А ако съм ви крива...

Още един ненужен пост, безсмислен за четене от който и да е освен мен.

Много добри хора си отидоха от ръцете на съдбата, а тя самата се сплиташе на плитка с едната ръка, докато с другата буташе малки колички през краката им като играчки през оловни войничета, режеше гърлата им и чупеше гръбнаци. Мои приятели си заминаха като стой та гледай, а аз още намирам за безсмислено лутането в хиляди посоки. Тука няма да говоря за умрели хора, защото съм сигурна, че всеки има по един и сега поглежда към небето. Ако роните сълзи - недейте, не помага. Намигнете нагоре и пратете някоя целувка, топли две души - едната тука, другата горе, свита в облаци и спряла жизнения си цикъл...жизнен цикъл спрян до улица, подпрян на дърво, под кола, в болница. Където и да е.
И си извръщам погледа от небето, ама сърцето ми още гледа натам. Гледа и към картата и търси пръснатата ми душа по Италия, Испания, Англия, къде ли още не, раздробена на трохи и нахвърляна за птиците по картата, та те да могат да скачат с малките си крака по нея и да грачат
'Свят, сърце, къде ни водите?'
и после да кълват по пръснатата ми душа и да я гълтат бързо, гладни за любов и за мен, за природа и за тях - пръснати по света, моите частици, моите любими, моя мозък и моя свят пръснат в чужд. По карта. Разграфен на паралели и меридиани. Такъв е.
Мои се пръснаха по небе и по земя, аз само ги гледам и ги търся, с последни сили им се усмихвам и сърцето ми блъска само за тях - обичам ги, хванете ми вяра тука, обичам ги.
И сигурно съм проста, сигурно съм проста като препокрита от пределите на някоя постановка, ама не ща да ви гледам вас. Не ща да ви гледам скълцаните и очукани души, свити по ъглите на изцедени съзнания пълни само с дрога и болки. Моя ум не приема вашите ръце и не ви давам да го галите, защото гръбнака му настръхва от вас. Сигурно е смешно, ама нека - смейте ми се до насита. Смейте ми се и кълнете, говорете. Моите очи вас не искат да гледат. Не искат да ви гледат потрошените сърца, счупени от самите вас...не от друго, а от скука. Разбитите носове в калния сняг, стипчив с мирис на стара кръв. На вкус - металически. Тоя сняг...тоя сняг ви взе душите и на вас. Па ги хвана за ръце, завъртя ги в кръг и още ги чувам как пеят и ехтят по коридора на забравата. Не ви ща. Не ви щат очите ми. Не ви ще ума ми.
Аз този път отварям ръце за звездите, за вълните, за слънцето, за мен, да ме облеят. Огрявам се сама и се топля с онова, което остана от мен и надеждата, която тая, не за вас, а за тях - моите пръснати по вселената. Защото мои има навсякъде. Даже след смъртта.
Нищо не искам да знам. Не искам да чувам за мъдростта ви и не искам да подушвам мъртвите ви съзнания.
А ако съм ви крива...
Нека па да съм ви крива.

Душата на Петра

Петра седеше във вътрешния двор на блок ново строителство с тъмно кафява изолация и големи френски прозорци между етажите. Косата й беше подстригана на къса черта до под ушите и през няколко секунди тя буташе един от кичурите зад ухото си. На ноктите имаше бял лак, а те самите бяха изгризани и къси. Беше навила ръкавите на тъмно зеленото яке до лактите и с кокалести, треперещи пръсти драскаше нещо на лист. Петра не обичаше да пише писма. Използваше компютър или телефон, всякакви електронни носители за пренасяне на информация. Това да напишеш писмо на специален лист, да го пратиш по пощата и да му лепнеш олигавена марка винаги й се беше струвало прекалено претенциозно. Дразнеше се на хората от двадесет и първи век, които копнееха за миналото и се радваха на високи талии и накъдрени коси. Ярки червила или перлени обици. Мислеше си как точно тия хора най-трудно биха оцелели през 20те години, когато бензинът е бил по-скъп от колите и хората са били винаги гладни. Съмняваше се, че биха оцелели дори през 80те, ако трябва да сме честни.
Радваше се на настоящето.
Петра учеше счетоводство в университет и преди година и три месеца се беше запознала с господин Максимов, който се превърна в една от най-големите й любови. Той беше силно казано режисьор. Ходеше с кожени якета, прокъсани обувки, неприсъщи на годините му, увиваше се в шалове когато беше прекалено топло за шалове и пускаше брадата си по-дълга от колкото трябваше. Пръстите му бяха топли и изгорени от цигари. Максимов беше точно от ония хора, дето харесват писмата. От мъжете, които обичат да пият черно кафе и да крещят по непознати цитати от Буковски. Той се беше запознал с Петра в метрото, защото й поиска цигара, но тя не пушеше. От дума на дума, разговорът им потръгна и се превърна в петнадесет месечна сцена, режисирана само от пръстите на този неразбран поет на обществото ни. Тя много го обичаше, понеже той беше по-стар от нея с близо дванадесет години и знаеше много повече за света в който живееха. Разказваше й за места, на които тя не беше ходила. Запознаваше я с жени по-красиви от нея, но въпреки всичко вечер я целуваше точно там, където мислеше, че те са по-изящни. Пишеше по ръцете й с маслен пастел. В несполучливите си филми я слагаше като главен герой. Но всеки път, когато тя посмееше да му оспори, той се обръщаше и казваше 'Числата са измислица.' или пък 'Не говори с тоя делови тон, грозно е.' Понякога дори замяташе драматично шала и казваше 'Счетоводител и режисьор на една маса няма какво да правят'. После ставаше, вземаше си прокъсаната раница и излизаше сам. Скиташе се по улиците с пластмасова чаша вино и изучаваше погледите на бездомните кучета, говореше си с проститутки, пишеше. После се връщаше, готов отново да смаже клетата Петра с всезнанието си.
След година и три месеца обаче, сцената рязко приключи, когато тя веднъж се върна от лекции с голямо желание да му разкаже за новите неща, които беше научила. Той се обърна рязко към нея, като разля малко от кафето си по ръката и отсече 'Моята жена не бива да е консервативна и сериозна. Аз търся души, не тела.' И както обикновено, стана и сам тръгна. Но повече не се и върна.

Тоя път Петра беше хванала химикалка и я носеше трескаво върху листа пред нея. Пишеше писмо. Пишеше писмо, понеже искаше да е истинско. Разбира се, до господин Максимов. Искаше да го пропие с истинност. Искаше листа да се навлажни от потната й ръка, да се вижда къде е натискала повече с химикалката и мастилото се е разтекло, да ухае на дъха й, който се удряше в него. Искаше в ръцете си той да държи нещо, което тя е пипала и да види къде го е смачкала от ярост и къде го е напоила със сълзи.
'Някой ден ще намериш друга жена, с душа по-плътна от моята. С душа, която ще излиза през устата й нощем докато спите един до друг и ще се увива около врата ти, там, където аз съм пипала със студените си пръсти. Душата й ще е все в ярки цветове, дори в най-студените дни, и ще излиза на облачета през носа й докато диша тежко в лицето ти. Нейната душа ще плени твоята у себе си и без да иска обяснения или извинения ще прави любов с демоните ти. Ще я обичаш безумно, много повече отколкото обича мен. Тая жена ще размести магнитите по хладилника ти и ще пита чий са стъклените чаши в шкафа над мивката. Ще разбира писанията ти по друг начин и ще се усмихва там, където аз само съм мълчала и съм гледала как мърдат устните ти докато четеш. Ще пие вино с тебе и ще топи краищата на косата си в чашите, като се надвесва през масата да те целуне. После те ще оставят червена диря по ризата й, но тя няма да се интересува, а на теб това ще ти харесва защото издава свобода.
Ще те попита защо пазиш листи от лекции по счетоводство под пишещата си машина, но ти само ще й отговориш, че я обичаш и ще ги бутнеш по-навътре в шкафа, за да не ги вижда вече. Като те пита коя съм аз от снимките, ще казваш за мен като за стар приятел, но под езика ти ще стоят месеците любов, които си дал и получил. Понеже нейната душа ще е по-горда от моята и няма да понесе предшественици.
Но какво разбираш ти от души?
Нали затова се казва душа...за да не е плът. Да е нещо тихо, да е безцветна и хвърковата. Докато спиш да ляга до теб без да те докосва, но да ти пази топло. Да се свива на геврек над кафето ти и да го изстудява, за да не се опариш от първата глътка. Когато те прегръщам, душата ми да бръкне в кутията с цигари и тайно да изхвърли една или две.
Но няма значение. Остави тая хвърковата душа на мен, да ме напълни отвътре и да ме направи по-лека от въздуха, за да полетя. За себе си задръж тежките души на ония поетични жени с дълги нокти и рошави коси. Като питат за мен само им казвай, че ги обичаш и не ги учи на нищо, понеже те вече...всичко си знаят.'

Така пишеше в писмото.

