ТАР

- А какво си ти? - обърнах се леко, но дори не погледнах. Не си заслужаваше. Миризмата ме отблъскваше невероятно много и бях готова да отстъпя няколко крачки назад, но езика на тялото винаги е говорел прекалено много за мен, затова останах тежко на мястото си. Не трепнах. Действително, миришеше на риба. Риба и мухал. Сурова, развалена вече риба. От онази, умрялата, изхвърлената от реката, която е толкова неприятна, че само мухите се въртят около нея. 

И въпреки вонята стоях още там. Не гледах, защото мразя сини очи. Студени са ми, а аз не обичам студени неща, понеже горя прекалено силно и обикновено ги плаша. Ако я погледнех, щеше да ги обърне и да скрие зениците под клепачите си. С периферията си виждах противното й същество до себе си, толкова близко, че ръцете ми почти настръхнаха. Главата й беше покрита с червени люспи, а вместо устни имаше врата.

Порта в дъното на лицето й. Розова и ръждясала по пантите, не беше отваряна от години, познах го по паяжините около дръжките. 

Усмихна се бавно с вратата вместо уста и чух близко до ухото си ехидния й смях. Смеха на загубата пред съдбата, която си плел на плитки до скоро. Смеха на псевдо-победител в игра, в която дори не участвам. Смеха на заблудена жена, която бяга от реалността зад мълчание и незаслужени думи, изкарани и изкрадени от устите на хиляди други жени. 

Усетих как заека в корема ми мърда плахо. Искаше да излезе, искаше да го повърна право върху нея. 

Но аз не кашлях, 

не мърдах, 

не говорех. 

Само гледах напред. Чаках го да я разпознае. Защото заекът винаги познаваше червените люспи и вонята на гранясала смърт пред портите на изоставено бунище. И в момента в който я познаеше, щеше да направи нужното. 

Ръцете й бяха прекалено къси, а носа й докосваше лявото ми ухо. Люспите се люшкаха от вятъра и, заклевам се, никога не съм искала толкова силно да убия някого. Съществото, което взе живота ми и го стъпка, сгъна го на хартиен жерав и го изяде, стоеше на милиметри от мен, разхождаше се на пръсти и на ръце по границите и по последния останал праг на търпимост. Тя открадна бъдещето ми, извади сърцето ми и го заля с горещо кафе, току що направено от счупената кафе машина в кухнята ти. Кафето, което никога не допиваше, защото не харесваш утайката и защото заспиваш по средата на чашата. Тя не знаеше защо оставяш кафето си, не знаеше защо кафе машината е развалена, не знаеше за магнитите на хладилника ти, не знаеше какво сънуваш и как ти влияе кофеина. Но година и три месеца крадеше чашите и утайките ти, събираше ги в казани и накрая, когато извади сърцето ми, го поля с тях.

Мислех си за това и зайчето вече беше по-голямо. Притискаше сърцето ми отдолу и буташе белите ми дробове напред. 

Теоретично Аз Разбирам.

Но на практика, онова което е в мен, не желае и няма да я разбере. Заекът прибра ушите си. Козината му порасна и пожълтя. Тръгна нагоре към гърлото ми. Вътрешностите ми горяха.

Тя още беше до мен. Дишаше във врата ми с дъха на смъртта и с дъха на измяната. Дъха на грозното по земята и дъха на онова, което отнема надеждата на раково болните.

Синьото в очите й гонеше гълъбите от душата ми и викаше сини свраки и гарвани, да кръжат над главата и съществуването ми.

Заекът избяга.

Замени го лъв.

Отворих устата си и изревах.

Вече гледах. Гледах я в очите. Синьото повика инстинкта в мен. Не вонята, не кафето, не студенината. Синьото. Защото моето море е синьо. И никой друг не може да е син. Никой не пипа моето море, никой не диша моя въздух, никой не жъне онова, което аз посях. Никой не пуска свраки в моята душа, никой не чупи ребрата ми. Никой не чупи вярата ми. НИКОЙ не ми горчи.

Посегнах рязко и отворих портите в лицето й. Вкарах ръката си в главата й, чак до лакътя. Свих я на юмрук. Издърпах силно онова, което хванах. Надявах се да е сърце. Но когато погледнах, беше просто...

часовник. Малък часовник на верижка. Очите й се обърнаха. Синьото се скри. Лъвът се върна в мен и пак стана заек. Люспите нямаха вече значение, кафето нямаше значение, тя нямаше значение. Не ме беше страх вече. Не значеше нищо.

Тя беше просто едно...

Тиктакащо.

и Аз Разбрах. 

АЗ

Ветровете в мен са силни
ръцете ми са силата на
яростната гора,
отвяна и разтърсена от яда
на въздуха
и на декемврийските бури.
Страхът в мен го няма вече
запалих го, а пепелта я
издухах с крясъци по-силни от
сирените на най-дълбоките морета.
Сега съм недосегаема.
Недостижима.
Преродена.
От срутената кула и остатъци душа,
се сглобих и построих, престроих
сама.
По-добра от всякога.
И по-моя от никога.
Земята в мен е знойна,
плодородна и велика.
В главата си посадих слънчогледи.
Полета слънчогледи, които
обръщат лицето ми само към
огъня на слънцата, създадени от мен самата.
Нямам много да кажа,
но имам безбрежни океани да
направя.
Делата ми са чисти.
Моралът ми се удави в
намеренията ми.
Моето НЕ е закон.
Моето ДА е благословия.
Ти си
          страничен ефект
                                       от Мен.

Лоши мисли

Обикновено си бях обещала като един истински и пълноправен идиот, жител на малката ни противна планета, да не пиша с мозъка си, а със сърцето и душата си. Не случайно има само един пост от мое име, който не е написан особено поетично. За хората които отделят от времето си да четат този блог - благодаря ви искрено. За вниманието и времето които ми давате. Но ако не си падате по излияния и ако сте убедени, че това което се свързва с личния ми живот не ви интересува, може да спрете да четете до тук и да изчакате следващия ми разказ.
За останалите, на които им е любопитно - надявам се да не разваля представата ви за мен. Свалете си очакванията възможно най-ниско, за всеки случай.
А за тези, за които би трябвало да бъде този пост - прочетете го. И вникнете във всяка една дума, за да не ми се наложи да ви го перфорирам на вътрешната страна на клепачите.
Когато бях малка нещото което най-много ми се втълпяваше беше - не пий, не използвай наркотици, не пуши, не говори с непознати. Градацията е низходяща и за повечето хора е учудващо, че 'не пий' е преди 'не използвай наркотици', но в случая е напълно подходяща. Най-малкото защото семейството ми от години пати от алкохол и може би 90% от мъртвите ми близки са починали от алкохол. Лека им пръст. Пазих се от тези неща доста време, но когато човек остане самотен му се налага да направи компромис със себе си и моралните си ценности и да се събере с хора, които влизат в сериозен разрез със собствените му убеждения.
Например, в случая, след като най-близката ми приятелка, която за мен побира в себе си целия свят (и нейния, и моя, и чуждия), замина надалеч и аз чисто физически изгубих връзка с нея, ми се наложи да открия хора, които да бъдат до мен, макар да са различни от мен. Преглътнах различията ни. Преглътнах факта, че сте наркомани. Преглътнах факта, че имате сериозни психически проблеми, които САМИ си създавате отново налегнати от същата самота, която налегна мен, когато Ния замина. Преглътнах факта, че фекалиите на някое бездомно куче биха били около двадесет и три пъти по-ценни от цялото ваше съществуване в нищожните ви измислени светове, изградени от оплаквания и несъвършенства.
'Несъвършенствата правят човек перфектен' пълни простотии. Аз не романтизирам лайна. Вече не. Едно лайно може да мирише отвратително, да е противно на вид и аз не мога да изкарам нищо красиво от вида на едно лайно. И лайното колкото и да го обработваш, то ще си остане лайно. Вътре в душата си то ще си знае, че е лайно и никога под никакъв претекст и обстоятелства то не може да се превърне в човек.
През цялото време се успокоявах с някои глупави на близък план метафори, от порядъка на това, че ако в животът ти няма възходи и спадове значи си мъртъв. Да, това при всички случаи е така защото човешкия живот никога не може да бъде напълно перфектен. Когато аз прекарвах ежедневието и като цяло живота си с вас, аз нямах възходи и спадове. Аз имах само спадове. А един постоянен спад е равнина от негова гледна точка. Това значи ли, че сте ме убили? Да. Да значи.
Понеже съм един невероятно изтрещял романтик, от която и страна да го погледнеш, аз никога не поглеждам обстоятелствата в очите и не се изправям срещу тях с буквални заключения. Мога да задам буквални въпроси, но после сама преобразувам отговорите им (ако изобщо ги получа) в афоризми. Като цяло всичко което някога ми се казва, бива преработено от извратеното ми съзнание по такъв начин, че да ме направи тъжна или щастлива - в зависимост от това какво очаква тялото и душата ми и в зависимост от много други неща в които нямам намерение да задълбавам, защото ако го направя, изреченията ми ще станат осем пъти по-дълги.
Дадох си целия живот и цялото същество за вас, а вие дори не пожелахте да ме удостоите с два кръстосани отговора. Как ще ми мълчите? Защо ще ми мълчите? Кой ще ми мълчи на мен и с кое право ще ми се мълчи? Как така аз ще си дам всичко и ще поискам само няколко отговора и няма да ги получа?
КАК ТАКА БЕ?
Толкова голяма липса на авторитет лъха от вас, че когато случайно ви видя по улицата, стомашните ми сокове се качват в устата, но ми се налага да ги преглътна, защото знам, че не заслужавате дори да повърна върху вас. Вече не.
Уважението ми към вас вече има хиляди дупки и е на един електрон от това да изчезне. И това не е промяна. Това е осъзнаване. Което трябваше да се случи отдавна. Бих ви напсувала на майка, но знам, че повечето от вас това би ви наранило, а на един от вас майка му я познавам толкова добре, че чак ми е неудобно да кажа някоя подобна простотия. Понеже всеки тоя, дето майка му ви разправям, че я познавам, вероятно т'ва няма да го прочете, все пак да си кажа, че с нея съм се чувала повече пъти отколкото със самия него, защото той има навика да припада когато види куки и да повръща от половин петичка трева, но това да не му пречи да си мисли, че живее в някаква реалност, в която наркотиците биха били най-добрите ти приятели. Можете да ми оставите в коментарите телефона на някоя погребална агенция, в случай, че поиска да погребе достойнството си.
Когато става дума за вас мислите ми се накъсват и се свиват като банкнотите през които смъркате. И на мен ми се налага да ги навързвам едни за други. И дори навързани пак не стигат за да си обясня как е възможно да сте такива кухи черупки, подобия на скотове, от които всеки втори не знае за какво се бори.
Дори наркомани не мога да ви нарека, защото за жалост, не мисля, че парите биха ви стигнали за кокаин. Вместо това ви се налага да импровизирате с отдавна забравени лекарства по аптеките, а аптекарките като ви видят се хващат за главата. Времената в които ксанакса ви вършеше работа отдавна заминаха и скоро капките ще си ги капете не само в носа, а и ще си ги биете във вените, защото нещата утихват и заминават. Както любовта заглъхва, така може да заглъхне и ефекта от често употребяваните успокоителни.
Време не ви трябва. Трябва ви комуна. Трябва ви някой, който да ви накара да се чувствате, както вие карате хората, които ви помагат да се чувстват. Дори във вашите собствени филми никога няма да бъдете главните герои. Връщайте се от пътищата по които нарочно поехте и бягайте далече от тях, защото водят само до трапове.
Ама вие буквата 'а' и буквата 'и' май я бъркате.
Следващия който каже нещо дори милиметър по-отдалечено от истината, ще се размие в собствената си помия.

