откриваше смисъл в много неща. Всъщност, откриваше смисъл само в една оскъдна шепа неща. Азпък преживяваше много неща и често вдигаше тетрадка или книга пред себе си за да удържи сълзите пред хора. Също почти не се хранеше. Азпък обичаше да казва "ако доживея". Типък винаги знаеше, че ще доживее...каквото и да е, но  се отказа да го повтаря всеки път. Азпък намираше самоубийството почти навсякъде, както Типък откриваше смисъл почти навсякъде...
И Азпък се бореше със смъртта всеки изминал месец, ден, минута, секунда. Азпък не спеше много и се будеше лесно. Азпък беше човек на изкуството. Обичаше музиката. Тя също го обичаше. Освен това изпитваше страх само от мисълта за кучета. Азпък  носеше различни чорапи от време на време. Играеше шах, обичаше кубчета и знаеше много неща, които деветдесет процента от вас, драги читатели, не знаят. Рисуваше прекрасно. Помнеше ненужни неща или поне твърдеше, че са ненужни. Имаше известни проблеми с ученето, точно поради тази причина...Ученето не беше за него и Типък. Aзпък обичаше да пита какво щеше да е без него. Азпък имаше тъжни очи, които не обичат да ги гледат. Цветът им, според него, беше "този, който не иска никой да го вижда". Вярно, че като говореше все отклоняваше поглед или криеше лицето си с ръце. Носеше шини. Когато обясняваше нещо, думите се изтръгваха от гласните му струни прекалено трудно и страшно тихо или пък сподавено. Както говори човек, несигурен в това, което иска да каже...говориш, но съжаляваш, че си започнал и искаш да снишиш тона си възможно най-много, че да заглъхне и да не се чува вече. Азпък понякога висеше от мостове и твърдеше, че "не прави нищо особено". Азпък щеше да просрещне смъртта, като дългоочакван враг, към който омразата ти е станала толкова голяма, че без да искаш си я обърнал към самия себе си. Азпък живееше и опитваше всеки път, но всеки път "за последно". Азпък имаше една поляна, към която  понякога се връщаше...

Типък и Азпък бяха приятели. Странно защо.
Азпък щеше да продължи да виси от разни мостове, но Типък щеше да продължи да вика и да го дърпа наобратно.
Азпък щеше да продължи да върви към ръба, но Типък щеше да върви след него, нищо, че гледаше да не припарва до ръба.
Азпък щеше да продължи да пита какво щеше да е без него и Типък щеше да продължи да измисля различни тъжни истории всеки път.
Азпък щеше да продължи да се смее на смъртта, но Типък щеше да продължи да говори за забравата и историите. Истории, които ставаха част от една голяма, вече издъхваща история за приятелства, красоти, мечти, затворени очи и смърт.
Азпък и Типък бяха призраци на надеждата и отчаянието, но бяха приятели.