Преждата на Елипса Матис

Елипса Матис беше на цветните двадесет и една години. Живееше в източна Дания и отдавна се беше примирила с комунизма и се беше отказала да се опитва да разбере световните движения или въпроси. Работеше в магазин за копчета. Центъра на града, в който Елипса Матис живееше, беше малък и подреден, с големи магазини и малодушни хора. Магазинът за копчета се държеше от дебела жена с къса мазна коса и сиво палто. Разбира се, споменатия магазин не бе само за копчета, а същевременно и за игли, конци и прежди. Но всички ония малодушни хора вървящи у тоя град му викаха магазина за копчетата. Щом на някой му се скъсаше якето или пък чантата, та дори и джинсите, идваха в магазина и мигом получаваха нови копчета на мястото на стърчащите конци. Понякога младата дама обичаше да слага копчета все по неин вкус...от ония, дето най-много ще приличат на бъдещия им притежател. Преценяваше хората и на някои слагаше обикновени пластмасови копчета, а на други пришиваше блестящи кръгове със сребърни украси. Елипса, естествено, макар властващия и горещ комунизъм погълнал Дания, не печелеше изобщо много, защото кой ли се занимаваше да дава резонни пари за смяна на копчета.
Работеше всеки ден до шест. Вечер си купуваше кафяв ориз с гъби и ядеше към седем. До десет гледаше филми по телевизията и си говореше със синята птица, дето държеше в един кафез над кухненския плот. Тази птица бе кръстила Ситка и я хранеше само със семена от тикви и чушки, а Ситка учудващо живееше без много здравословни проблеми и пеееше на Матис все любимите й мелодии.
- Стига си се драла вече. - казваше й Матис преди да си легне и мяташе по няколко семена в клетката.
Истината беше, че животът на Елипса в Дания не беше особено интересен, а и тя не разполагаше с кой знае какви развлечения. Всичко беше някак застинало. Затова тя понякога взимаше от магазина големи топки прежда и плетеше дълго време. Съботите и неделите, тя прекарваше по кафетата и парковете с куки в ръка. Не можеше да плете чорапи или пуловери, но пък плетеше много красиви квадрати и правоъгълници. И се чувстваше неизмеримо доволна от тях. Толкова доволна, че понякога покриваше мебелите вкъщи с тях. И вместо гостите да влязат и да видят красивите дъбови шкафове с орнаменти, те виждаха груби и дебели парчета прежда, оплетени по всевъзможни методи. Любимият й беше на врат. Прекарваше преждата зад врата си, като бесило и се захващаше да увива китките си една около друга, а изпод пръстите й течаха водопади турско синьо и светло розово. Червено на зелени точки и есенно кафяво, като за католици.
Ходеше на работа, кърпеше дрехите на хората, криеше скъсаната им голота, те не я поздравяваха нито й благодаряха, пееше с птицата си и плетеше и плетеше и плетеше на вълни от застиналост и меланхолия. В една тиха съботна утрин, когато слънцето спеше в облаците, а вятъра галеше дърветата, Елипса Матис стоеше до реката в парка и плетеше поредния голям квадрат оранжева прежда. Пред нея мина редактора на градското списание - Ерих Вюрм, човек с големи рогови очила и зализана назад рижа коса. Носеше стегнати жилетки и обувки с остри върхове. Постоянно разпитваше хората разни глупости и пишеше за самотата, любовта и всякакви такива глупости, от които Матис не се интересуваше ни най-малко.
- Какво правите млада госпожице? - ето, че господин Вюрм щеше да благоволи да 'обагри' деня й с ерудираното си поведение.
- Плета, на какво ви изглежда. - сопна се Елипса и уви шала по-високо около устата си.
- Вие все плетете. Не щете ли да огледате туй езеро и да видите у него отражението на света? Няма ли да попитате писателите нещо умно? Нима не се интересувате от друго освен от игли, куки, прежда и копчета? Вземете някоя книга в ръка, не ви ли влече туй? - заразмахва ръце Вюрм. В държанието му имаше нещо безумно престорено и Елипса не можеше да понесе пошлостта, която той успяваше да придаде на всичко.
- Не. Не ща. Това действие за мен е достатъчно към момента. - отвърна му късо Елипса. Не намираше смисъл да му се обяснява. Той я погледна в очите за миг, не толкова за да види нещо, а по-скоро сякаш, че някой го гледаше отстрани и тоз' наблюдател щеше да анализира погледа му като дълбоко вникване в душата на Елипса Матис. Ала той гледаше празно и изкуствено намръщен.
- Ех, как да разцъфтя сред такъв глупав и затворен народ... - дръпна жилетката си надолу и продължи покрай езерото.
Елипса гледаше дълго след него. Мислеше си, лошо ли е, че тя не си задава ония изкуствени въпроси дето питат всички редактори на списания и писатели по света. Колебаеше се, дали трябва да бъде доволна от спокойното си и рутинно ежедневие. И макар да бе установила колко неистински беше Ерих, тя все пак знаеше, че ония въпроси, които терзаят неговата душа са дълбоки и смислени. Но са безкрайни. Безкрайни, че ако бъдат отговорени, техните отговори няма да стоплят ничия душа и техните екзистенциални разрешения не биха могли да помогнат никому с нищо. Независимо колко си задаваш тези въпроси, оставаш смъртен и пълен с малки прашинки звезди. И колкото и Ерих Вюрц да пита това и онова, колкото и да пише и да гледа смърщен, все някога копчето на дюкяна му щеше да изхвърчи и той да дотърчи в малкото магазинче на Елипса Матис, където тя да спаси екзистенциалния му задник.
Елипса се усмихна тихо и прибра плетивото в малката си чанта. Беше щастлива и това щастие бе по-безкрайно от най-безкрайния въпрос на редактора. А преждата...тя нямаше да свърши скоро.

Кръг

Пак глухо тиктакане
лази по ръба на съзнанието ми,
пълзи и гъделичка сетивата ми.
Тропа със стрелки по
гърба на черепа ми,
гъделичка гръбнака ми.
Превивам се под натиска на тежкото стъкло,
притискам ръце в циферблата.
Усещам как стрелката се забива
в гърба ми
бавно.
Но не тече кръв.
Само привиква демоните в раната
да я ближат отвътре, да я молят да зарасне.
А те я дерат и я прояждат, лакоми са за любов.
Ала получават само време, горчиво и щипещо
по дупките в устите им.
Стрелките се обръщат, обръщат и мен,
на осмото завъртане забивам нокти о стъклото
драскам го отвътре и се моля.
Дъха ми го замъглява, искам да изляза.
На деветото завъртане крещя.
На десетото завъртане и ритам.
Гърба ми е гол, изяден от време и тиктакания
гръбнака ми е счупен, но усеща.
На десетото завъртане го дочупвам. Скачам през стъклото,
изтръгвам стрелката и бягам.
Демоните ми излизат от дупката в гърба и се връщат при
стрелките, но не могат да тиктакат, а им крещят.
От устите им тече мастило, а аз бягам и не поглеждам към тях.
Очите ми плачат а лицето ми се смее.
Всичко се завърта и се връща при мен, но го чупя пак.
Чупя го и бягам. И се смея.
Скачам върху предразсъдъците ти и ги тъпча, давя ги в кал.
Времето се върти
всичко се завърта,
твоето е вече мое.

Изкуството на чакащия

Аз съм изпращала много

и още някак си ще изпратя.

Гледала съм гърбовете на приятели

и на любовници

и на семейство.

Как се качват по стъпалата в голямата машина, по-голяма от заешкото ми сърце. Което бие до пръсване, докато вдишвам последния сноп аромат от махащите им ми за сбогом ръце. И ги докосвам през прозорците на летища. Целувам писма. Прегръщам снимки. Пазя чужди дрехи, понякога дори ги нося. От всеки ми остана нещо…или няколко неща. Някои ми оставиха само накъсани билети. Пропуски за ръчен багаж. Други ми оставиха книги, цветя и любов. Трети ми оставиха само усмивка. И ми заръчаха да им я пазя…да ги чакам с нея. Ходила съм по летища, по спирки и по гари повече отколкото съм ходила в музеи и галерии, но това не е нещо за което искам хората да ме съжаляват. Напротив, дори съм горда. Защото колкото повече време прекарах на тия уж прокълнати места, толкова повече разбирах, че хората са направени от чисто злато и нишки спомени. Възли приятелство и плитки доверие. Понеже на тия гари, на тия летища и на тия спирки…сме все едни и същи. Чакащите и идващите. Независимо колко е голям града (а аз съм била в най-големите на света), чакащите и идващите са все едни и същи. Понякога чакащите се отказват. След години спират да стоят по студените метални пейки и да споделят горчивото кафе от машина с останалите…оставени от приятели, любовници, семейство. Някои чакащи си отидоха. Но бяха малко…може би десет до двадесет човека. Пред масивното число от приблизително (а тая дума го прави още по-масивно) стотина, които винаги чакаме заедно. На едни и същи места. И все чакаме едни и същи хора.

Тия гари и летища, както и тия спирки събират повече изкуство в себе си отколкото която и да е съвременна галерия. Понеже ония неща в рамките, които са рисувани я на ръка, я на компютър, наистина, са нещо велико и възхитително. Но са нещо неистинско. А онова, което стъпя по тия гари е онова, което рисува рисунките. Онова, което тропа с токовете по летищата е онова, което ги рамкира. Тия неща, които аз гледам по моите допирни точки със света са истинските, живите картини. А жива картина видиш ли, значи си видял най-красивото изкуство на света.

Изкуството да се разплачеш от щастие. Изкуството да посрещнеш отново в прегръдките си скъп баща, приятел или брат. Да разпериш пръстите на ръцете си и когато облегнеш глава отново на рамото на идващия, да преплетеш пръсти зад гърба му. Тогава усещаш грубия плат на якето и знаеш, че това е оня човек, дето само ти и точно ти чакаш. Или докато си я прегърнал, да усещаш как цялото й тяло подскача, но не знаеш дали плаче или се смее. Не са ли най-красиви хората, когато тичат към някого по хлъзгавите плочки на гарата? И не ви ли се иска да заплачете от щастие като някой хвърли куфара пълен с ценни вещи на земята на летището и с тия две немощни и до преди малко самотни ръце обгърне най-добрия си приятел.

Изкуство е да преглътнеш сълзите, да застанеш мирно и с високо вдигната глава и да ги пуснеш да си идат, понеже за тях е по-добре. И в момента в който излети самолета, влака тръгне или си замине автобуса, тогава чак да паднеш на колене. Тогава да ридаеш, да кълнеш, да се самосъжаляваш.

Но мине ли ти, пак да станеш. Да продължиш живота си, защото така трябва. Защото така искаш.

И след време да се върнеш на тая гара. На това летище. На тази спирка. Да застанеш пак прав, с високо вдигната глава и да ги чакаш. Но моля ви, повярвайте ми, чакането се отплаща. Защото идващия слезе ли от самолета, видиш ли очите му в тълпата, усетиш ли аромата му да се носи някъде около перона. Това е най-красивото щастие, което някога ще изпиташ. Тогава цялото чакане си е заслужавало и знаеш, че би го направил отново. И ще го направиш. Ще го правиш вечно.

Защото чакащите сме все едни и същи.

Но винаги имаме някой, който да идва при нас.

Някой пуши пура

'Не ми трябва вече жена.', мислех си, докато палех пурата. Бях я взела от шкафа на баща ми, където държеше най-евтините си пури, затова винаги беше отключен и миришеше на сух тютюн. Обичах тази миризма. Най-много я обичах в тихи сутрини, когато всички спят, все едно само аз съм достатъчно силна, за да понеса света 2 часа по-рано, докато останалите си стискат очите.

'Не ми трябва жена. Не искам вече ничии тънки пръсти да се спускат по гръбнака ми, нито искам да усещам онзи тънък аромат на лавандула как гали лицето ми. Тия неща за мен вече са прекалено чупливи, прекалено нежни и прекалено дълбоки.' дръпнах си от пурата и усетих колко е горчива. 

'Не желая повече прозрачна кожа и сини венички около очите, нито искам да мога да рисувам някоя жена с водни бои. Понеже жените така се рисуват - с водни бои. Само тия бои са достатъчно спокойни и ненаситени, за да уловят нежността и уплаха у жените, които срещнах. У жената, която имах. Можех да я рисувам само с водна боя, която изсъхнеше ли на листа, губеше форма и образите едвам биваха разпознавани. Ако ги нямаше ония две маслено кафяви очи, никой нямаше да я познае. Можех да я описвам само с тънкописци, защото нейната сладникава и лесно ранима персона не позволяваше да бъде описвана с грубостта на пластмасов клавиш или химикалката, на която й липсва прецизност. Когато я описвах, ми позволяваше да го правя само на оризова хартия, за да се отпечатват думичките и от другата страна на листа и да не мога да го използвам два пъти. Понеже тя беше прекалено добра за това.'

Изплюх се на терасата. Пурата димеше в ръката ми. Когато бях по-млада, баща ми ми казваше, че дим от пура на се гълта. Това са глупости. Ако не се гълташе, няма да има смисъл да се пуши.

'Сега вече не искам това. Сега искам някой, който да рисувам с боя за стъкло. Оная, която хем е течна, но втвърди ли се, няма махане. И позволява на четката да се рисува с нея само веднъж, защото не я ли измиеш с ацетон, власинките се втвърдяват и четката после става неизползваема. Този някой ще го рисувам с дебели и груби маркери по картонени кутии, такива, които остават след нас, по мазетата на изоставените апартаменти, пълни с буркани туршия и компот. А на тия буркани отгоре ще е изписано неговото име. 