Малки слънца и големи безкрайности

И кой каза, че сме малки?

Като човек, който може би е с всичкия си все още, човек, чиито крайници функционират напълно правилно, и човек, който заема едва 160 сантиметра от височината на вселената и 58 килограма от тежестта на човешките думи, съм чувала думите 'малка си' прекалено често.

И като чуя 'всички ние сме малки' съм готова да изкашлям всичките си вътрешности и да замерям с тях света. Малки спрямо кое? Малки спрямо Вселената? А ти откъде знаеш, че спрямо някоя друга вселена и някой друг човек, напълно идентичен на теб, не си 18 000 пъти по-голям? Откъде знаеш, че за съществата, които живеят в 2Д измерението, ти не си Бог? Откъде знаеш, че като изричаш думи, те не създават нови светове и измерения в които има същества идентични на нас, но с много по-малко възможности от твоите и моите?

Не знаеш. И въпреки това ти, като човек, като себе си, смееш да използваш определения като 'голямо' или 'малко' в един безкраен свят. Отредено ти е точно толкова място, колкото заемаш и независимо от това дали материално и чисто физически се приемаш за голям или малък, душевно ти си гигант.

Приятел от детството, чието име Славеше Светлината, се върна в дните ми с гръм и трясък, хвана залепналите ми клепачи и така ми отвори очите и съзнанието, че едва не ми разпори главата. Помня като бях малка, как винаги ходеше бос и пипаше нещата толкова тежко, а думите му съсичаха като бръсначи. Гледахме се как растем и се променяме,  но колкото и да се променям аз винаги ще помня как в апартамента му миришеше на кафе и прегорени картофи. Абсолютно винаги. Влизах и миризмата беше толкова силна, че все едно в момента в който прекрачех прага започвах да дъвча цели зърна кафе. Понякога още усещам как като говори ме лъхва това ухание.

И да, преди 15 години също бяхме малки. Сега не сме много по-големи, но господи, той се е превърнал във същински великан! По-велик от всички и вече светлината не е само в името му, но и струи от него самия. Най-чистото и красиво нещо на тази планета е да видиш как лицето на някого гори и как разтърсва цялото си тяло, осъзнавайки огромните емоции и чувства, които изпитва. И това малко дете, което ходеше босо по калдъръмените улици и летеше заедно с въздуха и пролетния южняк, сега е човек. Човек, който като говори крещи рими и поезии за ухото на някой, чиито очи са още затворени. Човек, който държи своето време в двете си кокалести шепи и знае, че е чисто гол пред света и само това може да предложи - време и себе си. А това 'себе си', човече, това 'себе си' е толкова безкрайно. Любовта в това 'себе си' и отдадеността в това, което влага у хората, е най-безкрайното нещо. От света само съм искала да съм щастлива и да виждам щастие. У него виждам не само щастие, но и безметежност. Безвремие. Всеки един от нас пази в него всичко, създадено на този свят. Пази знание и възможности, пази въображение, което може да увие цялата безкрайност в която живеем в пашкул и после, когато тя се разгърне, да я направи 18 000 пъти по-безкрайна. Благословени сме да бъдем това, което сме и да пазим в себе си търпението и огъня на човечността и инстинктите. Този Рай, за който всички копнеем, не е нито там където сме си измислили, че е, нито тук на земята. Той е в самите нас.

И щом това босо момче, което знае само светлина от началото на живота си, може да види съзвездия в две човешки очи, щом може да усети как цялата вселена се върти с неузнаваема скорост и изригва, връща се в началото, обръща се, гърми, трещи, то тогава той може всичко. 

Държи в ръцете си времето. И само чака за да го пръсне на малки топчета по ръбовете на нашата безкрайност и да го тъпче, да го огъва и да го превърта, защото не е ли за това времето, за да бъде то разтегливо и променливо. За да ни кара да се пренапишем и чуем отново, на запис. 

Понеже най-красивият късмет е късметът на чакащия. Чакащият събира у себе си всички планети и слънца и ги държи. С двете си човешки ръце.

И после ми кажете, че

това

е

малко.

Обикновени бисквити.

Понякога се събуждаш от животинска жажда и същевременно почти спукан пикочен мехур, в малка стая на втория етаж на къщата на баба ти, в китно селце оросявано от дъждовните капки, брулено от немирния северняк и озвучавано от горските нощи. Тогава святкаш нощната лампа, която облива стаята и най-вече леглото ти в мека червена светлина. Завърташ кокалестия си задник на мекото легло и започваш бавно, но блажено да преживяш обикновени бисквити и да слушаш дъжда. Представяш си как всяка капка е един човешки живот, докато трохите се трупат на чаршафа под теб. Навеждаш се, вадиш химикалка и тетрадка изпод леглото, понеже знаеш, че подобни писателски просветления не бива да се изпускат, защото после може горчиво да съжаляваш. Знаеш, че когато музата ти подаде пръстче, е добре да отхапеш цялата й ръка поне до рамото. Лежиш завит с около една дузина одеяла, зяпнал прозореца с полу-отворена уста пълна с обикновени бисквити, с физиономия на човек, който решава много важно житейско премеждие.
И тогава осъзнаваш, че я обичаш. Не, не бисквитата. Нито къщата. Нито дори червената лампа. Така де, тях също ги обичаш (иначе без тях, как щеше да прозреш?), но не по тоя начин.
Обичаш нея. И в 3 и половина сутринта, Господи, как бих искала да заспя спокойно без тя да налита в съня ми като разярено врабче върху купчината трохи по чаршафа. Как бих искала да натъпча проклетата бисквита в устата си без да изгубя апетита си още на втората хапка, по простата причина, че се храна само от мисълта за нея.
Но всъщност...напълно съгласна съм да умра от безсъние и глад, стига да знам, че тя ще бъде там, до мен, истинска. И да знам, че всичко досега не е било само хубав сън или видение посред пустиня.
А тя май...е по-истинска от всякога сега. Иначе точно в този момент коремът ми нямаше да издава такива дивашки звуци, а очните ми ябълки нямаше да светят като крушки.
Истинска е. Не като ония комари дето според селяните били колкото плъхове. Нито плъховете дето били колкото котки. Истинска точно колкото бисквитата в ръката ми и дори по-истинска от дъжда навън. А тия бисквити са си бая истински, имайки предвид, че от две можеш да заситиш 40 годишен мъж. Истинска. Иначе нямаше още да усещам допирът на кожата й до моята, нямаше да усещам уханието на лавандула или очите й. Нямаше да чувам ритъмът на сърцето й. Защото колкото и да ми се иска, не бих могла да обичам толкова силно някой, който не съществува.
Но знам, че и ти ме обичаш. И като гледам тоя прозорец. Като слушам гръмотевиците навън и като поглеждам недоверчиво открехнатата врата, знам. Нещо в червената светлина ме кара да съм убедена в твоето и моето съществуване като едно цяло, което не може да бъде разделено вече, независимо какво се случи. Понеже, май се оказа, че...не съм била съвсем права за спомените. Те са избор до момента в който не станат реалност. Можеш да избираш какви спомени да правиш, но не и кои да си спомняш.
А дори да можех, аз щях да избера да те помня. И съм готова да ти дам
и свобода
и
изкуство.

