Разбий времето. (Тунел от Ада)

Ще си стоя там. Ще седя, защото ме боли прекалено много за да тръгна отново. Но няма нищо. Едно момиче ми каза веднъж 'Болката е сладка' и не й повярвах, но вече знам. Не знам дали някога сте обичали някой толкова много, че да дадете всичко за него. И като казвам всичко имам предвид наистина всичко. Да поставяте този човек най-отгоре в ценностната си система дори над самите вас и да имате чувството, че всичко това е прекалено голямо за вас. Да чувствате, че може би ще избухнете от цялата енергия. Ще се пръснете от онова чувство на недооцененост и се опитвате да го изпишете, изрисувате, изпеете или каквото и да е, но то си остава вътре. И започваш рано или късно да се чудиш дали ако извадиш сърцето си ще ти мине. Или то вече се е пръснало и по кръвта ти са потекли всички онези скрити чувства на които един глупав мускул е способен. Къде е душата ти, човеко, там ли е, в сърцето? И това сърце, пазиш го цял живот и накрая идва някой и го изтръгва, надува го като с някаква помпа и го връща в тялото ти очаквайки да можеш да го издържиш.
Не мога да дишам, но все пак се боря защото грешното все още ми се струва правилно. Това прави онова сърце, онова, излъганото сърце. Седи си в ребрата ти и се чуди каква мизерия да свърши на цялото ти тяло, на психиката ти, на дробовете и на бъбреците ти. Опиянява те от височината на която летиш, докато не те намрази и не се удариш в земята с такава сила, че не пробиеш дупка до самия Ад и не се срещнеш с Луцифер, но о, чакай, не беше ли той този който напълни сърцето ти с любов?
Когато видиш онзи дявол който ще те обладае в следващите шест месеца (или повече ако нямаш късмет) усещаш онова гъделичкащо чувство, което сърцето ти толкова харесва. Заклеваш се, че никога не би направил нищо за да го нараниш, не би го ударил, не би му посегнал. И накрая плюеш в лицето му, защото осъзнаваш, че животът не е Нинтендо и не можеш да направиш нищо, не можеш да върнеш времето си назад нито можеш да скочиш обратно от дупката, а оставаш долу, в Ада, където сам си пожелал да отидеш.
"Къде отиваш? Тръгвам си. Не, никъде няма да ходиш."
И така минава времето, рутината не е онова нещо, което харесвам, но явно на всичките ми демони им допада.
Чух и родителите си. "Ела вътре, остави си нещата, погледни децата."
Но се уморяваш рано или късно, спокойствието уморява, спокойствието задушава. Става ти прекалено топло, толкова топло, че си сигурен, че скоро ще изгориш. И по някое време пламваш, скоростта с която летиш към земята прогаря дупки в душата ти. И докато не я усетиш как гори, докато не я усетиш как пламва и се превръща в тлееща пепел в задната част на разума ти, не знаеш къде е, дори не си сигурен, че я имаш.
Казваха ми "Не е нужно да се случва при всеки, не съм като теб или като който и да е, не знаеш достатъчно хора, че да ми кажеш как се случва при всички." Не знам много, но знам достатъчно, а още не мога да вдишам. Защото познавам родителите си, познавам себе си, познавам нея и знам колко пъти се опита да си отиде знам колко я мразя и колко обичам омразата си. И ето пак започваме, но нима трябва да попиташ всички на света, които са си чупили крак, за да знаеш, че счупен крак боли?
Може би това е любовта. Или лудостта. Двете вървят ръка за ръка. Когато е добре е прекрасно, когато е зле е ужасяващо. И ти става зле когато си помислиш колко щастлив си бил, защото си сигурен, че повече няма да бъдеш такъв и виждаш колко се е променил човека който си обичал и който още обичаш но мразиш повече от всичко. Защото искаш да го удряш, искаш да го боли, искаш да избяга през прозореца, но знаеш, че когато го направи ти ще седиш там и ще го чакаш.
Не мога да ви кажа точно какво е, но го чувствам. Знам как полетях нагоре и знам после как като фойерверка се засилих към земята с прекалено голяма сила за да я понеса.
Обичали ли сте някой толкова много, че едва да дишате докато сте около него. Сега ви става зле само като погледнете лицето им. Но сте там по навик и понеже сте го спасили от самия него. Този човек ви е длъжник а хората май имат тенденцията да се отблагодаряват с нещо което наричат 'любов'. Спомняш си какво е било вчера, спомняш си всеки момент забавен и после забързан, запомнил си всяко движение и всяка дума.
Вчера свърши, вече е различен ден.
Но и днес става така. И пак си казвам "Следващия път покажи, че си силна." Няма да има следващ път, макар да знам, че всичко това са лъжи. Понякога ми се струва, че завинаги ще си остане нощ и ми харесва начина по който страдам, начина по който може би ще се удавя но в последния момент изплувам и не мога да разбера на кого го дължа - на онова, което научих от майка ми, на Нея или пък на самата мен. И докато падам надолу сякаш излизам от тялото си и се гледам отстрани, виждам падението си, но нямам силата да кажа 'съжалявам'.
А ТИ, ЧУЙ МЕ.
Знам, че казахме неща, направихме неща, които не искахме да правим и пак се върнахме в същата рутина. Но търпението ти липсва точно толкова колкото и моето. Еднакви сме. Върни се, не беше ти, аз бях.
А след това 'Не, ти беше, знаеш, че беше ти.' Заклехме се да направим неща, после се разбрахме да не се случват, но пак изпуснахме края. И виждаш ли, не можеш да рестартираш живота си, не можеш да върнеш нищо и когато осъзнаеш какво се случва в главата ти рано или късно губиш разсъдък. Отчасти заради падението си, отчасти, защото разбираш какво си сторил. Омръзна ми да живея в сянка, защото знам колко ценно е времето и точно знанието ми е това което ме плаши. Защото виждам какво губя, опитвайки се да получа теб и виждам колко те мразя вече, за времето което ми отне. Всеки път когато мина покрай антикварен магазин и погледна часовник си представям как го разбивам на малки парченца докато летя със скоростта на ракета към земята, а тези парченца валят като злокобен дъжд. И както огледалото на дявола се е пръснало по човечеството и е разбило всякаква доброта у хората, така искам този часовник да разбие времето и всички да забравят, че ще умрат. Да забравят за краища и за начала, да живеят живота си както искат, а не както трябва. И ако ще падна при дявола, ако ще се озова при теб, тогава по време на падането ми ще разбия времето за да спра.
Може би това става когато торнадо се срещне с вулкан. Не чуваш ли съжалението в думите ми?
Искам да върна времето назад, да върна времето си, но не мога, затова ако се опиташ да си тръгне още веднъж ще подпаля проклетата земя.
Ако се озовеш в ада и не можеш да изскочиш обратно от дупката се замисли - Земята е кръгла. Прокопай си тунел до другата страна. И пак ще излезеш на светло.
А от там - не скачай.

Сняг (ИМ;КМ)

