- И после майка ми настъргваше лимоновата кора в сместа...Ох, извинявам се... - Доминик се наведе леко, за да пусне сервитьора, който балансираше видно тежко и покрито с капак плато. От своя страна сервитьорът само се усмихна без зъби като сви лицето си в странна гримаса и с леко издаден напред таз продължи да се носи сред тълпата.
Ресторантът беше изискан, обилно окъпан в оранжевата светлина на десетките оголени крушки висящи от таваните. Стените бяха украсени с вкус и окичени в изтънчените жестове на редовните гости на заведението, а именно барокови картини в тежки рамки. Сякаш трудно се намираше място, на което барок и рококо да заиграят вихрения танц на изкусната си и нежна любов. Сенките на десетките хора облечени в твърде леки дрехи за времето в Саутхамптън играеха по светлите стени. Имаше хора на бара, хора по масите, хора, които поради някаква причина стояха прави с питиета в ръка и обменяха интелектуални шеги или цитати. Топлите светлини ги обливаха, а лицата им червенееха от виното. Подовете бяха покрити с дълги и изискани килими, изрисувани с тъмно червени и кремави шарки. Дървените подове издаваха историята на старата сграда, а френските прозорци пропускаха светлините отвън и хвърляха поглед към бреговете на нощен Саутхамптън. Глъчката от кристални чаши и превъзнесени смехове беше непреодолима.
Доминик стоеше подпрян с два лакътя на масата, като беше навил ръкавите на тъмно червената си риза. Пред него стояха няколко чаши с различни напитки и чиния с превъзходно изглеждащо пиле с лимон. Разбира се за нивото на The Oxford Brasserie, нищо под превъзходно не минаваше теста на главния готвач. Момчето беше на около двадесет и нещо, с гъста къдрава коса и непрестанно усмихнати очи. Дори когато лицето му беше спокойно, клепачите му бяха леко спуснати сякаш аха да се засмее. Оригинално беше от централен Лондон, израснал и отгледан от артисти, което личеше в замаха, с който се справяше с тази изискана и бохемска обстановка. Но корените му бяха от далечния среден изток, за който англичаните си нямаха и понятие. Той самият носеше в маслиновата си кожа и лицето си полъха на чужда култура сред сковаността на британците. Някак си успяваше хем да пасва, хем да изглежда ужасно не на място в ресторанта. Поведението му и начина по който говореше бяха съвсем на ниво, но искрената му усмивка и навитите ръкави лъхаха на нещо по-различно. Нещо, което не можеше съвсем да бъде сместено в малка кръгла маса по средата на изключително оживен ресторант в центъра на Саутхамптън.
Верка седеше пред него с подпряна брадичка върху опакото на ръката си и го гледаше с притихнала усмивка. Опитваше се да разгадае какво се крие зад тоя мек кафяв поглед и какво така й досаждаше в контраста му с острите черти на формалната обстановка около им. Изключително интелигентна, но сравнително тиха, тя беше на годините на Доминик. Тя самата беше от Чехия. Живееше в Саутхамптън от осем години, завършила висшето си там и работеща в града. Очите й бяха широко отворени и светли, малко уплашени под гъстите черни вежди. Усмивката й, макар плаха, в някои моменти се разливаше по цялото й лице и озаряваше цялата маса, а и няколко маси по-напред в ресторанта. Тя беше почитателка на изтънчените места и знаеше точно как да се държи, коя вилица да използва и как да пие от огромните чаши за вино. Разбира се, чешката й майка не я беше научила на това. Животът я беше научил и тя разбираше важността на места като това, но предпочиташе суровата гледка на Бакаро. Друго заведение в Саутхамптън с дървени мебели и по-американско излъчване. Ъндърграунд интериорите и затъмнените барове я привличаха повече отколкото задушливата обстановка там. За жалост, тя ненавиждаше английската кухня, защото беше израснала със славянските подправки и горещи супи, а блудкавостта и сивотата на британските гозби я отвращаваха. Въпреки това тя се радваше на мястото и на човека срещу себе си, защото това беше първата й среща от известно време.
- Та след като сложеше лимоновата кора в сместа, което явно беше нейната тайна... - продължи Доминик - Самото дъно на лимоновия тарт ставаше на съвсем друго ниво. Казвам ти, беше превъзходен...
- Извинете! Много се извинявам! Простете ми, извинявам се! - прекъснат от бурните извинения на една госпожа от дясно на масата, Дом погледна встрани и видя чашата си със скоч разляна върху покривката. Верка само се опитваше да сдържи смеха си и да види как ще се справят с тази ситуация. Изкуствеността на хората по тези места и беше пределно ясна и тя се чувстваше обидена, че са заобиколени от такова искрено и страстно изкуство по стените, а бутането на една чаша скоч правеше такава дандания. Доминик взе да попива панталона си с кърпичката и с усмивка отпрати англичанката.
Докато се смееха заедно на случилото се отхапа за пръв път от пилето. Вера продължаваше да го гледа с любопитния си поглед и да се опитва да разбере какъв й е проблема. С мястото, със суматохата, с този човек сред тези хора. Срещнал поглед с нейния, Дом сви вежди.
- Знаеш ли, това пиле май е много кисело за моя вкус. - каза той докато предъвкваше бавно. Усмивката на Вера се разля непринудено.
- Нима?
***
Теско беше единственият супермаркет отворен по това време на вечерта. Червената рокля на Верка се носеше след нея докато тя крачеше между щандовете. Дългата й руса коса беше накъдрена прилежно и тя твърде очевидно не беше на място сред нудлите за микровълнова, но Доминик се радваше на това, което виждаше.
- Майка ми винаги яде от това когато идва на гости. - каза тя като хвана в ръка малко топено сирене със сушени боровинки.
- Много изискано! - каза Дом саркастично и сложи сиренето в кошницата. Самата тя беше пълна с две бутилки червено вино от осем паунда и няколко вида сирена. В сравнение с храната поставена пред тях преди броени минути, тази кошница се зачисляваше с около петдесет паунда по-евтина. Вера се обърна да го погледне докато той гледаше различните видове Камембер. Косата му все още беше така къдрава, а погледът все така мек. Фосфорните лампи на тавана на Теско премигваха плахо, а щандовете бяха опустели и спокойни. Той се обърна и пак срещна поглед с нейния.
- В Чехия има ли такова? - попита и повдигна парче ементал.
- Не! Какво е сирене? - отвърна бързо Верка с престорен объркан поглед, а Дом се засмя високо.
***
Краищата на найлоновата торбичка шумяха от лекия морски бриз, а Верка газеше боса в пясъка. Нощта вече беше разцъфнала в пълната си прелест пред тях, а океанът тихо целуваше брега и мокреше русите му коси. Почти като барокът и рококо, тая гледка беше хармонична в очите на Верка. Небето беше дълбоко синьо, а океанът лазурен. Няколко звездици плахо жълтееха в синевата.
Доминик извади двете бутилки червено вино и наля в две пластмасови чаши. Двамата си казаха наздраве и отпиха.
- Изобщо не е толкова зле...
- Харесва ми повече от скоча в ресторанта, честно.
После дълго говориха и пробваха различните сирена, подиграваха се на хората, които бяха срещнали вечерта, преструваха се, че виното е старо и се радваха на тишината прекъсвана само от лекото шумолене на вълните. Верка сега виждаше ясно очертанията му на фона на светлините от съвсем близкия град.
- Та така с лимоновия тарт! А не мога и не мога да го докарам същия. Вярваш ли ми колко пъти съм се опитвал?
- Може би не бива да е същия. - отвърна тя и сви рамене, а погледът й блуждаеше над хоризонта. Дом се усмихна и я стрелна с поглед.
- Смяташ ли?
- Съвсем сигурна съм. Нито един лимонов тарт не може да е същия като предишния, нали? Защо ти е да го правиш? - усмихна се тя - А и какво се превъзнасяш толкова. Онова пиле в ресторанта беше твърде кисело за теб? Нали обичаш лимони?
Доминик се засмя високо. Усмивката му отекна в тъмнината и се отблъсна от вълните. Спомни си лицето на Верка докато разглеждаше картините на стената и как знаеше, че тя няма да разцъфне пред него в тази затворена и претъпкана обстановка.
- Всъщност аз мразя лимони! - изсмя се пак той и хвана ръката й. Между дланите им имаше пясък, но тя не го пусна. Само се усмихна на лъжата му и поклати глава. - Е, а кое сирене ще оцениш като най-приятно и подходящо за това изтънчено червено вино?
- Аз всъщност мразя сирене. - отвърна Верка и го целуна.
понеделник, 6 август 2018 г.
събота, 30 юни 2018 г.
Средна класа
Беше ранен Юни в Бейтър парк. По това време на годината Пуул беше красив, особено вилите около залива пред самия парк. Хората пускаха хрътките си по поляната и бавно плъзгаха крака след тях по ниската оросена трева. Хрътките тичаха и се надпреварваха една друга, а стопаните им мислеха важни житейски дела и гледаха океана. Там беше един от малкото заливи в Англия където не духаше силен вятър, защото гората и неравния бряг запречваха и пазеха завет. Бейтър парк по само себе си беше място за богаташи, при все че вилите около него бяха все частни и коя от коя по-хубави. Такива къщи не често се срещаха в Кралството, защото всички бяха или си мислеха, че са средна класа. Никой не смееше и не виждаше смисъл да строи различна къща, британците лесно се задоволяваха с еднакви ниски къщички с мухлясали приземни етажи и червени голи тухли. Понякога садяха цветя в градината, но те не вирееха дълго заради тежкото време на острова. Тук-там по дворовете можехте да срещнете пластмасова маса с няколко стола, но в цялостност, хората бяха доволни да живеят в еднакви къщи, средна класа.
Но вилите около Бейтър парк в Пуул, Дорсет не бяха вили от средна класа. Те бяха различни и коя от коя по-лъснати. Колите бяха прилежно паркирани под прилежно украсени с увивни растения навеси, а прозорците бяха френски и кристално чисти. Никъде не се виждаше гола тухла, а така наречените 'арт инсталации' бяха в изобилие. Ако човек продължеше по крайбрежната алея на парка щеше да мине покрай окаменените плажове и ниски скали докато не стигне до Сандбанкс. Друго свърталище на хора над средна класа - хора, които не са се примирили. Там освен къщите сравними с произведения на изкуството, се подвизаваха и яхтите на обитателите им.
Но днес денят беше мрачен. Не искахме да ходим пеша дълго, защото небето изглеждаше навъсено и аха да заплаче ситни пролетни сълзи. Вятърът беше тих, но студен, а вълните шумяха ниски и меланхолични. Сивотата на деня правеше хрътките в парка да изглеждат като внушителни образи на отвъдното, а техните стопани като спокойните им жертви. Къщите по хоризонта стояха тихи и необитаеми, но все така красиви.
- Средната класа ще унищожи света. - промълви брат ми до мене докато гледаше океана. С него бяхме седнали на пейка до пътеката и гледахме как някакъв мъж копае камъните на плажа. По това време на годината често виждах хора с метал детектори, но рядко някой копаеше. Явно търсеше нещо.
- И тате така казва. - отвърнах.
- Така е. Ще го унищожи. - потвърди пак той докато със свити очи наблюдаваше как оня с лопатата изхвърля камъните встрани.
- И защо? - поинтересувах се аз.
- Е как защо? Ти не разбираш ли, това са хора дето...не искат да променят нищо. Хора които искат семейства, деца, нормална къща, две коли и...това е. Те не щат нищо. Не искат революции, не искат катаклизми, нямат порив за промяна и харесват света какъвто е. Те са неподвижни. Искат обикновени работи в кръга на материалното и максимум да си пожелаят да са живи и здрави на падаща звезда. Що за хора? Те искат само да си живеят. - в края на тия няколко изречения, видях, че се беше поразпалил затова не попитах друго. Само седях до него и гледах океана. Зад нас се издигаха къщите на ония, дето не се бяха задоволили със средната класа.
Гледах океана и ми миришеше толкова силно на водорасло и на солена вода. Мислех си - океана си е средна работа. Вълните днес не са твърде големи, нито твърде малки. Хората го гледаха всеки ден от тия пейки и от стотици други пейки, хвърляха въдиците си в него и не го мислеха много много. Океан като океан. А беше толкова, толкова дълбок. И такава тъмнина се таеше в него, такава задушаваща чернилка хъркаше в гърдите на тая чудовищна пропаст. Някъде под тия вълни кънтеше тъмна мощ и величаеха дебри непознати на никой човек.
Отместих поглед - мъжът продължаваше да копае в камъните.
- Абе, на кой е тая пейка? - попитах докато се завъртах. Англичаните имаха хубавия, според мен, навик, да наричат пейките си на хора. Понякога известни, понякога съвсем обикновени. Но винаги на пейката, в средата на облегалката се намираше малка правоъгълна пластина с извезани имена, години на живот и понякога цитат. Като се обърнах ме посрещнаха думите:
"Спомен за Професор Душан Обрадович
Прекрасен мъж от Белград
Той обичаше това място."
С брат ми замълчахме. Обърнахме се обратно към океана. На тая пейка е стоял Душан Обрадович и е обичал. Сякаш и двамата това мислехме. И ни тормозеше, че океана е така обикновен, а средната класа - така досадна, а пък тоя професор е намерил у себе си сила да обича това място.
- Е господин Обрадович...и ние го обичаме. - каза брат ми. После стана, изтупа се и тръгна да върви. Аз бързо скочих подир него и закрачихме по пътеката в Бейтър Парк. Къщите останаха зад гърба ни, а до нас океана продължи да се шири.
- Той дали е бил средна класа? - попитах.
- Знам ли. Сигурно.
Но вилите около Бейтър парк в Пуул, Дорсет не бяха вили от средна класа. Те бяха различни и коя от коя по-лъснати. Колите бяха прилежно паркирани под прилежно украсени с увивни растения навеси, а прозорците бяха френски и кристално чисти. Никъде не се виждаше гола тухла, а така наречените 'арт инсталации' бяха в изобилие. Ако човек продължеше по крайбрежната алея на парка щеше да мине покрай окаменените плажове и ниски скали докато не стигне до Сандбанкс. Друго свърталище на хора над средна класа - хора, които не са се примирили. Там освен къщите сравними с произведения на изкуството, се подвизаваха и яхтите на обитателите им.