Самодивата, Паякът и Козирогът

Сутринта, час преди слънцето да изгрее и малко преди дъждът да спре да тропа на прозореца ми, морето се събуди преди мен. Усещах целувките на първите сутрешни вълни по върховете на пръстите си. Знаех, че ако не отворя очите си скоро, приливът ще ме отнесе с него. Затова събрах косата си на кок, и затичах боса по плажа докато не стигна скалите при кея. Седнах отново. Тази сутрин морето беше изхвърлило стотици малки миди на брега, които скоро щяха да излязат от черупките си за да изсмучат водата от пясъка. Вероятно щяха да умрат при отлива. Но като ги гледах, знаех, че има и такива, които приливът ще вземе в прегръдките си и ще ги върне по домовете им. Или дори да им даде много по-добри домове. Знаех, че щеше да ги носи с хиляди течения и да ги завлече в световния океан и исках, боже как исках, да ги предупредя. А те не бяха ли само деца? Нямаше ли кой да им каже, че половината ще умрат, а другата половина ще трябва да изминат още години път в морето за да намерят отново комфорта на лепкавия пясък по дъното и пак да видят магическите танци на подводните водорасли и морски треви, които се въртяха и виеха с всяка вълна като вили на мост.
Слязох от скалата и събрах няколко миди в шепата си. Исках да ги хвърля надалеч в морето и да съкратя мъките им, но не можах. Знаех, че всички те ще изминат пътя, който им е писан и ще им се случи точно това, което съдбата им е отредила и без аз да се меся в техния живот. Върнах ги по местата им на мокрия пясък, където вълните аха-аха да ги вземат, но само галеха черупките им и се връщаха. Все едно не смееха да докоснат нищо и беше прекалено рано сутринта за да сграбчват животи и да оплитат съдби.
Качих се на скалите и се покатерих по тях, а от там, скочих на кея. Бях боса и камъните се забиваха болезнено в ходилата ми, но аз продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина от там. Кеят беше дълъг и вечер, морето се разбиваше в него на милиони малки капки, които в полета си ставаха на стъкла и се забиваха в тези, които омърсяваха това място.
Мъглата беше прекалено гъста. Носеше се на пластове над камъните и водата, сякаш се опитваше да погълне всичко в студената си, умряла вече прегръдка и да ни понесе чак в облаците заедно с нейното собствено издигане, което щеше да се случи по обяд. Виждах образи. Знаех, че щях да ги видя. Трябваше да ги видя. Трябваше да говоря с всеки от тях. За да видя и разбера, кое е минало и кое трябва да започне.
Броях крачките си и преди да направя десет пред мен се изви образа на самодива. Помня, че снагата й бяха дълги и бели, беше боса, но краката й се носеха няколко сантиметра над камъните. Кожата й беше порцеланова и изглеждаше толкова крехка. Сякаш че ако духнех или ако дишах по тежко, тя щеше да се превърне във водни капки и да падне в морето или да се слее с мъглата. По някаква причина косата й беше тежка и черна като катран, а очите й бледо сиви, като на слепец. Носеше дълга, бяла риза, която почти се сливаше с кожата й. Гледаше през мен. Можеше да ме убие, можеше да направи всичко, което поиска, но не ме докосна.
- Аз съм твоята нужда. Ти беше тук да ме спасиш, а аз бях тук за да бъда спасявана само от теб. - знаех, че е права и знаех, че говори истината. - Вече ме спаси. Свободна си от мен.
Откъсна един косъм от косата си, сложи го на рамото ми и се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя пет пред мен се изправи човек.
Строен и по-висок от мен, с лешникови очи, в които лежеше жена. Гола, ниска жена с гарваново черна коса. Тя живееше там. Алергия Отпаяци се смееше и дишаше, говореше си сама и почистваше очите му. Виждах я как ми маха и дори я чувах как шепти от лявото му око и как се кикоти от дясното.
На рамото си имаше огромен черен паяк. Само един. По-голям от главата му. Странно как първо забелязах малкото човече в зениците му, а след това видях ненормално голямото животно, което лазеше по ръката му и въртеше огромните си черни очи.
- Аз съм твоето равновесие. - проговори ми с тих и спокоен глас. Паякът продължаваше да лази по него. - Ти беше тук да гориш, а аз бях тук да те гася. Сега вече ти си спокойна. Ти сама избираш кога да пламтиш и кога да замръзнеш. Нямаш нужда от мен. Свободна си. Аз също.
Тогава свали паякът от рамото си и го остави на земята пред краката ми. Той завъртя няколко пъти очите си и полази към скалите. Там се скри. Погледнах мъжа срещу мен и видях, че очите му са...в първия момент помислих 'празни. те са празни.' Не. Те бяха чисти. Докато успея да го попитам, той също се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя три, сред мъглата два рога. Дълги и извити, стърчаха след земните облаци и се въртяха. Страхувах се. Исках да се върна, но продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина през всичко това.
Пред мен се изправи полу-човек полу-козирог. Имаше ръце и човешки торс, но копитата му тропаха заплашително и накланяше бавно главата си с рога сочещи прави към мен. Беше най-страшното нещо, което някога съм виждала. Това същество беше символ на тъмната страна на човечеството, всичко срамно и долно пред което се страхуваме да се изправим. Виждах решителност и зло в очите му и знаех, че за него поражението не е причина да напусне полесражението. Погледът ми започна да блуждае, понеже знаех, че ако го погледна отново ще проявя ясно уязвимите места в психиката си - това, което приемам и това, което отхвърлям. У него разпознавах обвързаност, слепота и по-късно, но неизбежно страдание. Душата му, ако изобщо имаше такава, ми се струваше като каменна сграда в която човек сам се зазижда. Дори мъглата се отдръпваше от него.
- Аз съм твоята грешка. Тук си за да ме повтаряш. Отново и отново. - говорът му кънтеше от водните стени. и се връщаше като ехо, което се губеше и оплиташе в мъглата. Думите се чуваха наобратно, сякаш някой обладан от дявола ги крещеше в ушите ми. Копитата му затропаха към мен, но знаех, че няма накъде да избягам. Обгърнах се с ръце и се приготвих да се върна в началото на кея. Щеше да ме удари с рогата си и да ме запрати пак там, от където бях тръгнала. Щеше да ме върне в гьола, от който едвам излязох.
Тогава в пръстите ми се оплете нещо. Погледнах и видях дебелия черен косъм, който в този момент порасна осезаемо и се превърна в огромно корабно въже, което само полетя и овърза краката на съществото. То се препъна и грохна тежко на земята, вдигнаха се кълба прах и видях яростта в очите му.
Почти изправен отново, пак тръгна към мен, но тогава забелязах нещо черно на човешкия му гръб. Видях няколко лъскави шаващи очи и видях отровно ухапване.
Отново падна.
Почти мъртъв, агонизиращ от отровата на паяка.
Заобиколих умиращото животно и стигнах до края на кея. Вдишах дълбоко студения сутрешен въздух и най-после видях изгрева. Чух рев.
Обърнах се и видях как с човешките си ръце, той откъсна единия си рог и го заби в сърцето си за да спре болката. Уби изначално чистата си душа с животинската си физика. Уби се сам. Сложи край на всичко.
Затворих очи и се гмурнах в студената вода, която ме пое в прегръдките си и ме понесе по течението. Спокойно и сигурно.
Сега вече, можех да започна.

Съдбата и Сатаната на маса в метрото.

Някога случвало ли ви се е, драги читатели, да изпитвате толкова огромна ненавист към някой човек, че в момента в който чуете името му или усетите аромата му някъде около себе си, дробовете ви да се свиват до две малки камъчета и да започвате да кашляте черупки от раци?
Е, на мен ми се случи.
Стоях в подлеза на метрото и не обръщах почти никакво внимание на това, че стола се клатеше по безобразен начин и скърцаше заплашително, на ръба да се счупи. Обикновено, в друг ден, когато мозъка ми не беше в мъглата на съвсем далечни и други мисли, бих го сменила с някой, който не е в чак такова окаяно състояние. Но сега вдигах единия си крак периодично и измествах тежестта си напред-назад с цел да не го дотроша. Въпреки това не ставах. Гледах върховете на пръстите си, които бяха толкова червени и горещи, че може би ако докоснех масата, щях да я разтопя зелената пластмаса. Очите ми се въртяха прекалено бързо, но не се спираха на нищо. Хората, които минаваха единствено натягаха още обстановката около мен и ми се струваха като великани, които придърпват тавана по-близко към пода и правят светлината в подлеза още по-оскъдна. Миришеха лошо и дишаха на пресекулки. Сенките им се навеждаха към мен и обгръщаха цялото ми тяло, а аз от време на време стисках клепачи, за да не виждам колко са грозни и страшни. Левият ми крак, както в повечето такива ситуации, подскачаше през две секунди. Не през повече или по-малко от две, точно през две. В тесните велурени обувки, пръстите на краката ми също туптяха от горещина и се свиваха в ужасни конвулсии. Усещах остра болка в кръста, която минаваше през бъбреците ми и стигаше по някакъв неведом път до стомаха ми, като го мачкаше и размесваше като топка тесто. Не можех да преглътна, понеже езика ми беше залепнал някъде за небцето. Може би в този момент цялото ми тяло беше окупирано само и единствено от агресия. Гняв. Държах последния конец от самоконтрола ми, но нещо ме накара да го издърпам с всичка сила и да го разградя на съставните му части.
Нямате си на идея колко време съм стояла в тази позиция, опитвайки се да успокоя пулса си и да накарам пръстите ми да спрат да туптят толкова бясно. Нямате представа, че за да изстудя краката и ръцете си, ми се наложи да отрежа една купчина коса и да се залея триста и един пъти с ледено студена вода. И докато прогоня някакъв клоун, ми трябваха поне сто клаксуна в далечината. Които свиреха и ехтяха в коридорите на празното ми вече сърце. Трябваха ми сто бухалки с които да го ударя, а аз му ги давах и му позволявах да ме налага с тях всеки ден.
На масата около мен имаше още два стола. Те бяха здрави (за разлика от моя), но стояха празни и в тях седяха само призраците на хора, които искам да имам, но не съществуват. Душите на приятели, които никога не съм имала близо до себе си. Глухите, но мъдри думи на хора, които не съм чула да говорят нещата, които аз бих казала. Не съм ги чула и да ги разбират. Празни столове.
А хиляди хора минават, под земята, в метрото, винаги е било гъчканица. Само аз стоя и не мърдам. Аз и онзи грозен, ужасяващ клоун, в края на подлеза. Гледа ме с малките си лешникови очи, които крие зад черни рамки. Той е моето въображение. Той поемаше форми, които исках да има. Но сега беше себе си. В ръцете си държеше труповете на хората, които трябваше да са на двата стола до мен. Само душите им бяха живи и още седяха сред тълпата. Но какво е онова, което не мога да видя и онова, което ме увива като пашкул и ми пречи да дишам, пречи ми да стана и да го убия?
Страх.
Държеше ги в ръцете си. Виждах безжизнените им тела. Оцветени в различни цветове. Виждах рогата му. Дълги и извити, как стърчаха над главите на хората.
Нима само аз можех да го различа? Нима никой друг не виждаше, че самият дявол седеше по средата на студения коридор и носеше два трупа, които щеше да потопи в казан пълен с морфин съвсем скоро?
Затворих очи отново. Сърцето ми биеше в ушите като огромен барабан. Когато ги отворих, той седеше до мен. Имаше четвърти стол на масата.
Очаквах, че този четвърти стол си е отишъл завинаги, но ето че пак дойде. Гледаше ме право в очите и лицето му беше разтеглено в налудничава усмивка. Усещах как земята гърми под краката му. Страх и гняв се сплитаха на тънка рибена кост по гръбнака ми и се увиваха около шията ми. Душаха ме, а аз не можех да издам нито звук. Всичко което казах, застана срещу мен. Собствените ми думи сега поеха образа на Дявол и се надвесиха над мен, готови да ме залеят с лава.
- Аз съм Сатаната. Пак се срещаме. Вече не съм на твоя страна.- проговори той. - И нищо няма да ме задоволи освен душата ти. - Кокалестите му пръсти посегнаха към моите.
Тогава нещо се скъса.

Можех да го убия. Можех да счупя стола в главата му, можех да изсмуча душата му както той изпи моята. Можех да го изпепеля, защото сега цялата бях пламък. Не само пръстите ми горяха, а и вътрешностите ми. Около нас нямаше никого.
Хванах лицето му в шепите си гледах как усмивката му се топи и разтича. Как боята по лицето му пада, а очите му се обръщат.
- А аз съм Съдбата. И краят е тук. - отвърнах.
После избягах завинаги.

Огън и лед

Синьо и бяло.

Това виждаш когато крещиш прекалено дълго във възглавница и след това отвориш очите си. Малки прашинки светлина, сини и бели, как летят от слепоочието ти към средата на ириса. И докато не мигнеш, те стоят там. Като малки снежинки, много малки, които са стояли по вътрешността на черепа ти и щом извикаш, те се разпръскват по цялото ти тяло. Гъделичкат глезените ти и излизат пред очите ти. Все едно си изкарал зима траеща точно 12 месеца и 24 дни. Или все едно никой не е почиствал прахта от черепа ти точно толкова време и щом удариш силно тя се вдига на облаци и пътува през цялото ти съзнание.

Като призрака на човек, който вече не съществува. 