Знаете ли, че всяка снежинка издава звук когато падне? Ако на света настъпи тишина каквато никога не е била и може би никога няма да бъде, ще можете да чуете как пада всяка снежинка. Как се чупи на парчета. Като стъклена чаша. Същия звук като разбито стъкло в мраморен под.
Всеки вижда снега различно. Това важи и за всичко останало. Като започнем от снега и приключим с разни важни житейски въпроси, всеки има различен отговор.
Обръщам се към двама близки приятели, които обичам безкрайно много. В техните животи от едно известно време вали сняг и часовниците са спрели на сезон 'зима'. Колкото и да им сменям батериите, колкото и часовници да счупя, навън пак си остава зима. Имам чувството че в очите им са попаднали две половини от една снежинка, която не иска да се разтопи. И дори навън да е над двадесет градуса и да пече неумолимо полско слънце, те пак ще виждат преспи. Толкова много се опитвах да разтопя всичко това. И онези ледени окови около сърцата им, веригите от лед които стискат гърлата им. Толкова време отделих да ги накарам да спрат да зъзнат от студ, а те така и не пожелаха да ме послушат. Аз ги обичам. Обичам ги безкрайно много и снегът в който те са затънали, безбройните снежинки, които валят вътре в тях, падат и около мен. Неведнъж съм казвала - аз съм историите на всички хора които познавам. И ако двама от тях са хванали зимата за ръка и не искат да я пуснат, тя души и мен.
Въпреки общата им любов и едновременно с това омраза към снега, за тях той е толкова различен.
Обръщам се към теб, приятелко и те питам защо под леглото ти има сняг? Как успя да го намериш и как успя да си позволиш зима, когато всички други се наслаждаваха на лъчите на слънцето? Толкова време мина и аз все още не мога да разбера защо всичко около теб е бяло и защо ти трябва този сняг за да живееш. Кой те излъга, че трябва да се убиваш, за да знаеш, че си жива и дишаща? Още от малка знам стотици зимни приказки и нито в една снегът не идва в пакетчета. Във всичките той попада по миглите и по косата ти, но никога не в кръвта ти. Снегът е направен за да прави хората по-красиви и по-спокойни. Да оцветява носовете и скулите им в отенъците на розовото, а не очите им в жълто. Студът забързва хората, защото винаги тичат за вкъщи за да седнат около камината или да се залепят на парното докато пръстите им не започнат пак да се движат нормално. Твоят сняг те забавя. Забавя и мен. Спира времето. От това ли се нуждаеш? Трябва ли в циферблата на часовник да има снежинки за да спре той да тиктака? Казах ти - щастливците не броят часове. Но и нямат нужда от снежинки, които да замразят мислите им за да спрат. Не съм очаквала щастието ти да идва под формата на бяло прахче и не съм очаквала да прави ръцете ти толкова безумно студени. Пазиш снега на неправилно място и всичко около теб е толкова студено. Криеш го, под леглото си, в шкафовете си, в мазето си и в края - в кръвта си. Снегът тече по вените ти. Но за да усетиш зимата не е нужно да превръщаш кръвта си в сняг. Нужно е да излезеш и дори навън да не вали- да го помиришеш. Да намериш някой, който е зима в твоите очи и да запомниш аромата му. Да складираш дрехите му и когато искаш да си спомниш снега да ги помирисваш, но след това да излезеш и да усетиш слънцето. Вместо това ти си вкарала облаците в стаята си. И те сипят и сипят, а във вените ти вече няма място за толкова много снежинки. Кожата и устните ти са добили цветовете на зимата. Разби се като безпомощна вълна в скалите, които беше изградила сама за да се предпазиш от вятъра и дъжда. И сега се давиш в самата себе си, в собственото си съзнание и измислено щастие. Защото аз съм слънцето и когато изгрее слънце снегът се превръща във вода. И ето те, плуваш в морето, което сама създаде. Вода около теб, вода във вените ти. Вода навсякъде. Вода вместо кръв и така ще умреш - давеща се в снега на който се довери. Зимата не е вечна и ние не сме в Аляска. Дори да виждаш сняг той рано или късно става на вода. Както и ти.
А ти, приятелю. Ти потърси снега. Не снегът, който щеше да те убие, а този, който щеше да ти даде живот. Да те избави от жегата на пустинните мълчаливи дни, които си пребродил. Търси го и чака първия сняг както го чака дете преди Коледа. Вървя сам самичък през пустинята. И този сняг дори не даваше признаци, че ще дойде. Водата беше рядкост или когато намереше такава ти нямаше как да я превърнеш в сняг. Чака го през целия си живот, този сняг ти беше липсвал докато часовниците се въртяха и сезоните минаваха. Момчето, което чакаше първия сняг вечно. Момчето, което вървя без капка вода. Колеблив и нестабилен, но все пак със сигурност търпелив. И докато тя беше намерила друга форма на снега, която спираше сърцето й малко по малко всеки път когато се влееше във вените й ти търсеше един друг сняг. Ти търсеше онзи сняг, който да щипе кожата ти и едновременно с това я гали. Снегът заради който закъсняваш за училище и кара сърцето ти да бие по-бързо. Онези ветрове, които щеше да поемеш на гърба си отговорно, понеже цял живот си прекарал в клопката на спокойствието и рутината. Опияняващата миризма на изпечена земя и успиващите лъчи на слънцето са те държали приклещен в рутината толкова дълго време. И ти трябваше предизвикателство. Трябваше ти нещо ново, нещо което да те смрази и да те събуди, да сложи край на лежерността. Да ускори пулса ти, докато нейния сняг го забавяше. И понеже тя крадеше снега от теб, понеже вътре в сърцето й валеше сняг когато ти беше готов да се разтопиш от горещина...затова нейния сняг беше лъжа. Затова нейните снежинки щяха да я задушат, вените й щяха да се вържат на възли за да не ги намери повече. Затова тя щеше да се удави в море от снега, който си е купила, а ти щеше да седиш в снежинки, които изчака търпеливо да дойдат.
Между любовта и между лъжата има толкова голяма прилика. И двете са толкова студени, но едното ще те убие.
И двамата успяхте да се изгубите в зимата. Не е лесно да се изгубиш в нея. В зимите. В две зими безумно различни една от друга. И аз живях и в двете. А те и двете са така коварни. Едната - убийствена, а другата - даваща живот, който не можеш да имаш. Едната те пристрастява, а другата ти дава избор.
Оставих стъпките си в снега, така че да можете да се върнете при мен ако не сте замръзнали там, в преспите.
Единият от вас ще ги види, а другият - ще бъде зает да гледа само снега.

Понякога

Понякога изпитвам силно желание да се заливам с алкохол и да се смея на абсолютно всеки, който ми се разкрещи в лицето. Може би съм лош човек, а може би всички го искаме понякога.
Наистина - понякога ми се иска да изгася цигара в окото на най-добрия си приятел, а омразата към човека който обичам е по-голяма от всичко на света.
Мисля си за дните в които вървя по улицата с ръка в джоба, мисля си за всичките глупаци, които ме подминават и не разбират колко унищожителна може да бъде околната среда. И не говоря за природата а за хората с които съжителстват. Като мен.
Понякога ми се иска вместо да пия бавно вино, да се наливам с уиски докато не мога да различа ляво и дясно, а понятия като чаша и бутилка нямат никаква тежест. И то не от мъка - а просто за идеята. Просто за чувството на безразборна свобода, което те залива когато повдигаш шишето и си казваш "Все тая."
Понякога ми се иска да ходя със слънчеви очила не само навън, а и навътре. Понякога ми се иска да обясня на хората, които ме гледат отвисоко колко са жалки, защото аз дори не си правя труда да погледна нагоре и да ги видя. Единственото по което разбирам, че са там е...лошият им дъх.
Понякога ми се иска да съм спокойна и свободна от това да имам приятели или хора, които да обичам. Иска ми се да имам само себе си и само разни кучки които се размотават насам-натам, защото на кого му пука дали цензурата се яде. И на кого му пука, че трябва да пиша красиви неща с много метафори. Каквото искате както искате го приемайте. Всъщност, като се замисля, метафорите са измислени от читателите - само за да се чувстват по-умни.
Е, ами ако в това писание откриете дори само една метафора сте абсолютни глупаци.
Понякога ми се иска да имам дъщеря. Или приятелка. На която да обясня всичко.
Да й обясня, че когато някое момче я погледне изкъсо когато е на 4 и й каже "Не искам да се заразя с момичешки вируси", просто да вирне чипото си носле и да го подмине подмятайки русата си коса.
Да й разкажа как трябва когато някой се обърне към нея с огън, тя да отвърне с два възможни избора - огън или лед. И когато някой й каже, че на десет не може да казва тази думичка, тя трябва да му каже, че той я е научил на нея. Когато на дванадесет някой й каже, че е прекалено малка да носи толкова къси панталонки, тя трябва да му обясни, че също така е прекалено малка, за да мислят за нея по този начин като ги носи. Когато някое момче я докосва без тя да иска, когато е на тринадесет, да му вкара една дясна и да продължи с уверената си походка и късите панталонки. Когато някое момиче й каже, че червилото й не е хубаво на четиринадесет, да замълчи и да й лепне една целувка по бузата.
Когато на петнадесет момчетата я дразнят прекалено много макар сълзите които ронят на входната й врата и цветята, които оставят в класната й стая, да не се притеснява за разбитите им сърца, а за разбитите й химикалки от прощални писма. И дори да не помисля да сложи край на живота си заради това, което е. Ако малко по-късно същата година се чувства зле да иска пари, защото нейните не стигат трябва просто да намери по-евтино кафе и да не оставя духът й да се сломи. Останалите ще го сломят достатъчно. Ако когато на шестнадесет все още ненавижда момчета, а поредния мъжага с обръсната глава дойде и я покани да излязат на някой лигав филм, трябва да го отреже с думите:
"Не, брат, падам си по момичета. Но може да пием по бира ако искаш."
Да я науча как в началото трябва да е добра с всички, но когато нещо не й изнася, ще се наложи да си покаже рогата.
Ще се наложи понякога да е разгневен феминист, а понякога тих романтик. Ще се наложи понякога да е ученолюбив книжен червей, а понякога да седи на масата в бара и да пие право от бутилката без да обръща внимание на погледите, които й хвърлят минувачите през френските прозорци.
Ще се научи, че любовта не е най-важното нещо в живота. Ще се научи, че романтиката не е задължителна, а момчетата не са толкова приятно ухаещи същества. Ще се научи защо да не консумира месо и защо да пие по осем чаши кафе на ден. Ще се научи да използва и да връща, но това е живота и ако не научиш тези неща няма как да имаш онази нужда от "понякога", която аз имам напоследък. Ако не пренебрегнеш останалите поне веднъж няма да можеш да видиш себе си и да отсееш нещата, които не харесваш, както и да приемеш тези, които останалите мразят, но ти обичаш. Рано или късно разбираш, че за да не те стъпчат хората трябва или да си твърда като лед или да си изгаряща като огън.
Приятелите, работата, любовта и парите не правят живота.
Ти го правиш.