Сега вече искам някой, който да ми позволи да го опиша на пишеща машина. Такава, която да е с малко разместени клавиши и издава толкова ужасен звук, че когато ми дойде вдъхновение в три сутринта, да разбуждам цялата къща и всички да знаят, че сега пиша за този някой. 

Искам някой да ме види през оживената улица в някой горещ юлски ден, на обяд, когато слънцето пече най-отгоре на небето и асфалта се напуква от жегата и въпреки това, да намери сили да се усмихне до ушите и да претича между колите за да ме прегърне. Някой, който да пуши дебели цигари и да ги държи между треперещите си пръсти, които да не са с дълги и тънички нокти. Искам нещо, което и да искам да не мога да счупя. Нещо, което да мога да бутна без да падне. Някой, който да чува лудостта у мен. Понеже без да имам причина да се контролирам, няма как да открия моя самоконтрол.

Не искам вече да чета класическа литература и да пея под прозорците на някой в късната вечер, защото онази жена, която имах, я беше страх да излиза през деня, понеже слънцето беше прекалено силно.

Искам да тичам по паветата с някой и да усещам жегата как прогаря кожата ми толкова, че косата ми да стане сламено руса в края на лятото.

Не искам вече да излизам докато вали сняг и да свивам цигари с къс филтър.

Искам сега да седна с някой, в тихото лятно утро и въпреки тишината, да се смеем силно.'

Мислех си и му подадох пурата. Все още не бях свикнала да пуша чист тютюн без филтър.

В памет на М.Ц.

Здравей, М.Ц. Когато четеш това се надявам да си седнал в някое удобно канапе с голяма чаша кафе в едната ръка и с ръката на В.Ц. в другата.
Ти беше човек, който носи живот в себе си. От всичките ми приятели и познати, очаквах ти да надживееш дори децата ми. Но явно наистина когато някой влезе в градина, къса първо най-красивите цветя.
Та, да се върна към носенето на живот...нали знаеш как има от оня тип хора, които постоянно ходят на някакви извратени приключения с каравани, скачат с бънджи, гмуркат се и тям подобни неща. Не, че казвам нещо лошо за тия хора, напротив, даже се възхищавам на авантюризма им. Но въпросът е там, че...не ти ли изглежда сякаш се насилват да живеят. Сякаш сутрин стават и с отварянето на очите си си казват 'Леле! Жив съм! Бързо! Трябва да живея!' и някак си се затичват и скачат във всяка локва, но не остават достатъчно дълго в нито една, просто заради горещите си опити да изживеят всичко, което има за изживяване. Това е като да видиш маса отрупана с храна и понеже си лаком да отхапеш по една малка хапка от всичко и накрая пак да си гладен.
Ти не беше от тия хора. Теб, когато някой те погледнеше просто знаеше, че си жив. В очите ти се виждаше оная малка искрица, като от неугаснала свещичка в забравен храм. При теб нямаше нужда от такива дръзки и авантюристични представяния. Ти носеше със себе си живот дори когато бъркаше чая си тихичко през зимата. Когато си побутваше очилата докато четеш. От теб се носеше уханието на живот, докато всички ние, жадните да живеем, ходехме след теб а ти тичаше по балкана и огласяше горите с песните си. М.Ц, ти не беше от хората, които се опитват да живеят, а от онези, които просто несъзнателно го правят. И виждах такава утеха у теб, такова спокойствие от факта, че ти си тук и сега и просто те има. Нямаше нужда да се оправдаваш или да се опитваш да бъдеш пълноценен, защото ти беше такъв докато сгъваш завивките на леглото, докато ни оправяш косите, докато се смееш и докато играеш. Със ставането сутрин ти си казваше 'Да, днес съм жив. Днес ще попея, ще се разходя, ще сготвя.' и това беше достатъчно, защото да се задоволиш с малките неща е най-голямото постижение в този живот. А ти успя без дори да се опитваш.
Докато говореше нямаше нужда да жестикулираш или да повишаваш тон, просто защото всички те слушахме. Дори да говориш тихо, всички замлъквахме и чакахме онова, което ще кажеш. Докато ходеше, нямаше нужда да правиш големи или тежки крачки, просто защото ние така или иначе те следвахме. Защо не бихме те следвали? Кой не би следвал тихи и спокойни крачки, кой не би слушал песни за хубави гори, миришещи на младост.
Ти спечели всеки, когото познаваше. Плени всички ни с една прекрасно изиграна постановка, на най-голямата сцена. Всички ние се водехме по твоите реплики до последно. И дори след тези дни, ние ще продължаваме да обикаляме балкана, търсейки ехото на твоя глас, заседнало между камъните в някой вир или, по-присъщо за него, потопило крака в реката и пеещо за горските пътища. Ще ходим там, където ти си ходил и ще вдишваме аромата на онези прелестни гофрети, които правеше, ще пеем песните, на които ни научи и никога няма да се самозабравим. Ще се държим за предметите и спомените, които ни остави и всеки път, когато минаваме покрай къщата и видим счупения прозорец или обърнатите столове ще се усмихваме, ще вдишваме уханието на стара къща и ще си спомняме какъв невероятен човек беше и как успя да хванеш живота за ръка и стана негов приятел.
Ти се роди и умря като един артист, който ходеше по най-тънките въженца на съдбата и все пак, някак си успяваше да го направи с...танцова стъпка.
Обичам те. Когато някой ден се видим, ще довършим и тази постановка.

Гюма и дерека

Някои лета са направени за да се преродиш. Да се хвърлиш в една купчина пръст и сено и да се въргаляш вътре докато не замиришеш на диво животно, а после да станеш и да търчиш до реката за да се умиеш докато не ти изтекат кълките. Прераждането в тия мръсно жежки лета не значи да четеш книги или да гледаш небето и да рецитираш Бронте. Прераждането в тия лета се прави по оня бърз и неусетен начин, идва ти отвътре. Виждаш напукания асфалт и скачаш върху колелото и въртиш педалите докато не се препотиш. И от порите ти потича старата ти нагласа, старото ти мислене, старите ти приятели. Изпотяваш се и замирисваш на стари спомени, от студени зими и дълбоки разговори. И изпотиш ли се веднъж, си свободен да си вървиш от тях. Да нахлузиш джапанките и да се дереш по шипките колкото си искаш, без да има някакво вътрешно желание у тебе да си пораснал или пък поумнял. За да се докараш до такова лято, трябва преди това зимата да е била тежка и знойна, да те е затрупвала всеки ден с преспи и ти да си се криел по прашните страници на книги и белите стени на кънтящи галерии. И да си се обогатил страшно, та черепната ти кутия да не може да побере повече и сам да се плашиш от изкуството и поезията, които си попил като гъба.

И тогава вече, можеш да се отдадеш на простите неща. Тогава вече идва онова лято, което те преражда и ти дава да разбереш, че в тоя живот не е важно нито да си възвишен, нито да си кой знае колко умен - важно е да знаеш какво да правиш като видиш палатка или хубаво дърво за катерене, или дори пръчка и локва кал. Понеже тия малки действия правят  жегата по-малко убийствена и правят главите ни по-леки. Не ни трябва нищо по-дълбоко от студен язовир и кафявите очи на някой. Но това се разбира само като се преродиш в едно такова жежко и прашно лято. Разбира се и че за да станеш дете, първо трябва да пораснеш.

По време на такова лято срещаш всякакви хора - някои, вече познати, други тъкмо родени. Ама в такова лято всеки ти е приятел и в такова лято е лесно да обичаш. За една вечер съвсем спокойно можеш да станеш мираж, както си си бил от плът и кръв. Или да станеш дерек. Стига да имаш някой, който да стане...гюм, например.

Понеже то, така или иначе, всички май сме миражи. Идваме и отлитаме, както вятъра донася пясъка от морето. Говорим като шепнещите листа на гората, само че дори те остават по-дълго от нас. Но не е ли това толкова успокояващо и радостно? Че можем да дойдем тук, да седнем на бордюра под юлската луна и да се обичаме, без това да има значение след дни или години. Че можем да преобърнем балкана, да плуваме във всяка река, да ядем сирене с шарена сол на улицата в пет сутринта и въпреки всички тия велики дела, някой ден света да ни награди с почивка. И не е ли ролкова хубаво, че някой ден, като миражи, ще изчезнем и може би няма повече да се срещнем с тези прераждащи се, вечни лета. Няма повече да се връщаме в балкана и да слушаме песента на гората. 

Но ако някой ден се случи така, че вятърът да ни донесе обратно, можем да сме сигурни, че там ще са останали оня дерек и оня гюм...и ще ги видим и ще си кажем 'Ей, имаше един мираж...'

Гарибалди и София

Вървях по София години след като вече се бях преместил да живея в Англия. Прибирах се за седмица или две, не толкова за да видя стари приятели, а повече да видя старите сгради. Улиците. Петте кюшета, рейсовете и тъй нататък. Преди да отида на другия край на Европа, София ме очароваше само в редките майски вечери, в които уличните лампи осветяваха лъвов мост, а сенките криеха проститутките и полу-умрелите наркомани. През Май и дори през части от Юни, София беше град мечта. Поне за мен. По време на тия месеци, в София миришеше на пролет, на люляци и на пропукващ се асфалт, от който не излизаха умрелите катаджии, а порастваха дръвчета и се режеха панделките на магистралите.
Сега, противно на очакванията, беше късния Август и аз си бях дошъл до родния град, за да почета рождения ден на сестра ми. Която, впрочем, живееше в Трявна, но аз така и така бях долетял до тук, не виждах причина да игнорирам павираната стара дама, а именно София.
В България жегата е неумолима, особено в късното лято, когато улиците са с цвят на вкисната праскова и всичко мирише на слама. Излезеш ли навън си труп. Тоя вятър, дето клати липите е само за залъгване - усеща се като сешоар. Но аз го харесвах, бях му свикнал. Така и така в Англия все валеше, та сега исках да си припомня как вонеше потта ми. Ходех по улицата същата вечер, а зад гърба ми се вдигаше Съдебната палата с двата лъва отпред. Една моя приятелка, като беше в десети клас обичаше да казва 'Единствената смелост на българите, е да си сложат лъв на герба.' Аз схващах какво има предвид, но не разбирах от какъв зор го говореше. А пък и тя не го казваше пред всеки, а само пред тия, които не бяха националисти и можеше да им промие главата с нейните приказки. Както и да е.
Като малък идвах и всеки път карах баща ми да ме качва по лъвовете, но той винаги разправяше, че хората трябвало да си знаят границите. До ден днешен нямам идея какво е имал предвид.
В дясно се ширеше булевард Витоша, с жълтите павета и кривите масички. Естествено, беше оживено, както всяка вечер. На булевард Витоша се събираше утайката на цяла София да пие прекалено сладко кафе и да си говори за политиците. Аз там много рядко ходех, а като ходех, то беше или защото някой ме кара, или за да стигна до НДК по-бързо.
Както и да е. Продължавах напред. Имах си цел. След това улицата кривеше малко вдясно, по релсите на трамвая и стигаше до Гарибалди. Точно до там исках да стигна. Може би едно от най-често посещаваните места в цяла София за мен и старите ми приятели. На вид съвсем обикновена улица, от двете й страни разположени обикновени сгради. До един бутик в който се събираха само някакви жени на средна възраст с проблеми със синовете си, аз сложих ръка върху студената тухлена постройка. Точно там преди се разполагаше безистена и малката пътечка осеяна с камъчета, водеща до Бара на края на света.
В този Бар се събираха всички търсещи утеха, смях, веселба, мизерия. Каквото щете. Всички млади души, направени от косъмчета вяра, които обаче някак си се бяха заплели на кече и не можеха да се разплетат. Идваха тука и се умъртвяваха от пиене, пушеха евтини цигари или пък направо си свиваха. Все с дебели филтри. Все ги мачкаха. Често седяха навън пред бара и говореха за живота. Ама какво знаеха те? Деца. По някой път плачеха, по някой път се целуваха. Жени с мъже, мъже с мъже, жени с жени, жени с мъже, които всъщност са жени... както им падне. Те нямаха пол. Нямаха нищо точно у себе си. Единственото точно у тях бяха ръцете им с по пет пръста, точно толкова, колкото да държат една чаша с червено вино и една цигара ''Кемъл''...но син. И всичките тия млади хора сядаха по столовете, пиеха и говореха за поезия, за любов, за свобода, за сън, за пробуждане. Замисляха бунтове. Тропаха по масите, обръщаха столовете. Успокояваха се, плашеха се, учеха се едни други. Показваха си как да останат живи и на следващия ден. Едни вечери хвалеха Буковски, други вечери цитираха Клеймов. Те не бяха постоянни. Ходеха с широки дрехи, скърпени, носеха плетени шалове и слънчеви очила, жилетки до коленете. Но, Господ ми е свидетел, аз бях един от тези млади хора и тези млади хора бяха истински.
И тоя безистен, скрит в някаква сграда на Гарибалди, у себе си топлеше младите умове на България. А те, на свой ред, у себе си топлеха новите идеи на моята родина. Тия идеи още не са се стоплили напълно, а пък някои от тях се прегориха, но тия идеи ги имаше. По тая улица минаваха журналисти, минаваха учители, минаваха лекари, никой не влизаше в Бара на края на света. Но влезнеха ли, казвам ви, и дума нямаше да разберат.
Тия млади хора там, на Гарибалди, бяха велики хора. Бяха умни хора.
Те бяха героите на България. И София, ако беше жена, щеше да е там, със сплетена коса на плитка и да пие червено вино с тях.