Като образа на някой, който никога не го е имало.

Като споменът от изгубен приятел.

Като отрязан сноп коса, който се пръсва по леглото ти.

Като да гледаш себе си, как отиваш на другия край на континента и знаеш, че част от теб си е отишла завинаги. Няма да се върне. 

И колкото и да хващаш тези прашинки, колкото и да ги гониш, колкото и да крещиш, те стават все повече и все повече. Те минават през пръстите ти, напомнят ти кой си, кой си бил и кой искаш да бъдеш. Някои от тях са като малки игли и се забождат право в предната част на мозъка ти. Други са меки и кръгли, отблъскват се от миглите ти и се залепват по стената над леглото ти. Там стават на снимки. Има и някои, които са като водни балончета, но щом плеснеш с ръце и ги спукаш, водата от тях влиза в носа и устата ти и те трови дни наред, докато не промиеш стомаха си със спирт. 

Но ти си огън. Има хора, които просто горят. И ти си един от тях. Вървиш и размекваш леда през зимата, палиш дървета и розови храсти през лятото. Хора като теб и мен палят цигарата си с поглед и я гасят с едно духване. Когато се здрависваме с някого, оставяме дланта си прогорена в тяхната, за да не ни забравят никога. Когато обичаме някого, го обгръщаме в пламъци без да сме наясно, че съвсем скоро ще се превърне в пепел. Горим навсякъде. Горим пред всеки и никой не може да ни погаси. Можем да минем от малка свещичка в църквата до огромен горски пожар, нанасящ непоправими щети. Не сме адекватни. Нито контролируеми. Ние сме просто огън. 

Не можем да избягаме от себе си и никой не може да избяга от нас. А ето, че и огънят може да вижда сини и зелени светлини, които се реят пред погледа му без всъщност да са там. Балончета от спомени и прах от гърлата на хора, които са го палили. Игли от игленици на лъжци и истории за краища от незавършени книги. Понеже всеки огън държи в сърцето си малко лед. Затова и спомените ни са оцветени в синьо и бяло. Затова и всичко вътре в нас студи. Затова гасим цигарите си с дъха си. Понеже ако горим и отвътре, ще бъдем поданици на собствената си природа. А не можем да си го позволим. Понеже сме огън. Понеже сме огън и лед и не можем да си  позволим да се разкъсаме по средата. Защото всеки, който някога сме познавали е хвърлял преспите си в душите ни, а всеки който ни е изоставил ги е топил като ни е карал да погледнем вътре в себе си и да се стоплим сами. 

Идва ден, когато всеки един от нас иска да изгори. Идва ден, когато изначалната ни искра трябва да ни целуне, да вдиша в нас съвсем малко топлина и да разтопи всичко в бъбреците, дробовете и сърцата ни. После да бяга колкото му крака държат. Да тича и да не се обръща повече, защото ще горим с часове, дни, седмици може би и месеци. Зимата няма да бъде там да ни спаси и ще се отдадем на себе си. Напълно и само на себе си. 

После дни наред приятелите ми ще идват около лагерния огън, ще свирят на китари и ще пеят песни за една горяща душа, която не успя да се успокои до сетния си ден. 

И малко от нас, огньовете, разбират, че когато някой накара огън да скрие лице във възглавницата си и да крещи сподавено осем минути и 23 секунди...щом отвори очите си ще види не обикновените светлини, които виждат всички, а...

искри.

Една жена.

Една жена.
Седеше на пейката в парка. От години не беше мръднала. Косата й беше черна като катран, а очите й мръсно кафяви. Устните й бяха червени, а кожата бяла. Приличаше на Снежанка. Беше тънка, като струна на китара.
Беше лъгла толкова много през живота си. Беше още млада. Недостатъчна за себе си, опитваща да се намери във въображението си. Толкова невинна.
Беше преживяла самолетна катастрофа. Точно над морето. Много хора умряха, но тя беше единствения оживял. Самолета падна в морето. Никой не знаеше как се е спасила. Инцидента се беше случил преди година и от тогава тя седеше на все същата пейка в парка. Различни журналисти идваха да я разпитват за случилото се, но тя отказваше да каже каквото и да е. Не знаеха кои са близките й. Не беше записана никъде. Никой не можеше да намери роднините или приятелите й. Никой не я познаваше.
А тя дори не се хранеше. Не пиеше вода. По някое време някой оставяше кочан хляб на пейката и тя даваше половината на птиците. Пиеше само дъждовна вода. Когато валеше, протягаше шепите си и пиеше от там. Всички мислеха, че е луда. Някои си мислеха, че е парализирана, но на тях тя им се усмихваше и им махаше, за да ги подсети, че може да движи цялото си тяло.
За 12 месеца идваха всякакви хора при нея. Писатели, художници, журналисти. Китаристи й свиреха красиви песни, пееха й. Молеха я, падаха в краката й, мислеха си че е пратеница на Бог. Като я питаха как се е спасила от потъналия самолет тя само казваше
'Сама'
и ги отпращаше с поглед.
Някои я следяха. Седяха зад дърветата и я снимаха с камери. Понякога, преди да се смрачи, я чуваха да си говори сама. Отговаряше на незададени въпроси и разказваше истории, които никой не е поискал да чуе. Когато някой жив човек я попиташе, тя просто си мълчеше и се усмихваше. Но щом останеше сама разказваше страшни и красиви истории. Смееше се и понякога дори плачеше. Точно като жив човек.
След време интересът отмина. Никой вече не идваше да я търси. Само бездомниците са навъртаха около нея и някоя друга котка скачаше на пейката. Гълъбите кацаха по нея. Тя дишаше леко и не ги пъдеше. Само стоеше и гледаше напред. Трябваше да се загледаш в очите й, за да разбереш, че почти не мига.
По едно време, след вече две години, тя беше станала толкова слаба, че кожата й беше пожълтяла. Щеше да умре на пейката, там, пред църквата. Никой поп не слезе да я пощади, господ не я изправи. Очите й се бяха врязали надълбоко в черепа, а косата й беше изтъняла. Пръстите й трептяха, когато листата на дърветата в парка се размърдаха. Тишината я беше подлудила. А самотата беше на път да я убие.
Един мъж седна до нея. Той беше от другаде. Беше чужд на това място. Не беше чувал за нея по новините и не беше чел за нея по вестниците и тя узна това само по погледа му. Усети силното му ухание на лавандула.
- Извинете, имате ли огънче? - попита я той. Не я попита 'как сте оцеляла' или 'защо не мърдате', не я питаше обичайните въпроси. Затова тя премести отмерено ръката си и поднесе запалката до него.
Заговориха се. Той говореше малко и пушеше много.
- Знаеш ли... - обърна се жената към него - На теб ще ти кажа. Ще ти кажа как оцелях. Оцелях сама. И знаеш ли кой ме научи да оцелявам сама? Една пеперуда.
Пресегна се и разкъса кожата си, точно там, между дробовете.
Разлетяха се стотици малки пеперуди. На всички посоки. Накрая остана само една. Оранжева. Мърдаше бавно крилете си, застинала на пейката.
След малко и тя си замина.

Лъв

Един път ме питаха
'Какво е да си лъв?' и си мислеха...Мислеха си, че щом си лъв си по рождение лош. Раждаш се лош и умираш лош.
Ама не е. ''Да си лъв е да си смел. Да си лъв е да водиш. Да си лъв е да изглеждаш като знаещ, но да си уплашен. И никой да не знае. Да не знаят колко те е страх. Само да си мислят, че знаеш какво правиш. И че ги водиш на по-добро място. Да знаят, да са сигурни, че ще ги спасиш.
Помня първия път, когато дойдох тук. Бяха на шест години. И съм щастлива да бъда друг човек. Благодаря ви, че ми позволихте да направя това. 
'Здравей' и 'Чао' са толкова сходни думи.
Лъвът не трябва да умира. За лъвът всички мислят, че е безсмъртен. Лъвът е герой. Да си лъв значи да си срещу всички, но и заедно с тях. Да си лъв е да делиш обществото. Да си осми месец значи да си прекалено добър, но и прекалено справедлив. Да си лъв значи да си красив. За да си лъв, трябва да си жесток. И лъвиците отбират хора, като с лупа. Търсят игла в купа сено. Да си лъв е да си единствен!''
Така разправяха.
Ама не е.
Да си лъв
е
да си
сам.

Синята мишка

Помня като седях на входа ти и пишех писмо до себе си.
'Страх ме е от мазета,' пишеше там, 'но от твоето не ме е страх. Там мога да седя и да спя с часове, дори без грам светлина. Мога да не ям и да не пия с дни. Само едно перо ми трябва и когато ме пуснеш от там, когато вече съм чиста...пред себе си...когато ми отвържеш веригите, а и като светнеш плахо малката лампичка, ще видиш, че съм изписала стените. Вярно, че ще са намазани с мастило и ще има отпечатъци от пръсти. Редовете и буквите няма да бъдат равномерни, нито лесни за разчитане, но за сметка на това ще са истинни. Знам, че теб това няма да те интересува. Знам, че няма да ги прочетеш а ще минеш върху тях с черна боя. Толкова черна, че и паяците няма да се виждат. А моето сърце, дето го извадих и го проснах на пода в мазето ти...то ще тупти кърваво червено в тъмнината и ще свети чак до Нотингам. Ще светне при Хелън и Ема, ще свети в гроба на Бен и в апартамента на Лесли. Ще свети навсякъде, моето сърце. При змиите в подземията и на дъното на морето.
Но ти не слизаш в мазето. Няма да чуеш сърцето, няма да видиш стените. Само ще ме развържеш и ще ме изхвърлиш. Тогава ще разбера, че съм умряла вече. И че съм труп. Ще лежа там, с празна гръд и ще дишам тежко, ама вече ще ми е късно да дишам. Ще се спънеш в мене и ще продължиш нагоре по стълбите. Ако огладнееш ще се върнеш и ще ядеш от сърцето ми, а мен ще ме ядат паяците и змиите. Така ще стане.'
После накъсах писъмцето на малки парченца. Половината го изядох аз, другата половина го дадох на мишката си.
Отворих вратата и полазих по стълбите, на четири крака, понеже не исках да се отдалечавам от земята. Бях сигурна, че гравитацията ще ми изиграе лош номер и ще припадна, ще разбия зъбите си на стълбите и наистина ще умра там. Затова лазех нагоре към теб.
В апартамента ти имаш една птичка. Една червена птичка, с малко сини перца на коремчето. Пее много красиво, но пее само когато има сняг навън. Когато е светло и топло, линее и грачи като гарга. Става тъмно червена а сините пера падат и ти ги чистиш от аквариума й. Държиш я в аквариум и не ми даваш да я пипам. Аз много време исках да я насъскам да изкълве очите си, но първо щеше да ми се наложи да дам моето едно око. Веднъж се опитах и оттогава спя с едно отворено око.
А ти така и не разбра, че съм пипала птичето.
Нямаше те у вас. Бръкнах в ухото си и извадих ключа за вратата ти. Отворих я бавно и чак като се свлякох на плочките пред огледалото ти, се изправих. Погледнах навън и видях, че без да искам съм донесла морето под къщата ти и сега целия блок се носеше по водата. Помислих си 'Дано някой няма морска болест'
Потърсих птичето, взех го и го прибрах в джоба си.
Мърдах ръцете си припряно и трудно влачех краката си, блъсках се във вратите. Не търсих друго, беше ме страх да гледам. Страх от мене, не от тебе.
Отидох в кухнята, бутнах кактуса ти от перваза, отворих прозореца и скочих. Паднах право във водата, но щом затворих очи, усетих, че пак съм на четири крака на земята.
Като се прибрах вкъщи, тъкмо да повърна писмото, усетих, че нещо мърда в джоба ми. Бръкнах и видях, че мишката ми е изяла птичето. Козината й беше посиняла.
Оскубах я и си направих рокля.