Ти

Душата ти е красива. Толкова безумно, нелепо красива, а аз съм крайно изгубена в дълбоките очи на хората. И твоите. И ги обичам повече отколкото обичам светлината, водата и храната. И щом в 2 сутринта, когато ми се спи, химикалката и душата ми знаят само твоето име, макар че имат още толкова много за писане, значи наистина те обичам. Кожата ти е морето, а аз съм изгубения моряк след корабокрушението, носещ се без път, без посока. Аз съм хилядите малки рибки, които са страхливи, но знаят точно къде отиват и какво искат. Аз съм хищните акули, които искат всичко. Аз съм мудните водорасли и морски растения на дъното на океана, които се поклащат в ритъма на вълните, успокоени от сигурността на тоновете вода, деляща ги от сухоземната среда. Аз съм разбилия се в скалите кораб и потъналите корабокрушенци, неподвижни и безмълвни на дъното  на твоето величие. С широко отворени изумрудени очи и застинали изражения, хванати в жестоката клопка на красивата удавническа смърт. Аз съм пагубната участ на клетите затворници на водното царство. Аз съм скритата русалка, принудена да живее само на дъното и да се крие от целия външен свят, за да не бъде подложена на зверствата, на които човечеството е способно да причини на всичко малко по-различно от тях.
А ти си всичко около мен. Водата и танцуващите солени молекули диводороден оксид. Тишината на синьо-зелената маса. Ти си величието на стотиците километри спокойствие и напрежение в едно. Ти си водата която всички ние дишаме и хабитата на мен - най-разнообразното създание на тази красива вселена. Ти си това, заради което рибките се движат, агресията на акулите не умира. Ти си домът на русалката и музиката за поклащащите се водорасли. Ти си шумящата стихия и подводното царство, без което никой от тези няма да е жив.
Но и ти си причината клетия удавник да не диша вече.
И те обичам и потъвам в очите ти всяка изминала секунда
***
Косата ти е облаците на небето, а дъхът, който издишаш-ветровете. Аз съм малките течения които казват на хората с какви обувки да излязат утре. Аз съм и огромните унищожителни урагани, които носят разрушение на стотици хиляди хора и домове по света. Аз съм студените и топлите въздушни маси, които обикалят земното ни кълбо. Аз съм птиците, които летят на ята и търсят вечната топлина. Аз съм и птиците, които се раждат и според Съмърсет Моъм - умират сами. Аз съм тихите заледени върхове на планини, замръзнали в тишина сред снопове мъгла. Аз съм страховит гарван и величествен орел. Аз съм разбил се самолет с десетки жертви, които някога са били на път и са загинали на път. Аз съм човек, който скача и разтваря парашут, сам с мислите си на на пръв поглед вечния полет на сбъднатата мечта.
А ти си безтегловността на въздуха. Ти си това, което хората вдишват, за да издишат водороден двуокис. Ти си бурята в сърцата на съществата, ти си въздушната маса, която кара торнадото да руши. Ти си мястото, където живеят и летят птиците. Ти си небето и всичко, което ми дава живот. Ала си едничкото нещо, което така внезапно ми го взима.
И косата ти е красива, а аз бих могла да полетя, с думите, които изричаш и да обичам крилатата ти душа завинаги.
***
Сърцето ти гори като огън, а когато пръстите ни се докоснат - мога да се закълна, че от дланта ми можеш да си запалиш цигара. Аз съм горящото дърво в камината, което пука и дава топлината си на тихо момче с перо в ръка. Аз съм мощта на горящите сгради и спокойствието в нежността на почти угасваща свещичка. Аз съм упорита и незапалима клечка кибрит. Аз съм пламъкът, който ще вдъхне сила на цигарата ти и ще ти навреди. Аз съм топлината, която ти дава надежда в студените и затворени зимни дни. Аз съм светлината, която те води и в която се взираш докато навън се сипе мръсен сняг. Аз съм слънцето и всичко горящо, аз съм топка от светлина и топлина, която може да убива, но може и да щади.
Ти си искрата, която подпалва огъня. Ти си кислородът, без който той не гори. Ти си топлотата съпровождаща огъня и горещината, която ме прави това, което съм. Ти си любовта, която пали огъня в сърцето на писателя и жаркото слънце, което избухва в душата му на всяка кулминация в текста. Ти си жаравата, която прави огньовете толкова силни и неугасващи, че всички да виждат и усещат светлината им.
Ти си това, което ме топли, но и това, което така болезнено ме изгаря. Но те обичам. И докосвам нажеженото ти сърце с риск да се запаля, но няма огън без искра.
***
Очите ти са кафяво-зелени като гората, а душата ти е мълчалива като планината в утринната ноемврийска мъгла. Гледаш ме с очи спокойни като земята и отговаряш с тихата шептяща песен на горските листа.
Аз съм бодливите шипки по тихите горски пътечки. Аз съм зелената плесен и мъхът по дънерите. Аз съм вулканичните камъчета, изстинали и лежащи по криволичещи пътища. Аз съм красивите екзотични палми по бреговете на Хаваи и тъжните, умърлушени брези в Англия, чакащи своето лято под вечните дъждове. Аз съм пясъчните бури и плаващите пясъци. Аз съм костите на загиналия отшелник, слети с пръстта, аз съм маргаритките поникнали сред ребрата му.
Но ти си пръстта. Ти си зеленото вещество в листата. Ти си разперените дървесни клони, както и стотиците малки горски животни. Ти си бодлите на шипките. Ти си кората на дърветата и онова нещо, което кара борчетата и останалите иглолистни да бъдат вечнозелени. Ти си онази топлина, която природата излъчва, за да помага на наранени животни и да прави земята по-топла през студените сезони.
Ти си спокойствието, но и влудяващата тишина. Ти си самотата, която подстрекава самоубииците. Очите ти са най-красивите на света, но лесно бих могла да стана отшелник в душата ти. Лесно бих се изгубила по криволичещите пътеки. И въпреки това продължавам да вървя. Защото те обичам.
***
И така. Ти си водата, въздухът, огънят и земята. В края, след три часа писане, аз разбрах, че ти си всъщност...ти си света. Или поне моя свят. Ти си всичко материално и нематериално, ти си чувства и желания. Ти си страст и производителка на дъждобрани. Ти си гняв и библиотекарка. Ти си градинарка и ужас. Има те навсякъде, има те във всеки мой дъх, във всяко мое движение и във всяка моя мисъл. Съществуваш във всеки милиметър от моето съществуване.
Ти си Космосът, а аз съм Хаосът и заедно правим Всичко. Ние сме перфектната квинтесенция и сме никой отделно. Ти си времето, а аз съм времевите парадокси. Ти си дневната мудност, а аз - нощната креативност.
Обичам те. И знам, че и ти ме обичаш. И засега не знам дали има стихия, сезон или нещо на света по-силно от това.
Квинтесенцията ни е началото и края на света. А между тях - има време.

Една секунда в главата ми

21:31:27 Август
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.

Октомврийска младост

Понякога просто трябва да седнеш на пейката в някое октомврийско утро, когато слънцето е прекалено слабо да те топли, но достатъчно силно, че да не станеш на ледено кубче...и да се огледаш. Да разгледаш всички цветове които се сплитат на плитки в нишките на падналите вече листа, някога зелени. Както и цветовете в косата на някоя бабка, черни, сиви и бели, които  някога са били огнено червени. Да видиш как върви леко прегърбена от раменете, натоварена с две-три прокъсани торби, облечена в тъмни, но топли есенни цветове. Повяхнала, но все още на крака, пристъпя леко сред листата по пътечката. Не бърза за никъде. Нима има за къде да бърза? Носът й е прегърбен в началото, сякаш кръглите очилца с рогови рамки му тежат, точно като на раменете й тежат всички тайни и премеждия от вижота й, а очите й са обременени с всичко което някога е видяла. Подритва несъзнателно кестените по земята и продължава да влачи крака напред, един пред друг...крака, които някога са подскачали и тичали по същата тази пътечка, осеяна със същите тези листа. Или може би са бродили обути във високи кубинки сред горите. Или във високи, червени токове, тропащи по паветата на центъра на града.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.