Шаран в тинята?

Сядаш в пясъка.
Дъвчеш лукчета.
Гледаш как приятелите ти потъват в морето.
И то дори не ги завлича...те просто вървят.
Вървят към дълбокото, към пропастта.
Пропаст, която не виждаш,
понеже е под вода.
И можеш само да си въобразяваш
колко е дълбока
къде е
каква е
какъв цвят е
къде отиват те.
Хората, които усещаш по-силно от крайниците си.
Хората, които обичаш три пъти по-силно от себе си.
Хората, за които си изписал всяка дума, която си чул.
Гледаш ги как потъват по желание.
А ти стоиш уплашен на брега и ровиш с пръсти в тинята
като...шаран сигурно?
Потиш се и смърдиш на тъга
гледаш ги как си заминават и дереш кожата си.
Като гладен звяр
гладен за любов, толкова гладен
че се опитва да се нахрани сам.
Гледаш жената, която обичаш как става на балончета кислород
под водата.
Гледаш мъжа, който спаси живота ти
как сам се убива.
Гледаш великата ти граница как
потъва у вода.
И стоиш и пищиш с цяло гърло на брега.
Но не припарваш до водата.
Защото винаги ще се държиш за дърветата
и нищо в тялото ти няма да приеме морето
като част от теб.
Морето не е семейство.
Но взе семейството ти.
Шибан страхливец,
заровен в тинята на брега,
не заслужаваш дори смъртта си.
Глупак.

Истината на Саит Бюла

Стоях на спирката на автобуса и зяпах минаващите коли с умиление. В този момент единственото, което ми се искаше беше да има някой, който да ме закара до вкъщи. Или пък сама да мога да се закарам.

Спирката на която чаках този следобяд беше близо до метрото, но за жалост, то не ми вършеше никаква работа и ми се налагаше да се забавлявам само с хората, които чакаха заедно с мен. Асортиментът от герои с който разполагах не беше никак богат. Състоеше се от няколко прегърбени старчета, които пушеха цигари без филтър, две жени, една от които с ужасно грозна чанта на черти и един мъж, за когото си струва да пишеш. А именно Шарлатанинът Саит Бюла. Седеше на тясната метална пейка сред обикновените хора и изобщо не се вписваше в цялостната картинка. Носеше черен панталон с ръб и остри официални обувки. Шлиферът му, също черен, стигаше почти до коленете, а на лявата си ръка беше сложил тънка кожена ръкавица, пасваща като отливка. Кожата му, или поне частите, които бяха на показ, беше мургава, но някак си лъскава и блестяща. Носът му беше прав и дълъг, хвърлящ сянка върху сериозната му уста, опъната в къса черта върху какаовото му лице. Под очите му се виждаха големи, черни торби, които помрачаваха още повече видът му, но очите му…очите му бяха най-проницателните очи в които някога сте гледали. Петролено сини и бездънни. Но не от онова бездънно в което ти се иска да гледаш с часове, а от онова бездънно, в което те е страх да погледнеш. Врязани в лицето му като стъклени топки, те му придаваха излъчването на магьосник. Измамник, мошеник, но такъв, какъвто би се радвал да те обере. Въртяха се бавно и оглеждаха тълпата, притваряйки големите подути клепки.

Саит Бюла беше известен в целия град с мръсотиите, които правеше на хората и начините по които си изкарваше хляба. Макар на много от нас да ни беше неясно какво точно прави, за да раздразни така заобикалящия го свят, частите от живота му, които бяха огрени от светлина не бяха такива, които бихте разказали на децата си. Аз лично не вярвах на глупостите, които ми говореха, но сега, имайки предвид липсата на каквото и да е друго забавление, ми оставаше единствено да преразгледам онова, което знам за живота му на ум. Никой не знаеше какво точно прави, но всички знаеха за шатрата му в центъра на града. Голяма тъмно червена палатка, опасана с мигащи лампи, в която той приемаше ‘клиентите си’, от където те излизаха огорчени и онемели от ужас. После всички се насъбираха около тях и ги разпитваха какво толкова им е сторил, а те просто клатеха глави и казваха, че им е показал смисъла на живота или нещо такова. Цялата тази магия и мистерия, която забулваше Бюла се дължеше на семейната му история. Хората твърдяха, че в кръвта на семейството му, от бащина линия, се носела някаква сила, която само те владеели. Нещо невиждано от човечеството досега, което било толкова могъщо, че хората не можели да го понесат, но все пак се връщали за още. За мен това си бяха врели некипели и единствената сила, която Саит имаше беше да пребърква чантите на клиентите си. Но разбира се не всеки беше на моето мнение, особено откакто вкараха бившата му жена в лудница. Разправяха, че той решил за пръв път от години да повери великата семейна тайна на някого, но в момента в който обяснил всичко на жена си, тя полудяла и се опитала да го убие с някаква ваза, която по-късно сложиха в малкия музей до районното на града, като експонат. Според мен жената си беше побъркана от преди това. Купуваше си по осемнадесет пакета супа на прах в магазина и после на паркинга си ги изсипваше направо в устата.

Както и да е. След злопулуката със съпругата му, Саит се бил преместил да живее в малка къщичка в гората. Колиба, без ток и вода, която вероятно по магически начин се преобразявала в къща с басейн и собствен банкомат нощем. Както вече казах – врели некипели. Изумително е как човекът успяваше да подържа имиджа си и да не удря в лицето всеки, който го помоли за ‘едно късо трикче’.

Аз обаче, преосмисляйки цялата ситуация, се почувствах изненадващо заинтригувана. Исках да разбера какво толкова е това, което казва на хората и как така успява да ги обере всеки път, толкова много години подред.

Като автобусът дойде, той ми направи място на опашката, а аз само го изгледах пренебрежително. Без малко да си цапардосам главата в сака на човека, който се качваше пред мен. Саит се изхили тихичко и каза нещо от рода на ‘Пази се де’.

***

Още на следващия ден, рано сутринта, вече тичах към шатрата му в центъра на града. Палатката беше опъната, както винаги и пердетата не помръдваха. Когато влетях вътре една свещичка угасна и чух сподавен крясък от края на стаята.

- За бога, не виждате ли разписанието? – подвикна Саит и бутна кафеварката на земята, а черното кафе се изсипа върху килима на голяма плътна локва.

- Извинете ме, мислех, че сте винаги тук и… - обърках се от видяното. Великият шарлатанин, магът Бюла, онзи, който даваше смисъл на празните хорски животи…имаше разписание. Като някакъв лавкаджия. Правеше кафе в шатрата си, все едно му беше някакъв офис. Прииска ми се да го наругая, но замълчах.

- Какво искате госпожице? Разделили сте се със съпруга си или пък не можете да намерите такъв. Загубили сте пътя към кариерата или някой близък е починал? – започна да гадае и да мята ръце. Седна пред една голяма маса застлана с обикновена зелена мушама и обърна две тестета карти Таро. После започна да дрънка върху тях с някаква гривна с висулки и да ги пръска със сок от касис или нещо такова.

- Нищо подобно. Искам само да разбера какво правите на хората, за да говорят после така за вас.

- Разбирам, разбирам. – кимна ми Бюла и махна с ръка към себе си, - Ще гледаш. Можеш да останеш в шатрата ми колкото време поискаш, да гледаш всеки мой сеанс, докато не прогониш неяснотата от ума си.

Отначало се поколебах, но после се сетих, че работя само част от дните в седмицата, а през останалите мога да идвам, за да слушам Саит и неговите клиенти.

И така, в сряда, четвъртък и неделя отивах в шатрата сутрин и си тръгвах чак вечер. Някои дни беше претъпкано с хора, други едвам се събираха пет шест човека. Аз само ходех напред назад, палех благовонните клечици и сипвах кафе.

Обаче всеки път, щом седнех на креслото в края на стаята и се загледах в поредния сеанс, очите ми се затваряха и аз…заспивах. Сънувах приказни градове направени от злато, хора с огромни стъпала, които тъпчеха фасове лъкистрайкс и коне, които препускаха върху океана. А събудех ли се, виждах само как поредният мъж или поредната жена затулва лицето си с ръце, клати неразбиращо глава или ругае докато излиза през пердето. Саит Бюла се обръщаше към мен, разтягаше лицето си в грозна усмивка, а очите му пронизваха моите с някакво стяскащо спокойствие. В началото си мислех, че е защото съм уморена от нощните смени, но после започна да става плашещо.

- Съжалявам, че пак заспа. – каза ми веднъж след като се събудих след сеанса с госпожа Мъги, - явно за теб съм прекалено скучен. – после запали пурета и подхилквайки се излезе пред шатрата да пуши. Излязох веднага след него. Поисках обяснение за случващото се и даже размахах пръст под носа му, за да е сигурен, че не се шегувам. Той пак само разтегна бузите си в онази ужасна усмивка и обърна глава към мен.