На кой път какво се прави?

В живота на човек има няколко пътища. С мостове помежду им. Първия са първите десет години от живота ти. По него те бутат едвам едвам. Той не зависи от теб. Зависи само от хората при които попаднеш. Тия хора не се избират. Някой друг ти ги избира. И това не зависи от теб, хората де. За всичко оттам насетне в първия ти път, можеш спокойно да обвиняваш само тях. Съди ги, бягай от тях, крещи, отлепи плочките в кухнята, викай, плачи, бягай докато можеш. Но повечето от нас не правят нищо през първия ни път. Седим си в количката, кротуваме си, бутат ни по хълма. Надолу, разбира се. Понеже име  по-лесно да ни бутнат по-надълбоко в ямата, отколкото да ни катерят нагоре. А и си казват 'Е, хайде, пътува за първи път, няма отсега да го катерим нагоре'. Накрая на първия ни път пътечката става доста стръмна и този, който ни бута изведнъж спира и ние направо напред с главата изхвърчаме от количката и трябва да се окопитим за секундите в които летим към дъното на гьола. Да се хванем за нещо или за някой, да си присадим криле или кой знае какво, само и само да не си разбием главите долу. Направо ни хвърлят. Без да питат, без да предупреждават.

И щом паднем долу, за наше съжаление, никой досега не си е разбивал главата. Всякак са падали, от всякаква височина, изхвърлени с различна сила, но никой не е падал. Там за първи  път почват да кървят. На първия път за първи път виждат кръв. И на всички главите им са разпорени като шарани готови да се напълнят с ориз, все едно че като се пресегнат могат да си опипат мозъка. Разпорени, казвам ти. И кървят, и кръвта им влиза в очите и са целите червени. И всички, всички в тоя гьол им се иска да умрат, ама понеже сме вече в ада, никой не умира. Всички кървим та знае ли се, ама никой не умира. Пъшкат, викат, режат си гърлата само и само да си сложат край на мъките. Накрая разбират, че вече са изхвърлени от количката и няма как да се върнат нагоре. Паднали са вече. Главата им щом е разпорена, разпорена е. Какво да се прави. 

Тогава всеки от тях става и тръгва. Тук започва втория път. Той е пътище. И води на няколко пътя. Десет години са ги возили и щом се осъзнаят и тръгнат нагоре, да изкатерят стените на гьола, тогава главите им като по магия зарастват. Разтворите се залепят и кръвта спира, попива в кожата им и само пръстите им лепнат малко. И те се гледат и се чудят какво става. Но продължават да вървят. 

Щом тръгнат на пътището, спомените и болката от пътя ги забравят. 

И така, това пътище води до няколко пътя. В зависимост от това колко дълбоко е била разпрана главата ти, толкова различни пътя има. На някои са им по два, на други двадесет и три. Тук сам избираш. Уж да избираш сам, ама се обръщаш назад да погледнеш как си изкачил ямата и виждаш от другата му страна хората дето са те бутали и хвълили там как стоят и те гледат и ти сочат накъде да тръгнеш.

Път е дали ще избереш по кой път да тръгнеш за себе си или за тях. Пътя от път тръгва.

Там не мога да определя кои са по-умни. Тези, които слушат ония дето са ги хвърлили в ямата или себе си. Но всеки намира накъде да тръгне. И тръгва за още десет години път. 

Там, на тоя път, който сам избереш трябва да вървиш или сред полета или сред огромни градове. Ама където и да си, около тебе ще виждаш простори на които висят хора. Човек за човек, защипани с щипки за пране, залепени по жиците, закрепени с какво ли не. Да висят един за друг. Там ако ти  хареса някой можеш да го погалиш по левия крак, да му откъснеш една мигла и да го вземеш със себе си. Да го закачиш за себе си. Но не взимай повече от двама, иначе ще ти натежат и ще останеш там. Няма да завършиш пътя си. Ще ти стане тежко от хората, които си взел и които се държат за тебе и ще трябва сам да се окачиш на простора, заедно с останалите. Да станеш като муха в паяжина.

Умните не искат никой да се държи за тях. Сантиментални глупаци като мен се въргалят в лепило и който видят си го лепват за гърба. Накрая падат и пропадат в земята, отиват право в Ада.

Ако съумеят да минат този път ги чака третия и май последен път. Излизаш от широкия път и отиваш на един съвсем тесен, където се срещаш с още един човек. И там трябва да се биете до смърт. Всеки от тях се среща с още един в последния път. Последния път е пътечка. И там ако не си разпорите главите пак, директно падате в дерето, понеже пътечката е тясна и там си умирате. Със сигурност единия ще даде фира. Затова, ако имаш дори най-малки съмнения, че ще бъдеш победен, заложи парите си на другия. Така поне тях няма да изгубиш.

Че ще умреш, то се знае. И без това четвъртия път е изненада и пак лягаш на количката.

От мен четири съвета - на първия ти път се смей силно, така че да те чуват всички други на всички други пътища по света; на втория ти път удряй колкото по-силно можеш и викай с цяло гърло, не отстъпвай своето и не взимай никой със себе си; на третия път вземи с тебе тоя, който ти е отредено да убиеш; на четвъртия, скочи от най-високото място, което можеш да намериш...от там се умира. Обещавам.

Овцете на Джиюу

2033 година

Госпожица Джиюу седеше под една сакура в края на март и разглеждаше голяма карта на континента Европа. Беше я разпънала на краката си и прокарваше пръст по малките резки в картата, които бяха останали след лепенето. Баща й я беше накъсал на парчета в изблик на гняв една вечер, затова на Джиюу й се наложи да я залепи с подръчни материали. При лепенето бяха останали дупки по целия континент и части от Франция липсваха. Тя обичаше да си представя, че когато гледа картата на някой континент или държава, се явява нещо като бог на даденото място. Когато сгънеше картата си представяше как от нищото на някой път изникват огромни планини, по-големи от най-смелите ви мечти. Или когато потопеше пръста си във вино и оставеше отпечатък някъде на картата, на същото място ей така се появяваха езера пълни с бистра вода и от тях потичаха уж безкрайни реки. Когато баща й накъса картата, общо взето, Европа потъна в океана. Но после, с вълшебната помощ на тиксото, някак си се върна и всичко беше наред. 

Момичето беше от този тип хора, които мачкат орехи в ръцете си и си правят шапки от вестници. Ходят боси или с дървени джапанки, стрелят с лъкове по жеравите и после ги готвят на полето с помощта на ръчно запален огън. А с перата им пишеше записки по всички карти. Когато липсваше мастило (понеже то беше доста скъпо) използваше кръвта на птиците. Такава беше.

Джиюу се интересуваше от география откакто се помнеше, но никога нямаше шанс да пътува някъде извън родното си село. Майка й беше умряла в самолетен инцидент, когато Джиюу беше на седем и от тогава баща й прекрати всякакви пътувания. Не даваше да стане дума дори за езда, защото според него, Джиюу щяла да падне от коня и той да я стъпче като оризова мекица. Което, разбира се, нямаше как да се случи, понеже момичето беше прекрасна ездачка, след като се учеше вече от почти девет години, тайно от баща си. 

Сакурите бяха цъфнали наскоро и съответно скоро щяха да изчезнат, но засега, Джиюу се наслаждаваше на вишневите цветове. Японците вярваха, че при окапването на цветовете, щом някой вишнев цвят падне върху теб, ще имаш късмет. Затова всеки път когато цветята започнеха да падат, Джиюу не припарваше до тях, понеже вярваше, че баща й се нуждае повече от късмета на пролетта. Той пък никога не се съгласяваше да дойде и да си почине под някое дърво. Постоянно ходеше на работа във фабриката, или пък правеше ремонти в къщата. Двамата живееха сам сами и Джиюу трябваше да извежда овцете на паша, да готви за закуска обяд и вечеря, да пере и понякога помагаше на баща си в ремонтите. Затова често, когато паднеха цветята, тя ги събираше на шепи в някоя кърпа и докато баща й спеше, ги посипваше по главата му.

Обикновено пасищата не бяха любимите места на Джи, но затова пък, тя обожаваше да ходи там щом цъфнеха вишните. Из цели поляни се носеше напластената миризма на плодове и цветя, а тревата беше по-мека от всякога. Това беше любимото й време от цялата година. 

В днешния ден овцете бяха много спокойни и дори на моменти забравяха да преживят зеленината, която късаха. В небето не се мяркаше ни един жерав, а Джиюу от време на време откъсваше поглед от картата за да погледне близкото езеро. Там нямаше риба, но езерото беше дълбоко достатъчно да издави цяло стадо със свине. А и се говореше, че вътре има чудовище. Може би това беше едно от малкото интересни места в селото, затова Джиюу често ходеше там и топваше краката си от кея, само и само нещо да отхапе поне единия и да разнообрази малко ежедневието. Пътуването до болницата пак е пътуване, нали? 

'Защо като птиците имат криле, седят на едно място по толкова дълго време?' питаше се на ум, докато дъвчеше поредния орех и гледаше, уж умислено, езерото. А водата там беше като стъкло. Ни следа от чудовище, та камо ли от риба. 

'Защо овцете не бягат от мен, като знаят, че ще ги изям? А могат да побегнат и никога няма да ги стигна.' Гледаше ги и клатеше глава. После погледна картата и пак прокара пръст по петната от вино.

'Аз какво правя тука, като имам крака и мога да побегна?' Намръщи се. Остави картата на земята, изплю костилка от вишна и превърза торбата си. Погледна надолу към селото, където се бяха сгушили покривите на къщите, все едно времето беше студено и те се топлеха. После погледна нагоре, където дори не знаеше какво има. 