Часовници

Извини ме за стената, слагам я тук от време на време. Но можеш да прескочиш.

Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много  малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото  графика понякога се разваля докато  те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.

Заслужава си.

Стоиш сам сутринта в 02:08 и си казваш "Трябва да ям". Лампата е изгасена, а светлината от компютъра се отразява в големите ти кръгли очила. Брат ти спи и премлясква насън, а ти гледаш да не вдигаш много шум, защото ако се събуди ще се развика, което ще предизвика баща ти да пристигне на секундата в стаята с гръм и трясък и да ти изкара през носа това, че още не си заспал. Макар че е лято. И по това време лятото е наистина удобно. И хубаво.
В 02:09 се питаш "Ако сега ям, дали ще бъде късна вечеря или ранна закуска?" Екзистенциални философски въпроси не се задават толкова късно вечер. Или толкова рано сутрин. Може би зависи от гледната точка. То всичко...всичко зависи от нея.
Чакаш някой.
Не просто някой, а Някой. Чакаш го толкова време. Години наред. Любов? Това ли чакаш. Може би.
Е, драги приятелю, аз я намерих. Или може би само така си мисля. Но това, че се самозалъгвам ми е достатъчно доказателство, че е по-истинска отколкото някога може да бъде. Защото ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се самозалъгвала в името на някакви си...емоции. Та нали те са само за простосмъртните?
Намерих я и мога със сигурност да ти кажа, че си струваше чакането. В 02:10 ще ти кажа, че по-скоро тя ме намери и въпреки това чаках не по-малко от теб и я жадувах не по-малко от теб. С всеки човек е така. Дори с мен. Невероятно, нали? Виж, любовта има способността да ме приравни към обикновените хора. Не само да ме приравни, но и да ме накара да се призная за приравнена. Което не ми е присъщо, никак даже. Знаеш. Нали? Задавам много въпроси на които ти в 02:10 ще отговориш само с подсмърчане и неизказани метафори.
Струва си чакането, братле. Ще видиш, че ще си заслужава не само чакането, а  и всичко, което ще направиш за тази любов. Ще си струва за всяко едно от зачервените кокалчета по ръцете ѝ, ще си струва за всяка една от миглите ѝ, за всеки косъм от кестенявата ѝ коса. Ще си струва за всяка жълтеникава чертичка в очите, за коленете и раменете ѝ. Ще си струва за тръпчинките и смахнатите уши, ще си струва за онази фамилия, която и ти напоследък повтаряш. Ще си заслужава, заради странните думи, които винаги са на място. За ориза без клечки и за спомени, които  в някое друго време и някое друго пространство, може би никога няма да изживееш.
Но сега сме тук. И си заслужава.
Може би след един месец и два дни, ще се запиташ "Хайде, няма ли да дойде вече?" Но потърпи още малко. След девет месеца и два дни ще си кажеш "Най-после!" И ще си отдъхнеш с облекчение, очаквайки най-красивите времена от живота ти да започнат и да се нареждат леко като думите на Оскар Уайлд по старите страници на "Оливър Туист". Но изреченията на Оскар Уайлд са сложни. Нима не го знаеш?
След десет месеца и два дни в 02:14 ще седиш сам в същата стая, брат ти ще издава съвсем същите звуци, но навън ще бъде люта зима. Ще стоиш на същия килим, кръстосал крака по същия начин, със същата чорлава коса и същата тениска. Но екранът няма да хвърля сенки по лицето ти, а нощната лампа ще свети над учебник и няколко молива. Ще имаш огромни торбички под очите, ръцете ти ще треперят както не са треперили никога досега, а брат ти ще спи все така спокойно. "Учи! Учи!" Ще си крещиш на ум, но единственото, което ръцете ти ще бъдат способни да напишат без пръстите ти да се изпочупят ще бъде името на тази...Любов, която  толкова дълго чака.
Тогава ще се запиташ
"Заслужава ли си?"
И не, глупако, дори за секунда не се замисляй дали си заслужава. Спомни си какво ти казах! Ще си заслужава. Ще си заслужава всяка получена двойка, ще си заслужава всяка цигара, всяка намерена стотинка по улицата, всяка стара химикалка по стар лист хартия, която описва Любовта ти, но не и урока за утрешния ден. Ще си струва пръстите ти да получават нервни тикове, ще си струва кръвта по ръцете ти, ще си струва всяка глуповата мания, която по-късно ще прерастне в смъртоносна. Ще си струва да тичаш пред полицейски коли и да плачеш в някой частен двор, докато  в същата тази люта зима лелката от първия етаж не изсипе цял леген ледено студена вода на главата ти. Ще си струва недостига на червени телца в кръвта ти. Ще си струва всяко малко хапченце и всяка голяма крачка. Ще си струва всяка болка, била тя психическа или физическа, всяко пропуснато хранене поради тревожните ти мисли. Ще си струва обсесивно-конвулсивното разстройство. Ще си струва всяка вечер когато прекосиш целия град само заради едно единствено нещо.
След десет месеца и четири дни ще седиш в коридор в който и аз седях, дългоочакваната ти Любов ще седи наблизо до теб и ще подхване някой ритъм на студените стълби. Ще подрънква с кутиика хапчета, което е доста тъжно, но все пак вдъхновяващо. Сградата ще вони на убити мечти, но на силна воля. И ти ще седиш там...и както си седиш, лишен от всякакво чувство за самосъхранение, докато превързваш пръстите си и чуваш как кокалчетата под връзките пращят и докато слушаш звуците на забравена от мен но написана наново от теб песен, докато лека и тиха усмивка осенява посърналото ти и лишено от (но напоено със сълзи) сън изпито лице, ще си кажеш
"Заслужава си."
И ще го знаеш.
Заслужава си лавандулата и чакането. И куп други неща.

Среднощни мисли.

От най-обърканите, бих казала.
Понякога, в 2:32 седим на прозореца и наблюдаваме нощното небе с тихата надежда някой от хората, които обичаме също да го наблюдава. И си мислим "Човече, не сме толкова далеч един от друг, все пак гледаме едно и също небе. Едни и същи звезди. Аз и ти виждаме едни и същи блещукащи копелета сутринта на първи Юли, помисли си го само." и разбираме, че наистина хората, за които живеем не са толкова далеч. Може би е тъжно. Може би е по-скоро жалко да го мисля, но отчаяно търся нещо, което да ме свърже с хората, които обичам, когато очевидно те най-малко биха искали да се свържат с мен. И се хващам за най-малкото нещо като удавник за сламка. Така де, небето не е никак малко и въпреки всичко не е нещо, което бихме могли да докоснем, нито да сме сигурни, че виждаме по еднакъв начин. И може би в това му е красотата.
И така в 2:33 си мисля, че щеше да е много по-добре вместо да поклащам краката си от перваза на прозореца, да седя с някой на някоя поляна и да броя същите тези звезди. Ето, ето за това ти говоря. Различно е. Всички ги виждаме различно. Едно е да ги гледаш от перваза на проклетия прозорец, а друго е да ги гледаш от сърцевината на някое китно селце, чиито светлинки приличат на застинали в тишината светулки. Друго е да ги наблюдаваш от поляна ширнала се по средата на някоя пустош и около теб да се чува само лекия полски вятър. Може би дори едното ни око вижда дадена звезда по-различно от другото. А какво остава за различните прозорци, различните хора, различните гледни точки, различните държави, навици и нрави.
Но небето си остава едно.
И когато ръцете  на времето успяват да изтрият усмивката от лицето ти докато седиш в апартамента си и чакаш миналото да се върне, макар че знаеш, че то никога няма да дойде...таиш надежди за бъдещето, които може би никога няма да се сбъднат и забравяш дали има нещо като настояще. А ако случайно се сетиш, взирането в звездите и разучаването на разположението им те кара да се съмняваш в съществуването на настояще. Защото кой живее в настоящето изобщо? Трябва да си много умен, че и находчив, че да можеш да направиш подобно нещо. И когато животът те удари с юмрук в бъбреците, трябва задължително да си спомним, че сърцата ни бият по 4,000 пъти на час и всеки ритъм на сърцето, всяка болка в бъбреците или където и да е, всеки спазъм е трофей гравиран с думите "Все още си жив, копеле такова." Така че се дръж като жив.
Независимо дали е в настоящето или бъдещето. Независимо дали вали като из ведро и ти се налага да рисуваш звездите, за да си ги спомниш, или пък ги виждаш по-ясно от всякога. Ти. Живееш. Мамка му, живееш.
Не ми се вярва дали съществува по-опасна и разрушителна сила на света от надеждата. Но съм сигурна, че не съществува и по-красива такава.
И така, колкото повече се замисляш за времето, усмихваш се, плачеш в 2:39, осъзнаваш, че по това време светът е красив. Както и по всяко друго, но по това особено красив защото демоните ти излизат за среднощна закуска, а зрението ти е по-развалено от всякога и въпреки всичко достатъчно, че да виждаш отделните блещукащи светлинки на небето. Светът около теб е тих и нищо не изглежда истинско, докато може би майка ти не отвори вратата и не се разкрещи, че седиш на перваза и размахваш крака от седмия етаж. Нищо не е истинско, дори проблемите, които убиват съзнанието ти през деня. Има хиляди, дори милиони звезди, които потрепват като сърцето ти докато ти ги гледаш.
И рано или късно осъзнаваш, че взирането в тези звезди прави нещата по-хубави отколкото са. Или може би ни кара да осъзнаем колко хубави са всъщност. Това не е просто илюзия, това е истината. Или пък ние сами избираме кое е истина и кое не е?
Светът е по-красив по това време на нощта, само...
Само ми се искаше повече хора да бяха будни, за да го
видят.