Но днес денят беше мрачен. Не искахме да ходим пеша дълго, защото небето изглеждаше навъсено и аха да заплаче ситни пролетни сълзи. Вятърът беше тих, но студен, а вълните шумяха ниски и меланхолични. Сивотата на деня правеше хрътките в парка да изглеждат като внушителни образи на отвъдното, а техните стопани като спокойните им жертви. Къщите по хоризонта стояха тихи и необитаеми, но все така красиви.
- Средната класа ще унищожи света. - промълви брат ми до мене докато гледаше океана. С него бяхме седнали на пейка до пътеката и гледахме как някакъв мъж копае камъните на плажа. По това време на годината често виждах хора с метал детектори, но рядко някой копаеше. Явно търсеше нещо.
- И тате така казва. - отвърнах.
- Така е. Ще го унищожи. - потвърди пак той докато със свити очи наблюдаваше как оня с лопатата изхвърля камъните встрани.
- И защо? - поинтересувах се аз.
- Е как защо? Ти не разбираш ли, това са хора дето...не искат да променят нищо. Хора които искат семейства, деца, нормална къща, две коли и...това е. Те не щат нищо. Не искат революции, не искат катаклизми, нямат порив за промяна и харесват света какъвто е. Те са неподвижни. Искат обикновени работи в кръга на материалното и максимум да си пожелаят да са живи и здрави на падаща звезда. Що за хора? Те искат само да си живеят. - в края на тия няколко изречения, видях, че се беше поразпалил затова не попитах друго. Само седях до него и гледах океана. Зад нас се издигаха къщите на ония, дето не се бяха задоволили със средната класа.
Гледах океана и ми миришеше толкова силно на водорасло и на солена вода. Мислех си - океана си е средна работа. Вълните днес не са твърде големи, нито твърде малки. Хората го гледаха всеки ден от тия пейки и от стотици други пейки, хвърляха въдиците си в него и не го мислеха много много. Океан като океан. А беше толкова, толкова дълбок. И такава тъмнина се таеше в него, такава задушаваща чернилка хъркаше в гърдите на тая чудовищна пропаст. Някъде под тия вълни кънтеше тъмна мощ и величаеха дебри непознати на никой човек.
Отместих поглед - мъжът продължаваше да копае в камъните.
- Абе, на кой е тая пейка? - попитах докато се завъртах. Англичаните имаха хубавия, според мен, навик, да наричат пейките си на хора. Понякога известни, понякога съвсем обикновени. Но винаги на пейката, в средата на облегалката се намираше малка правоъгълна пластина с извезани имена, години на живот и понякога цитат. Като се обърнах ме посрещнаха думите:
"Спомен за Професор Душан Обрадович
Прекрасен мъж от Белград
Той обичаше това място."
С брат ми замълчахме. Обърнахме се обратно към океана. На тая пейка е стоял Душан Обрадович и е обичал. Сякаш и двамата това мислехме. И ни тормозеше, че океана е така обикновен, а средната класа - така досадна, а пък тоя професор е намерил у себе си сила да обича това място.
- Е господин Обрадович...и ние го обичаме. - каза брат ми. После стана, изтупа се и тръгна да върви. Аз бързо скочих подир него и закрачихме по пътеката в Бейтър Парк. Къщите останаха зад гърба ни, а до нас океана продължи да се шири.
- Той дали е бил средна класа? - попитах.
- Знам ли. Сигурно.
вторник, 6 февруари 2018 г.
Залез в Милфорд
Плажа на улица Хърст беше с истински пясък. Не като другите в Хампшър. Даже в големи градове като Портсмут пясъка беше насипван и едър, все едно вървиш по натрупана с камъчета горска улица. Песъчинките на плажа до улица Хърст, в село Милфорд бяха ситни и жълти, както си трябва. Дори февруарския студ на Англия не можеше да засенчи тази брилянтна плажна ивица, обтегнала се покрай ниските къщи в Милфорд. Впрочем, англичаните го наричаха Milford on Sea, сиреч Милфорд на морето. Сякаш всеки идиот не можеше да види, че е на морето. Самото то се ширеше покрай дългия плаж и целуваше брега нежно всеки ден от предполагаемо, най-студената седмица през зимата в окръзите Хампшър и Дорсет. Уморителните сухи заглавия на ББС бяха уведомили читателите, че макар седмицата да е най-студена за тази зима, гореспоменатите южни окръзи нямаше да видят сняг. Отново.
Даже същата тази февруарска седмица освети Милфорд и близките градове с нежно, почти пролетно слънце, на което вълните сякаш искрено се зарадваха и веднага станаха по-сини, запениха се и зашепнаха истории от бреговете на Франция. Щеше да е грях да не излезеш да заровиш пръсти в ситния пясък и да не хвърлиш поглед към хоризонта, зад който на континента вероятно се сипеше сняг или духаха остри ветрове. Но англичаните не излизаха. Те предпочитаха комфорта на собствените си домове, а и Милфорд се изпразваше през зимата, когато никой не наемаше къщи, а собствениците на вилите отиваха в големите околни градове по работа. Оставаха само възрастни хора и техните посетители. В Милфорд, противно на очакваното, не духаше вятър. Човек ще си каже, крайбрежно село на Ла Манша без високи сгради да пазят, със сигурност ще трябва да е ветровито. Но не беше. Там сякаш морето се смиляваше над старите обитатели на селото и ги пазеше от всякакви несгоди. Почти им се молеше да излязат, да попипат пясъка, да натопят ръце в смразяващата вода.
Този плаж на улица Хърст, впрочем, напомняше много на Гърция. И макар че пред очите на гледащия се ширеше океана, когато грееше слънце почти ти се струваше, че гледаш Егейско море и аха, да се обърнеш и да съзреш ниските сини къщи с бели капаци, затворени пред прозорците и маслинени дръвчета в дворовете. Да видиш някое гръцко бездомно куче, да съзреш горещия асфалт и да чуеш глъч от южните балканци. Но когато се обърнеш, се виждаха спретнатите тъмно червени английски къщи с някой друг гларус кацнал близо до чистите коли спрени на празна, подредена улица.
Подобни неща си мислеше Дани докато седеше на висока дървена ограда минаваща през плажа поставена там от Бог знае кого и поради Бог знае каква причина. Беше пет без нещо вечерта и слънцето бавно заравяше рошавата си глава в хоризонта, зад който се криеше континента. Той беше почти на двадесет години, от Ливан. Живееше в Англия от малък и понякога се връщаше в собствената си държава. Като стоеше на тоя пясък и гледаше тия ярки цветове на залеза се сещаше за Бейрут и колко по-крещящ беше споменът за него от реалността на Милфорд. В главата си осъзнаваше, че да сравни двете места не би следвало да е честно, защото английското село държеше своя чар в тишината и спокойствието си, а Бейрут будеше в сърцето на Дани непознати за него чувства. Все пак, той идваше в Милфорд за вдъхновение. Не можеше да избяга от спомена за Ливан и картини на високи сгради, ярки цветове и силно ухаещи ястия се блъскаха в главата му, но щом отвореше очи биваха потушени от леките вълни на улица Хърст. Те сякаш се бяха научили на нещо от Милфорд и с една нежност и търпеливост докосваха мекия бряг. Дори слънцето, със своите горещи оранжеви и цикламени тонове сякаш залязваше по-бавно пред очите му, само за да отдаде почит и да даде време на жителите на това селце. На Дани му се струваше, че е така с цяла Англия. Но най-явно беше по селата. Обичаше да си мисли как тия вълни пазят в себе си тайните на французите и тия брегове са държали в песъчливите си ръце любовни истории от войните.
- Преди рисувах. - чу се женски глас съвсем близо зад него, с престорен английски акцент. Той се обърна и видя жена, близо тридесет годишна, увита в няколко плетени шала. Очевидно не беше от там. На всички чужденци им беше студено в Англия.
- И аз. - отвърна той и пак обърна поглед към залеза. Сега вече, ярко оранжев и тъмно син.
- Изгревите и залезите вероятно са едно от най-впечатляващите неща тук. - продължи тя и седна на разстояние от него, също устремила поглед към хоризонта.
Беше права, но на него му се струваше, че английските брегове бяха по-далеч от слънцето отколкото бреговете другаде по света.
Сигурно затова жената се беше досетила, че преди е рисувала. Когато рисуваш, приближаваш нещата до себе си. Усещаш ги повече. Не е като поезията, която ги преекспонира или тревожи. Рисуването е просто и е акт на първично желание - виждаш нещо и искаш да го почувстваш. Тоя залез, така далечен над Ла Манша, бе чудесен пример за такова нещо. Иска ти се да го сложиш на платно, да го усетиш как минава през ръката ти и покапва от четката. Не беше голяма философия, но се изискваше желание.
- Хората тука дали рисуват? - попита я той. Тя направи малка пауза и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не. И знаеше, че не пита само за Милфорд, а за целия остров.
Наближаваше пет и пет, а залеза беше по-ярък от всякога. След минути щеше да угасне като клечка кибрит, потопен в океана. И двамата мислеха по въпроса за хората тук. Те не бяха тамошни. Можеха само да се чудят. Почти с нежелание споделиха поглед, който им казваше да обърнат глави и да помислят за жителите на еднаквите тухлени къщи по брега на улица Хърст.
Обърнаха се заедно и хвърлиха погледи по чистата асфалтирана улица. Едно по едно, пердетата се дърпаха и от вътре интересни образи с рижи и руси коси отправяха взор към горящия залез. Мигаха любопитно и не казваха нищо едни на други, но сините и зелените им очи търсеха хоризонта и сякаш се радваха. Вълните бяха по-запенени от обичайното, а вятъра повдигна няколко песъчинки от плажа, понесе ги над улица Хърст и природата сякаш специално за тези хора направи един последен реверанс, преди слънцето да се гмурне в океана. Някой от лицата останаха усмихнати да гледат след последния лъч, а други бързо дръпнаха обратно пердетата. Нашите двама герои гледаха в тяхната посока. Учудени и широко усмихнати, тия деца на чужди земи, далечни и незнайни, почувстваха топлина от острите покриви и студените очертания на прозорците. Когато най-после се обърнаха обратно към хоризонта, той беше тъмно син.
- Да. Рисуват. - отвърна жената спокойно и сякаш някакво непознато вълнение премина през тях. Вълните пак се успокоиха и се върнаха към брега, а той самия остана непокътнат. Континента остана все така скрит, но Дани вече мислеше за друго.
Всички сме художници. Някои, по-тихи от други.
Даже същата тази февруарска седмица освети Милфорд и близките градове с нежно, почти пролетно слънце, на което вълните сякаш искрено се зарадваха и веднага станаха по-сини, запениха се и зашепнаха истории от бреговете на Франция. Щеше да е грях да не излезеш да заровиш пръсти в ситния пясък и да не хвърлиш поглед към хоризонта, зад който на континента вероятно се сипеше сняг или духаха остри ветрове. Но англичаните не излизаха. Те предпочитаха комфорта на собствените си домове, а и Милфорд се изпразваше през зимата, когато никой не наемаше къщи, а собствениците на вилите отиваха в големите околни градове по работа. Оставаха само възрастни хора и техните посетители. В Милфорд, противно на очакваното, не духаше вятър. Човек ще си каже, крайбрежно село на Ла Манша без високи сгради да пазят, със сигурност ще трябва да е ветровито. Но не беше. Там сякаш морето се смиляваше над старите обитатели на селото и ги пазеше от всякакви несгоди. Почти им се молеше да излязат, да попипат пясъка, да натопят ръце в смразяващата вода.
Този плаж на улица Хърст, впрочем, напомняше много на Гърция. И макар че пред очите на гледащия се ширеше океана, когато грееше слънце почти ти се струваше, че гледаш Егейско море и аха, да се обърнеш и да съзреш ниските сини къщи с бели капаци, затворени пред прозорците и маслинени дръвчета в дворовете. Да видиш някое гръцко бездомно куче, да съзреш горещия асфалт и да чуеш глъч от южните балканци. Но когато се обърнеш, се виждаха спретнатите тъмно червени английски къщи с някой друг гларус кацнал близо до чистите коли спрени на празна, подредена улица.
Подобни неща си мислеше Дани докато седеше на висока дървена ограда минаваща през плажа поставена там от Бог знае кого и поради Бог знае каква причина. Беше пет без нещо вечерта и слънцето бавно заравяше рошавата си глава в хоризонта, зад който се криеше континента. Той беше почти на двадесет години, от Ливан. Живееше в Англия от малък и понякога се връщаше в собствената си държава. Като стоеше на тоя пясък и гледаше тия ярки цветове на залеза се сещаше за Бейрут и колко по-крещящ беше споменът за него от реалността на Милфорд. В главата си осъзнаваше, че да сравни двете места не би следвало да е честно, защото английското село държеше своя чар в тишината и спокойствието си, а Бейрут будеше в сърцето на Дани непознати за него чувства. Все пак, той идваше в Милфорд за вдъхновение. Не можеше да избяга от спомена за Ливан и картини на високи сгради, ярки цветове и силно ухаещи ястия се блъскаха в главата му, но щом отвореше очи биваха потушени от леките вълни на улица Хърст. Те сякаш се бяха научили на нещо от Милфорд и с една нежност и търпеливост докосваха мекия бряг. Дори слънцето, със своите горещи оранжеви и цикламени тонове сякаш залязваше по-бавно пред очите му, само за да отдаде почит и да даде време на жителите на това селце. На Дани му се струваше, че е така с цяла Англия. Но най-явно беше по селата. Обичаше да си мисли как тия вълни пазят в себе си тайните на французите и тия брегове са държали в песъчливите си ръце любовни истории от войните.