Сгъна картата, затъкна я в конопа на торбата и се обърна към гората. Тръгна смело напред. Щеше да си тръгне и щеше да пътува. Завинаги. Половината й живот беше изгубен в това село заради чужда грешка и чужди страхове. 

След няколко крачки спря. Чертите й омекнаха. Наведе поглед. Обърна се към селото и бавно закрачи към вишневото дърво. 

Хвана пръчката с която караше овцете да вървят. И изведнъж се затича към тях с бясна скорост. Крещеше колкото й глас държи.

- БЯГАЙТЕ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ, ОЩЕ МОЖЕТЕ! БЯГАЙТЕ ОТ МЕНЕ! ХАЙДЕ БЯГАЙТЕ! - тичаше и размахваше пръчката. Стадото се пръсна и овцете подтичкваха в малки кръгчета. В последния момент Джиюу се обърна и продължи да тича, но нагоре, към гората.

Отиде си завинаги.

Около минута след като си тръгна, стадото, от страх, се издави в езерото. 

Али и И.М.

Имах един стар приятел. Той беше, може би, най-спокойния човек на света. Живееше на около десетина минути от нас, на седмия етаж, в съвсем обикновен апартамент. Родителите му се бяха изнесли преди година, а брат му отиде да учи в колеж някъде в Англия. Моят приятел си стоеше сам вкъщи по цели дни, почти не спеше нощем, но и това вече не му доставяше удоволствие. Пускаше парното всеки ден и го спираше всяка нощ. Независимо дали навън е петдесет градуса по Целзий, той пак ще пусне парното. Може би го караше да се чувства сигурен, някак си.
Аз никога не ходех в апартамента му, понеже ме беше страх какво ще намеря там, а и беше прекалено тихо. В моя дом отвсякъде бучаха тръби, говореха съседи, аз крещях за щяло и нещяло, хвърляха се чаши, чупеха се чинии. Някак си ме е страх да изпадна в спокойна обстановка. Прави ме уязвима.
Та, моя приятел, отглеждаше в апартамента си паяци. Огромни паяци, казвам ви. И не става дума за паяци в терариуми, които да си е купил и да иска да гледа. Ами паяци, които се криеха по ъглите на стаите, зад мебелите, зад гардероба най-вече. Повечето от тях бяха с големината на малки столчета за чаена масичка или средно големи табуретки. Когато времето навън беше студено, стигаха до размерите на стара шевна машина или дори телевизор. Той знаеше, че те са там през цялото време, но му стигаше факта, че не му се бутаха в краката през деня; излизаха само вечер и той беше напълно съгласен с това. Макар че ми е интересно как би могъл човек да бъде толкова спокоен и методичен, имайки предвид, че в дома му живеят близо сто животни по-големи от главата му. Но пък неговите паяци (паячища) бяха доста срамежливи и подаваха косматите си глави само, когато той беше навън или когато спеше. Оглеждаха апартамента с изпъкналите си очи и ядяха от хляба му, докато той не гледаше.
Освен паяци, в апартамента си той имаше Алергия Отпаяци. На галено й викаше Али. Али беше с около една глава по-ниска от него, с къса черна и права коса, подстригана на прав бретон. Извивките на тялото й бяха повече от прекрасни, а очите й бяха черни. Сигурно той затова не я гледаше. Да, заради очите трябва да е било...тези очи...само като ги погледнеш и падаш в тях. Не знам как тя самата успяваше да се погледне в огледалото.
Али не излизаше от апартамента на моя приятел никога. Ходеше по долни гащи с различни десени, най-често хоризонтални райета, а когато него го нямаше, обличаше неговите тениски. Вечер, щом го чуеше да се качва с асансьора, веднага събличаше дрехите му, оставяше ги по местата, вадеше паяците от кутията за хляб и едвам ги пренасяше един по един до килера. Там ги тъпчеше с все сили докато не прибере и последния подаващ се крак.
Всичко това вършеше за десетте секунди изкачване по асансьора на приятеля ми, а щом той отвореше вратата, винаги я заварваше да седи гола на кухненската маса и да гледа в една точка. Вече толкова години живееха заедно, че не се поздравяваха. Не си й говореха. Не защото бяха изговорили всичко, а по-скоро защото нямаше за какво да си говорят.
През остатъка от деня, Али ходеше по него из целия апартамент и наблюдаваше всяко едно от движенията му. Понякога му пречеше. Понякога му се искаше да се обърне и да я зашлеви, но в такива моменти, той си спомняше, че е най-спокойния човек съществувал някога, уравновесяваше пулса си и продължаваше с това, което е правел.
Само вечер той й обръщаше внимание. Слягаше я да легне на земята, даваше й одеяло и понякога, когато беше в добро настроение, й позволяваше да си вземе възглавница. Преди да заспят, щом лампите вече бяха изгасени (понеже винаги заспиваха по едно и също време), Али се провикваше:
"Умори ги тия паяци, преди да ми се наложи аз да уморя теб!"
Или нещо от тоя род. После пак млъкваше. Моя приятел винаги я чуваше, но все се правеше, че не я е чул. Не искаше да си има проблеми.
После заспиваха.
Щом часовникът удареше 00:00, Алергия Отпаяци се събуждаше. Отмяташе одеялото със замах и се изправяше рязко. Оглеждаше се с изцъклени очи в тъмнината. След това методично започваше да вади паяк по паяк иззад гардероба, от под мивката, от килера. И един по един да ги слага по тялото на моя стар приятел. А той спеше като къпан.
Не знаете що за гледка беше това. Та той спеше с около осемдесет килограма паяци върху него! И не помръдваше! Още си мисля, че се е събуждал всеки път, но просто...не е искал да си има проблеми.
Щом паяците си свършеха работата, Али ги вдигаше с триста зора и един по един ги връщаше по местата им. А те бяха целите в кръв. Пееше им приспивни песнички, докато не спрат да въртят изпъкналите си очи и докато не спрат да щракат с челюсти. Веднага щом заспят, тя се връщаше при моя приятел и  започваше да гали раните му, там, където паяците са хапали. Нейните ръце горяха. Само като го пипнеше и раните се подуваха, започваха да туптят, да червенеят още повече - точно като изгорена кожа.
Като си свършеше работата, лягаше си и заспиваше. На сутринта се будеше преди моя приятел и си правеше кафе. А той, щом отвореше очите си, усещаше пронизваща болка в цялото тяло и ужасяващо задушаване.
Лежеше на леглото и се душеше в продължение на поне час, подут, червен и туптящ като извадено сърце от гръдта на някой дивак, но не правеше нищо. Лежеше на леглото и чакаше тялото му да спадне малко, за да може да стане и да се облече.
Щом нормализираше дишането си, той се изкъпваше набързо със студена вода и едвам натикваше надебелелите си крака в обувките. Излизаше тичешком за работа, макар че щеше да подрани с час. Не искаше да си има проблеми.
И така прекарваше живота си.
Мен ме беше страх да виждам Али, защото си мислех, че е луда. Сега, като погледна назад и помисля...може би не Али е била лудата, понеже все се опитваше да го предупреди. Все го одумваше да се отърве от паяците. Знаеше, че щом те изчезнат, ще изчезне и тя, но въпреки това не искаше да му стори зло. Не е била никак луда.
А и той не е бил никак спокоен. Просто е бил страхлив.
Затова е и пускал парното всеки ден - понеже човек, който не може да гори сам, се нуждае от нещо, което да го запали.

Година, гъсеници и отровни сълзи.