Чадър на ябълки vol. 3

Докато слизах надолу по ескалаторите се опитвах да премина през всичката информация с която разполагаше умореното ми съзнание за Остин проклетника Браун, чието име бях чувала само от Джон. Сетих се, че си бях обменяла няколко сковани приказки с него и бях останала с впечатлението, че е досаден и прекалено егоистичен за да общувам с него. Косата му беше със ситни кестеняви къдрици, а очите му, доколкото помня, бяха с променящите се цветове на океана. Не можех да разбера дали беше прекалено самоуверен или просто чалнат.
Вратите на първия етаж не искаха да се отворят, защото бях прекалено ниска за да ме засекат сензорите за движение над тях. Изпуфтях и подскочих, което си беше публично унижение, а стъклените копелета най-после благоволиха да ме пуснат да изляза от този затвор.
Естествено отвън беше страшен студ и дъхът ми излизаше на тънки кондензирани струйки пара, а чая вече започна да става по-скоро хладък и вонящ на чорапи. Затова изхвърлих чашата в едно от кошчетата и спрях на тротуара.
Хората бързаха страшно много покрай празниците, особено в Ню Йорк, но няма да се хабя да ви описвам суматохата, защото предполагам всички сте гледали достатъчно "Сам вкъщи" и знаете как ходят с широки и уверени крачки по тротуарите, а в ръцете си мъкнат десетки шарени торби с покупки. Общо взето така изглеждаше. Няма да се впускам в престъпността и лошите обноски, а просто ще прескоча тази част.
Повиках такси, както подобаваше, защото, уви, не можех да карам и през целия път мислих колко проклет е този град и колко ми е скучно  тези дни.

***

Докато катерех стълбите на блока забелязах, че връзките на кецовете ми са развързани, но дори не си направих труда да се наведа. Щеше да е чист късмет ако се бях потрошила по стълбите и бях лежала вкъщи няколко месеца с цел рехабилитация или нещо от тоя род. Качих се на седмия етаж, където беше апартамента ми и зарових в чантата за ключовете. Извадих ги, а заедно с тях около десет закачени хартиики и дребни боклуци, които попадаха по изтривалката за обувки. Ключодържателите задрънкаха, а бравата, както винаги, заяде.
Блока в който живеех беше десет етажен с червени небоядисвани тухли. Имаше външни и вътрешни стълби и си беше бая старичък, а почти всичките ми съседи бяха на моята възраст. Май само аз и Джон успявахме да се задържим в този апартамент толкова дълго, защото плащахме наема си горе-долу всеки месец и наемателите ни харесваха. За разлика от съседите ни, ние мразехме да пием вътре и когато дивеехме,  предпочитахме да е на открито, по мръсните мазета на другите блокове или по тесните престъпни улички на Ню Йорк. Джон беше изградил в мен този непреодолим фетиш към забутаните местенца, които воняха на алкохол, но имаха много дървета, храсти и всякакви други шубраци. Намирах някакъв странен чар в задните дворове на частните къщи, където макар ужасната воня и празните бутилки имаше много спомени и обичахме да казваме за тази воня, че "така ухае приятелството". Може пък и да сме прави.
Отворих дъбовата врата, а тя се удари  в една от стените на тясното коридорче. Събух кецовете си и хвърлих чантата на пода. Апартамента беше възтесен, а това, че трупахме всякакви боклуци го правеше още по-труден за споделяне с други хора. Щом влезеш от вратата имаше коридорче дълго около два метра със стотици увивни растения по стените и много саксии по земята, заобиколени от десетки чифтове кецове. И мои, и негови. Налагаше се да потанцуваш малко степ за да минеш през тях, но после се появяваше стаята, която наричахме "всекидневна". Тя представляваше що-годе голямо помещение покрито със зелени, жълти и червени килими, много меки диванчета и две масички. На стената бях окачила около три етажерки пълни с книги, от които висяка цветя, а Джон беше рисувал марихуана по прасковената боя на стените. Бяхме наредили бонговете, които колекционирахме от около половин година и бяха почти двайсет в различни размери и цветове. Под двете масички се намираха тайните ни шкафчета, където криехме тютюн, филтри, трева и всякакви други неща полезни за оцеляването в Ню Йорк. Пердетата бяха спуснати и от отвън в стаята влизаше мека оранжева светлина на ленти, по която  като светулки се движеха малки прахчета и бестяха като светулки. Като цяло всекидневната ни беше доста претрупана и миришеше на тютюн, затова дръпнах пердетата и отворих прозореца, което доста оправи обстановката и разшири стаята с около метър.
Отдясно на тази стая беше моята спалня, която беше чисто бяла, но всеки бял предмет беше различно бяло от другия. Леглото ми беше вечно неоправено, а по земята имаше стотици книги и чорапи в различни цветове. Гардероба ми винаги беше отворен и сякаш кашляше прашинки, които също светеха на светлината падаща в спалнята. По стената имаше окачени картини, а от тавана висяха десетки малки оригами на тънки конци,  така че да изглежда, сякаш хартиените жерави летят над леглото ми. По стените имах налепени звезди във всякакви цветове, които понякога светеха на тъмно. Доста от шкафчетата ми имаха падащо дъно и там криех тайните си записки(които никой, повтарям, никой, не беше и нямаше да види) както и кутии от мляко пълни с текила.
Веднага след стаята ми се разполагаше малката кухня, която  беше около три на три метра  и едната стена биваше заемана само от плот отрупан с храна, имахме оскъден хладилник, защото рядко изпитвахме нужда да се храним, мивката (винаги пълна с чинии), малък червен диван а пред него телевизор. В кухнята беше всичката ни машинария и не говоря само за пералня и телевизор, ами за плейстейшъни, компютри, музикалното оборудване (малка част от него) на Джон. Подът не се виждаше от кабели. А аз ходех винаги по чорапи и беше особено болезнено.
Проснах се на дивана в хола и вдишах от натежалия въздух с "Джейн Еър" в ръка. Отгърнах на страницата с подгънато ъгълче, хванах химикалката (защото знаех, че ще ми се наложи да подчертавам) и се вглъбих в света на Шарлот Бронте.