- Преди рисувах. - чу се женски глас съвсем близо зад него, с престорен английски акцент. Той се обърна и видя жена, близо тридесет годишна, увита в няколко плетени шала. Очевидно не беше от там. На всички чужденци им беше студено в Англия.
- И аз. - отвърна той и пак обърна поглед към залеза. Сега вече, ярко оранжев и тъмно син.
- Изгревите и залезите вероятно са едно от най-впечатляващите неща тук. - продължи тя и седна на разстояние от него, също устремила поглед към хоризонта.
Беше права, но на него му се струваше, че английските брегове бяха по-далеч от слънцето отколкото бреговете другаде по света.
Сигурно затова жената се беше досетила, че преди е рисувала. Когато рисуваш, приближаваш нещата до себе си. Усещаш ги повече. Не е като поезията, която ги преекспонира или тревожи. Рисуването е просто и е акт на първично желание - виждаш нещо и искаш да го почувстваш. Тоя залез, така далечен над Ла Манша, бе чудесен пример за такова нещо. Иска ти се да го сложиш на платно, да го усетиш как минава през ръката ти и покапва от четката. Не беше голяма философия, но се изискваше желание.
- Хората тука дали рисуват? - попита я той. Тя направи малка пауза и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не. И знаеше, че не пита само за Милфорд, а за целия остров.
Наближаваше пет и пет, а залеза беше по-ярък от всякога. След минути щеше да угасне като клечка кибрит, потопен в океана. И двамата мислеха по въпроса за хората тук. Те не бяха тамошни. Можеха само да се чудят. Почти с нежелание споделиха поглед, който им казваше да обърнат глави и да помислят за жителите на еднаквите тухлени къщи по брега на улица Хърст.
Обърнаха се заедно и хвърлиха погледи по чистата асфалтирана улица. Едно по едно, пердетата се дърпаха и от вътре интересни образи с рижи и руси коси отправяха взор към горящия залез. Мигаха любопитно и не казваха нищо едни на други, но сините и зелените им очи търсеха хоризонта и сякаш се радваха. Вълните бяха по-запенени от обичайното, а вятъра повдигна няколко песъчинки от плажа, понесе ги над улица Хърст и природата сякаш специално за тези хора направи един последен реверанс, преди слънцето да се гмурне в океана. Някой от лицата останаха усмихнати да гледат след последния лъч, а други бързо дръпнаха обратно пердетата. Нашите двама герои гледаха в тяхната посока. Учудени и широко усмихнати, тия деца на чужди земи, далечни и незнайни, почувстваха топлина от острите покриви и студените очертания на прозорците. Когато най-после се обърнаха обратно към хоризонта, той беше тъмно син.
- Да. Рисуват. - отвърна жената спокойно и сякаш някакво непознато вълнение премина през тях. Вълните пак се успокоиха и се върнаха към брега, а той самия остана непокътнат. Континента остана все така скрит, но Дани вече мислеше за друго.
Всички сме художници. Някои, по-тихи от други.
събота, 26 август 2017 г.
Пътят към Кралството
В горещото лято на две хиляди и някоя година (преди десета, сякаш) беше настъпил поредния сезон на емиграция за българското население. Български студенти, работници и просто хора плъзваха по Европа като разрит мравуняк и се установяваха на всевъзможни дестинации поради едно или друго. Повечето избираха далечното Обединено Кралство, други се задоволяваха с по-близки страници като Франция или Германия. Ние ще обърнем внимание на пътя до споменатото кралство. Повече хора до там стигаха на самолет, някои - дори на кола, защото обичаха да разглеждат, имаха повече време и средства. Но една малка група сънародници избираха (или им се налагаше) да поемат по дългия път през Европа не на друго, а именно на автобус. По онова време от София всеки петък и неделя тръгваха автобуси до Лондон. Е, разбира се, имаше автобуси и в някои други делници, но фирмите, които караха тогава не бяха надеждни. Във времена в които вече всеки гледаше да лети до където може, транспортът по земя и то на такива дълги разстояния беше изгубил някогашния си блясък и минаването под (и най-вече над) Ла Манш-а беше станало повече досада отколкото кокетно изживяване за помпозните жители на Европа. Френските брегове, още натежали с въздишки от втората световна война, вече не изпращаха толкова много търговци и туристи по вода, а с песъчливи очи гледаха дирите оставени от небесните машини, които сега не бяха заплаха а просто заслужена почивка. От друга страна, Лондонската Виктория все още жужеше от неспирния хаос донесен от влакове и автобуси от цял свят, но сега сякаш Лутън и Хийтроу бяха отнели голямата тежест от уморените й рамене и бяха поели нещата в луксозната хватка на белите стени на терминалите.
В един от оказаните дни, от София тръгваше поредния автобус натоварен със странници именно към гара Виктория в Лондон. Пътуването се очертаваше около три дни, а спирките не бяха твърде чести, затова малкото пътници се бяха запасили със закуски и пари за из път. Някои от тях бяха мислили дълго за проблеми от порядъка на липса на минимална хигиена в следващите три дни, други бяха оставили всичко в ръцете на съдбата и гледаха как централна автогара отпуща студените си ръце и ги оставя да отпътуват. Това, впрочем, беше преди гарата да бъде реновирана, та голяма част от сегашните архитектски приумици липсваха, но за меланхоличната душа на истинския българин тя все пак носеше в себе си сладко киселия вкус на заминаването. Един от пътниците в автобуса - казваше се Димо, викаха му Друм, седеше на почти най-предните седалки и свиваше уста в нетърпелива усмивка. Беше облякъл бежово леко яке и синя тениска. Косата му се беше разчорлила от всичките пъти в които вдигаше и слагаше обратно чифт смешни слънчеви очила. С набола козя брадичка и гривна от мидички (явно закупена от черноморието), този кадър изглеждаше като българин, ама не баш. Точно оня българин, който ни знае много добре, но последните години е прекарвал сред ''белите хора''. Той по произход беше от София, но майка му е от Русе, а баща му някъде около Перник. Момчето си говореше съвсем правилно, противно на очакванията и имайки предвид говорните особености на хората от тия краища на България, а като беше на деветнадесет години замина за Кралството (той така го наричаше), за да работи и евентуално да вземе някакви курсове. Какви бяха тия курсове, никой така и не разбра, но Димо явно се справяше, понеже си идваше само от дъжд на вятър, всеки път по-освободен от миналия. Беше натикал известно количество багаж в багажното, а в краката си беше позиционирал малък сак пълен с както изглеждаше - вестници. С тия вестници от покрайнините на София до много по-късно той постоянно шумкаше и току се кискаше на някой виц, та момчето до него се принуди да махне пътната възглавничка за врат и да си говори с него. То пътуваше до Хайделберг, а Друм не престана да повтаря, че не знае това как се спелува.
На българската митница Димо се зарече, че ще се сопне ако искат да го ''ровят'' и така и стана. Ровиха ги, а след ровичкането хората се впуснаха да си закупят цигари от безмитния магазин. Българите тогава доста пушеха, та почти всеки си купуваше стекове. По-натам по пътя не ги ровиха и Друм можеше спокойно да продължи да разговаря с оня до него. Според него момчето беше добро, успяха да завържат разговор и го продължиха доста време. В тия автобуси сякаш губиш представа не само за време, а и за място. В някой момент дърветата и пътя навън ти се чинят еднакви, все едно обикаляш в кръг или си бил там хиляда пъти вече. Димо не обръщаше внимание и се впускаше в още някоя тема с Хайделбергското момче.
В Австрия някакъв, който Димо нарече с някакво обидно английско име, от граничната полиция пожела пътниците да покажат дали имат пари.
- Аз даже не възнамерявам да слизам на Австрийска земя, затова не мисля да имам евро! - сопна му се Димо. После като разказва историята, твърди, че австриеца се бил ококорил, че даже и се бил стреснал. Реално, човека само кимна с глава и продължи да пита останалите. Другите пътници явно им имаха повече страх, затова показваха парите си.
- Гледай ги как размахват пачки под муцуните на тия австрийци...като на селска сватба. - тросна се и седна обратно на мястото си.
По някое време другарят на нашия герой трябваше да слезе, та на Димо му се наложи да се понадигне на седалката и да огледа какво се случва. До този момент от всичките почивки и ходения до тоалетна беше запомнил лицата на всички в рейса, та лесно успя да установи, че автобуса беше взел да се поизпразва. Бяха останали около десетина човека, затова той леко леко стана и се премести до живописна група български циганки.
- Накъде сте тръгнали група? - ухили им се насреща, а те след като си довършиха разговора на цигански се обърнаха към него и със силен акцент обясниха, че отиват в Страсбург.
- Ааа, там е много красиво, бил съм веднъж като дете. - продължи той. Те после му обясниха, че отиват там за да съдят държавата, но той така и не разбра защо. Като поприключи разговора с тях, ставайки от седалката, за да се върне на предното си място, си каза под носа - Явно конспирация некаква!
И така в шеги и закачки Димо стигна Виктория - след тридесет и шест часа път. По-нататък в живота му той щеше да разправя на приятелите си как в автобуса общо взето е било забавно. Все пак не всеки може да каже, че е прекосил почти цяла Европа за три дни. Обяснява им как ако не спиш, четеш или гледаш телевизия, можеш да се любуваш на природни картини, които с изключение на Алпите, са до болка познати - пътища и коли. Това като го кажеше звучеше много меланхоличен и му харесваше. Накрая на историята си винаги казваше:
- Ааа избрах рейс, защото мразя да пътувам със самолет. Иначе самолета е по-удобно сигурно...не знам...аз не летя, за да коментирам самолетите.
***
Друг пътник в края на автобус до Лондонската гара беше Наталия, на която колежките в Англия викаха Нат. Тя беше малко по-възрастна от предния ни герой, но все още беше неомъжена. Живееше в Лондон, а оригинално беше от Видин. Някак си, без особено впечатляващо образование беше успяла да започне работа като секретарка в хубав офис, на човек който можеше да ходи без вратовръзка на работа. Офисът беше добре оборудван и имаше климатици, което беше рядко срещано явление в Англия, според Наталия. В края на лятото беше време да се върне към работата и заедно с навалицата от българи тя тропкаше с токчета по автогарата. Почти обидно, ще си каже човек, беше да гледаш как Наталия с неприязън пипаше дръжките на вратите и през две минути оправяше плътния си бретон. Неестествено изглеждаше тази дама в вихрената шарения на Софийската автогара, но тя беше там поради само една нелепост. Баща й си беше позволил да й закупи самолетен билет, а когато тя разбра, се ядоса изключително много и накъса билета на парчета, като каза, че е обидена. Обидена беше, защото не искаше вече да взема пари от него. До такава степен се разрасна спорът им, че тя си взе билет за автобуса и се впусна в тридневно пътешествие през Европа.
Умишлено беше седнала на един от последните редове, за да не чува телевизора окачен над шофьора. Беше заела почти цялото багажно отделение, а на коленете си държеше тънка тетрадка. Нямаше намерение да разговаря с никого, но щеше да си записва впечатленията от пътуването, за да си припомни друг път да не застъпя така тежко гордостта си.
Някакъв мъж отпред шумя с вестници първите часове от пътуването, което досади на Наталия до краен предел. От време на време й ставаше студено, затова ползваше палтото си за одеяло, което я караше да се чувства така унизена. По-напред стоеше и група циганки, които не спряха да говорят дори за момент и Наталия по някое време се чудеше дали циганите изобщо някога спят.
''Голямо ровене по тия митници...'' - записа по някое време в тънката си тетрадка - ''Имах два стека с цигари, за които ме глобиха 124 марки! Аз учтиво им предложих да ми конфискуват цигарите и да ме оставят на мира, но ми казаха, че трябва да си ги платя и да си ги взема. Егати набутацията.''
Още няколко пъти вадеше да пише, но се уморяваше, защото повечето пътища бяха неравни, а Наталия се дразнеше, когато почеркът й не беше красив. Едното нещо, което я зарадва в пътуването с автобуса, беше Прага. Градът й хареса и тя после щеше да говори на майка си за него и как иска да се върне (но не с автобус!) Когато след тридесет и шест часа път, прекаран в пълно мълчание прекъсвано само от външни дразнения, Наталия най-после стъпи на Английска земя се зарече повече да не се занимава с такива екстремни занятия. Въпреки всичко, тя дълго разказваше на колежките и познатите си за автобусното пътешествие. Винаги не забравяше да спомене колко са я болели костите в дните след края на пътуването.
И така, Наталия и Димо продължиха да си живеят в Кралството. Наталия успя да се изкачи още малко в работата си и сега поне по една вечер в седмицата си позволяваше да хапне пилешки дробчета и да пийне вино. Димо ако я познаваше щеше да й даде съвет:
- Тия дробчета ги яж по-алангле, не ги опичай много, че иначе оставиш ли ги на следващия ден са на камък! И пий една водка, не се лигави с това вино като некоя буржоа!
***
И днеска още пътуват автобусите от Софийската автогара до Лондонската Виктория. И днес още в тия автобуси пълни с българи-бегълци, можеш да се любуваш на паноптикума от физиономии вътре в тях, които реагират като по правило непредвидимо при всеки опит да ги заговориш. Такива са българите. Било то на автобуси, самолети или на някой ферибот, те не могат да се правят на изтънчените французи. Френските брегове не въздишат по тях така тежко, но като ги видиш, било то мъже или жени, сърдити или не чак толкова, почти чуваш Стара Планина как пее зад гърба им. Все ще има някоя караница на границата, все ще се шмугне някое шише ракия в сака (ако може и туршия), все ще се влачат стекове цигари. Недодялани и малко несигурни, даже когато се мъчат да са елегантни и ерудирани, около тях все нещо има да се случва. Завихрени в живописната плетеница от култури на които са се нагледали, българите-бегълци са сигурно малко по-напредничави по една или друга причина, но в корена си те си остават всичко знаещите и много можещите балкански субекти, за които всички сме писали и още много ще пишем.