Обикновено съм свикнала да решавам проблемите си с писане. По-скоро да решавам чуждите проблеми с писане, защото аз, като се замисля, нямам само мои проблеми. Всичките ми проблеми идват от чуждите.
Както една моя стара приятелка каза има три големи лъжи на света, а именно: Свободата, Равноправието и Правото на мнение. От тези три лъжи произлизат всички други, по-малки и по-незначителни. Помислете за всичко за което сте излъгали досега и рано или късно ще стигнете до заключението, че всяка ваша лъжа е тръгнала от някоя от тези трите или в най-лошия случай: и от трите.
Но както и да е.
Мина година.
Помненето на дати е наистина болезнена работа, понеже помнейки дати можем по-лесно да разграничим годините не само заради 31ви декември, а и заради други дни. Като се замисля, всеки ден минава една година. Днес, на 12ти април минава една година от миналия 12ти април. Утре, на 13ти април ще мине една година от миналия 13ти април. И всеки ден е нова година. Това е, че времето е прекалено относително за да го схванат глупаци като мен.
Както и да е, преди една година на същата дата сълзите ти ми се струваха други. Може би ми се струваха чужди. Непринудени. Невинни. Все прилагателни с Н, кой знае защо, може би заради Ния използвам толкова много думи с тази буква.
Сълзите ти преди една година бяга други и ако ги бях видяла по същото време днес, но една година по-рано бих рухнала на земята, защото не си представях, че можеш да заплачеш пред мен заради каквото и да е. Но нали знаеш какво обичам да казвам - сълзите са разтопената буца лъжи, заседнала в гърлото ти, която се изкачва по носоглътката и по някакъв неведом начин намира път до очите ти. И се излива на лицето ти. Но понеже твоите лъжи са прекалено тежки и отровни, веднага щом докоснат кожата на лицето ти, я прогарят и оставят лилави или сини петна по нея. Сега можеш ли да си представиш как изглежда сърцето ми? Едно сърце, което преди дванадесет месеца беше в перфектно здраве, сега е пропито от лъжите ти, които са се разтапяли над него и са капели като восък на бледа кожа. Вместо да потекат по лицето ти, те потичаха по сърцето и душата ми. Усещаш ли как го прогаряха? Как пробиваха дупки в него и как оставяха лилави петна, които, за разлика от кръвоизливите по лицето ти, не исках да изчезнат от сърцето ми и стоят там вече една година.
Сега вече мога да видя сълзите ти като разтопени лъжи, сега вече мога да ги накарам да се изпарят или да напълнят душата, превръщайки я в преливащо корито на буйна река. Година по-късно, вече не ме е страх от сълзите ти, понеже кожата ми е калена и те вече не я изгарят. Страх ме е само да не докоснат сърцето или душата ми, затова се пазя.
Всичко се промени.
Година по-рано щом се усмихнеше нощните лампи покрай пътя се пръскаха и от тях излитаха милиони светулки. Понеже съм сигурна, че няма човек, който да пуска и гаси нощните светлини. Затова пък във всяка лампа покрай пътя живеят поне по двадесет светулки, които ни показват пътя. Щом се усмихнеше, преди дванадесет месеца, светулките влизаха в мен през ушите ми, превръщаха се в пеперуди и изпълваха цялото ми тяло, понеже съм убедена, че любовта не се усеща със стомаха а с цялото тяло. И щом изпуснех някоя пеперуда, ти я вдишваше и вместо нея издишваше светлина. Топлина.
Година по-късно, пеперудите вече са гъсеници, които разяждат всяка моя вътрешност. Дванадесет месеца по-късно, знам как да изпъдя хилядите гъсеници в стомаха и петите ми, знам как да ги накарам да не гризат органите ми и знам, че ако ги повърна, ще е много по-добре за мен. Знам, че те е страх от тях, макар че ти ги създаде. Както те е страх от отровните ти сълзи.
Всичко се промени.
Преди година душата ти беше най-сигурното място. Преди година ти беше дом. Беше там, където исках да избягам, там, където ще се чувствам сигурна. Там, където няма да ме е страх от нищо. Там, където мога да умра без да изпитвам страх.
Сега, година по-късно не си спомням да съм била някъде, където е толкова студено, колкото в душата ти.
Всичко се промени.
Единственото, което ми остана съм аз самата. Без вътрешности, без душа. Цялата в лъжлива тъга и мъртвешки смях. Защото не си ли умряла вече? Познавах едно момиче без причина и то умря без причина. Не че нещо има причина. Така си мисля, поне. И коса. Мъртвешка коса по дрехите ми. По якето ми. В джобовете ми, цели снопове. В главата ми, една дълга плитка, несплетена, но знам, че е плитка понеже все се канеше да я сплетеш.
Как не умря? Защо не умря?
И как не си умряла, като косата по дрехите ми вече е мъртва? Като една година от живота ти вече е мъртва? Не знаеш ли как сълзите ти бавно разяждат кожата ти, бавно прогарят лицето ти и скоро то ще се разпадне на малки части в краката ми? Не усещаш ли нощем, как гъсениците влизат в ушите ти и смучат мозъка ти? Толкова ли си глупава?
Едно разбери от мен, че щом се наведеш през прозореца и погледнеш надолу, щом си помислиш за смъртта и щом я поканиш вътре в живота си, значи вече си наполовина умряла. Това, че дишаш няма значение. Това е само страничен ефект от псевдо-умирането. Много хора вече почти умряха.
За една година единствената промяна в мен самата, че се научих как да слагам дъждобран на сърцето си, за да не го валят сълзите ти и как да пъдя гъсениците ти от бъбреците си, за да не ги ядат като зелки. А ти не се научи. Ти си остави сълзите да попият в кожата ти, да я ядат, както гъсениците ти смучат мозъка докато спиш.
Някой ден ще се събудиш мъртва и ще се чудиш защо не си ми отговорила на всички въпроси. Ще се питаш сама какъв ли е бил отговора или как пък си била толкова глупава, че да не го знаеш. Но ще се разкайваш, само в това съм сигурна. Ще се разкайваш и сама ще се питаш. Но няма да ги има вече гъсениците, които да ти шептят отговори, защото те ще са умрели от преяждане с мозъка ти.
Моите гъсеници са гладни. Понеже не им дадох да ядат.
И сега в главата ми се мотаят всички пъти в които си си тръгнала без да кажеш нищо, всички пъти в които не си си спомнила, всички пъти, когато съм те мразила. И онази вечер когато може би, ако имах малко повече воля щях да те оставя със счупен нос на улицата. Тази вечер си остана същата в главата ми. Само тя. Не се промени и нрава ти, който те кара да си тръгваш мълчаливо всеки път. Гордостта ти, която не ти позволява да се извиниш. Или малкото ти останала доброта, която бързаш да изхабиш в хиляди 'съжалявам', които вече нямат тежест, както нямат тежест мъртвешките ти пръсти и мъртвешката коса. Вече си като откъснато цвете.

Красива, но мъртва.

А единственото нещо което не се промени?
Още искам да избягам...

Джо

Като гледаш звездите за какво се сещаш първо? За очите на човека, който обичаш? За очите на някой, който също ги гледа? Въображението ти рисува ли мисли, които до доведат до нещо още по-красиво от звездите?
Когато аз гледам небето, си мисля за всички тези, които са влюбени в него. Самоубийците може би го гледат със същите очи, като моите. Представям си как го гледаш вече толкова години наред и светлината на луната те примамва. Понеже когато беше малък, майка ти ти каза, че мъртъвците се изкачват горе. 'Какви късметлий' мислеше си ти.
Помниш ли как подпря старата дървена стълба на къщата и се покатери на нея? Помисли си, че ще го стигнеш. Небето е любовта на живота ти още откакто се помниш. Още на третото стъпало, се подхлъзна и си счупи крака.
Майка ти каза 'Още не е време да ходиш горе' и се усмихна.
По-късно започна да се качваш на покрива винаги преди лягане. Мислеше си, че ако се протегнеш ще можеш лесно да докоснеш някоя звезда и да я свалиш за майка ти, за да й докажеш, че можеш да се качиш и без да издъхнеш. Но и това не ставаше.
Правеше какво ли не, само за да се научиш да скачаш толкова високо, че да стигнеш звездите и да докоснеш повърхността на небето. Да видиш от какво е изтъкана луната и да потънеш в нощните облаци. 
Не знам защо някой би искал да се самоубие, като вселената е толкова сложна и има толкова много неща за обмисляне. Не ми е ясно как някой би могъл да заспи спокойно, без да е стигнал до извода какво е минало настояще и бъдеще. Не разбирам как може някой да иска да умре, като още не е разбрал защо часовниците тиктакат а не бумтят като човешките сърца. Защо кубчетата са с квадратни страни и защо кривите огледала ни карат да се смеем (и дали не показват истинската ни същност, понеже и ние, като водата, се променяме в зависимост от това в какъв съд сме) Някой, който е успял да се роди и като цяло да поеме риска да си търси мястото в този консервативен свят би трябвало да бъде достатъчно силен, че да може да го преживее с всичките му несгоди. Защото всеки, който е успял да се роди и като цяло да стане човек, носи тежестта на своята история, която като кукла на конци виси от върховете на пръстите му. Твоята история е увита като шал около врата ти. По раменете ти има сол от най-дълбоките морета и прах от най-високите звезди. Предполагам, че ти си дошъл от там. От върха на най-високата звезда. И просто тук, на земята, изпитваш носталгия за дома. Затова още гледаш небето. Затова още се протягаш от покрива. Може би просто за самоубийците небето е по-привлекателно, отколкото за останалите хора.
 Но взирайки се в него с години наред, аз открих, че то е точно шест мили дълго и осем мили дълбоко. И всяка звезда е един самоубиец, който се е изкачил високо за да изтупа прахта от раменете си. За да се върне вкъщи. Но солта остава.
В косите на тези хора има думи от най-сладкодумните поети, които са ги одумвали да не се връщат на небето. В ирисите им има цветове от палитрите на най-смелите импресионисти, които са се опитвали да им нарисуват красотите на живота и да ги спрат. По връхчетата на носовете им се търкалят рими на неиздадени писатели, а ноктите им са в цветовете на душите на морските повелители. Пристъпват като ангели, точно защото са паднали от небето. Но нека не забравяме, че Луцифер е паднал ангел. В джобовете си носят спомени от стари хартии и конци на приятелство, вплетени в нишки на любов...оставят толкова много хора, оставяйки себе си. 
Защо биха го направили?
Защо искаш да го направиш? Защо искаш да ни оставиш?
Истина ли е, че обичаш звездите повече отколкото обичаш нас? И сигурен ли си, че не искаш да видиш всичко от тук, преди да се върнеш горе, където е домът ти?
Но дори да стигнеш по-рано отколкото аз бих искала, дори да се върнеш вкъщи по-рано, аз ще посрещна острият нож на краткия ти живот и ще гледам небето всяка вечер. Ще знам, че това е бил твоят избор и ще си спомням как от същия прозорец от който аз ще чакам да изгрееш на небето, ти си пушил поредната цигара и си ми говорил колко са красиви звездите.
Сега разбирам, че може би небето е нещо като сирена за изгубените на земята моряци. Примамва ги при него.
Ти също скоро ще разбереш, че за да стигнеш там горе не трябва да се мъчиш да скочиш.
Трябва да паднеш от високо, за да рикошираш в меката повърхност на земята и да полетиш нагоре.
Тогава ще те видя как изгряваш, ще си спомня всичко, което някога си ми казвал и ще пращам писма до луната, ще те гледам как блестиш над стаята ми всяка вечер, но няма да чакам отговорите ти. Ще живея вместо теб и ти обещавам, че щом се кача при теб, ще обърна движението на звездите така че да мога да се доближа до теб и да ти разкажа всичко, което не си успял да видиш. Ще те изпратя върху легло от незабравки надолу по реката, за да могат звездите да се оглеждат във водата около теб. Докато душата ти се качи там горе и блесне по-силно от всички други.
А до тогава - ще гледаме небето заедно. Не бързай.
И запомни едно от мен - може би в момента, някой, на друга планета гледа надолу към нас, протяга се от покрива на къщата си и си мисли как иска да грее, както греем ние.

Маймуни и попове.