***

Чух, че някой блъска по вратата. Веднага разбрах, че е Джон, затова дори не си направих труда да стана. След малко той отвори и влезе, събаряйки една от саксиите. Чух приглушените му ругатни и разбрах, че се мъчи да събере пръстта от пода. След около две минути подаде чорлавата си глава от коридорчето и ми се ухили. Влезе във всекидневната подскачайки трупешката и издаваше странни звуци при всеки следващ скок. Виждах какво се задава, затова само покрих главата си с книгата, а той безцеремонно скочи върху мен и изкара почти целия въздух от дробовете ми.
– Здрасти. - казах и го избутах настрани. Видях, че е оставил прозрачното пликче с пуканките и "Сам вкъщи" на земята, но вълнението  му беше в повече за обикновена вечер. - Да не е станало нещо?
– О, стана и още как. - заяви той и започна да пружинира нагоре надолу на дивана. Вече ми се гадеше затова го накарах да спре и го погледнах в очакване.
– Да не би Офелия да ти е вързала? - попитах и веднага разбрах, че не е, защото въодушевлението му помръкна за миг, но след малко пак се възвърна с пълна сила и пружинирането продължи.
– Ако беше нямаше да съм тук. Но стана друго. Стана нещо прекрааааасно. - заяви той като провлачи последната дума, а обезумелия му поглед вече започна да ме плаши.
– Какво точно нещо? - попитах.
– Ами. - започна той и си пое въздух сякаш щеше да ми съобщи, че се местим в Африка - Нали го знаеш онова копеле от бързата храна...Браун? Остин Браун. - първи път му казвам съвпадение, но два пъти в един ден...сигурно е съдба. - И та този Остин Браун, с него сме нещо като познати, а той е богато хлапе, за разлика от нас. Днес както си седях във видиотеката, готов да затворя, той дойде при мен и ми каза цитирам "Брато какво ще правиш почивката?" а аз, казвам ти, дори не знаех за съществуването на тая проклета почивка. Този месец, след...една седмица мисля, имаме някаква двуседмична почивка, всички хлапетии дето работим почасово в мола. И му казвам аз на Браун, Остин Браун де "Ами нищо, нямам планове, защо питаш?"...И той ми предложи, ей така, от нищото, да сме били дошли с него на някаква си хижа. Или вила, нещо такова изтърси. Щяло да има мнооого алкохол и било някъде в гората и ще сме няколко човека, така че след като заспим ще можеш да четеш ако си достатъчно трезвена, че да фокусираш книгата. - след като приключи разказа си въздъхна и отвори едно от шкафчетата, извади тютюн и канела, и започна да свива цигара с особено успокоение. Идеята ми звучеше прекрасно, особено защото тези дни и на мен, и на Джон ни беше доста скучно в Ню Йорк и това си беше чиста възможност да се натряскаме и да запомним (или забравим) предстоящата ни почивка.
– Отиваме, нали? - попита той и запали цигарата, издиша блажено дима и се облегна на дивана със затворени очи.
– Да, разбира се, отиваме. - кимнах и оставих "Джейн Еър" на масичката. Не познавах Остин, но какво пък, нали от непознатите идват най-добрите истории. - А кой друг ще дойде?
– Така, значи, аз, ти, Остин, Офелия - тук той повдигна вежди и се усмихна, сякаш като са в хижата нещо ще се промени и Фели ще се съгласи да му пусне - Мери Джейн и някоя си Кимбърли, която е близка на Остин или нещо такова.
– Ъъъ...аха...- кимнах. Реших просто да си замълча и кимнах.
Отивахме, със сигурност отивахме. Вдишах от цигарения дим и отидох да направя пуканки.

Дърветата и вълните.

Замислих се...не е ли странно как хора, които някога сме смятали за напълно непознати и сме минавали покрай тях без дори да подозираме каквото и да било, един ден значат всичко за нас?

Седях на брега от няколко часа. Не знам как се бях озовала там. Пътеките в гората бяха неясни и аз вървях, лутах се сред дърветата, а те определено не успяха да ми помогнат. Бяха толкова еднакви и едновременно с това толкова различни. По някакви неведоми пътища, през калта и листата...стигнах до морския бряг. Бях се приближила достатъчно до вълните, че да докосват пръстите на краката ми.
Пясъкът още беше мокър, защото няколко минути по-рано се изсипа един от най-поройните дъждове на които някога бях присъствала. Валя близо половин час. А аз дори не се пресегнах да отворя шарения чадър, който бях  взела точно за да не ме завали. Може би просто исках да усетя капките...защото напоследък все не можех. Времето беше ужасно и  валеше по няколко пъти на ден, през равни интервали от слънчево време...но колкото и да се мокреше косата ми, дъждът не докосваше мислите и сърцето ми, както ставаше обикновено. Виждах го и го чувах по-ясно от всякога, но имах чувството, че никога повече няма да го усетя както едно време. Защото съвсем доскоро всяка капка паднала от небето за мен беше нова история. Сега не беше така.
Сега единственото, което усещах, бяха морските вълни. Миризмата на водорасли се носеше с морския бриз, а аз вероятно вече бях хванала треска, защото с всяко докосване на вълните ме побиваха тръпки. Или може би ме беше страх. Страх точно от тези вълни, които обичах толкова дълго време. И все още обичам. Но те също бяха плахи. Докато ги гледах от гората, в далечината, когато дъждът се сипеше върху тях те бяха буйни както  винаги...но когато стъпих на пясъка, когато се приближих и седнах на брега, а дъждът спря и се превърна само в леко ръмене...те се успокоиха и се отдръпнаха. Сякаш бяхме непознати.
Но аз ги познавах по-добре от всеки друг. Както и те мен. Обичах ги. Те също ме обичаха.
Обичаха ме, макар сладостните лъжи, които изричаха с шуменето си. Тайните, които хората им споделяха, но с годините, колкото по-синьо ставаше морето, толкова тайните ставаха...негови. И то ми ги казваше. А аз не ги споделях с никой друг. Пазех ги в себе си. Но аз не бях море. Аз не можех да нося тежестта, която носи океана, която носи водата, аз не бях вода и никога  нямаше да бъда. Бях просто...въздух. Но обичах водата.
Обичах я, защото когато крайниците ми бяха най-несигурни, вълните ме носеха и аз знаех, че никога няма да ме пуснат и ще ме спасят от всички други стихии. Обичах я, макар че когато бях най-сигурна в себе си, същите тези вълни ме обгръщаха и ме задушаваха в солта си, там, на дъното на морето, на косъм от смъртта. Обичах ги прекалено силно и се гмурнах прекалено дълбоко.
Но, уви, никога не ме убиваха.
Защото те ме обичаха също.
Може би не исках да усетя дъжда. Може би исках да се върна към морето. Може би исках да се удавя, да не видя нищо друго  вече. Преди познавах само него. Само морето. То  беше всичко. Дори мъртва, щях да предпочета да умра сама на дъното на морето сред водорасли и морски същества, но да съм там. В солената любов на вълните. Помня веремето, когато морето приемаше само мен и аз приемах само  него. И връзката ни беше толкова силна, че нищо не можеше да ни раздели. Така, както никой не би могъл да отдели морския бриз от вълните. Защото те си дават живот взаимно.
Но тогава се чу шумоленето на гората...Кой би помислил, че гората би могла да раздели бриза и морето?
Имаше нещо в дърветата...не исках да мисля за това, не исках да усетя дъжда, не исках да погледна кафяво-зеленикавите очи на гората. Цялата треперех, а звездите бяха скрити зад сиви облаци, но аз гледах само морето. Имах чувството, че вече не е море от щастие и от детски мечти, които градихме заедно. Море от усмивки, в които можех да се удавя и това да ме направи щастлива, макар и мъртва.
Сега сякаш беше...море от сълзи.
Но аз гледах само него. Не исках да се обърна към гората, макар че тя ме доведе до тук. Тя почти ме уби. Какво имаше в гората? Нямаше солените тайни и сладките лъжи, които има морето. Но имаше росата в тревата, имаше променящите се цветове, имаше тайни, които ми даваше без да се налага да се гмуркам прекалено дълбоко и да задържам дъх. Не ми се налагаше  да задържам дъх, защото тя ми го взимаше само с леко прошумоляване на листата. Не ми се налагаше да задържам дъх, защото го затаявах в очакване когато бях там. Качвах се по дърветата и усещах дъжда, макар че той се губеше сред листата. А когато бях в морето се гмурках и нямах представа какво значи дъжд. Не можех да разбера нещо друго освен морето. То не ми позволяваше. Може би искаше само то да диша?
Затворих очи и за миг пак гледах дърветата. Зелените листа, които сега бяха синкави заради странните отенъци, които нощта хвърляше върху всичко около мен. Не мисля, че някога щях да успея да се скрия в гората на дъното на морето. Не мисля, че исках, защото заедно те щяха със сигурност да ме убият. Но по отделно ми даваха живот повече от всеки друг.
Отне ми няколко часа под дъжда за да осъзная това.
Седях на мокрия пясък и се взирах в небето. От едната ми страна се чуваха вълните, а от другата шумоленето на листата.
Явно аз винаги ще се разкъсвам между дърветата и вълните.
Протегнах ръка и усетих една дъждовна капка на китката си, където бяха белезите от клоните на дърветата.
Май пак започваше да вали...

Есен през лятото.