В един от оказаните дни, от София тръгваше поредния автобус натоварен със странници именно към гара Виктория в Лондон. Пътуването се очертаваше около три дни, а спирките не бяха твърде чести, затова малкото пътници се бяха запасили със закуски и пари за из път. Някои от тях бяха мислили дълго за проблеми от порядъка на липса на минимална хигиена в следващите три дни, други бяха оставили всичко в ръцете на съдбата и гледаха как централна автогара отпуща студените си ръце и ги оставя да отпътуват. Това, впрочем, беше преди гарата да бъде реновирана, та голяма част от сегашните архитектски приумици липсваха, но за меланхоличната душа на истинския българин тя все пак носеше в себе си сладко киселия вкус на заминаването. Един от пътниците в автобуса - казваше се Димо, викаха му Друм, седеше на почти най-предните седалки и свиваше уста в нетърпелива усмивка. Беше облякъл бежово леко яке и синя тениска. Косата му се беше разчорлила от всичките пъти в които вдигаше и слагаше обратно чифт смешни слънчеви очила. С набола козя брадичка и гривна от мидички (явно закупена от черноморието), този кадър изглеждаше като българин, ама не баш. Точно оня българин, който ни знае много добре, но последните години е прекарвал сред ''белите хора''. Той по произход беше от София, но майка му е от Русе, а баща му някъде около Перник. Момчето си говореше съвсем правилно, противно на очакванията и имайки предвид говорните особености на хората от тия краища на България, а като беше на деветнадесет години замина за Кралството (той така го наричаше), за да работи и евентуално да вземе някакви курсове. Какви бяха тия курсове, никой така и не разбра, но Димо явно се справяше, понеже си идваше само от дъжд на вятър, всеки път по-освободен от миналия. Беше натикал известно количество багаж в багажното, а в краката си беше позиционирал малък сак пълен с както изглеждаше - вестници. С тия вестници от покрайнините на София до много по-късно той постоянно шумкаше и току се кискаше на някой виц, та момчето до него се принуди да махне пътната възглавничка за врат и да си говори с него. То пътуваше до Хайделберг, а Друм не престана да повтаря, че не знае това как се спелува.
На българската митница Димо се зарече, че ще се сопне ако искат да го ''ровят'' и така и стана. Ровиха ги, а след ровичкането хората се впуснаха да си закупят цигари от безмитния магазин. Българите тогава доста пушеха, та почти всеки си купуваше стекове. По-натам по пътя не ги ровиха и Друм можеше спокойно да продължи да разговаря с оня до него. Според него момчето беше добро, успяха да завържат разговор и го продължиха доста време. В тия автобуси сякаш губиш представа не само за време, а и за място. В някой момент дърветата и пътя навън ти се чинят еднакви, все едно обикаляш в кръг или си бил там хиляда пъти вече. Димо не обръщаше внимание и се впускаше в още някоя тема с Хайделбергското момче.
В Австрия някакъв, който Димо нарече с някакво обидно английско име, от граничната полиция пожела пътниците да покажат дали имат пари.
- Аз даже не възнамерявам да слизам на Австрийска земя, затова не мисля да имам евро! - сопна му се Димо. После като разказва историята, твърди, че австриеца се бил ококорил, че даже и се бил стреснал. Реално, човека само кимна с глава и продължи да пита останалите. Другите пътници явно им имаха повече страх, затова показваха парите си.
- Гледай ги как размахват пачки под муцуните на тия австрийци...като на селска сватба. - тросна се и седна обратно на мястото си.
По някое време другарят на нашия герой трябваше да слезе, та на Димо му се наложи да се понадигне на седалката и да огледа какво се случва. До този момент от всичките почивки и ходения до тоалетна беше запомнил лицата на всички в рейса, та лесно успя да установи, че автобуса беше взел да се поизпразва. Бяха останали около десетина човека, затова той леко леко стана и се премести до живописна група български циганки.
- Накъде сте тръгнали група? - ухили им се насреща, а те след като си довършиха разговора на цигански се обърнаха към него и със силен акцент обясниха, че отиват в Страсбург.
- Ааа, там е много красиво, бил съм веднъж като дете. - продължи той. Те после му обясниха, че отиват там за да съдят държавата, но той така и не разбра защо. Като поприключи разговора с тях, ставайки от седалката, за да се върне на предното си място, си каза под носа - Явно конспирация некаква!
И така в шеги и закачки Димо стигна Виктория - след тридесет и шест часа път. По-нататък в живота му той щеше да разправя на приятелите си как в автобуса общо взето е било забавно. Все пак не всеки може да каже, че е прекосил почти цяла Европа за три дни. Обяснява им как ако не спиш, четеш или гледаш телевизия, можеш да се любуваш на природни картини, които с изключение на Алпите, са до болка познати - пътища и коли. Това като го кажеше звучеше много меланхоличен и му харесваше. Накрая на историята си винаги казваше:
- Ааа избрах рейс, защото мразя да пътувам със самолет. Иначе самолета е по-удобно сигурно...не знам...аз не летя, за да коментирам самолетите.
***
Друг пътник в края на автобус до Лондонската гара беше Наталия, на която колежките в Англия викаха Нат. Тя беше малко по-възрастна от предния ни герой, но все още беше неомъжена. Живееше в Лондон, а оригинално беше от Видин. Някак си, без особено впечатляващо образование беше успяла да започне работа като секретарка в хубав офис, на човек който можеше да ходи без вратовръзка на работа. Офисът беше добре оборудван и имаше климатици, което беше рядко срещано явление в Англия, според Наталия. В края на лятото беше време да се върне към работата и заедно с навалицата от българи тя тропкаше с токчета по автогарата. Почти обидно, ще си каже човек, беше да гледаш как Наталия с неприязън пипаше дръжките на вратите и през две минути оправяше плътния си бретон. Неестествено изглеждаше тази дама в вихрената шарения на Софийската автогара, но тя беше там поради само една нелепост. Баща й си беше позволил да й закупи самолетен билет, а когато тя разбра, се ядоса изключително много и накъса билета на парчета, като каза, че е обидена. Обидена беше, защото не искаше вече да взема пари от него. До такава степен се разрасна спорът им, че тя си взе билет за автобуса и се впусна в тридневно пътешествие през Европа.
Умишлено беше седнала на един от последните редове, за да не чува телевизора окачен над шофьора. Беше заела почти цялото багажно отделение, а на коленете си държеше тънка тетрадка. Нямаше намерение да разговаря с никого, но щеше да си записва впечатленията от пътуването, за да си припомни друг път да не застъпя така тежко гордостта си.
Някакъв мъж отпред шумя с вестници първите часове от пътуването, което досади на Наталия до краен предел. От време на време й ставаше студено, затова ползваше палтото си за одеяло, което я караше да се чувства така унизена. По-напред стоеше и група циганки, които не спряха да говорят дори за момент и Наталия по някое време се чудеше дали циганите изобщо някога спят.
''Голямо ровене по тия митници...'' - записа по някое време в тънката си тетрадка - ''Имах два стека с цигари, за които ме глобиха 124 марки! Аз учтиво им предложих да ми конфискуват цигарите и да ме оставят на мира, но ми казаха, че трябва да си ги платя и да си ги взема. Егати набутацията.''
Още няколко пъти вадеше да пише, но се уморяваше, защото повечето пътища бяха неравни, а Наталия се дразнеше, когато почеркът й не беше красив. Едното нещо, което я зарадва в пътуването с автобуса, беше Прага. Градът й хареса и тя после щеше да говори на майка си за него и как иска да се върне (но не с автобус!) Когато след тридесет и шест часа път, прекаран в пълно мълчание прекъсвано само от външни дразнения, Наталия най-после стъпи на Английска земя се зарече повече да не се занимава с такива екстремни занятия. Въпреки всичко, тя дълго разказваше на колежките и познатите си за автобусното пътешествие. Винаги не забравяше да спомене колко са я болели костите в дните след края на пътуването.
И така, Наталия и Димо продължиха да си живеят в Кралството. Наталия успя да се изкачи още малко в работата си и сега поне по една вечер в седмицата си позволяваше да хапне пилешки дробчета и да пийне вино. Димо ако я познаваше щеше да й даде съвет:
- Тия дробчета ги яж по-алангле, не ги опичай много, че иначе оставиш ли ги на следващия ден са на камък! И пий една водка, не се лигави с това вино като некоя буржоа!
***
И днеска още пътуват автобусите от Софийската автогара до Лондонската Виктория. И днес още в тия автобуси пълни с българи-бегълци, можеш да се любуваш на паноптикума от физиономии вътре в тях, които реагират като по правило непредвидимо при всеки опит да ги заговориш. Такива са българите. Било то на автобуси, самолети или на някой ферибот, те не могат да се правят на изтънчените французи. Френските брегове не въздишат по тях така тежко, но като ги видиш, било то мъже или жени, сърдити или не чак толкова, почти чуваш Стара Планина как пее зад гърба им. Все ще има някоя караница на границата, все ще се шмугне някое шише ракия в сака (ако може и туршия), все ще се влачат стекове цигари. Недодялани и малко несигурни, даже когато се мъчат да са елегантни и ерудирани, около тях все нещо има да се случва. Завихрени в живописната плетеница от култури на които са се нагледали, българите-бегълци са сигурно малко по-напредничави по една или друга причина, но в корена си те си остават всичко знаещите и много можещите балкански субекти, за които всички сме писали и още много ще пишем.
събота, 15 юли 2017 г.
Това не е феминизъм
Разговорите за равенство винаги болят и винаги има обиден, обикновено този, който е на по-високата позиция. Сякаш винаги на този, на когото му се казва, че е привилегирован е толкова уплашен и дори обиден от привилегията си, че бърза да се изтупа от нея като от дебел слой прах, да се предпази с ръка, да отрече. По-често, заслужената привилегия се носи гордо, с вирнат нос, когато те сложат лице в лице с нея ти кимаш с усмивка и си казваш ''Да!'' без да се страхуваш от нея. Радваш й се.
Историята, която ще ви разкажа не включва привилегия, нито желанието ми да я имам. Включва недостатък и желанието ми да се отърва от него.
Часът е малко след дванадесет на обяд, с моя приятелка стоим прави пред баничарница съвсем близо до Славейков. И двете сме малко над осемнадесет години. Денят е красив, времето е топло и по улицата има добро количество хора. Обядваме подпрени на една от високите масички пред които стоиш прав пред заведенията за бързо хранене. Приказваме си докато разглеждаме минувачите, когато на отсрещния тротоар минава мъж, който хваща погледите ни и се усмихва. Бута колело. Може би на близо тридесет години. Продължава напред, а ние продължаваме да се храним. След около десет минути виждам как зад приятелката ми се появява същия мъж и се приближава към нас. Вече съм наясно каква сценка ще се разиграе, затова казвам на приятелката ми да мълчи и да не го гледа.
Той идва. Обляга се на масата на която се храним.
- Здравейте. - казва надвесен към нас. Приятелката ми мълчи и не го поглежда. Той повтаря поздрава още няколко пъти, като всеки път се надвесва малко повече над масичката към нас.
- Здравей. - отговорих.
- Как се казвате? - или въпрос от подобен разред. Нещо свързано с обменяне на лична информация.
- Може ли да ни оставиш, моля те. - казвам му. Приятелката ми все още не го гледа. Той първоначално леко се подсмихва, сякаш не му се вярва какво съм казала, но после, като вижда, че не променям изражението си, направо изпада в шок. Вдига вежди и ме гледа в очите. Казва нещо, но аз не го чувам, защото трамваят минава по улицата зад него.
- Моля? - питам го.
- Ти сериозно ли? - пита той в отговор. Сякаш му бях ударила шамар, а не го бях помолила да напусне личното ми пространство докато се храня с човек на масата.
- Да, напълно сериозно. - отвърнах му. До този момент не се бях държала по никакъв начин неучтиво, макар че дори да бях щеше да бъде абсолютно заслужено и на място. Въпреки всичко, той отговори така:
- Ти си ебати изродката... - докато със същото шокирано, вече малко отвратено изражение взе да бута колелото надолу по улицата. Момичето до мен също беше в шок от обидата и взе да ме пита ''Ти чу ли го какво каза?'' Чух много добре. Тогава не ми се стори изобщо странно, даже вътрешно си отдъхнах, че се разминахме само с това.
Вътрешно си отдъхнах, че този почти тридесет годишен мъж благоволи само да ме нарече ''изродка'', защото отказах да му дам информация за себе си и го помолих да напусне личното ми пространство. Преди да разкажа историята уточних, че е 12 на обяд, светло е, има хора по улиците. Налага ми се да давам тези уточнения. Ако беше 12 в полунощ, беше тъмно и нямаше никой на улицата, някой щеше да каже ''нормално е'', ''какво правите в полунощ на улицата'', ''какво очаквате да стане''. Били сме в полунощ на улицата. Тогава е по-тежката артилерия. Със същото това момиче сме се натъквали...или по-скоро те са се натъквали на нас, десетки мъже от различни възрасти, които не приемат ''моля те остави ме'' като достатъчна декларация за нежеланието ни да контактуваме с тях.
Казах, че не е въпрос на привилегия, защото наистина не е. Въпрос е на базисни човешки права. Не е привилегия да можеш да стоиш необезпокояван и да обядваш с приятел. Не е привилегия да можеш да излезеш късно вечер и да не те е страх от таксиметровия шофьор, от бармана, от пийналия младеж пред бара. Не е привилегия да имаш лично пространство и да се реагира адекватно и учтиво на опита ти да го защитиш.
Целия живот на една жена е като голяма игра на криеница. Не минавай от тази улица, обади се на приятел като минаваш от там (или още по-грозния вариант - преструвай се, че говориш по телефона), не излизай сам след толкова часа, някой да те изпрати до колата. Едно излизане за две бири се оказва като сложно изчислен план за действие преди ограбване на банка. Криеш се зад всеки ъгъл, оглеждаш всяко лице. От ранна детска възраст ''момчетата са си момчета'' и защото са си момчета, трябва да им е позволено да са агресивни, груби, безапелационни. ''Той така ти показва, че те харесва.'' На никой не бива да му се показва, че го харесват чрез методи, които са отличителен белег на подигравка и грубиянство. Никой не бива да бъде поздравяван за грешно отношение към друго човешко същество, било то жена или мъж. Никое дете не бива да го е страх за майка му когато се прибира късно от работа. Никое дете не бива да мисли за това.