- Ти не искаш да знаеш, миличка. Ти не си направена, за да чуеш истината. И това е добре. Никога няма да се добереш до корена на живота си, никога няма да знаеш защо си тук. Ако това не е магия, какво е тогава? – наклони глава настрани и си дръпна от пуретата. А когато издиша, димът излизаше от устата му в продължение на поне двадесет секунди, докато не обгърна тялото му. Когато димът се разкара, Саит Бюла беше изчезнал завинаги, както и моето желание да разбирам каквото и да било. 

Късметът на нещастника

Вървях по улицата бавно и си мислех дали наистина съм такъв карък какъвто си въобразявах, че съм. Имам предвид, в първи клас всички ме изпреварваха на опашката за купони. После във втори, независимо от това колко хубаво рисувах, винаги се появяваше някое азиатче, което да е по-добро от мен. После в трети така и не получих геймбоя за който толкова молих майка ми. И така в четвърти, пети, шести и пр. До днес.

А сега вече съм на двадесет и шест години, може да се каже, че дори съм мъж на средна възраст. (Но имайки предвид късмета ми, сигурно ще умра преди да навърша четирийсет, така че съм дори малко над средната си възраст) По някое време, когато станах на деветнадесет, реших, че мога да стана журналист. Бях наистина уверен в себе си и чичо ми ме подкрепяше много. Започнах да следвам журналистика в градския университет само заради него. Той наистина се надяваше да успея в това и по семейните срещи не спираше да разправя на останалата част от семейството, че имам усет за новините и пръстите ми били направени да пишат по клавиатура. Аз самият не бях на това мнение, зашото последната свястна клавиатура, която бях пипал беше онази в компютърния клуб пред дома ми. По някое време започнаха да ме гонят от там защото без да искам завирусих един от компютрите им. Но както и да е.

Приеха ме в университета. Не гонех Йейл, или Харвард, просто защото знаех, че нямам никакъв шанс да ме приемат там. Бях мързеливо копеле и дори да ми се беше случило някакво чудо и изневиделица да бях станал гений, дипломата ми беше толкова трагична, че нямаше да успея да променя нещата каквото и да направя. Пък и аз не исках да ходя по елитни университети. Щях да се чувствам изоставен и не на място. Хората там бяха наистина умни. Е, или умни, или с много пари. Аз не бях нито умен нито богат. Нямах шанс да намеря сродни души там, а мен хората ме правят човек. Аз смуча от късмета им като самодива, която смуче красотата на някое девствено момиче. Обичам да се заобикалям от лъчезарни и непресторени хора.

Та, така, започнах да следвам журналистика и нещата наистина се получаваха. Вярно, че не бях от най-добрите в класа, но имах и своите проблясъци. За пръв път в целия ми живот си мислех, че съм намерил призванието си и наистина мога да постигна нещо с това. Дори по някое време, когато си легнех вечер, си представях как съм главен редактор на някое хитово списание в Ню Йорк или Лондон, или някой друг там…голям град.

Един ден като излизах от унивеситета, чичо ми беше дошъл да ме посрещне. Не се бяхме виждали от доста време, понеже него го пратиха на командировка от работата (за протокола, за разлика от мен, той беше голям късметлия и работеше свястна работа). Беше спрял мини купъра си от другата страна на улицата и отваряйки вратата веднага се усмихна. Явно се радваше да ме види. Тогава го блъсна един камион.

Стоях там и си мислех ‘Боже, как може да съм такъв карък’.

До ден днешен си спомням как машината завлече тялото му и аз просто си стоях там, вцепенен. Реално погледнато, така или иначе нямаше какво толкова да направя. Бях безсилен.

А с безсилието лесно се свиква. Каръци като мен са безсилни толкова дълго време, че един ден безсилието става основното им качество. Или липсата на такова.

След като чичо ми умря, аз зарязах журналистиката и останах с полу-завършен университет, което, учудващо, не върши никаква работа при изграждането на кариера. Това, което ми остана от висшето образование беше една почупена пишеща машина и бележките, които хвърлях по Стив Лейковски, който седеше на пъврия чин. Много ми се искаше с него да станем приятели. Той ми се струваше като истински човек, а такива рядко срещах. Всеки път като едно от хартиените топчета се удареше в рамото му, той го взимаше, разгръщаше го, прочиташе съдържанието, а после се обръщаше с най-раздразнения поглед и го мяташе обратно.

Един ден събрах смелост да го питам какъв му е проблема с мен и защо отблъсква всеки мой опит да бъдем приятели. Едва ли не, защо не е поласкан, че карък като мен иска да не го мрази.

- Защото, МакКинли, ти си най-голямото мрънкало, което някога се е раждало на тази земя. – отвърна ми съвсем искрено той. – Може би ако за един момент от живота ти си изровиш носа от калта на собственото ти, измислено нещастие, ще можеш да видиш колко много възможности има около теб. Но ти просто си свикнал да си тъжен и досадно негативен, а и това ти е удобно, нали така МакКинли? Ти просто искаш да бъдеш нещастен. Ти си едно отровно копеле МакКинли, едно много отровно копеле. – после се обърна и клатейки глава си излезе. От тогава никога вече не му проговорих.

Сега вървях по мократа от дъжда улица и думите на Лейковски кънтяха в главата ми. Години по-късно, все още ги чувах и въпреки това…все още си мислех как може да съм такъв карък. Нямаше да го променя. И това май…наистина ми харесваше. Бях щастлив със собственото си нещастие. 

Топка косми

‘ Приеми го, Роналд. Тя няма да се върне. Не те обича вече. Спри да гледаш залеза и да я рисуваш, спри да пишеш поемите си за нея, спри да й пращаш цветя, спри да й напомняш за съществуването си. Приеми го. Дори да окъсаш всяко лале останало на планетата и да го хвърлиш по нея, тя няма да те погледне със същите очи, с които те гледаше преди половин година. Време е да се изправиш на крака и да се погледнеш в огледалото. Спри да ревеш като някое малко хленчещо бебе, което току що се е насрало и няма кой да му смени скапания памперс. Не се дръж като копеле. Не си такъв. Познавам те от години и си минавал през какво ли не, по дяволите Рон, баща ти имаше рак и ако не беше ти може би нямаше да се излекува. Съжалявам, че напомням това, но е добре да си припомниш кой е шефа на мизерния ти живот. (Това си ти, за протокола) Не ми се прави на жертва и забрави тази жена. Откачи всяка снимка от стената й и вместо това вземи закачи някой план за действие, понеже ако продължаваш така, скоро няма да имаш дори свястна работа. Никой не е длъжен да ти търпи детинщините. Тази жена няма чувства към теб, край, всичко свърши, събуди се най-накрая. Спри да чакаш, Роналд, глупак такъв, спри да чакаш и върви на някъде.

П.П.: Връщам се след половин месец и ако до тогава не си се оправил, заклевам се, ще счупя всяка костичка в тялото ти. ‘

Така пишеше в писмото. Накрая беше подписано ‘с любов’…каква ирония. Беше от брат ми. Той понякога ставаше много критичен, но не можех да го виня. Лазех му по нервите от години и винаги е мразел да ме вижда в това състояние, в което бях попаднал сега. Сгънах малката хартийка на четири и я прибрах в едно малко чекмедже на бюрото ми. Обърнах глава към прозореца и обходих с очи десетките снимки опасващи рамката. Всичките на един и същи образ. Приятна на вид жена с меки черти и ясно изразени скули. Малко крив нос, лешникови очи и тъмно кестенява коса. На някои криеше лицето си с ръце, на други се смееше. На трети правеше нещо или припряно записваше някакви номера в тефтерче. Тя обичаше да пише в това тефтерче. Пръстите й бяха дълги и тънки, а кожата леко бронзова. Не носеше почти никакъв грим, а лицето й сияеше дори на черно белите снимки.

Фотографиите бяха различни, но на всичките я обичах еднакво.

Това беше бившата ми съпруга, Айлийн Ансън. Невероятна жена, която съжителстваше с мен в продължение на десет години и половина и с която съобразявах всяко мое движение…но това е минало време. Бяхме привидно щастливи, но изведнъж тя реши, че съм виновен за трагичната смърт на братовчедка й. Стана навъсена и усмивката й напълно изчезна, не че преди много се смееше. След погребението започна да удря мухите вкъщи с електрошок и да ходи на лов с дядо си. Първо носеше малки пъдпъдъци, а един ден разбрах че е простреляла елен. Преди инцидента я беше страх да стъпче дори мравка.

Ставаше все по-навъсена и крещеше по неодушевени предмети. Веднъж докато чистеше, счупи вазата, която майка ми ми беше подарила и поряза ръката си. Аз скочих да я превържа и се опитах да не се разрева, защото това беше единственото важно и скъпо нещо, което съм получавал от роднина.

- Ти какво, сега ще ме гледаш накриво за тъпата ваза ли? – само каза тя и ме стрелна с най-ужасния поглед, който съм виждал. Тогава си знаех, че е обезумяла, но въпреки това щях да го понеса. Не казах нищо, а само превързах ръката й.

На следващия ден като се събудих, вече се беше изнесла. Беше оставила бележка на кухненската маса, че заминава за Залсбург и иска да остане сама за дълго време. Да се научи да свири на пиано и да яде свежи плодове и зеленчуци. Сметнах, че е добре за нея и не й се обадих повече. Пратих й по пощата документите за развод.

После изпаднах в тежка депресия и се затворих вкъщи. Спрях да ходя на работа, а брат ми постоянно ми пращаше писма от Аржентина и ме заплашваше, че ще дойде и ще ми оскубе косата ако не се стегна. А аз бях облепил стените си с нейни снимки. Само ревях и гледах през прозореца, по цял ден. Слушах някакви шантави песни и обикалях в кръг около кухненската маса. Бях сложил бележката в рамка и я гледах вместо телевизия. Тотално бях изперкал. Нямах идея какво да правя. Говорех си сам и усещах страшна болка право в гърдите. И това продължаваше вече половин година.

Щом прибрах поредното писмо от брат ми, легнах по гръб на леглото и се взрях в някаква топка косми залепена на тавана. Стоях там и я зяпах и си мислех ‘Мамка му, как се е озовало това чак там горе?’ Бях чист човек и по пода нямаше и прашинка, та ми беше трудно да повярвам, че съм качил някаква топка косми на тавана и не съм я изчистил. Космите бяха дълги и тъмни, а моята коса беше светла, почти рижа. Май че бяха нейни. ‘Как за бога е залепила топка косми на тавана?’

Гледах я още известно време и после извърнах глава. Имах чувството, че ще се отлепи и ще падне право в устата ми, а аз ще се задавя и задуша с нея. Щеше да ме убие така или иначе.

И като лежах настрани си мислех…какъв е смисъла на това. Живееш добър живот, не пушиш, не пиеш, държиш се добре с родителите си, учиш, късаш си задника от работа. Посещаваш баба си от време на време в старческия дом, участваш в разни инициативи. Ходиш по разни уроци, гледаш да научиш немски възможно най-бързо. Не се хвалиш на колегите си, макар вътрешно да знаеш, че си по-добър от тях. Намираш си съпруга и посвещаваш всеки миг от живота си да планираш какъв да бъде следващия ти компромис спрямо нея, вярно, грешиш понякога, все пак и ти си човек. Но въпреки грешките, си безупречен. Обичаш я безумно и се грижиш за щастието ти. А тя един ден просто откача и решава да те напусне, без изобщо да се интересува, че може би ще убие и последната ти останала надежда в света. И по дяволите, кучката дори не се беше постарала да си събере косите от апартамента ми. Тогава се замислих дали някъде не е завряла някоя стара използвана четка за зъби и това ме отврати до безумие.