Зайците са изключително полезни животнки ако си нямаш работа и искаш просто да стоиш и да ги наблюдаваш как припкат сред есенните листа. Можеш да ги рисуваш с всякакви бои без дори да си кой знае колко талантлив художник, което си е доста насърчаващо за бездарни копелета като мен.
– Напомняш ми на есен, знаеш ли? - заявих и сбърчих чело опитвайки се да си го представя как се превръща в едно от дърветата на хоризонта и се слива с пейзажа. А дългата му коса се превръща в клони, оскъдно отрупани с жълти и червени листа. Натежали от дъждовни капки. Очите му се превръщат в хралупи на катерички, в които има повече живот отколкото под краката на Гъливер.
Седяхме на един голям дънер, а един кичур коса гъделичкаше упорито носа ми от известно време.
Човекът, който е отрязал дървото май наистина е имал сериозен мотив (и здрава резачка), защото ако го беше оставил да расте още, може би петима човека хванати за ръце нямаше да могат да го обгърнат цялото.
Но сега гората изглеждаше сякаш никога друг човешки крак не бе стъпвал по меката, рохкава пръст под нас. Небето не се виждаше, заради преплетените клони. Изглеждаха като дългите пръсти на пианист, сключени над нас, извъртайки се в странни положения под натиска на вятъра, пукайки кокалчетата си. Дълги пръсти, с остри нокти, които са способни да възпроизведат музика, която е способна да възпроизведе живот. Музиката на вятъра. Симфонията на листата, може би?
Не духаше вятър, но беше хладно. Като говора на строга госпожа с мек поглед.
А листата бяха толкова малко. Толкова жълти. Като малки слънца, които изобщо нямат място в мрачната есен. Но всяка есен има своята светлина. По светла от най-топлото лято. По-красива от най-цветната пролет.
Сякаш бяха болни. Листата, де. Знаехме, че съвсем скоро ще умрат и ще паднат теглени от гравитацията. Две-три вече се бяха закачили в косата му, защото стояхме вече няколко часа без да мърдаме от този дънер.
Не виждах пръстта. Цялата земя беше покрита с жълтите листа. Слънчевите лъчи се влачеха по земята. Мокри, покрити с роса и влага. Но бях сигурна, че пръстта съществува, защото краката ми бяха боси и бях заровила върховете на пръстите си в калта. От няколко минути рисувах фигурки с десния си палец и пишех молби до боговете или до съдбата, или до...когото и да е. Някой, който да ни чуе. Да ни види.
Мъглата бе натежала и ми пречеше да виждам всички животни, които щъкаха около нас. Но точно пред нас, като зад бяло перде, виждах рогата на елен. Исках да се приближи, но знаех, че няма. Щеше да си стои сред дърветата и да ни гледа, чакайки ни да се престрашим да направим първите крачки към него. А щом прошумоляха листата под краката ни, щеше да побегне и нямаше да го  видим повече. Затова постигнахме мълчаливо съгласие просто да стоим и да се опитаме да си представим как ще успеем да опишем цял елен, при положение, че единственото, което виждахме от него бяха рогата...и много мъгла.
Не валеше, но дъждът сякаш беше застоял във въздуха. Сякаш дишахме дъжд. И издишахме светкавици. А говорехме гръмотевици.
– А ти на мен на лято. - отвърна той. Въздъхнах. Затворих очи, но не исках да си представя лятото.
Отворих ги и видях, че в скута му има зайче. Животните не бягаха от него. Но от мен да, винаги когато се опитвахме да говорим в тази гора животните идваха около  нас само заради него. Все едно се разбираше с тях по-добре отколкото с хора. Гледах го как гали зайчето, а то дори не трепна. Отново си помислих, че би могъл да бъде природа и че природата е мястото му. Където може би щеше да бъде оценен.
– Някой слънчев ден през лятото, есента ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. И може би дъждът още ще бъде застоял във въздуха, но ще бъде топъл. Дотогава дишай внимателно. - кимнах и му се усмихнах. Краищата на роклята ми бяха кални, а в косата му имаше венец от листа.
– Ти също. - той пусна зайчето и то се сви на кълбо до дънера.
Еленът беше точно до мен.
Ти...също.

Чадър на ябълки vol. 2

С Офелия отсреща си разменяхме по някой отчаян поглед, докато тя продаваше билети на въодушевени деца и те ѝ показваха желаните от тях места в кино залата на компютърния екран пред нея. И докато аз продавах поредната гореща чаша с надпис "Внимание, горещо съдържание!" (и отдолу някоя мъдра мисъл, на която никой не обръщаше внимание), с извисяващо се от нея великолепно ухание, захар полепнала от ръба на чашата и едно резанче лимон плуващо като лодка пълна с мечти по чаената повърхтност.
Май се поувлякох. Но, не знам, намирах нещо очарователно в работата си (само когато бях в добро  настроение, разбира се). Макар че щанда ми беше малък (по-малък от този за сладолед), бе често посещаван и отрупан с какви ли не примамливи деликатеси, които, признавам, имах огромно желание да отнеса вкъщи. Като се започне от канелени пръчици и се стигне до захарни бастунчета. Имаше стотици видове чай и всяка сутрин полагах особени грижи да ги подредя по цветове и ухания. Обичах да разделям ароматите на "любов", "приятелство", "надежда" и всякакви такива неща. Всяка сутрин любовта миришеше различно, но пък приятелството си оставаше хубавата миризма на стара музика, мухлясал таван, прашни книги и водни повелители. При приятелството винаги слагах много захар, защото чайовете на приятелството бяха по-скоро горчиви. (Тук идваше Джон и разливаше по три чаши на обяд)
Обаче точно сега, двадесет минути преди края на полу-работния  ми ден (сиреч пет и половина следобяд), едвам гледах пликчетата мащерка без очите ми да се присвиват в нервни тикове. Последният половин час никога не ми се нравеше и все говора на хората ми се чуваше по-досаден от обикновено, тропането на токчетата по-силно, басовите гласове на мъжете по-неприятни, уханието на сладките парфюми по-натрапчиво, а светлините от високия таван по-изкуствени от всякога.  Прозявах се и отброявах парите от касата под лота.
Обичах да се прозявам, макар че всеки път, когато Мери Джейн ме видеше да извършвам това действие не проспускаше да ми напомни, че 'Щом се прозяваш значи до мозъка ти не достига достатъчно кислород'.
Погледнах часовника на дясната си китка за може би пети път през последните три минути. Видяното не ме удовлетвори много, но развързах престилката въпреки всичко. Смачках я безцеремонно на топка и я мушнах под плота. Прибрах всичко от щанда по шкафовете и ги заключих. Оставих само една чашка ментов чай с канела за себе си по пътя до вкъщи.
Обърнах се да видя как върви затварянето на видеотеката, но надеждите ми угаснаха, щом се сетих, че работният ден на Джон свършва в седем. Повдигнах се на пръсти за да хвана погледа му някъде сред хората, там, зад касата, сред многото дискове, но единственото, което успях да мерна беше перчема му. Изпуфтях. Пуфтях често.
Не обичах да си ходя сама, а сега щеше да ми се наложи да правя точно това.
Погледът ми се зарея по главите на хората, търсейки някой познат. Но после се подсетих, че хората, които се навъртат на работното ми място, а не работят там, са крайно неприятни. И се обърнах към щанда, закопчавайки тъмно червеното си палто.
Пресегнах се да взема чашата, но за моя изненада нея я нямаше. Вдигнах очи.
Забелязах странно изглеждащо момиче с шарено яке и тъмна, почти черна коса, дълга до раменете и пословично чорлава. Лицето ѝ беше изпито, макар че не беше възрастна (изглеждаше колкото мен), а чертите резки. Очите ѝ бяха големи и с цвят на дъното на чашата с какао, където шоколада се е утаил заедно със захарта и е прекалено сладък, за да го изпиеш. Но обръщаш чашата и чакаш утайката да рисува по дъното, докато накрая не я измиеш. Имаше лунички по клепачите и слепоочията. Необичайно разположение на лунички, ако питате мен.
Но пък докосваше леко и отмерено. Установих го, защото беше хванала чашата с две ръце и я беше обърнала с пръсти, потупвайки с тях по пластмасата. Бе поднесла чая под носа си и поемаше уханието през странно изгърбения, но едновременно с това прав(???) нос. Имаше прекалено дълги пръсти, които обикаляха цялата чаша преплетени по този начин.
– Това мента ли е? - попита ме тя със сключени вежди в знак на съображение. Гласът ѝ беше от онези гласове, които знаеш, че никога няма да говорят свързани думи, но си готов да ги слушаш дълго време, таейки надежда да чуеш нещо много, много смислено от тях. Очите ѝ бяха странни, хем прекалено отворени, хем с отпуснати клепачи.
– Да. И малко канела. - слагах канелени пръчици във всяка чаша чай, която пиех, защото Джон обичаше да ги троши и свива в цигари заедно с тютюн. Идеята беше моя, всъщност. Преметнах чантата си през рамо.
Момичето остави чашата обратно на щанда. Беше със странна леко прегърбена стойка.
– Вземи я ако искаш? - дори не знам защо го казах, кой предлага чай просто така. Може би просто не ми се пиеше сега.
– Не мога. Алергична съм. - 'Към какво? Пластмаса ли?' помислих си. В чая имаше доста съставки. - Към мента, де... - уточни след кратко мълчание тя. Май не обичаше да гледа хората в очите.
– Аха... - поклатих глава в знак на разбиране.
Заобиколих щанда и взех чашата с една ръка, а с другата побутнах нагоре кръглите очила.
– Аз съм Кимбърли. - в началото не ми изглеждаше като човек, който обича да се представя. След това не ми изглеждаше като човек, който може да се представя. Протегнах ръка. Пръстите ѝ бяха още топли, заради чая, а моите бяха студени, че и малко синкави. Забелязах, че по края на ръкава ѝ имаше кръв, но отклоних мислите си бързо, защото иначе щях да започна да си съчинявам истории.
– Дафни, приятно ми е. - отвърнах и се постарах да не звуча прекалено грубо. Нямах намерение да я прогоня. Вероятно щеше да ме пита нещо, защото си даваше вид на човек, който внимателно отмерва всяка думичка, но точно преди да я сложи на кантара я изпуска тежко на мраморен под и тя кънти в празна бална зала.
– Ъм...Случайно да знаеш дали Остин е на работа днес? - попита сякаш трябваше да знам всички Остиновци на тази планета.
– Остин дето работи при бързите храни ли?
– Да, същия.
– Остин Браун?
– Не мисля, че има друг Остин там.
– А, има.
– Не, няма. - все едно тя работеше тук от половин година.
– Ъ... - реших да не споря - на работа е, да. Но побързай, защото смяната му свършва след... - погледнах часовника си - шест минути.
– Оле мале. - възкликна тя и закри лице с едната си ръка. - Благодаря, Дафи. - имаше странна, но искрена усмивка, на която лесно се отвръща. Подмина ме и се затича към бързата храна, която беше на другия край на третия етаж.
Като мина покрай мен ми се стори, че миришеше на лавандула...или пък плувен басейн? Как може изобщо две такива миризми да бъдат съвместими при каквито и да е обстоятелства?
Беше доста смахната. (Не знам защо го казвам аз.)