И така аз цял живот вървя овързана в женствеността си като в стъбло на роза с толкова болезнени тръни, страхуваща се да я сваля, защото без нея губя личността си пред това общество и страхуваща се да я нося гордо защото с нея предизвиквам други личности в това общество. Цял живот претичвам по улицата пред собствената ми къща с тих страх от съседа, майка ми ми разказва истории от нейните младини, по улицата непрестанно някой свирка, подвиква или направо крещи, а друг му ''прави евала''. Живея в притеснение да се усмихна на някой на улицата, за да не би той да сбърка усмивката ми за покана вкъщи. Ако толкова не ви харесва думата феминизъм, оставете това, нека е нещо друго. Нека е просто ''апел да спрете да тормозите жените по улиците''. Или на работата им. Или вкъщи. Където и да е. Дори не искам да говоря за равенство в каквато и да е друга сфера, искам просто да разкажа една от десетките истории за това как един мъж реши, че неговата ерекция е по-важна от моя обяд. От моя разговор с човека срещу мен. От моето занимание, в момента в който той е дошъл с едничката цел да се опита да облекчи нуждата си. Аз не съм специална, нито тази история. Като нея има стотици. Всъщност, е толкова банална и минимална, че минаха няколко седмици от момента в който се случи и аз чак сега решавам да я дам като пример, да я разкажа. Никоя жена няма да се учуди от тази история...може да се отврати, подразни, но не и да се учуди. Нищо чудно няма в това поведение за нас, защото сме свикнали да го получаваме ежедневно.
Всеки път когато излизаме вечер, отиваме на бар или на място, където обикновено се случват най-често тези ''задявки'', винаги се чувствам груба. Винаги се чувствам схваната, лоша, чувствам се неприятно. Имам приятелки, които отговарят на идващите мъже. Без да искат завързват разговор, просто от неудобство и от нежелание да кажат ''махни се'', защото без да кажеш ''махни се'' този човек не знае, че трябва да го направи. А когато в крайна сметка събереш смелост да си поискаш личното пространство обратно, ей така, само за мъничко, ставаш груб, лош, странен.
Това не са всички мъже. Но са достатъчно голям брой от мъжете, че да ме е страх от тези, които не са...въпреки всичко. Ако не си такъв мъж, добре. Не трябва да те поздравявам, нито да ти благодаря за това, че не си такъв мъж. Не трябва да ти благодаря, че не искаш да ме тормозиш. Има жени серийни убийци, но аз не разтръбявам на ляво и на дясно ''Не всички жени са такива! Аз не съм такава!'' и със сигурност никой няма да ме поздрави за това мое постижение. Защото не е постижение. А е просто човещина. Вероятно такива неща са се случвали и на представителите от мъжкия пол. И все пак, по-голямата част от близките ми приятели са негови представители и почти никой от тях няма опит с подобни преживявания. За сметка на това всичките ми приятелки имат поне една-две запомнящи се истории от такова естество. Тази статистика е дребна и лично моя, но някак си смея да кажа, че не е само тук. Не е само при мен.
''Феминизмът включва политически, социални и др. движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените...''
Така казва Уикипедия. Друго казват хората във Фейсбук. Никой не си прави труда да прочете и разбере думата ''равноправие''. Никой не търси вече смисъла на тези неща. Свобода ли е за един мъж да може да си изяде баницата без някой да му навлезе в личното пространство? Свобода ли е за един мъж да може да се качи в такси без да го е страх? Свобода ли е за един мъж да не се налага да се моли на човека срещу себе си, за да спре този човек да изисква от него лична информация? Свобода ли е за един мъж да не носи спрей, нож или каквото и да е устройство за самоотбрана в себе си когато излиза да се забавлява?
Не мисля. Това за един мъж е просто обикновен ден.
И така, бъдете спокойни, защото в това писание явно няма феминизъм. С това си писание аз не искам да ''акцентирам върху свободата на жените''. Искам да акцентирам върху липсата на такава. И върху свободията на онези мъже.
Историята, която ще ви разкажа не включва привилегия, нито желанието ми да я имам. Включва недостатък и желанието ми да се отърва от него.
Часът е малко след дванадесет на обяд, с моя приятелка стоим прави пред баничарница съвсем близо до Славейков. И двете сме малко над осемнадесет години. Денят е красив, времето е топло и по улицата има добро количество хора. Обядваме подпрени на една от високите масички пред които стоиш прав пред заведенията за бързо хранене. Приказваме си докато разглеждаме минувачите, когато на отсрещния тротоар минава мъж, който хваща погледите ни и се усмихва. Бута колело. Може би на близо тридесет години. Продължава напред, а ние продължаваме да се храним. След около десет минути виждам как зад приятелката ми се появява същия мъж и се приближава към нас. Вече съм наясно каква сценка ще се разиграе, затова казвам на приятелката ми да мълчи и да не го гледа.
Той идва. Обляга се на масата на която се храним.
- Здравейте. - казва надвесен към нас. Приятелката ми мълчи и не го поглежда. Той повтаря поздрава още няколко пъти, като всеки път се надвесва малко повече над масичката към нас.
- Здравей. - отговорих.
- Как се казвате? - или въпрос от подобен разред. Нещо свързано с обменяне на лична информация.
- Може ли да ни оставиш, моля те. - казвам му. Приятелката ми все още не го гледа. Той първоначално леко се подсмихва, сякаш не му се вярва какво съм казала, но после, като вижда, че не променям изражението си, направо изпада в шок. Вдига вежди и ме гледа в очите. Казва нещо, но аз не го чувам, защото трамваят минава по улицата зад него.
- Моля? - питам го.
- Ти сериозно ли? - пита той в отговор. Сякаш му бях ударила шамар, а не го бях помолила да напусне личното ми пространство докато се храня с човек на масата.
- Да, напълно сериозно. - отвърнах му. До този момент не се бях държала по никакъв начин неучтиво, макар че дори да бях щеше да бъде абсолютно заслужено и на място. Въпреки всичко, той отговори така:
- Ти си ебати изродката... - докато със същото шокирано, вече малко отвратено изражение взе да бута колелото надолу по улицата. Момичето до мен също беше в шок от обидата и взе да ме пита ''Ти чу ли го какво каза?'' Чух много добре. Тогава не ми се стори изобщо странно, даже вътрешно си отдъхнах, че се разминахме само с това.
Вътрешно си отдъхнах, че този почти тридесет годишен мъж благоволи само да ме нарече ''изродка'', защото отказах да му дам информация за себе си и го помолих да напусне личното ми пространство. Преди да разкажа историята уточних, че е 12 на обяд, светло е, има хора по улиците. Налага ми се да давам тези уточнения. Ако беше 12 в полунощ, беше тъмно и нямаше никой на улицата, някой щеше да каже ''нормално е'', ''какво правите в полунощ на улицата'', ''какво очаквате да стане''. Били сме в полунощ на улицата. Тогава е по-тежката артилерия. Със същото това момиче сме се натъквали...или по-скоро те са се натъквали на нас, десетки мъже от различни възрасти, които не приемат ''моля те остави ме'' като достатъчна декларация за нежеланието ни да контактуваме с тях.
Казах, че не е въпрос на привилегия, защото наистина не е. Въпрос е на базисни човешки права. Не е привилегия да можеш да стоиш необезпокояван и да обядваш с приятел. Не е привилегия да можеш да излезеш късно вечер и да не те е страх от таксиметровия шофьор, от бармана, от пийналия младеж пред бара. Не е привилегия да имаш лично пространство и да се реагира адекватно и учтиво на опита ти да го защитиш.
Целия живот на една жена е като голяма игра на криеница. Не минавай от тази улица, обади се на приятел като минаваш от там (или още по-грозния вариант - преструвай се, че говориш по телефона), не излизай сам след толкова часа, някой да те изпрати до колата. Едно излизане за две бири се оказва като сложно изчислен план за действие преди ограбване на банка. Криеш се зад всеки ъгъл, оглеждаш всяко лице. От ранна детска възраст ''момчетата са си момчета'' и защото са си момчета, трябва да им е позволено да са агресивни, груби, безапелационни. ''Той така ти показва, че те харесва.'' На никой не бива да му се показва, че го харесват чрез методи, които са отличителен белег на подигравка и грубиянство. Никой не бива да бъде поздравяван за грешно отношение към друго човешко същество, било то жена или мъж. Никое дете не бива да го е страх за майка му когато се прибира късно от работа. Никое дете не бива да мисли за това.
И така аз цял живот вървя овързана в женствеността си като в стъбло на роза с толкова болезнени тръни, страхуваща се да я сваля, защото без нея губя личността си пред това общество и страхуваща се да я нося гордо защото с нея предизвиквам други личности в това общество. Цял живот претичвам по улицата пред собствената ми къща с тих страх от съседа, майка ми ми разказва истории от нейните младини, по улицата непрестанно някой свирка, подвиква или направо крещи, а друг му ''прави евала''. Живея в притеснение да се усмихна на някой на улицата, за да не би той да сбърка усмивката ми за покана вкъщи. Ако толкова не ви харесва думата феминизъм, оставете това, нека е нещо друго. Нека е просто ''апел да спрете да тормозите жените по улиците''. Или на работата им. Или вкъщи. Където и да е. Дори не искам да говоря за равенство в каквато и да е друга сфера, искам просто да разкажа една от десетките истории за това как един мъж реши, че неговата ерекция е по-важна от моя обяд. От моя разговор с човека срещу мен. От моето занимание, в момента в който той е дошъл с едничката цел да се опита да облекчи нуждата си. Аз не съм специална, нито тази история. Като нея има стотици. Всъщност, е толкова банална и минимална, че минаха няколко седмици от момента в който се случи и аз чак сега решавам да я дам като пример, да я разкажа. Никоя жена няма да се учуди от тази история...може да се отврати, подразни, но не и да се учуди. Нищо чудно няма в това поведение за нас, защото сме свикнали да го получаваме ежедневно.
Всеки път когато излизаме вечер, отиваме на бар или на място, където обикновено се случват най-често тези ''задявки'', винаги се чувствам груба. Винаги се чувствам схваната, лоша, чувствам се неприятно. Имам приятелки, които отговарят на идващите мъже. Без да искат завързват разговор, просто от неудобство и от нежелание да кажат ''махни се'', защото без да кажеш ''махни се'' този човек не знае, че трябва да го направи. А когато в крайна сметка събереш смелост да си поискаш личното пространство обратно, ей така, само за мъничко, ставаш груб, лош, странен.
Това не са всички мъже. Но са достатъчно голям брой от мъжете, че да ме е страх от тези, които не са...въпреки всичко. Ако не си такъв мъж, добре. Не трябва да те поздравявам, нито да ти благодаря за това, че не си такъв мъж. Не трябва да ти благодаря, че не искаш да ме тормозиш. Има жени серийни убийци, но аз не разтръбявам на ляво и на дясно ''Не всички жени са такива! Аз не съм такава!'' и със сигурност никой няма да ме поздрави за това мое постижение. Защото не е постижение. А е просто човещина. Вероятно такива неща са се случвали и на представителите от мъжкия пол. И все пак, по-голямата част от близките ми приятели са негови представители и почти никой от тях няма опит с подобни преживявания. За сметка на това всичките ми приятелки имат поне една-две запомнящи се истории от такова естество. Тази статистика е дребна и лично моя, но някак си смея да кажа, че не е само тук. Не е само при мен.
''Феминизмът включва политически, социални и др. движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените...''
Така казва Уикипедия. Друго казват хората във Фейсбук. Никой не си прави труда да прочете и разбере думата ''равноправие''. Никой не търси вече смисъла на тези неща. Свобода ли е за един мъж да може да си изяде баницата без някой да му навлезе в личното пространство? Свобода ли е за един мъж да може да се качи в такси без да го е страх? Свобода ли е за един мъж да не се налага да се моли на човека срещу себе си, за да спре този човек да изисква от него лична информация? Свобода ли е за един мъж да не носи спрей, нож или каквото и да е устройство за самоотбрана в себе си когато излиза да се забавлява?
Не мисля. Това за един мъж е просто обикновен ден.
И така, бъдете спокойни, защото в това писание явно няма феминизъм. С това си писание аз не искам да ''акцентирам върху свободата на жените''. Искам да акцентирам върху липсата на такава. И върху свободията на онези мъже.
понеделник, 22 май 2017 г.
Един абитуриент за гимназията
Тази година беше последната ми учебна година от гимназиален етап. Предните пет години от живота ми прекарах в средно училище в София, учейки два чужди езика. Днес беше и вторият държавен зрелостен изпит, който държах.
Напълно естествено и в реда на нещата е, когато човек завърши определен етап от живота си и е с всичкия си, да му се прииска да се обърне назад и да хвърли един общ поглед над наученото и преживяното. Аз ще направя това накратко, за моето и вашето благо - ако сте кандидат-гимназисти, ако вашите деца са такива или пък ако отдавна сте завършили и просто обичате да си спомняте.
Преди пет години избирането на гимназия ми се струваше един от най-сериозните избори в живота ми, а за времето вероятно е и бил. В студените коридори на кварталното училище се суетяха деца, четяха списъци, родители викаха и изобщо беше страшна суматоха покрай точно този избор. Избор, който рядко има значение. Погрешно схващане е, че гимназията, която ще избереш ще повлияе на университета или работата ти. Няма. Ще повлияят единствено оценките, изкарани в тази гимназия. ''Елита'' на гимназиите е абсолютно измислен и единственото, което има значение е ако човек иска да се специализира в определена наука или език - от там насетне, гледайте колко приятно място е училището. Аз тогава не знаех за тези неща и въпреки всичко се опитвах да вляза в елитно учебно заведение, чийто елит е определен от непонятна за мен сила.