 Взех прахосмукачката и изчистих косата от тавана.

После свалих всичките й снимки, а бележката й, закачих на дъската за дартс. На следващия ден си хванах самолета за Аржентина. Щях да отговоря на писмото на брат ми.

Харпър и Паркър

Паркър стоеше на дървения кей на езерото и клатеше краката си от ръба. Слънцето огряваше по ситните вълнички на водата и блещукаше в бистро сините му очи. Беше обул старите сандали на брат си, които му бяха малко малки, но вършеха работа като за разходка в калта. Ветрецът полюшваше русата му коса и той често отмяташе дългите кичури от лицето си. Беше още рано и водата бе студена, но той свали сандалите и опъна краката си, така че пръстите му да я докоснат. После я разплиска леко, сякаш разбутваше сутрешния студ наслоил се по повърхността.

- Паркър, ела! – викът се чу зад гърба му и изкънтя чак в отсрещната борова горичка.

- Какво има Харпър? – обърна се рязко той. Погледът му проследи вика до една малка дървена хижа съвсем наблизо до брега. Там, на верандата стоеше босо момиченце на неговата възраст, около осем-девет годишна, с дълга руса коса, която влизаше в устата й и се заплиташе в малките червени обеци, които беше закачила на ушите си. Беше се загърнала с някакво шарено пончо, което очевидно не беше нейно и явно тъкмо ставаше от леглото.

- Закуската! – нямаше нужда от повече думи. Паркър обу сандалите и се затича обратно към къщата. Като влезе вътре го лъхна приятна миризма на палачинки и пържени яйца. Набързо изми ръцете си и седна на масата до Харпър. Тя вече беше свалила пончото и сега наливаше сок в чаши, които една много приятна на вид червенокоса жена, на средна възраст оставяше на масата.

- Как си тази сутрин Паркър, поплува ли вече? – попита го тя и разроши косата му.

- Не още, госпожо Купър, водата е прекалено студена. – отвърна момчето и веднага след това набута в устата си цяло яйце.

- Добре, мисля да отида да проверя какво става по другите хижи, все пак състезанието наближава. – провикна се годпожа Купър, която вече беше в коридора и нахлузваше ужасно изглеждащите каубойски ботуши с дупки, които явно имаше намерение да разходи.

- Чао мамо – обади се Харпър докато се стараеше да не изпусне препълнената чаша.

В другите хижи бяха останалите деца от випуска на Харпър и Паркър. Всяко лято правеха нещо като ежегоден маратон на езерото в близост до града. Имаше състезания по тенис, по волейбол, по плуване и дори по ядене на пай. В началото на тази традиция, старата директорка на училището им не искаше да я поддържа, защото карало децата да стават агресивни и да мислят само за победа. С времето, оплакванията й се изгубиха сред виковете на десетки екзалтирани родители при вида на дечицата им, които печелеха огромни пакети чипс и пластмасови медали, само защото са скочили в някакво си езеро. Хората просто искаха да бъдат горди.

Но Паркър и Харпър не бяха такива случаи. Те двамата бяха най-добри приятели още от малки. Училището просто беше общ интерес. С или без него, те оставаха неразделни и отдадени до безумие във всяко тяхно начинание. Влизаха заедно и излизаха заедно. Това се беше превърнало в нещо като мото за тях откакто Паркър влезе в колата на баща си заедно с Харпър, за да минат заедно през автомивката с големите четки.

Както тогава, така и сега, те щяха заедно да участват в състезанието по плуване и нямаше кой да ги спре. Бяха решили, че ще се научат да плуват в пълен синхрон, така че да финишират заедно и да им позволят да си поделят наградата. Последния месец бяха тренирали упорито и сега се движеха почти като сиамски близнаци.

- Вълнуваш ли се Харпър?

- По-скоро съм втрещена от страх. – отвърна Харпър и оправи косата си.

- Всичко ще е наред, обещавам. – щом Паркър обещаеше нещо на Харпър, той го спазваше. И тя знаеше, че всичко ще бъде наред.

Пет часа по-късно, които, впрочем, минаха неусетно, всички родители, учители и деца от хижите се бяха събрали пред езерото за дългоочакваното състезание по плуване. Имаше около три категории от различни възрасти зъзнещи хлапета и развълнуваните им родители, които явно нямаха търпение да използват фотоапаратите си със светкавица. Харпър и Паркър стояха близо до кея и си удряха шамари с цел да се постоплят, а и да се ‘вкарат във форма’, както твърдеше Паркър.

Учителката по физическо даде знах на децата от осем до девет годишна възраст да се наредят на стартови позиции. Харпър и Паркър застанаха един до друг и поеха шумно въздух.

- Извинявайте госпожице Купър, но не можете да участвате. – някой сложи топлата си ръка на рамото на Харпър и я отдръпна. Беше учителката. – Изчакайте реда на момичетата.

Тя се обърна и забеляза група момичета, които стояха отстрани. Погледна отляво и отдясно и забеляза, че на стартовите позиции има само момчета. Паркър изправи рязко гръб.

- Но как така? – възроптя той – Съвсем спокойно можем да участваме всички. Ние тренирахме заедно. Трябва да плуваме заедно. Всичко правим заедно.

- Съжалявам господин Уилсън, но си има правила. – каза учителката с мек глас и се върна на мястото си, чакайки Харпър да се отдръпне.

- Сега какво правим? – прошепна Харпър в ухото на Паркър докато дърпаше косата си. Беше притеснена и чувството да остави най-добрия си приятел в някое толкова важно за момента начинание изобщо не й харесваше.

- Сега…импровизираме. Както винаги.

Чу се пукване и всички момчета скочиха във водата, но понеже нашите двама герои бяха решили да импровизират, скочиха заедно. Във водата настана страшна суматоха, защото очилата за плуване на Паркър се изхлузиха и се закачиха в крака на момчето до него.  В бъркотията от крака и ръце, Харпър се нагълта с водата от езерото и удари едно от момчетата в зъбите с лакът.

По някое време и двамата ни герои се озоваха под водата. Седяха и се гледаха а кръвта от разбитата уста на непознатото момче се наслояваше в езерото на големи червени облаци. Паркър изпускаше големи балончета с присвити очи и издути бузи. Беше му забавно. Той се забавляваше от такива неща. Стояха под водата, гледаха се и Паркър беше готов да прихне от смях, а Харпър едвам задържаше въздуха си, но все пак отказваше да подаде главата си над водата. От части защото той беше още под нея, от части защото знаеше, че е сгазила лука. В такива моменти разпознаваш приятелството.

***

- Паркър, ела! – чу силния вик зад себе си. Стоеше на кея бос, обаче не докосваше водата. Вече някак си нямаше нужда да влиза в досег с нея. Беше живял под водата толкова време, че я усещаше как блика във вените му вместо кръв.

- Паркър! – викът се повтори, вече по-настоятелен. Слънцето залязваше и скриваше рошавата си глава в ситните езерни вълни. Отразяваше се в очите му. Гората не се беше променила, нито водата. Нито дори кея.

Обърна се и Харпър пак беше на верандата. Боса, само че много по-висока от преди. Косата й беше подстригана на къса черта, но все още криеше в себе си цветовете на житните класове. Шареното пончо вече го нямаше.

И двамата бяха завършили училище и вече никой не идваше в тези хижи, понеже състезанията вече не се състояха. Родителите на учениците бяха отишли по старчески домове, а дечицата, които едно време се плискаха в езерото сега гонеха кариера. Харпър и Паркър понякога се връщаха, само за да си починат от шума и да послушат шепота на гората и водата още няколко дни. Смятаха това място за много специално и все намираха време да се върнат.
Когато Паркър се появи на верандата, Харпър стискаше телефон в ръката си и пружинираше нетърпеливо на пръсти.

- Паркър, мама е починала. – каза и млъкна. Помълча няколко секунди, с изпънат гръб и стиснати устни. Но изведнъж се смали и се превърна в онова малко объркано момиченце от състезанието по плуване, скрито в косата си, с огромни изцъклени зелени очи. Пребледняло и уплашено, безпомощн. Онова момиченце, което търсеше Паркър и имаше такава отчаяна нужда от неговата помощ. Онова малко момиченце, което не можеше да се справи без него.

Той просто я прегърна и зачака да се разплаче, но тя така и не се разплака. Знаеше, че това е кръговрата на живота и сълзите няма да променят нищо. 

- Всичко ще бъде наред, обещавам. – каза й, макар че сам не беше сигурен в това. Майка й се беше грижила за тях от години и внезапното й изчезване щеше да наруши режима им на живот драстично. Въпреки това го каза.

- А сега без нея…какво правим? – попита Харпър.

- Сега…импровизираме. Както винаги. – Отговори Паркър и се усмихна. Вярно, че този път не му беше никак забавно, но знаеше, че вече той е отговорен. Не бяха в спокойната и топла, стегната прегръдка на езерото. Не бяха защитени от шумовете. Не бяха предпазени от детството. Бяха хвърлени право върху улицата на живота, ей така, изтърсени там, по средата на асфалта.

Влизат заедно и излизат заедно.

В такива моменти разпознаваш приятелството.

Рами Разказвача

 - Омръзна ми да овековечавам чужди хора. Пиша за хора, които никога не съм срещала или за хора, които съм виждала по веднъж-дваж. Пиша за непознати и крайно познати, чиито ириси знам като дланта на ръката си. Пиша за всички вас, но никой не писа за мен. Щом получиш разказ, поема или книга, ставаш безсмъртен. Има те черно на бяло, доказателство за съществуването ти, кичури от косата ти, думи, които казваш по неправилен начин, нокти, сълзи, смехове. Опърпани недоживени спомени. Адовете през които си минал. И дори този разказ да се затрие, ти знаеш, че някъде там ще има останки от теб в нещо друго, нещо неживо. Човек затворен в букви. Не е ли изумително това?...

Мая говореше вече двадесет минути. Стоеше на сцената, а ръцете й трепереха, но май само аз го забелязвах. След всяко изречение преглъщаше, а чашата вода на ниската масичка до нея стоеше недокосната. Беше много притеснена и нямаше намерение да пие вода на сцената, сигурно си мислеше, че ще се задави. Хората, които трябваше въодушевено да слушат речта й, само седяха по масите и пиеха мартини, блееха в тавана, шепнеха си или нетърпеливо включваха и изключваха телефоните си. Не им беше интересно. Нормално, за тази вечер се бяха появили поне десетина жени, всички със сходни виждания за недооценените им писателски напъни. Аз стоях на най-задната маса, обхванат в тъмнина. Пиех наливна бира, нищо, че заведението беше по-класическо. Тя очакваше да си поръчам вино или шампанско, както направи Нора до мен, но аз предпочетох да не се оливам. Мая само буташе очилата си нагоре и повишаваше тон на излишни места. Отвътре гореше и думите й бяха пламенни, но обвивката не го издаваше. Дребно момиче с големи очила и бледа кожа. Нищо, което да хване окото.