Веднъж отидох на църква в неделя и седнах най-отзад на ниските пейки, където коленете ти се опират в облегалката на предната пейка и аха да мръднеш, ще ритнеш някой в глезена или на някое по-лошо място. Слушах попа и да ви кажа право, думичка не му разбрах. Не знам кой и откъде накъде им е казал на поповете да произнасят така слято думите, но наистина не е направил добро на всички онези, които им се иска да ги разберат.
Та, стоях най-отзад и слушах. Не чувах, но слушах и чаках да ми дойде просветлението от нищото, понеже съм чел библията доста пъти и знам, че тези, които слушат, ще чуят. Слушах вече 30 минути и още нищо не бях чул, но това е отделен въпрос. Бях дошъл в църквата единствено за да се почувствам по-добре единствено пред себе си. По-рано същия ден откраднах една наистина интересна книга от близък мой приятел. Просто защото нямах пари да си я купя, а наистина ми се стори като книга, която би ме научила на нещо. Той така или иначе нямаше да ми я даде и реших да му я открадна. И се сетих, че Бог е казал ''Не кради'', затова, подбуден от угризения и скрупули, подвих опашка (но не върнах книгата) и тръгнах към църквата, мислейки си, че това автоматично ще изкупи допуснатия грях и ще ми е простено завинаги.
Седях и си мислех 'Кой ми е казал, че това, което правя сега, изкупва греховете ми и ме прави добър човек?' Мислех си, че всъщност цялата работа около религията се върти около това, че някой, някога е имал морал. Мохамед или Исус, или който и да е друг, някога е вървял по определени правила. Казвам Мохамед, макар че съм християнин, само защото съм сигурен в съществуването на Мохамед. Той е имал морал и спазвайки правилата, наложени от морала, който сам е измислил, спазвайки своите собствени правила, той е бил чист и добър човек пред себе си. И нима не е това най-важното? Да бъдеш добър пред себе си и да се чувстваш добре с това, което правиш. После Мохамед е решил, че моралът му и правилата, които сам си е наложил, ще направят света по-добро място и за останалите и е започнал да ги налага на всички около него. Веднага щом моралът се превърне в учение, веднага щом стане мащабен, веднага щом повече от петдесет човека спазват един и същи морал, той се превръща в религия.
А щом аз сега, откраднах тази книга, която държа в ръка, заслужавам ли да бъда в свещения божи храм, аз, грешникът. Вярно е, че признат грях е половин грях. Вярно е, че Исус се е хранил на една маса с крадци и разбойници, защото според него здравите не се нуждаят от лек, а болните. Затова е седял заедно с грешници, защото е смятал, че точно те най-много се нуждаят от него.
Но нима аз съм грешник? Нима понеже имам религия, която, впрочем, ми е наложена още от малък без да знам какво избират вместо мен, това ме прави задължен на тази религия доживот? Не съм ли по-задължен аз на самия себе си? И щом може един човек като Мохамед да направи религия и да наложи своя морал на всички останали, защо да не мога и аз? Понеже Мохамед е бил лош човек според всички християни, поради вярата му в друг Бог и поради чуждото му за тях учение, но той, според самия него е бил праведен.
Моите правила са други. Моя морал е друг. Моя морал ми позволява да открадна тази книга, защото знам, че я крада не за друго, а за да имам повече храна за размисъл и за да се науча, понеже за какво друго бих могъл да бъда на тоя свят, освен за да се уча. Аз съм грешник според тези хора около мен, които глухо слушат попа, но съм напълно праведен пред себе си.
И тогава разбрах, че нямам място в тази църква и че не желая да построявам убежденията си върху основите изградени преди две хиляди години от някой, който дори не знаем, че е съществувал. Разбрах, че мога да вярвам в себе си, а не в някой, който никой не е виждал. Разбрах, че религията е вътре в нас и че е направена за хората, а не хората за нея.
Станах и излязох от църквата. Обърнах се за последен път, но не се прекръстих на излизане, понеже сметнах, че никога прекръстването не е значело нищо за мен.
Раждаме се без морал, налагат ни чужд, покръстват ни без да знаем защо го правят и слагат окови на краката ни, карайки ни да вървим по път, предначертан още преди две хиляди години за мен и предците ми. Религията е само морал, който е просто по-всеобхватен. Но както всички знаем, моралът е индивидуален за всеки. Вярно е, че има някои отличителни черти, но и всеки човек врязва в собствения си морал белезите от познанието си и от житейския си път.
Подчиняваме се сляпо. Вече дори атеизмът се е превърнал в религия, което е абсолютно абсурдно. Щом си атеист трябва да вярваш в безверието. Нима това ви звучи нормално?
Подчиняваме се сляпо и не търсим вече нищо. Никой никога всъщност не е търсил. Всички са ни залъгвали. Психологията, философията и всички религии не търсят човека. Ние също не търсим. Всички знаем, че истината е вътре в нас, но всички ни е страх да се погледнем, понеже знаем, че щом открием себе си нямаме вече нищо друго. Щом намерим от къде сме произлезли и щом някой докаже със сигурност, че Дарвин е бил прав или че Светото писание е написано без нито грам измислица, тогава няма да ни е останало какво да търсим. Дали когато открием, че сме произлезли от шимпанзетата и когато повярваме безпрекословно в Дарвин, това ще ни направи по-глупави, понеже божествения образ на човека ще е изчезнал напълно? Тогава всички религии ще изчезнат и никой няма да има вяра в нищо.
Веднага щом се открием психологията и философията ще рухнат заедно с тлеещите останки на изгорените църкви, джамии и храмове по целия свят. Ние имаме знанието в себе си, но бягаме от нас самите в страх от собствените си корени, защото сме тук за да се търсим вечно.
Предрекли сме си вечната гоненица между наука, морал и религия и някъде там, разкъсани на стотици парчета сме ние, а между нас се губи истината, защото точно от нея бягаме толкова осезаемо.
Никой не търси. Всички бягат, просто някои бягат при маймуните, други при поповете.

悟

Вървях си веднъж из някакъв малък град в страна наречена България, кой знае как бях стигнал там. Бях решил, че за да открия собственото си Сатори или Кеншо (вярвах, че за различните хора Сатори е различно и никой не можеше да ме отърве от това убеждение), трябва да се разхождам из градове, чиито имена не мога да произнеса нито пък запомня. Да оставам там за малко и после да се изнасям, да политам към следващия град. Бях тръгнал от далечния Изток и вече бях в Европа. Да изкарвам пари ми идваше отръки, хората казваха, че е така, защото баща ми е Евреин. Майка ми беше наполовина Гъркиня, наполовина Мексиканка и по някаква случайност беше черна. А баща ми беше евреин, но в корените му беше монголоидната раса, затова очите му бяха леко дръпнати. Аз излязох доста смахнато дете, а и до ден днешен съм си бая шарен. Името ми няма да ви го кажа, защото както аз забравям за имената на градовете, които посещавам, така и вие ще забравите моето съвсем скоро. Още като малък родителите ми ми позволиха да избирам напълно пътя си в живота. Да избера дали искам да бъда идентифициран или не, дали искам да се променям всеки ден или да си седя все еднакъв през целя ми живот.
Когато бях на десет си смених името, понеже го чух в някаква анимация по телевизията и доста ми хареса. На дванадесет за две години харесвах момчета, бях християнин до петнадесет годишна възраст. Накрая реших, че искам да бъда будист. И още живея като такъв. За възрастта си изчетох доста книги, така че да не приличам на онези деца, които си пускат дълга коса, боядисват я в черно и претендират, че са сатанисти, макар да не знаят какво точно значи обърнатата пентаграма. До ден днешен съм сигурен, че са живеели с убеждението, че като си сатанист трябва да се затвориш в стаята си и да си говориш с Луцифер, който задължително е много лош, има рога и опашка. Има такива деца в Европа, но в Япония, където живях до двадесет годишна възраст рядко се срещаха.
Та, относно Сатори - мисля си, че Кеншо (те са едно и също, ако още не сте разбрали) е просто вътрешна хармония. И мисля, че почти съм я достигнал. Когато видя всичко и не ми остане нищо за гледане, ще съм спокоен. Ще мога да пукна и последния ми дъх да не бъде въздишка. Казал съм си, още като малък (написах го в един тефтер, после го татуирах на гърба си, за да съм сигурен, че няма да го забравя), че когато умирам, ако съм в болница и ако съм с отворени очи, точно преди да умра ще си поема дъх колкото дробовете ми дават. Доколкото знам, десния ни дроб побира повече кислород от левия. Та ще си поема дълбоко дъх, за да съм напълно готов за това което ме чака след като затворя очите си за последен път. И каквото и да е там, веднага щом ги отворя, ще издишам в лицето му и то ще се стресне от лошия ми дъх.
Много обичам да уча езици или поне да уча основите на всеки език. Задължително научавам как да се запознавам с хората на родния им език. Сега бях в България, та научих как да казвам 'Здрасти', 'Приятно ми е' и други основни неща. И без това в днешно време хората никак не задълбаваха в разговори с подозрителен мъж, чиято майка е негърка, а баща му е Евреин с дръпнати очи. Кой знае защо, наистина за мен използваха епитета 'подозрителен'. Може би някои казваха, че съм имигрант, но и това май не беше вярно, понеже ако бях, щях да се застоявам за повече време. А аз стоях по седмица две. С голям куфар и много желание.
Колкото повече вървях по света, толкова по-лесно разбирах различните религии и различните цветове на хората. Видях толкова много дискриминация и толкова много стереотипи. Кеншо би трябвало да е вътрешна хармония и пътуването трябваше да ми помогне да открия моята, както и да се запозная с природата си, но когато виждаш толкова омраза във външния свят не се успокояваш много. По едно време ми беше много трудно да продължа пътуването си. Накъдето и да се обърнех - все се мразеха. А хората бяха толкова настървени да се лъжат, че плащаха на други за лъжите им. Гласуваха си лъжите, а после протестираха срещу лъжците. Чух неща за Исус, чух как го 'цитират', което ми се струваше безкрайно абсурдно. Чух причините поради които се мразят. Чух как си слагат ограничения дори на дрехите, които носеха и направо се стреснах. Никога не бях живял така, никога никой не ми беше слагал граници или рамки.
Не знаех как да продължа, някъде в средния Изток бях на ръба да се самоубия, понеже срещнах неземни глупаци. Някак си успях да прекося Черно море и по средата на тази локва, която българите наричат море се усетих. Сатори не е най-лесното нещо за откриване и ако се откажа преди дори да съм започнал пътуването си, бих бил не по-малко глупав от тях. За да намеря своето Сатори, аз трябваше да отворя душата си. И щом я отворя, чернилката на целия свят ще влезе в нея. Но аз мога да я понеса. Ще намеря Сатори когато видя всичко и въпреки това си кажа 'има още за гледане'. Ще намеря Сатори щом спра да се страхувам от заобикалящия ме свят. Истинския, чистия ум е там, където е сърцето. А за да намериш сърцето си не задължително трябва да изкопаеш гърдите си. Трябва да изкопаеш убежденията там отвън, но само тези, които не ти харесват. Трябва да промениш нещо.
И им казах
'Вие, кога сте срещали господ?
Аз се запознах с Нея.
И тя ми каза, че мога да правя
Каквото си поискам
и ми каза
да спрете да приемате
книгата й толкова буквално.'

Кръв в снега.

Ако вървиш по улицата в някой зимен ден, когато всичко около теб е заглъхнало и ти се струва, че не стъпваш на земята а по-скоро витаеш над преспите; и докато вървиш видиш три червени петна в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.

До В.З.

А и аз винаги гледам.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на  хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.

Конци

Имам нужда от време за да си изясня някои неща. Нужно ми е още малко време за да реша какво искам. Не знаеш какво е шест месеца да живея в облаците и в момента в който ти се появи да разбера, че мога и да се изкача в космоса. Разбрах, че любовта, която можех да й дам свърши преди известно време и разбрах, че не е хубаво да казваш 'обичам те' по навик. Чувствата избледняват и от ярко оранжеви могат бавно, но сигурно да станат светло сини. Може би любовта ми към нея не е свършила. Със сигурност не е, защото това е все едно да ми свършат думите, но както виждам, те още са тук и още съм готова да ги изливам пред всеки който пожелае да чуе. Но вече просто  не е оценявана по същия начин, а и нямам нужда да бъде оценявана. Не виня никого освен себе си. Времето не само, че премахва някои белези, които в началото са изглеждали трайни, а и изтрива добри спомени. Разбрах, че да тичам след неблагодарни копелета не е пътя по който искам да поема. Но се опитах толкова много пъти да се върна назад и в крайна сметка установих, че не мога.
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
     нали
              'конец'
                         значи
                                    край?