След като започнах обучението си в осми клас, установих, че елита няма значение основно защото навсякъде децата са...объркани. Понякога тъжни. Често немотивирани. Не ме разбирайте погрешно - гимназията, в която попаднах далеч не е лошо място откъм преподаване или оборудване. Така е навсякъде. Понякога ми се струваше, че дори децата, които изкарваха отлични оценки, ги изкарваха с нежелание и някак си на сила. Без да им е интересно, за идеята. През първите две или три години бях много сърдита на образователната системата и обвинявах изцяло нея за това състояние на децата. В действителност материала не е нито много, нито труден, а повечето учители са склонни на компромиси ако видят разбиране и добро отношение. Със сигурност системата може да бъде подобрена в много аспекти, като например да се обръща индивидуално внимание на учениците и като цяло програмата на обучение да не е толкова всеобхватна, но не съм тук за да пиша това. Все пак, точно заради тази всеобхватна учебна програма всички българи сме професори по всичко и всичко знаем!
Елитните гимназии са пълни с притиснати ученици и учители поради редица причини. Поради дрогата, която се разпространява свободно в учебните заведения между ученици, поради ниските заплати на учителите, поради възрастта в която се намират учениците, поради липсата на дискусия между ученик и учител, поради неприятната обстановка в старите и неподдържани сгради на повечето училища. Гимназията е друг свят, балонче, в което ученици и учители живеят заедно напълно изолирани от останалите. Родителите имат само бегла представа за случващото се в училище и правят каквото могат - предупреждават децата си за опасностите и за нуждата от образование, говорят каквото знаят от личен опит. Но това е проблема с гимназията - променя се заедно с гимназистите. И ако нашите родители преди години са се страхували от едно, сега е съвсем друго. Като вълни, тенденциите всеки ден изхвърлят депресирани, разстроени и счупени ученици. На бряг пълен с неудовлетворени и ядосани учители. В това балонче, гимназията, се случват неща непонятни за простото око. Събират се хиляди хора в двете най-критични възрасти от човешкия живот и сблъскват стотици интереси с всичка сила един в друг, чупейки собствените си морални ценности на парченца. Зад тухлената фасада на любимото училище стоят посещения при психолози, двойки, цигари, смях и сълзи. В балончето на гимназията се случва най-голямата промяна в живота на децата. А промяната неизбежно боли. За да дойде новото, старото трябва да умре. А то умира в огън.
И там, някъде в този огън, в тези червени пламъци гори Люцкан. Нежна душа, неопетнена и детска, един интелигентен и заинтересован ученик се бори с тия неизбежни пламъци. А редом с него между тях крачи...е, как кой? Бай Ганьо. Той още е сред нас. Той живее във всеки от нас, някои избираме да му запушим устата, а други сме научени да го пускаме да вилнее. Той дори през пламъците на гимназията минава с измами и заобикалки, на гърба на Люцкановците. Пред тия двама типа ученика се предоставя една и съща книга, един и същ учител, един и същ чин. И при все това, единият чете ''Септември'' и трепне от вдъхновение в някоя късна нощ, а за другия е вечно месец май, предваканционно и спокойно ежедневие полято обилно с кафе и бира. Накрая, точно преди балончето да се спука пред тези двама ученика е представен един и същ зрелостен изпит. Зрелостен изпит по-строго контролиран от изборите в нашата държава. Едни не смеят да мръднат. А Бай Ганьо пак е там. Стои на задния чин. Платил или не, спокоен, минал между капките някак си пак, хили се и се върти.
Балончето се пука под пушек на димки пред училищния двор и крясъци до дванадесет. Изпращането. Чалга ритми и просташки изпълнения, пиянство, дрога - сякаш се повтарят последните дванадесет години, само че на бърз кадър за два часа. Дванадесет години борба в червени пламъци. След това учителите влизат в друго балонче - на следващия випуск, някои от тях все така изморени. Учениците цопват във водата на живота.
С този текст, направих кратко резюме на предишните години от моя живот и от живота на хиляди други деца в България. Обръщам се към читателите. Ако сте родители - вслушвайте се в децата си и ги обичайте в период, достатъчно труден и без допълнителни препятствия. Дори да са отлични ученици, интересувайте се живо от случващото се в балончето, защото даже тогава голяма част от грозното лице на гимназиалния курс ще остане скрит за вас. Поне се опитайте. Към учителите - имах щастието да познавам учители, които няма да забравя никога. Вдъхновени и смирени, горящи в пламъците с учениците си. Интересни характери, незабравими хора. Не се предавайте. Разпознайте важността на тази професия и осъзнайте, че вие създавате човешки животи, имате силата да промените всички нас, вие сте един от най-важните водачи на обществото и нацията към по-добър свят.
Към моите съученици - счупете Бай Ганьо. Намерете го в себе си и го счупете. Като българи, всеки от нас го държи в някой таен кът у себе си. Било то в няколко скатани лева, било то в караница с учител, било в преписване на държавен зрелостен изпит. В това балонче, което ви предоставя цялата информация на света - намерете онова, което ви вдъхновява. Намерете интерес. Четете литературата, която ви се предоставя, защото тя е красива. Дръжте се едни за други и най-вече - за себе си.
Но Бай Ганьо сигурно не чете това. Той е в студентски град и празнува завършването. Нека празнува. Когато излезе от пламъците на гимназията, дори да е малко опърлен, ще се удари няколко пъти в гърдите и ще скочи във водите на живота.
В крайна сметка изборът на гимназия няма значение - има значение какъв човек влизаш, какъв ще излезеш и какво ще промениш в това малко балонче. Постарай се!
Честито завършване на всички. Честито и на теб, Ганьо.
Напълно естествено и в реда на нещата е, когато човек завърши определен етап от живота си и е с всичкия си, да му се прииска да се обърне назад и да хвърли един общ поглед над наученото и преживяното. Аз ще направя това накратко, за моето и вашето благо - ако сте кандидат-гимназисти, ако вашите деца са такива или пък ако отдавна сте завършили и просто обичате да си спомняте.
Преди пет години избирането на гимназия ми се струваше един от най-сериозните избори в живота ми, а за времето вероятно е и бил. В студените коридори на кварталното училище се суетяха деца, четяха списъци, родители викаха и изобщо беше страшна суматоха покрай точно този избор. Избор, който рядко има значение. Погрешно схващане е, че гимназията, която ще избереш ще повлияе на университета или работата ти. Няма. Ще повлияят единствено оценките, изкарани в тази гимназия. ''Елита'' на гимназиите е абсолютно измислен и единственото, което има значение е ако човек иска да се специализира в определена наука или език - от там насетне, гледайте колко приятно място е училището. Аз тогава не знаех за тези неща и въпреки всичко се опитвах да вляза в елитно учебно заведение, чийто елит е определен от непонятна за мен сила.
След като започнах обучението си в осми клас, установих, че елита няма значение основно защото навсякъде децата са...объркани. Понякога тъжни. Често немотивирани. Не ме разбирайте погрешно - гимназията, в която попаднах далеч не е лошо място откъм преподаване или оборудване. Така е навсякъде. Понякога ми се струваше, че дори децата, които изкарваха отлични оценки, ги изкарваха с нежелание и някак си на сила. Без да им е интересно, за идеята. През първите две или три години бях много сърдита на образователната системата и обвинявах изцяло нея за това състояние на децата. В действителност материала не е нито много, нито труден, а повечето учители са склонни на компромиси ако видят разбиране и добро отношение. Със сигурност системата може да бъде подобрена в много аспекти, като например да се обръща индивидуално внимание на учениците и като цяло програмата на обучение да не е толкова всеобхватна, но не съм тук за да пиша това. Все пак, точно заради тази всеобхватна учебна програма всички българи сме професори по всичко и всичко знаем!
Елитните гимназии са пълни с притиснати ученици и учители поради редица причини. Поради дрогата, която се разпространява свободно в учебните заведения между ученици, поради ниските заплати на учителите, поради възрастта в която се намират учениците, поради липсата на дискусия между ученик и учител, поради неприятната обстановка в старите и неподдържани сгради на повечето училища. Гимназията е друг свят, балонче, в което ученици и учители живеят заедно напълно изолирани от останалите. Родителите имат само бегла представа за случващото се в училище и правят каквото могат - предупреждават децата си за опасностите и за нуждата от образование, говорят каквото знаят от личен опит. Но това е проблема с гимназията - променя се заедно с гимназистите. И ако нашите родители преди години са се страхували от едно, сега е съвсем друго. Като вълни, тенденциите всеки ден изхвърлят депресирани, разстроени и счупени ученици. На бряг пълен с неудовлетворени и ядосани учители. В това балонче, гимназията, се случват неща непонятни за простото око. Събират се хиляди хора в двете най-критични възрасти от човешкия живот и сблъскват стотици интереси с всичка сила един в друг, чупейки собствените си морални ценности на парченца. Зад тухлената фасада на любимото училище стоят посещения при психолози, двойки, цигари, смях и сълзи. В балончето на гимназията се случва най-голямата промяна в живота на децата. А промяната неизбежно боли. За да дойде новото, старото трябва да умре. А то умира в огън.
И там, някъде в този огън, в тези червени пламъци гори Люцкан. Нежна душа, неопетнена и детска, един интелигентен и заинтересован ученик се бори с тия неизбежни пламъци. А редом с него между тях крачи...е, как кой? Бай Ганьо. Той още е сред нас. Той живее във всеки от нас, някои избираме да му запушим устата, а други сме научени да го пускаме да вилнее. Той дори през пламъците на гимназията минава с измами и заобикалки, на гърба на Люцкановците. Пред тия двама типа ученика се предоставя една и съща книга, един и същ учител, един и същ чин. И при все това, единият чете ''Септември'' и трепне от вдъхновение в някоя късна нощ, а за другия е вечно месец май, предваканционно и спокойно ежедневие полято обилно с кафе и бира. Накрая, точно преди балончето да се спука пред тези двама ученика е представен един и същ зрелостен изпит. Зрелостен изпит по-строго контролиран от изборите в нашата държава. Едни не смеят да мръднат. А Бай Ганьо пак е там. Стои на задния чин. Платил или не, спокоен, минал между капките някак си пак, хили се и се върти.
Балончето се пука под пушек на димки пред училищния двор и крясъци до дванадесет. Изпращането. Чалга ритми и просташки изпълнения, пиянство, дрога - сякаш се повтарят последните дванадесет години, само че на бърз кадър за два часа. Дванадесет години борба в червени пламъци. След това учителите влизат в друго балонче - на следващия випуск, някои от тях все така изморени. Учениците цопват във водата на живота.
С този текст, направих кратко резюме на предишните години от моя живот и от живота на хиляди други деца в България. Обръщам се към читателите. Ако сте родители - вслушвайте се в децата си и ги обичайте в период, достатъчно труден и без допълнителни препятствия. Дори да са отлични ученици, интересувайте се живо от случващото се в балончето, защото даже тогава голяма част от грозното лице на гимназиалния курс ще остане скрит за вас. Поне се опитайте. Към учителите - имах щастието да познавам учители, които няма да забравя никога. Вдъхновени и смирени, горящи в пламъците с учениците си. Интересни характери, незабравими хора. Не се предавайте. Разпознайте важността на тази професия и осъзнайте, че вие създавате човешки животи, имате силата да промените всички нас, вие сте един от най-важните водачи на обществото и нацията към по-добър свят.
Към моите съученици - счупете Бай Ганьо. Намерете го в себе си и го счупете. Като българи, всеки от нас го държи в някой таен кът у себе си. Било то в няколко скатани лева, било то в караница с учител, било в преписване на държавен зрелостен изпит. В това балонче, което ви предоставя цялата информация на света - намерете онова, което ви вдъхновява. Намерете интерес. Четете литературата, която ви се предоставя, защото тя е красива. Дръжте се едни за други и най-вече - за себе си.
Но Бай Ганьо сигурно не чете това. Той е в студентски град и празнува завършването. Нека празнува. Когато излезе от пламъците на гимназията, дори да е малко опърлен, ще се удари няколко пъти в гърдите и ще скочи във водите на живота.
В крайна сметка изборът на гимназия няма значение - има значение какъв човек влизаш, какъв ще излезеш и какво ще промениш в това малко балонче. Постарай се!
Честито завършване на всички. Честито и на теб, Ганьо.
сряда, 5 април 2017 г.
Наца
Наца ходеше по улицата с широки крачки, а ниското токче на обувката й се заклещваше между разнебитените павета. Дърпаше якето си надолу и току се озърташе, докато слагаше кичури тъмна коса зад ушите си. Гледаше между къщите и нервно свиваше и отпускаше юмрук, скрит в джоба. Беше в средата на двадесетте си години, стройна, но малко ниска, със странна походка и съсредоточен поглед. Беше облякла дълга до глезените фуста, а върху нея беше наметнала яке, да я пази от свирещия пролетен вятър. Обувките, изглежда, бе обула набързо, защото бяха неугледни, с квадратни върхове и странни токове. На фона на домашното й облекло, лицето й беше светло и гладко, с ясно изписани тъмни очи и вежди, които сега изглежда бяха неспокойни. Кръстеше ръце пред гърдите си и нервно гледаше ту наляво, ту надясно, изпод черния бретон виснал над челото й.