Към края на речта вече дори аз не слушах. Накрая завърши задъхана и всички изръкопляскаха, по-скоро от облекчение. После продължиха да пият мартини и да си говорят.

- Това е понеже съм жена. Знам го.

- Защо пък понеже си жена? – попита я Нора. Вече бяхме на път за квартирата. Улицата беше влажна и джапахме в големи локви кал.

- Никой не приема жените на сериозно. Дори да си най-великата писателка, никой няма да те чете, защото си жена. Хората знаят, че за жените се пише, но жените не пишат. – отсече Мая. После млъкна и тримата вървяхме в тишина до квартирата. На мен ми беше на устата да я наругая, но си замълчах.

Вечерта ядохме претоплени макарони и гледахме някакво предаване за здравословно хранене по телевизията. Нора беше платила кабелната и можехме да се радваме на седемдесет и пет канала шест дни в седмицата. На седмия ден телевизора си почиваше, понеже беше почти избушен и точно в неделя отказваше да ни удостои с вниманието си.

След това веднага си легнахме. Мая тази вечер не написа нищо, но остави листята с разказите и поемите си на бюрото, разпиляни, все едно беше търсила нещо. Двете с Нора отидоха в другата стая на двуетажното легло и си легнаха, а аз останах да спя на дивана в хола. Дълго мислих за думите на Мая и за публиката, и за мартинито. Чудех се дали е права. Към един часа станах да си сипя прясно мляко. Като се върнах видях, че прозорецът на стаята ми е отворен. Беше Рами Разказвача. Знаех, че е някъде там, затова просто седнах на дивана, завих се и зачаках.

След броени минути Рами излезе иззад бюрото. Голямата му сянка с дълги крака се понесе към листовете на Мая. Той седна тежко на стола, без изобщо да се обръща към мен и зачете. Ту се смееше, ту се мръщеше, дори смачка няколко листя на топка и ги хвърли през прозореца. Той идваше всяка вечер да чете разказите на Мая. Поправяше ги или ги оставяше така, както са. Понякога си пускаше телевизия и протягаше ужасяващо дългите си крака на бюрото й. Понякога си носеше храна и ядеше там. Никога не ми обръщаше внимание. Ръцете му бяха дълги и тънки, а пръстите кокалести. Торсът му беше неестествено широк, а на височина беше около два метра. Направо не ми се вярваше как се провира през рамката на прозореца. Гласът му беше дрезгав и режеше тъмнината като с нож.

Същата вечер стигна до речта на Мая, която беше прочела преди няколко часа. Зачете я на глас, а аз стоях вцепенен и го слушах. Дългите му пръсти потрепваха над тънката оризова хартия. Чух всичко от първата до последната дума. А и го разбрах.

После Рами стана с дългите си кокили, провря се през прозореца и изчезна в тъмнината.

На следващия ден с часове си мислих дали ако Мая имаше дълги крака, широк ханш и беше прилична на чудовище, хората щяха да я слушат. През идната седмица аз и Нора ходихме с нея на няколко сбирки на неиздавани писатели. Докато Мая четеше всички въртяха очи и въздишаха, бях убеден, че някои дори не чуваха тънкото й гласче.

‘ То е така ‘, каза ми Рами вечерта ‘ ако не заставиш хората, няма кой да те слуша’.  

Иска ми се

Тия неща
за жени като теб
се пишат на електронни носители,
защото кучки като теб
обичат да късат хартията
и да я гълтат после.
Обичат да пият мастилото ми
и да го плюят в лицето ми.
И докато тече по мен
да се смеят и да го размазват по ръцете ми.
Иска ми се
да искам
да те прегърна.
Но единственото, което повикваш у крайниците ми
са тикове.
Като Тик и
като Так.
Иска ми се да искам да те чуя.
Но единственото, което ушите ми приемат, когато говориш
е звукът от скърцане на ножица по коса.
Иска ми се да искам да те видя пак
Но очите ми искат да четат името ти върху плоча.
За кучки като теб не се пише.
По кучки като теб се плюе.
Жалко, че устата ми е пресъхнала, понеже повърнах, пак.
Иска ми се да не искам да си татуирам лицето ти на ръката си,
но като чуя изкуство, си представям снимката ти
от времето когато не беше утрепка, може би ми се иска да предам душата си
пак,
но за кучки като теб душа покрита с прах е нищо.
Кучки като теб искат тела
с тикове
с очи и уши, слепи и глухи за ваш'то зло.
С Тик и Так, като необратими малки джобни часовничета.
За кучки като теб, ставам електронна. Тогава поне не се чува тиктакане.

Магия

Пиша това за Ния, Катерина и Ержебет. И за другата част от мен.

***

Понякога кръста много ме боли. Като просто вървя по-дълго или когато скоча прекалено високо, бъбреците ми пламват. Кръвта ми точно тогава увяхва от липса на хемоглобин и всичко ме боли. 

Понякога ми е много тъжно. Тогава сядам някъде на земята, където и да съм, паля цигара и се чудя как да се измъкна от безкрайния водовъртеж на рутинното нещастие. 

Понякога плача толкова много, а когато майка ми ме хване и ме пита какво ми е, аз се изхвърлям и й отговарям, че всъщност нищо няма смисъл. (Тогава лъжа много безочливо, но в своя защита, ще кажа, че в такива моменти съм заслепена от безнадежността си)

Във всички тия моменти съм съкрушена от грубите ръце на живота, които са ме стиснали за раменете и ме тресат с всички сили. В такива моменти, вярваш или не, се сещам за тебе. Сещам се, че някъде на тоя свят, има един човек с три сърца и три умове (вероятно и повече), който днес е мислил поне веднъж за мен. И се сещам, че ако ще се държа за нещо, това нещо ще си ти. Ще сте вие. Всеки път, като ми се прииска да умра, налегната от отчаяние, се сещам, че на другия край на континента виси сама другата половина от главата ми и за да успея да умра, все пак, трябва да съм цяла, нали така?!

Не бях сигурна за какво искам да говоря в това си писание. Само знам, че докато хората тичат като мишки по тунелите на животите си, понякога се сблъскват с други хора. Понякога тия други хора остават, понякога идват за кратко и си заминават. Благодаря ти, че успях да израстна заедно с теб. Да тръгна от малка гъбка в средата на десния двор на голямо, старо училище и да се превърна в цялата природа, шест години по-късно, заедно с теб. Да те гледам как разцъфтяваш, как приемаш части от себе си и как отхвърляш онези, които не са благоприятни за развитието ти в положителна посока. Да те уча и да се уча от теб. Да споделям с теб всеки мой път и всеки мой дом. Да позная от толкова близко всеки аспект на твоя живот и да ти позволя да познаеш моя. И колкото и пъти да сме мръзнали заедно навън, през поредната самотна, но толкова чиста и по детски свободна зима, знам, че после сме горели заедно с толкова високи пламъци, че сме станали едно със слънцето. Чувствам се горда и от двете ни. Чувствам ни силни и, честно казано, по-единни от всякога. Искрено ти благодаря, че съществуваш и че по някакво странно стечение на обстоятелствата, твоето съществуване се сблъска с моето. Хубаво е да зная, че ако вляза в затвора, ще има някой, който да пропътува много, само за да ме изкара от там. 

И знаеш ли? Ние дълго търсихме магия, но днес...сега, след толкова години, осъзнах. Нещо невидимо и нещо толкова красиво ни събра и същото това нещо ни държа заедно след всичко, което преживяхме. А ние преживяхме едни такива...такива безумици. Нямам думи да ги опиша. Ние заедно събрахме всяка част от животите ни, успоредно на другата. Преодоляхме времето и пространството, без машина, само с приятелство. Бяхме една до друга без дори да се виждаме. Усещахме мислите и чувствата си, макар водата, въздуха и земята, които ни разделяха. Пропътувахме света заедно, прекарахме толкова много дълги нощи, в разговори, които до ден днешен не свършват. Ходихме на ръце по ребрата на живота и скачахме върху звездите всяка нова година. Обърнахме този малък и злобен свят и го превърнахме в топка от щастие и завършени мечти. Стояхме рамо до рамо пред най-големите си страхове и пред най-мечтаните ни места. И въпреки всичко, което видяхме и направихме, се връщахме в малките панелки и дори там се чувствахме щастливи, заради нас самите. За шест години онова невидимо нещо, което ни събра, успя да ни прекара през най-опасните места на тази земя и да ни покаже най-красивите сънища, които явно могат да станат реалност. Пораснахме заедно. И това невидимо нещо има още да ни показва и мисля...мисля, че вече нямаме нужда то да ни държи заедно. Сега се държим една за друга.

Ако това не е магия

То какво е?

Загубен Италианец

Италианец.
Висок, с дълги пръсти,
очила
намазан по ръцете с боя.
Крещящ и малко муден, тромав
майка ти би казала
'загубен'.
Загубен в очите ми
загубен в ръцете ми
загубен пак, в мен.
Пушеше силни цигари
в главата все беше задимен.
И мозъка ти в дим потъваше,
а аз се губех в мислите ти.
Тъжен, тих и много труден
майка ти все те гледаше
и казваше 'загубен'.
Заспал с цигара в уста
така те помня, от есента.
И аз до теб, унесена в сън
ще заспя до тебе лесно
както беше, труден.
Все пиян и все тревожен
шумен и толкова загубен.
Така те помня.
Така ми липсваш.
Това сега?
Това...е нищо.

ККМ, обаче само бележка

- Някой ден заекът ще умре.

- Но дупката в която е живял ще остане завинаги.