Чадър на ябълки vol. 1

Седях зад щанда и обръщах наобратно особено съсредоточено една пластмасова чаша. Врмето навън беше дъждовно и мрачно, а аз си мислех как ще стигна до нас без превоз, защото бях загубила кесийката с пари (носех малка странна торбичка, която бях назовала 'кесийка' за да звучи по-автентично и по-приключенско, но просто мразех портмонета и изпитвах ужас при мисълта да докосна естествена кожа) някъде по ескалатора.
Тези дни, в началото на зимата, когато още няма сняг, а дъждът е по-размит и кален от всякога, почасовата работа в Мола, на третия етаж, зад щанд за лимонада не се отразява особено добре на психиката и от там на физиката. Идеята беше да продавам сок от лимони, сещате се. Точно срещу касите за киното на третия етаж, на ляво от ескалатора. Но понеже бях прекалено мързелива да изстисквам лимони, а и знаех, че хората в Ню Йорк нямат абсолютно никакво желание да пият лимонада посред есен, когато зъзнеш от студ и в обувките ти джвакат спомени от някоя особено дълбока локва...и след като бях достатъчно досетлива, услужлива и умна, бях поговорила сериозно с шефа си за тази работа и стигнахме до взаимно съгласие, че ще продавам чай. Правех около 5 чаши чай за десетина минутки, което може би би трябвало да бъде вписано в рекордите на Гинес. Като се има на предвид, че Ню Йоркчаните не обичат домашно приготвени храни и напитки, си е цяло постижение да накараш мъж в костюм с ход дог в ръка да се спре и да помирише ръката от миризма теглеща ноздрите му по-близко и по-близко към щанда с пликчета чай и чашки.
Часът беше два следобяд и книжарницата зад мен откриваше перфектната възможност да започна трета книга тази седмица. Бях на последните няколко страници от предната.
– Пссст. Дафни. Ай, Дафни. - чух съскащ глас зад себе си, макар данданията от музиката в мола и непрестанния говор на десетките хора.
Обърнах се и видях на края на щанда, на около метър и половина от мен, Джон, прегънал се на две и с ръка на устните да шепне името ми. Сякаш това, че говореше с мен беше престъпление.
Сключих вежди и затворих книгата, оставяйки я до пластмасовите чашки.
– Какво има, Джон? - станах и се приближих към него изтупвайки престилката, на която беше нарисуван голям лимон с готварска шапка и пликче чай в ръката. Да, лимона имаше ръце. И крака имаше, но това не ви засяга, предполагам.
– Какво ще правиш след работа днес? - попита ме той и хвърли подозрителен поглед на книгата. - Ще хванеш рак на очите от тези книги, така или иначе нищо не виждаш без очила.
– Млъкни преди да съм те заляла с чай от горски плодове. - заканих се, но той знаеше, че съм напълно способна да го направя. Мразех някой да се занимава с 'орловия ми поглед'. Когато някой има проблеми със зрението просто го приемаш и не задаваш въпроси. Майчице.
– И та, какво ще правиш след работа?
– Ще се прибера, ще седя до перваза с много възглавници и ще дочета книгата. А преди това от Мери Джейн ще заема това онова на Оскар Уайлд. - Мери Джейн беше приятелката ми от книжарницата отзад. А Джон работеше във видиотеката от дясно на книжарницата.
За момиче на шестнайсет беше нетипично да му отговоря, че в петък вечер ще кисна у нас и ще чета. Звучеше клиширано тези дни, но живеех така от години и нямах намерение да променям каквото и да е в режима си. Джон беше на моите години, с чорлава руса коса и морско сини очи. Не знаеше какво иска от живота си, но така му беше добре, защото не искаше и да се напряга за каквото и да е.
Работехме в Мола заедно от около половин година, а преди това учехме в едно училище. В Ню Йорк приятелствата се запазват много трудно, а нашето остана, макар че не прерастна в нищо повече. Аз и не исках, де. Още не искам.
– Дафи, кога ще спреш да бъдеш толкова задръстена... - изпуфтя той и като отпусна тежестта си само на единия крак се пресегна да вземе книгата, но се опари на един от чайниците и започна да издава странни звуци и да подскача на един крак.
– Каза Джон.
– Млъ..ох..ни..ох..
– Ще излизаш ли днес?
– Ако  не ме обезобразиш с тези чайници до довечера, може и да успея да накарам Офелия да излезе с мен поне днес.
Офелия беше момичето от киното. Беше сладка, с перфектни кестеняви къдрици и големи лешникови очи. Не беше нищо особено в моите очи, но Джон виждаше в нея примадоната, която търсеше във всяко момиче. Знаех, че веднага щом я получи, ще се опита да я превъзпита, но тя няма да му позволи. И ще се разделят. Въпреки това не ми се вярваше да му върже. Опитваше се да я забие вече втори месец и тя все си 'оправяше зъбите' или пък 'посещаваше леля си Моника'. Честно казано, намирах името Моника глупаво като за леля. Можеше поне да се научи да лъже. Но пърхането с дългите ѝ черни мигли беше достатъчно да му завърти главата за 24 часа до следващото предложение.
– Изчезвай от тук. - казах му и започнах да го бутам обратно към видеотеката. Не ми се говореше с него, макар че много го обичах.
– Ако случайно тя не поиска да излезем, у вас има ли спагети?
– Да, останаха от снощи.
– Чудесно.
След малко се обърнах и го видях как ми маха от видеотеката с един от най-старите дискове на "Капан за родители". Винаги когато дойдеше в нас го гледахме по няколко пъти. Може би няма човек на земята, който да е гледал този филм повече от мен. Джон имаше ключ от апартамента ми и често идваше у нас. И двамата нямахме с кой да делим апартамент и затова аз ходех у тях или пък той у нас.
Да бъда честна, прекарвахме си чудесно и не искам никога да ме напуска.
***

Глъчката от хората сртаваше все по-голяма и аз сипвах чаша след чаша. Усещах онази странна умора и онова безпричинно нетърпение работния ден да свърши. Изкуствените светлини от Мола ме дразнеха и исках вече да видя естествена дневна светлина, макар че слънцето май нямаше намерение да се показва в следващата седмица.
Но имах чадър на ябълки и не ме беше страх да го използвам.