Майка й я беше изпратила при баба й в квартал Филиповци. Къщата на баба й беше ниска, но хубава, а Наца не идваше да се застоява. От тази къща беше взела грозните обувки и с тях шляпаше към следващата й цел, а именно гледачката Дана, към която баба й я беше изпратила. Видяла се в отчаяние и безизходица, Наца търсеше някой, който да й каже защо не й върви в любовта и какво трябва да направи, за да срещне отново някой, който да обикне. Преди две години се беше разделила с последния си приятел. Той беше наполовина италианец и се казваше Джозепе. Майка му - Марта, беше българка а баща му ги беше изоставил още в детството на Джозепе. Те живееха в предградията на София, в красив дом с огромен двор и високи тъмно кафяви порти. В тоя двор Наца прекарваше някога ежедневието си и изпълваше главата си с мисли за бъдещето за нея и Джозепе. Как ще си имат деца и някога сигурно ще отидат в Италия, а той ще научи пак италиански (беше го забравил, защото не беше много будно момче, а и отдавна не се беше връщал в другата си родина). Джозепе беше със слабо и бяло лице, обиколено от гъста, тъмна коса. Обожаваше Наца и я гледаше като писано яйце, всяка сутрин я посрещаха кафявите му очи. През деня над тях се сключваха сериозни черни вежди, които само за нея се вдигаха нагоре на челото му и се смееха заедно с цялото му лице. Тя също го обичаше и макар постоянното чувство на странна и необяснима тежест, което чувствуваше по време на цялата им връзка, не го оставяше. Тая тежест в устата на Наца имаше вкус на чувство за незавършеност и на нея понякога й се искаше да го събуди нощем, да го разтърси силно и да го накара да избягат някъде. После поглеждаше тъмните му мигли и как трептяха в съня, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше успокоена. Така прекараха заедно много време, докато не се видя и този край. Наца беше съкрушена, а Джозепе взе да не се мярка вече по местата на които обичайно ходеше в София. Минаха се дни, след тях месеци, а накрая Наца започна полека да забравя ръцете на Джозепе. След него опита много пъти с много различни мъже, някои от тях по-млади, други по-стари, но всеки път нещо се объркваше. Две години по-късно, потисната и самотна, Наца се усети длъжна да потърси изход от тая, изглежда, безизходна ситуация.
Сега момичето стоеше пред дървената врата на баба Дана и с малкия си юмрук тропаше бързо и настоятелно. Скоро вратата се отвори и я посрещна образа на ниска старица, с лилава забрадка и дълги сиви косми стърчащи от брадата и носа й. Усмихна се широко и направо хвана Наца за ръката, като я поведе навътре в къщата. Минаха през няколко малки стаи, докато стигнат до последната, където прозорците бяха затулени от дебели пердета. Наца имаше чувството, че ако ги плесне с ръка ще вдигнат такива облаци прах, че бабичката ще се задуши и ще падне на шарения килим. Всяка дървена повърхност в тая стая беше покрита с грозни бели плетеници от тънка прежда, а по побелелите стени имаше малки икони. Струваше й се, че в тая стая баба Дана беше изградила собствения си ковчег, пълен с тайни малки работи, пазени от години и скатавани в стъклените ракли. В тоя ковчег бабичката беше затворила спомени за време, което вече не съществува и така завистливо ги вардеше, че стаята беше задушлива и Наца усети веднага колко време не е била чистена.
- Седай детенце, седай. - заговори Дана със скърцащия си, старчески глас. Наца не се страхуваше, защото знаеше, че е приятелка на собствената й баба. Страхуваше се само какво ще й каже. - Думай що те мъчи.
- Бабо Дане, аз от две години... - поколеба се малко - от две години не съм била с никой. Самичка съм и ми е малко мъчно, та реших да дойда да те питам...
- Знам! - отсече малката баба и размаха сбръчкания си пръст под носа на Наца. - Я знам какво е.
Малко време Дана галеше с палци ръката на Наца, правеше и струваше неща с някакви билки и малки хартийки по масата. Дланите на Наца се потяха, а десния й крак подскачаше под масата покрита с накапана мушама.
- Преди две годин' си опуснала що ти е требвало, Нацо. Човек убав, с църни очи и коси и бело, чисто лице. Опуснала си го, Нацо и нищо не че да намериш след него, под дърво и камик да тражиш, нема що да намериш. Човеко си обичала и он тебе те е обичал, тражи го него, детенце. Тражи го и като го намериш, тъдева ли ще е, по чужбина ли ще е, заобичай го пак тоя човек.
Очите на Наца се наляха с горчиви сълзи, които ненадейно почнаха да се търкалят по бледите й страни. Баба Дана видя, че се е разстроила и стана, па направи чай и изведе момичето от прашната стая. Сложи я да седне в кухнята и нареди пред нея лимонови резенки и локум, да се почерпи. Наца не докосна сладките, отпи няколко бързи глътки от чая и после взе припряно да бърше лицето си с късове домакинска хартия. В главата й беше изплувал образа на Джозепе, описан почти с точност от баба Дана и не искаше да напусне мислите й. След още няколко минути, които изчака от благоприличие, Наца стана и поблагодари на баба Дана и се отправи към вратата. На излизане подпети обувките си, обърна се да прегърне бабичката, а тя я гледаше умилено със замъглените си очи. В погледа й имаше тайнственост и очакване.
Наца на бегом премина пътя до къщата на собствената й баба. Там разказа всичко и вечерта легна с мисълта за Джозепе.
На сутринта се събуди, решена да го намери. Това решение беше и за негово, и за нейно добро. Беше обмислила, че щом тя не ще намери никой друг в живота, това значи, че и той ще остане сам. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че като тръгне да го търси прави услуга и на двама им, като приема съдбата и поема инициативата. На тръгване от Филиповци, даже мислеше как той в момента е някъде и е решил също да я търси.
***
Знаеше се, че Джозепе е заминал извън България. Почти веднага след раздялата им, той каза на единствения им останал общ приятел, че отива в Австрия да работи и да 'разгледа'. След себе си остави самотната му майка, която сега изглежда се беше отдала на изкуство и пътуване по българското черноморие. Дори да беше останала в София, Наца нямаше да се допита до Марта, защото искаше да изненада Джозепе, когато се появи при него в Австрия, а майка му щеше да му издаде всичко. Около седмица след посещението при баба Дана, Наца се срещна с гореспоменатия общ приятел - Денислав. Той се чуваше с Джозепе от дъжд на вятър и дори се виждаха, когато се прибираше в София. Случаите бяха редки, затова Денислав не можеше да обясни на Наца как стоят нещата в подробности. Разказа й, че Джозепе сега живее в град на име Кремс, в Долна Австрия и се занимава с предприемачество. На Наца от това й стана смешно, защото не смяташе, че Джозепе е способен да се занимава с подобно нещо, но запази тия коментари за себе си. Като се разделиха с Денислав го прегърна силно и му благодари няколко пъти.
- Нацо ти си откачена. - каза й той докато се смееше и свиваше рамене. - Няма да излезе много от тая работа. - но Наца не го слушаше вече. Тя вече мислеше как да стигне до Кремс. Денислав не знаеше за баба Дана и за гадателските й умения, нито че самата Наца нямаше друг избор в живота.
Момичето прекара следващите две-три седмици да търси билети, хотели и тям подобни неща в Кремс. Беше ходила в Австрия като по-млада, но само във Виена и не за нещо подобно. Сега щеше да отиде в друга държава, съвсем сама, да догони любовта на живота си. Тая мисъл я вълнуваше и даваше цвят на иначе на първо гледане невзрачния й живот. До късно вечер стоеше пред компютъра и светлината от екрана грееше на слабичкото й лице, а тъмните й, ясни очи играеха по буквите.
След като се погрижи за всички детайли като път на отиване и връщане, хотел, храна и други такива, Наца се захвана за един месец в сладкарницата на баща й като сервитьорка. Сладкарницата беше близо до Пиротска и много от приятелите й минаваха често от там. Питаха я защо изведнъж е решила да захване това, но тя никога не им казваше истината. Харесваше й да пази тази цел в тайна, все едно е голям и дълго мислен подарък. Работеше само за да изкара достатъчно пари, че да може да премести билета за връщане за по-далечна дата, ако Джозепе я помоли да остане с него за по-дълго време. В главата на Наца нямаше вариант, в който той вече е с друга и не я иска. Собственото й отчаяние я беше стиснало в здравата си хватка и не й даваше да отмести поглед от тоя блян. Самотата за Наца беше страшно нещо и тя се вълнуваше не толкова защото искаше да се върне при Джозепе, а повече защото искаше да избяга от себе си.
***
Месец по-късно Наца се возеше в таксито от летището към града. Беше си съвсем същата, само че сега слабичкото й светло лице беше изпълнено с надежда и вълнение. Сърцето й трептеше и тя кършеше пръсти в скута си. Докато гледаше през прозореца на колата, красивата Австрийска природа само се отразяваше в очите й, без да я вижда, Наца мислеше само за това, за което беше дошла. Така хубави бяха тия планини и гори отразени в кафявите Нацини очи, но те бяха вече пълни с друго и нямаха място да обхванат онова, което беше реално и истинско около им. Под всичките мисли за любовта и бъдещето, в главата на Наца се пробуждаше от време на време една по-малка мисъл за несигурност и тих страх, бързо затисната и уморена от тежките опити на Наца да избяга от самотата и да се върне към сигурната любов. Тая любов се беше вече изродила и променила формата си. За всеки здравомислещ наблюдател би станало ясно, че тя не беше естествена и натурално породена у Нациното сърце, а беше само маскировка на нейната несигурност и липсата й на самодостатъчност.
Когато пристигна в Кремс, нямаше време да разгледа града. Денислав й беше дал имената на няколко от местата, на които Джозепе прекарваше времето си в този град. Една библиотека, няколко офиса и един бар. В следващата седмица Наца кръстосваше постоянно между тези места. Дори не намери време да извади дрехите от куфара и да ги подреди на рафтовете в хотелската стая. Хранеше се на крак и научи всички автобусни линии, които свързват местата, на които Джозепе ходи. Всеки ден се събуждаше с трепетно очакване, а всяка вечер заспиваше с още по-голяма жажда за успех. В банята на хотелската й стая имаше голямо и красиво огледало, със силна лампа над него. Сутрин го подминаваше бързо и не обръщаше внимание на дрехите или обувките, които носеше. Джозепе и неговата любов бяха обсебили ума й.
Един ден, Наца беше решила да пътува с автобус от единия офис до другия. Да се развърта около единия до обяд и след обяд да отиде пред другия. За беля, почти изпусна автобуса, затова й се наложи да се затича.
Като се качи вътре, нямаше място да седне, затова застана права до прозореца и загледа празно в хората около нея. Задъхана, рееше погледа си сред австрийците и оправяше бретона си с ръка. Тогава видя.
Очите й срещнаха други, кафяви и топли, скрити под сключени черни вежди. За секунда. А после тишина. Та това беше Джозепе! Точно там, в другия край на автобуса, седеше до прозореца и гледаше навън. Наца имаше чувството, че ще се пръсне. Обзе я страшно вълнение, а върху лицето й се разтегли широка усмивка. С малките си, слаби ръце, взе да избутва бавно хората от пътя си и да върви към него. Ето, това щеше да е новото им начало! Той не я виждаше, но беше толкова близо до нея. Дъхът й излизаше на пресекулки, а сърцето й искаше да избие извън гърдите й.
Ала нещо стана в душата на Наца докато ходеше към Джозепе в тоя автобус. С всяка следваща крачка, приближаваща Наца към огъня на любовта, вълнението разтапяше пластмасовата си маска и разкриваше истинското си лице. Наца гледаше Джозепе и се чудеше защо тялото й не иска да я заведе при него, обзе я паника и яд, че толкова време и труд бе вложила в този момент, а сега самата тя го саботираше. Хората в автобуса бавно взеха да изчезват. Телата им избледняха и скоро съвсем ги нямаше, а красивата Австрия навън заглуши цветовете си, за да може Наца да помисли.
''Ала всички ги няма вече! Навън няма нищо! Той защо не ме поглежда?''
Джозепе все още гледаше през прозореца. Наца стоеше права, на няколко метра от него. Слушаше тишината. Дори собственото й сърце сякаш се беше заставило да забави ритъм, за да може тя да чуе тая свещена тишина. Тишина, толкова на мястото си, че всяко пукване на огъня на любовта би звучало излишно и грозно. Момичето гледаше Джозепе и усещаше нежеланието да отиде при него. Тя не го искаше. Приключилите отношения между тях бяха приключили с причина, която Наца сега не можеше да избегне. Бяха минали години. Неспокойствието и яда започнаха бавно да се заместват от примирение. Тогава Джозепе срещна очи с нейните за по-дълго време. Разпозна я.
Образите на хората се появяваха бавно така, както ги бяха оставили. Австрия пусна звуковете и се оцвети отново.
Джозепе и Наца бяха тайна в тоя автобус. В тоя град. В тая държава. Никой там не знаеше, че те са споделяли такава велика любов някога и никой нямаше да разбере. Идеята за тази тайна толкова се хареса на Наца. И в тоя момент, когато никой друг не знаеше за тях освен самите те, връзката им й се стори по-истинска от всякога. Нищо не можеше да я прекъсне или нарани, защото тя не съществуваше за никой друг освен за тях. Те двамата бяха заедно само като спомен. Като подарък след дълъг път. Като тишина. Недокоснати от хората и от света, сега те бяха по-близки от преди. Толкова по-свещена бе тази среща, когато само те двамата знаеха за нея. Наца сега държеше живота си в ръце. Усмихваше се тихо и не откъсваше очи от Джозепе. Знаеше, че предпочита това да остане тайна.
На следващата спирка се обърна и излезе от автобуса.
***
На път за хотела Наца вървя пеша и плака силно. Хлипаше по улицата и търкаше лицето си с ръце. Не беше тъжна. Плачеше от облекчение. Чак когато влезе в хотелската си стая изведнъж усети колко са я болели краката през цялото време. Изхлузи обувките си и влезе в банята. Ми лицето си със студена вода дълго време и накрая вдигна глава.
В огледалото я посрещна собственото й отражение.
Красиво лице на хубав човек. С черни очи и коси и бяло, светло лице. На устата й изгря усмивка. Намери се.