Аз и всички в мен

"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
Там си, нали?
Лежах на студения мраморен под пред вратата ти и се опитвах да не умра. Болката в гръдния ми кош се усилваше и идваше на вълни, чувствах се сякаш получавам удар. Не, че преди бях получавала, но ако трябваше да измисля и опиша как се получава удар, това щеше да е чувството. Беше ми топло, понеже бях тичала дълго за да стигна до тук. Лежах и слушах как майка ти плаче. Знаех, че зад вратата до главата ми, тя също е легнала на пода, но сълзите й са направили река в голямата бяла всекидневна и тя се е надигнала над водата. И сега се носи над водата и плаче. Мислех си как ще се удави в собствените си сълзи, в собствения си дом. Но даже не можеше да потъне, понеже ти беше отнела всичко тежко и човешко у нея и тя бе станала повече въздух отколкото животно, човек, същество. Сега само се носеше като коркова тапа или шамандура отгоре над водата, с нос сочещ тавана и чакаш някой спомен да влезе като черта, като прах, като...амфетамин? Кокаин? Като нещо бяло и на прах? Сняг? Като нещо за страхливци. Нещо не твое и нещо толкова не теб, че чак боли да знам, че си него от време, което аз не мога да променя и разбия на парчета кристал. Нещо което те прави да не си теб. Нещо което прави инфаркта по-лесен за преживяване и мраморния под толкова...безличен, дори не студен, дори не топъл, само съществуващ. Под теб, само ти напомня, че е там. Но не ти оказва влияние, никакво, никак. Както аз на теб.
Някак си се успокоих, че аз не мога да се удавя в сълзите си, понеже водата в себе си налях в морето, за да мога да плувам там, в прегръдките му, вместо да се давя у мене си. Не ми се плачеше, а и води нямах вече за плакане. Бях само кръв и огън. Като че ли някой ако ме пореже или нарани, ще потече не кръв, а лава и ще го изпепели жив. Затова и никой не смее вече. Затова и ти не режеш вече. Не режеш, нали? Само се надяваш, че ако издухаш снега от носа си в очите ми ще потушиш нещо. Но да си виждала сняг да потушава вулкан?
Така си и мислех.
Лежах на пода и усещах, как косата ми се мокри. Между пода и вратата на апартамента ти имаше малка пролука, точно на прага водата се просмукваше от там и на голяма локва се опитваше да понесе и мен. Усещах как ме напоява и усещах как повдига врата и раменете ми. После как косата ми се носи вътре в квадрат река, образуван в коридора пред вратата ти. Майка ти и мен щеше да удави.
И аз само лежах. Но пода усещах под себе си сигурно, като камък. Като пясък на дъното на море. И водата ме обхващаше, но не като моята, не прегръщаше, а душеше. Стискаше и отвърташе ставите ми, заглъхваше ушите ми и докато усетя очите ми почти бяха изскочили. От картините по стената се изливаха водопади вода, от шпионката и бравата се изливаше вода, вратата ти едвам я удържаше. Но аз съм прекалено човек. В мен царстват прекалени зверства, немислими дори за най-големия исторически тиранин. В мен се водят войни по-големи от най-красивите мечти на Хитлер. В мен горят огньове по-високи от всеки горски пожар. В мен живеят хора и животни, борят се едни с други и се изяждат, понякога изяждат и мен, понякога драконите в бъбреците ми ми пречат, но сега те просто заедно крещяха. Заедно искаха да излязат от кожата ми, а аз ги държах в оковите на водата и ги заставях.
Заставях ги: "ДАВЕТЕ СЕ, ЗВЕРОВЕ, НЕ СТЕ ДОБРИ, ДАВЕТЕ СЕ"
Но те не искаха. Те крещяха и се биеха, с мен, със себе си, те ревяха и деряха стомаха и гърлото ми отвътре. Те караха водата над мен да бълбука и да се...изпарява.
И тогава си спомних, че сама, за теб, аз казах
"Със стена можеш да се бориш. С всичко можеш да се бориш. Но не и с човек. С човек и неговите желания не би се преборил никога."
И разбрах, че аз съм човек. И аз със себе си вече не ща да се боря.
И ги пуснах. И те разкъсаха кожата ми и после ме събраха, а водата вече се беше отдръпнала. И майка ти не плачеше вече, а аз и драконите, лъвовете, зайците, хората, маскираните мечтатели, жените и мъжете, безумците и гениите вътре в мен, аз с тях станах и тичах.
И тичах.
Тичах на
"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
и те намерих. На същата пейка, на която те намерих и миналия път. Но сега не бях сама. Обаче бях повече мен от всякога. Сега бях мокра до кости, от мен се вдигаше пушек, а около мен се влачеха змии, ревяха лъвове, крещяха деца, смееха се жени и мъже, скачаха зайци.
Но видяха ли те, всички замлъкнаха. Всички заедно с мен. Замлъкнаха и дойдоха при теб.
Аз и те. Всички ние легнахме в краката ти и заспахме укротени.
И не вървях срещу си повече. Пуснах всички в мен да те обичат.
И те те обичаха завинаги.

Заря в стая

Събудих се бавно и дишах тежко. Усещах празната бутилка натъпкана с усилие във вътрешния джоб на якето ми. По врата ми се стичаше студена пот и, честно казано, не знам как успях да оживея. Не помнех почти нищо от предната вечер, но студеното стъкло опряно о гърдите ми беше показателно за неадекватното ми състояние.
- Джеймс - чух нисък шепот близо до дясното си ухо. Концентрирах цялата си енергия да усетя крайниците си. Открих, че не съм на легло, а седя на твърд дървен стол, без подложка и с високи облегалки за ръцете. С още затворени очи разкърших врата си и обрах студените капки пот от челото си. Ръката ми беше груба и мръсна, миришеше на пръст и трева.
- Джеймс...стани миличък. - гласът пак се понесе в ухото ми. Беше женски и пресипнал. Опитах се да отворя очи, но вместо това отворих уста и измучах ниско. После изпръхтях. Обичайните звуци на човек, който току що се буди и се опитва да игнорира промилите алкохол в кръвта си. Размърдах пръстите на краката си в твърдите кубинки и опънах ръцете си напред.
След като раздвижих всяка костица в тялото си внимателно и след сесия от интересни нечленоразделни звуци, успях да отворя очите си. Първо се отлепи едното, после другото. Завъртях ги бавно, премлясквайки с уста и подсмърчайки.
- Джеймс, миличък, трябва да тръгваш. - някой пак проговори. Асимилирах думите му и се извърнах рязко по посока на звука, а капсите на якето ми се удариха шумно в дървената облегалка на стола. Беше жената, която събираше свещите. Знаете...когато в църквата хората палят свещи и ги оставят в свещниците, а след време някой минава и събира догорелите восъчни пръчки, за да отстъпи място за другите. Това беше тази жена. А аз, очевидно, бях спал в църквата.
 Гърдите й бяха точно пред лицето ми и нямаше как да не ги забележа, но и нямаше как да не забележа, че е на близо петдесет години, затова пак изръмжах неволно и се вдигнах от стола бавно.
- Благодаря, че ме събудихте. - казах тихо, с прегракнал глас, навеждайки се към нея леко и оглеждайки помещението с ъгълчето на окото си.
Тя само кимна и се върна към работата си, като ме побутна леко към вратата. Очевидно беше, че мястото ми не е там. Забелязах укорителния поглед на някакъв поп, който оправяше расото си в другия край на залата.
Понякога, когато се напиех, отивах в църквата, понеже само тя не затваряше през нощта и беше длъжна да приема лайна като мен. Иначе от всякъде другаде ме гонеха. А тук просто идвах, сядах на някой дървен стол или пък направо лягах на дългите дървени пейки и чаках алкохола да излезе от кръвта ми. Не бях набожен, даже изобщо. На няколко пъти ми се случваше да пикая в саксиите в църквата вечер, когато всички са по стаите си, а само аз съм влязъл, а бирата напира да излезе.
И все пак уважавах религията на хората и смятах Исус за извънредно изпечено копеле, след като ми позволяваше да пикая по саксиите и да му спя в храма, без да ме накаже.
Кимнах на няколко икони и пратих въздушна целувка на попа, който ме гледаше изкъсо и тръгнах с пружинираща походка към вратата. Така, за да раздвижа малко краката си.
- Амин, че се изнася, Амин! - чух го да си дудне зад мен. По принцип бих игнорирал, но нещо ми щракна. Спрях и отпъдих всякакви добронамерени мисли от главата ми. Стоях с гръб към попа, на няколко крачки от вратата и се чудех как да реагирам. Определено се чувствах осквернен. И намирах това за грешно, понеже ако и църквата те оскверни, нищо не остава.
Обърнах се и отидох пред него. Застанах на сантиметър от лицето му, така че носовете ни почти да се докосват и примижах за да фокусирам сините му очи. Той застина. Със скръстени ръце, както го бях оставил. Така стоеше и ме гледаше. Ни напред, ни назад.
- За какво амин бе? - процедих през зъби - Амин че си тръгвам от свещеното ти място ли? Амин не се ли казва след молитва? Ти, копеле такова, да не ми казвш, че си се молил да се разкарам от тук? Защо? Защо би искал някой да се махне от църквата?
- Защото я оскверняваш. - отговори бавно и ясно. Сигурно си мислеше, че спокойствието може да ме обърка, но мен точно то само ме забавляваше. Обичах да показвам на хората колко тънки са конците на психиката ми, а те да ми се правят на смели. Страхът им и желанието им да ме пратят в лудница прозираше до безумие.
- Живеем в 21 век. Никой не ходи на църква. Всички започват да се съмняват във вас и да виждат какви изедници сте. Нямаш никакво право да се молиш да се махна, защото може би точно аз съм един от малкото ви последователи. В тази църква не е стъпвал човек под петдесет години от много време, старче. Не се моли за такива неща. Не се моли хората да си отиват. Ще ми викаш 'амин' само когато си си изработил позволението да се молиш. Понеже ти стоиш тук, в тази свещена сграда като мишка, скрит зад було от измислени обещания и не живееш, а си мислиш, че има за какво да се молиш. Моли се ТИ да излезеш. Само за това ти е позволено да се молиш. Само това е добре да искаш. А преди да излезеш, помни, че не можеш да се молиш ако не си бил сдъвкан и изплют. Не можеш да искаш ако вече имаш. Гръмни заря в затворена стая, обичай с всеки мускул на тялото си, изяж собствената си брада, крещи в най-тихата нощ на света, стопли човек през зимата, гори, ГОРИ. Тогава можеш да се молиш. Когато живееш и когато животът те очука, изгори и разтегне лицето ти в грозна, но искрена усмивка от манияшко удовлетворение, ТОГАВА можеш да се молиш, старче, но само тогава. Понеже веднъж започнеш ли да живееш, се пристрастяваш към чувството на адаптация, болка, страст и щастие. Живите са побъркани. Само мъртви като теб се молят за неща, които вече имат. - през почти цялото време крещях в лицето му. Само последните няколко изречения казах тихо, като дишах право в устата му.
Накрая се обърнах и си заминах.
Няколко преки по-надолу, разбрах, че съм бил без гащи през цялото време.

Вериги

Помня когато се люлеехме заедно
на зелените люлки
вързани с вериги за парапета на балкона ти.
Прибрах се от там преди по-малко от 24 часа.
Преди време мишката беше бяла, не черна.
Тогава косата ти обикаляше скалпа ти като
много катранени обръчи
и в тях имаше звезди.
И тогава устните ти очертаваха
пътя, по който исках да поема
и по който не исках да се връщам.
И бяха с цветовете на всяка червена роза
и всяко нейно листенце
и устните на всеки, който я е подушил.
А очите ти бяха
гората
на мечтите на неиздавани писатели
и нечути певци
и невидяни танцьорки,
с тънки глезени и чупливи вратлета,
с бели кожи и черни коси.
Очите ти бяха
веригите на люлките
които ме държаха за терасата ти,
които пречеха на гравитацията да ме
убие.
Да ме пръсне под прозореца ти като
диня.
Така че да можеш да разровиш парчетата
и да извадиш сърцето ми.
А тогава ръцете ти бяха дом
къща, колиба, палатка. Нещо малко,
но уютно.
Нещо бедно, но някъде, където
искаш да прекараш празниците.
Без те да бъдат празни.
Сега очите ти са затворени, но аз не паднах.
Сега за мен ти си празна и не ме караш да обичам.
Сега настръхвам, но не от любов, а от
различията ни, които ме пробожат
като игли във всяка пора по кожата ми.
Празна си като вазата на розата през зимата,
като гората без листа
и писателя без мастило.
Но сигурно някой друг те изпълва
налива те като кана вино;
но няма нищо. На мен не ми е тъжно.
Не чети това с тъжен глас и ти.
Понеже промяната е красива.
Красива като падането от терасата ти.
Понеже няма значение дали ще умра, когато падна...
важното е, че
полетях.