Майка й я беше изпратила при баба й в квартал Филиповци. Къщата на баба й беше ниска, но хубава, а Наца не идваше да се застоява. От тази къща беше взела грозните обувки и с тях шляпаше към следващата й цел, а именно гледачката Дана, към която баба й я беше изпратила. Видяла се в отчаяние и безизходица, Наца търсеше някой, който да й каже защо не й върви в любовта и какво трябва да направи, за да срещне отново някой, който да обикне. Преди две години се беше разделила с последния си приятел. Той беше наполовина италианец и се казваше Джозепе. Майка му - Марта, беше българка а баща му ги беше изоставил още в детството на Джозепе. Те живееха в предградията на София, в красив дом с огромен двор и високи тъмно кафяви порти. В тоя двор Наца прекарваше някога ежедневието си и изпълваше главата си с мисли за бъдещето за нея и Джозепе. Как ще си имат деца и някога сигурно ще отидат в Италия, а той ще научи пак италиански (беше го забравил, защото не беше много будно момче, а и отдавна не се беше връщал в другата си родина). Джозепе беше със слабо и бяло лице, обиколено от гъста, тъмна коса. Обожаваше Наца и я гледаше като писано яйце, всяка сутрин я посрещаха кафявите му очи. През деня над тях се сключваха сериозни черни вежди, които само за нея се вдигаха нагоре на челото му и се смееха заедно с цялото му лице. Тя също го обичаше и макар постоянното чувство на странна и необяснима тежест, което чувствуваше по време на цялата им връзка, не го оставяше. Тая тежест в устата на Наца имаше вкус на чувство за незавършеност и на нея понякога й се искаше да го събуди нощем, да го разтърси силно и да го накара да избягат някъде. После поглеждаше тъмните му мигли и как трептяха в съня, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше успокоена. Така прекараха заедно много време, докато не се видя и този край. Наца беше съкрушена, а Джозепе взе да не се мярка вече по местата на които обичайно ходеше в София. Минаха се дни, след тях месеци, а накрая Наца започна полека да забравя ръцете на Джозепе. След него опита много пъти с много различни мъже, някои от тях по-млади, други по-стари, но всеки път нещо се объркваше. Две години по-късно, потисната и самотна, Наца се усети длъжна да потърси изход от тая, изглежда, безизходна ситуация.
Сега момичето стоеше пред дървената врата на баба Дана и с малкия си юмрук тропаше бързо и настоятелно. Скоро вратата се отвори и я посрещна образа на ниска старица, с лилава забрадка и дълги сиви косми стърчащи от брадата и носа й. Усмихна се широко и направо хвана Наца за ръката, като я поведе навътре в къщата. Минаха през няколко малки стаи, докато стигнат до последната, където прозорците бяха затулени от дебели пердета. Наца имаше чувството, че ако ги плесне с ръка ще вдигнат такива облаци прах, че бабичката ще се задуши и ще падне на шарения килим. Всяка дървена повърхност в тая стая беше покрита с грозни бели плетеници от тънка прежда, а по побелелите стени имаше малки икони. Струваше й се, че в тая стая баба Дана беше изградила собствения си ковчег, пълен с тайни малки работи, пазени от години и скатавани в стъклените ракли. В тоя ковчег бабичката беше затворила спомени за време, което вече не съществува и така завистливо ги вардеше, че стаята беше задушлива и Наца усети веднага колко време не е била чистена.
- Седай детенце, седай. - заговори Дана със скърцащия си, старчески глас. Наца не се страхуваше, защото знаеше, че е приятелка на собствената й баба. Страхуваше се само какво ще й каже. - Думай що те мъчи.
- Бабо Дане, аз от две години... - поколеба се малко - от две години не съм била с никой. Самичка съм и ми е малко мъчно, та реших да дойда да те питам...
- Знам! - отсече малката баба и размаха сбръчкания си пръст под носа на Наца. - Я знам какво е.
Малко време Дана галеше с палци ръката на Наца, правеше и струваше неща с някакви билки и малки хартийки по масата. Дланите на Наца се потяха, а десния й крак подскачаше под масата покрита с накапана мушама.
- Преди две годин' си опуснала що ти е требвало, Нацо. Човек убав, с църни очи и коси и бело, чисто лице. Опуснала си го, Нацо и нищо не че да намериш след него, под дърво и камик да тражиш, нема що да намериш. Човеко си обичала и он тебе те е обичал, тражи го него, детенце. Тражи го и като го намериш, тъдева ли ще е, по чужбина ли ще е, заобичай го пак тоя човек.
Очите на Наца се наляха с горчиви сълзи, които ненадейно почнаха да се търкалят по бледите й страни. Баба Дана видя, че се е разстроила и стана, па направи чай и изведе момичето от прашната стая. Сложи я да седне в кухнята и нареди пред нея лимонови резенки и локум, да се почерпи. Наца не докосна сладките, отпи няколко бързи глътки от чая и после взе припряно да бърше лицето си с късове домакинска хартия. В главата й беше изплувал образа на Джозепе, описан почти с точност от баба Дана и не искаше да напусне мислите й. След още няколко минути, които изчака от благоприличие, Наца стана и поблагодари на баба Дана и се отправи към вратата. На излизане подпети обувките си, обърна се да прегърне бабичката, а тя я гледаше умилено със замъглените си очи. В погледа й имаше тайнственост и очакване.
Наца на бегом премина пътя до къщата на собствената й баба. Там разказа всичко и вечерта легна с мисълта за Джозепе.
На сутринта се събуди, решена да го намери. Това решение беше и за негово, и за нейно добро. Беше обмислила, че щом тя не ще намери никой друг в живота, това значи, че и той ще остане сам. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че като тръгне да го търси прави услуга и на двама им, като приема съдбата и поема инициативата. На тръгване от Филиповци, даже мислеше как той в момента е някъде и е решил също да я търси.
***
Знаеше се, че Джозепе е заминал извън България. Почти веднага след раздялата им, той каза на единствения им останал общ приятел, че отива в Австрия да работи и да 'разгледа'. След себе си остави самотната му майка, която сега изглежда се беше отдала на изкуство и пътуване по българското черноморие. Дори да беше останала в София, Наца нямаше да се допита до Марта, защото искаше да изненада Джозепе, когато се появи при него в Австрия, а майка му щеше да му издаде всичко. Около седмица след посещението при баба Дана, Наца се срещна с гореспоменатия общ приятел - Денислав. Той се чуваше с Джозепе от дъжд на вятър и дори се виждаха, когато се прибираше в София. Случаите бяха редки, затова Денислав не можеше да обясни на Наца как стоят нещата в подробности. Разказа й, че Джозепе сега живее в град на име Кремс, в Долна Австрия и се занимава с предприемачество. На Наца от това й стана смешно, защото не смяташе, че Джозепе е способен да се занимава с подобно нещо, но запази тия коментари за себе си. Като се разделиха с Денислав го прегърна силно и му благодари няколко пъти.
- Нацо ти си откачена. - каза й той докато се смееше и свиваше рамене. - Няма да излезе много от тая работа. - но Наца не го слушаше вече. Тя вече мислеше как да стигне до Кремс. Денислав не знаеше за баба Дана и за гадателските й умения, нито че самата Наца нямаше друг избор в живота.
Момичето прекара следващите две-три седмици да търси билети, хотели и тям подобни неща в Кремс. Беше ходила в Австрия като по-млада, но само във Виена и не за нещо подобно. Сега щеше да отиде в друга държава, съвсем сама, да догони любовта на живота си. Тая мисъл я вълнуваше и даваше цвят на иначе на първо гледане невзрачния й живот. До късно вечер стоеше пред компютъра и светлината от екрана грееше на слабичкото й лице, а тъмните й, ясни очи играеха по буквите.
След като се погрижи за всички детайли като път на отиване и връщане, хотел, храна и други такива, Наца се захвана за един месец в сладкарницата на баща й като сервитьорка. Сладкарницата беше близо до Пиротска и много от приятелите й минаваха често от там. Питаха я защо изведнъж е решила да захване това, но тя никога не им казваше истината. Харесваше й да пази тази цел в тайна, все едно е голям и дълго мислен подарък. Работеше само за да изкара достатъчно пари, че да може да премести билета за връщане за по-далечна дата, ако Джозепе я помоли да остане с него за по-дълго време. В главата на Наца нямаше вариант, в който той вече е с друга и не я иска. Собственото й отчаяние я беше стиснало в здравата си хватка и не й даваше да отмести поглед от тоя блян. Самотата за Наца беше страшно нещо и тя се вълнуваше не толкова защото искаше да се върне при Джозепе, а повече защото искаше да избяга от себе си.
***
Месец по-късно Наца се возеше в таксито от летището към града. Беше си съвсем същата, само че сега слабичкото й светло лице беше изпълнено с надежда и вълнение. Сърцето й трептеше и тя кършеше пръсти в скута си. Докато гледаше през прозореца на колата, красивата Австрийска природа само се отразяваше в очите й, без да я вижда, Наца мислеше само за това, за което беше дошла. Така хубави бяха тия планини и гори отразени в кафявите Нацини очи, но те бяха вече пълни с друго и нямаха място да обхванат онова, което беше реално и истинско около им. Под всичките мисли за любовта и бъдещето, в главата на Наца се пробуждаше от време на време една по-малка мисъл за несигурност и тих страх, бързо затисната и уморена от тежките опити на Наца да избяга от самотата и да се върне към сигурната любов. Тая любов се беше вече изродила и променила формата си. За всеки здравомислещ наблюдател би станало ясно, че тя не беше естествена и натурално породена у Нациното сърце, а беше само маскировка на нейната несигурност и липсата й на самодостатъчност.
Когато пристигна в Кремс, нямаше време да разгледа града. Денислав й беше дал имената на няколко от местата, на които Джозепе прекарваше времето си в този град. Една библиотека, няколко офиса и един бар. В следващата седмица Наца кръстосваше постоянно между тези места. Дори не намери време да извади дрехите от куфара и да ги подреди на рафтовете в хотелската стая. Хранеше се на крак и научи всички автобусни линии, които свързват местата, на които Джозепе ходи. Всеки ден се събуждаше с трепетно очакване, а всяка вечер заспиваше с още по-голяма жажда за успех. В банята на хотелската й стая имаше голямо и красиво огледало, със силна лампа над него. Сутрин го подминаваше бързо и не обръщаше внимание на дрехите или обувките, които носеше. Джозепе и неговата любов бяха обсебили ума й.
Един ден, Наца беше решила да пътува с автобус от единия офис до другия. Да се развърта около единия до обяд и след обяд да отиде пред другия. За беля, почти изпусна автобуса, затова й се наложи да се затича.
Като се качи вътре, нямаше място да седне, затова застана права до прозореца и загледа празно в хората около нея. Задъхана, рееше погледа си сред австрийците и оправяше бретона си с ръка. Тогава видя.
Очите й срещнаха други, кафяви и топли, скрити под сключени черни вежди. За секунда. А после тишина. Та това беше Джозепе! Точно там, в другия край на автобуса, седеше до прозореца и гледаше навън. Наца имаше чувството, че ще се пръсне. Обзе я страшно вълнение, а върху лицето й се разтегли широка усмивка. С малките си, слаби ръце, взе да избутва бавно хората от пътя си и да върви към него. Ето, това щеше да е новото им начало! Той не я виждаше, но беше толкова близо до нея. Дъхът й излизаше на пресекулки, а сърцето й искаше да избие извън гърдите й.
Ала нещо стана в душата на Наца докато ходеше към Джозепе в тоя автобус. С всяка следваща крачка, приближаваща Наца към огъня на любовта, вълнението разтапяше пластмасовата си маска и разкриваше истинското си лице. Наца гледаше Джозепе и се чудеше защо тялото й не иска да я заведе при него, обзе я паника и яд, че толкова време и труд бе вложила в този момент, а сега самата тя го саботираше. Хората в автобуса бавно взеха да изчезват. Телата им избледняха и скоро съвсем ги нямаше, а красивата Австрия навън заглуши цветовете си, за да може Наца да помисли.
''Ала всички ги няма вече! Навън няма нищо! Той защо не ме поглежда?''
Джозепе все още гледаше през прозореца. Наца стоеше права, на няколко метра от него. Слушаше тишината. Дори собственото й сърце сякаш се беше заставило да забави ритъм, за да може тя да чуе тая свещена тишина. Тишина, толкова на мястото си, че всяко пукване на огъня на любовта би звучало излишно и грозно. Момичето гледаше Джозепе и усещаше нежеланието да отиде при него. Тя не го искаше. Приключилите отношения между тях бяха приключили с причина, която Наца сега не можеше да избегне. Бяха минали години. Неспокойствието и яда започнаха бавно да се заместват от примирение. Тогава Джозепе срещна очи с нейните за по-дълго време. Разпозна я.
Образите на хората се появяваха бавно така, както ги бяха оставили. Австрия пусна звуковете и се оцвети отново.
Джозепе и Наца бяха тайна в тоя автобус. В тоя град. В тая държава. Никой там не знаеше, че те са споделяли такава велика любов някога и никой нямаше да разбере. Идеята за тази тайна толкова се хареса на Наца. И в тоя момент, когато никой друг не знаеше за тях освен самите те, връзката им й се стори по-истинска от всякога. Нищо не можеше да я прекъсне или нарани, защото тя не съществуваше за никой друг освен за тях. Те двамата бяха заедно само като спомен. Като подарък след дълъг път. Като тишина. Недокоснати от хората и от света, сега те бяха по-близки от преди. Толкова по-свещена бе тази среща, когато само те двамата знаеха за нея. Наца сега държеше живота си в ръце. Усмихваше се тихо и не откъсваше очи от Джозепе. Знаеше, че предпочита това да остане тайна.
На следващата спирка се обърна и излезе от автобуса.
***
На път за хотела Наца вървя пеша и плака силно. Хлипаше по улицата и търкаше лицето си с ръце. Не беше тъжна. Плачеше от облекчение. Чак когато влезе в хотелската си стая изведнъж усети колко са я болели краката през цялото време. Изхлузи обувките си и влезе в банята. Ми лицето си със студена вода дълго време и накрая вдигна глава.
В огледалото я посрещна собственото й отражение.
Красиво лице на хубав човек. С черни очи и коси и бяло, светло лице. На устата й изгря усмивка. Намери се.
Абонамент за:
Публикации (Atom)